Алекс Кош
Прокълнат (18)

Глава 18

— Защо? — попитах, като реших да не правя прибързани заключения.

— Ще те измамят и ще те оберат до шушка! Те са акули!

— Така-а. За какво става дума?

Мъжът яростно закрещя:

— За докторите от тази болница! „Първа златна болница на съвременната медицина“, разбира се. Тя е „златна“ само защото за всяка тяхна сметка ще ти трябва цял златен трезор. Идваш с леки болки в стомаха, седмица по-късно откриват някое усложнение, после друго, ти плащаш големи сметки, после теглиш кредити. И тогава те блъска кола, и всичко това се превръща просто в загуба на време и пари, а за семейството ти остават само дълговете и сметката за кремация.

Кимнах съчувствено и при последното изречение не можах да сдържа смеха си.

— Да, виждам, че са спестили от кремация. А нещо мистично случвало ли се е в болницата?

— Шегуваш ли се? Там е толкова безопасно, че няма да се изненадам, ако по сградите наоколо са поставили снайперисти. Неслучайно вземат толкова много пари! За всяко кихане! Само си представи, там дори калцуните за посетители са кожени!

— Ще влизаме ли? — нетърпеливо попита Князев.

— Да, веднага, просто събирам информация за болницата. За всеки случай — отново се усмихнах криво. — Лоши спомени, нали знаете.

Оставихме продължаващия да се жалва от огромните сметки призрак и влязохме във вътрешния двор. Да, започнах да разбирам защо сметките в тази болница са толкова високи, дори дърветата и храстите бяха толкова перфектно оформени, сякаш за всяко от тях се грижи отделен градинар. А щом влязохме в сградата, за момент си помислих, че съм попаднал в музей на съвременното изкуство. На нормално изкуство, а не такова, което показва странни скулптури от подръчни материали и нелепи цапаници върху платното с части от тялото, които определено не са предназначени за рисуване. Не, тук имаше красива рецепция от стомана и стъкло, оригинални по форма лампи с успокояваща мека светлина, удобни фотьойли за чакащите и много любезен персонал.

Веднага ни придружиха до стаята, където лежеше жената на Князев, предложиха ни кафе и дори не ни взеха пари за калцуните. Вярно, нещо ми подсказваше, че цената им просто е включена в сметките, плащани от Князев.

Лежащата в болничното легло жена изглеждаше напълно здрава: никакви изгаряния, равномерно дишане, розова руменина по бузите. Никога не бих си помислил, че е оцеляла във взривена с ракета въздух-земя кола. Впрочем, Алина Сергеевна беше спасена от някакъв механизъм или артефакт, който пренесе тялото й на безопасно място миг преди експлозията.

— Лекарите твърдят, че физически е в перфектно състояние. Дори мозъкът й не е травмиран — каза Князев, гледайки с любов жена си. — Удивително е, че съвременната медицина може да сглоби тяло парче по парче, но точно в такива случаи специалистите просто вдигат ръце.

— Нали разбирате, че няма никакви гаранции и може да ми е нужно време, за да се подготвя? — попитах внимателно. — Макаров ми даде само общи насоки, но ще трябва добре да обмисля нещата, да изчета много литература, в крайна сметка.

— Ние за никъде не бързаме — отговори Князев и нежно погали жена си по косата. — Важното е накрая тя да се събуди. Аз бързах да те доведа тук само за да те впиша в списъка за посещения и да ти покажа болницата. Кажи ми от какво се нуждаеш и аз ще се постарая да осигуря всичко, само и само лечението да започне възможно най-скоро.

Можех и да си замълча, но, разбира се, не го направих.

— Това не е лечение. Според предположенията на Макаров в състояние на кома душата на човек напуска тялото и медиумът може да допринесе за нейното връщане.

— Тоест, ако тя е наблизо, тогава трябва просто да й помогнете да се върне?

В моя живот нищо не се решаваше толкова лесно, въпреки че много ми се искаше. Затова и самият аз не знаех честния отговор.

— Вероятно.

— Звучи като нещо не много сложно, нали? Е, поне за медиум — с надежда попита Князев.

Беше много странно да се види този огромен суров мъж толкова объркан и разстроен. Той буквално не знаеше къде да си сложи ръцете, докато разговаряше с мен, макар да съм сигурен, че при други обстоятелства със същите тези ръце разкъсваше демоните на парчета.

— Само така изглежда — уверих го аз. — Но дори да е така, душата й не е тук. И това значително усложнява задачата.

Мъжът се огледа, сякаш се надяваше сам да види нещо.

— Със сигурност ли я няма? Не трябва ли да медитираш или да претърсиш цялата сграда?

— Сградата ще я обиколя — съгласих се аз. — Но душата й определено не е… — и млъкнах, без да мога да довърша изречението.

Стоп, тук нещо не беше наред. Не бях уверен в думите си и затова не ги смятах за истина, а оттам и не можех да ги кажа на глас. Защо? А, да, точно така! Нямах представа колко „дълбоко“ мога да погледна във „водата“. Ами ако жената е в пространство, което очите ми не могат да видят, като това, в което се гмурка Хухлик, когато изчезва? Аз всъщност виждам само онези призраци, които бродят съвсем близо до повърхността на реалния свят.

— Хм, всъщност наистина трябва да обмисля всеки вариант — смутено се поправих аз. — В края на краищата все още се уча — тук ми хрумна интересна мисъл: — А вие опитвали ли сте да поискате помощ от самия Макаров?

— И не само от него — призна Князев. — Но медиумите се опитват да не се месят в медицината, отговорността била твърде голяма. Макаров например каза, че не е за неговите мръсни ръце да прави добри дела.

Ами да, кой би искал да ядосва ръководителя на СБРЗО? В крайна сметка, ако нещо се обърка и жена му умре, виновният може да загуби главата си… Уф, някак си не помислих за това, когато се съгласих да помогна да извадя Алина Сергеевна от комата.

— А църквата? — леко нервно попитах аз.

— Те дойдоха и заявиха, че всичко е в ръцете на Господ — направи гримаса мъжът. — Аз самият, разбира се, съм вярващ, но ако здравето на хората зависеше само от Бог, нямаше да измислим медицината.

Честно казано, мен местните духовници по-скоро ме плашеха, отколкото да вдъхват доверие. Но не бих се наел да реша кой е по-опасен — медиумите или служителите на църквата.

— Мисля, че трябва да действаме внимателно — казах след кратък размисъл. — Ще потърся информация в Асоциацията. Не вярвам, че никой преди мен не е правил нещо подобно.

— Разбира се, разбира се — припряно каза Князев. — Не е нужно да бързаме. Но щом вече сме в болницата, предлагам специалистите тук да прегледат ръката ти — виждайки, че леко се напрягам, той добави: — За моя сметка, разбира се. По-точно, за сметка на СБРЗО, ще приемем, че си пострадал по време на операцията за залавяне на опасен сериен убиец.

— Така ли сте го оформили? — изненадах се аз. — Мислех, че СБРЗО се занимава само с демони.

Князев сви рамене.

— Обикновено да. Но се случва да ни привличат и за други работи, когато няма разломи. Точно така прикрихме и моето, така да се каже, леко самоуправство.

Честно казано, не ми се искаше да приемам помощ от Князев, без да съм направил нищо за жена му. Но помощ от организация — това беше съвсем различна работа.

— Тогава би било хубаво отново да почувствам собствените си пръсти.

Прегледът на многострадалната ми ръка отне доста време. Рентген, кръвни изследвания, дълга назидателна реч от лекаря, че подобни сложни наранявания не трябва толкова безотговорно да се пренебрегват. Накрая и описание на процедурата, която ми предстои. В крайна сметка беше решено да ме оставят за през нощта в болницата, в стая, съседна на стаята на съпругата на Князев. Самият шеф на СБРЗО си тръгна, като си остави номера и нареди да му се звъни при всяка една новина.

Операцията извършиха с местна упойка. Първоначално предложиха обща, но аз изобщо не бях съгласен отново да губя съзнание.

— Можем да закрием ръката с параван — предложи ми лекарят, когато всичко беше готово за операцията.

— Все ми е едно — отвърнах с широка прозявка. Пред очите ми Садако разкъсваше хората, а тук само някаква си операция на ръката. — Чупете по-бързо.

Сега повече ме вълнуваше състоянието на Алина Сергеевна, защото нямах идея как да й помогна. А имаше още и Лора, и погребението на Деймис… По дяволите, съвсем забравих за тях!

С отсъстващ поглед наблюдавах как внимателно разрязват и разтварят настрани кожата на ръката, оголвайки мускулите…

— Ъ-ъ… ще може ли все пак да поставите параван — попитах, усещайки как главата ми се замайва и стомахът ми се надига. Явно леко бях надценил силата на психиката си.

— Защо не каза веднага? — бащински се усмихна докторът. — Всички герои са такива, какво да се прави.

Операцията продължи около два часа, след което поляха ръката ми с нещо като течна пластмаса, която мигновено се втвърди, и ме изпратиха да спя в стаята. Лекарят ме увери, че само след няколко дни пръстите ще се възстановят напълно, а дотогава ще стоя с „желето“ — така се наричаше тукашният аналог на гипса.

И какво щастие беше най-накрая да спя в легло, в пълна тишина и на спокойствие. А на сутринта се събудих и видях Джен да спи в стола до леглото. Жената беше успяла да се намести там цялата и за първи път осъзнах колко крехка е всъщност. Веднага щом помръднах, тя отвори очи.

— Добро утро — усмихнах се слабо.

— Защо става така, че те отвличат всеки път, когато излезеш от офиса? — попита тя вместо поздрав.

— И аз се радвам да те видя — ухилих се. — Но този път не беше точно отвличане.

— Но доста близо до него. Вземи — тя хвърли на одеялото нов телефон. — Това е от баща ти. Всички данни и приложения са прехвърлени от стария.

Отлично! Няма да се наложи отново да търся номерата. Вярно, това потвърждаваше факта, че цялото съдържание на телефона ми винаги е достъпно за Михайлов. От друга страна, защо ми е да крия нещо? Дори в своя свят се смеех на хората, които се побъркват, защото „големият брат“ има достъп до кореспонденцията им, а по улиците има все повече камери. Лично аз никога не съм имал нещо за криене и дори сега, когато започнах да имам някакви тайни, не се чувствах притиснат с нищо. Най-малкото към този момент удобството засенчваше евентуалното изтичане на информация.

— Супер — възкликнах радостно и веднага се зарових в телефона.

Бързо установих, че всички входящи обаждания и съобщения ги имаше и на този телефон. Очевидно го бяха възстановили веднага след изчезването ми или просто е бил клонинг на моя и винаги е получавал копия на информацията от оригинала. Знаех, че е възможно.

Съобщенията бяха основно от Ника и Дони, както и пропуснати обаждания от офиса на медиума. Видях и няколко непознати номера, но в момента ме мързеше да разбера на кого са. Веднага написах съобщения на Ника и Дони, че с мен всичко е наред, и попитах последния за състоянието на Лора. После влязох в новинарски сайт, за да потърся информация за Шеста болница и Орлов — беше ми любопитно да разбера как официалните източници са представили случилото се.

Изненадващо, но и в двата случая моето име не се споменаваше. Само в случая с болницата фигурирах като обещаващ ученик на Джеймс Харнет, а при Орлов се проявявах изключително като жертва на отвличане. И едното, и другото изглеждаше съвсем логично — по този начин Джеймс рекламираше услугите си, за които, между другото, търсенето и така си беше много голямо. А Михайлов беше представил всичко по такъв начин, сякаш нашето семейство е било тормозено от алчния бизнесмен Орлов. По принцип не ме интересуваше какво пишат за мен, но самият факт, че се появих в официалните медии, беше леко притеснителен. Все пак за първи път в живота си видях собственото си лице на снимка в статия на главната страница на огромен новинарски портал. Дори бих казал — за първи път в двата си живота.

— Вече си почти герой — каза Джен, забелязвайки какво гледам на екрана на телефона, когато го оставих на леглото и отидох да се измия.

— Да — съгласих се аз. — А още не знаят за Садако. Точно там беше наистина опасно.

Между другото, все още не знаех какво точно се случи. Тоест, да, ясно е, че идеята ми очевидно беше сработила — Мей Ли, през моята връзка със Садако, я беше изпила напълно, и ми беше върнала цялата душевна енергия. Но къде отиде самата тя след това? А и ми се искаше да получа потвърждение, че със Садако окончателно е приключено, но за това явно ще трябва да потърся среща с Доктора. И нещо не бях сигурен, че отговорите на въпросите си заслужават такъв риск.

Веднага щом изпратих съобщението, Ника се обади и говорихме цели два часа. В допълнение към поредния разказ за моите приключения, чут и от Джен, тя ми обясни защо толкова лесно са пуснали Орлов. Златният остров сам по себе си бил специална зона, където аристокрацията имала нещо като дипломатически статут, а именията на много семейства официално се считали за територии на отделни държави. Така че защитата на имението на Орлов или на Михайлов бил техен личен проблем и никой не бил длъжен да обезпечава тяхната безопасност. Съвсем друга работа е животът на самите аристократи — това било въпрос на политика. Ако един аристократ убие друг, това си е тяхна лична работа, но включването на СБРЗО, официална служба на Острова, в бойни действия значително усложнявало процеса срещу Орлов. Това се считало за сериозно нарушение на закона и един от факторите, които наложили като наказание безобидното изгнание на Орлов в Руските княжества. Вярно, според Ника, напускането на Островите без възможност за връщане било силен удар върху репутацията и бизнеса, но едва ли можело да се счита за достатъчно наказание за убийствата на момичетата. В края на краищата, каквото и да говорят, Орлов младши не би могъл да убива момичета без пълната подкрепа и помощта на баща си.

— Нищо, баща ми обеща да се разправи с него в Княжествата — увери ме Ника. — А аз след месец ще имам свободно време, ще дойда и лично ще говоря с Джеймс. Разбира се, опасността е страхотен учител, но това вече е прекалено. Хайде за в бъдеще да се занимаваш само с обикновени призраци, поне докато не натрупаш опит.

— Сякаш съм против!

— Макар да се гордея, че малкото ми братче се е справило със същество от първи клас на опасност, моля те да се ограничаваш до един подвиг месечно. Искам да дойда и да те намеря жив.

И това го казва човекът, който за развлечение ме заведе да гледам портал от измерението Лимба и демоните, които излизат от него. Хайде, стига.

Веднага след като приключих разговора със сестра ми, се обади Дони.

— Здравей! Как си, добре ли си? — радостно попита той.

— Да, всичко е наред — уверих го аз. — Как е Лора, има ли новини?

— Никакви — веднага се умърлуши младежът. — Специалистите все още не са установили с какво точно е отровена, но има някакъв напредък. И тук трябва да кажа благодаря на твоя познат, който помогна да уредим сестра ми в най-добрата болница на Острова.

Леко се напрегнах.

— Какъв мой познат?

— Не знам, той се обади от същия номер, от който ми се обаждаше ти преди седмица и половина. Каза, че е твой наставник… Да, точно така, бил твой наставник! И той ни намери място в…

— В „Първа златна болница на съвременната медицина“? — предположих аз.

— Да! — засмя се Дони в слушалката. — Щом знаеш, защо тогава питаш?

Нима Макаров е предвидил и това?

— Кажи ми още, че стаята й е на четвъртия етаж — попитах, вече досещайки се какво ще чуя.

— Ами да, стая четиристотин и пет.

— Ах, този кучи…

Погледнах към Джен, но тя се престори, че чете нещо на телефона си.

— Така се случи, че сега помагам на един човек, който е в кома, а той е в стая четиристотин и четири. А мен ме настаниха в четиристотин и трета…

— Стига бе! — възкликна младежът. — Нито дума повече, идвам!

Той затвори, а Джен ме погледна неодобрително:

— Имай предвид, че Джеймс каза сутринта да отидеш в офиса. Иска да обсъди някакви работни въпроси, както и защо са те докарали тук — след което заинтригувано попита: — А ти наистина ли можеш да помогнеш на човек да излезе от кома?

Смутено се прокашлях.

— Не знам, но новият ми наставник е убеден, че ще се справя.

— А Лора? Предполагам, че и тя е преместена тук, за да можеш да се заемеш с нейното лечение?

— Не с лечението — намръщих се аз. — Но няма да е лошо да намерим главата на Роналд Тумс и подобаващо да го разпитаме. Между другото, знаеш ли какво направиха с мазето на болницата след нашето клане? По логика главата би трябвало да е останала някъде там, не може да се е търколила далече.

За моя изненада Джен кимна и уверено съобщи:

— Мазето беше отцепено през първата седмица. Телата на съществата бяха събрани, описани и изпратени в полицейската лаборатория, при желание ние можем да получим достъп до тях. Медиум от Асоциацията претърси цялата болница, но не откри никакви призраци. Предполагам, че главата се е търколила или скрила някъде, но Джеймс се е уговорил с новия директор на болницата да получиш достъп до всички съоръжения. Те бяха съгласни на всичко, стига да не ги съдиш.

— Не е зле — кимнах изненадано аз.

Колко добре се нарежда всичко… Дори прекалено добре, според мен. Всички условия за ползотворна работа. Каква е уловката? А, да, сигурно защото нямам представа как да помогна на две пациентки в съседни стаи, пострадали по моя вина.

Хванах се за главата, седнах на леглото и мислено се опитах да съставя списък с предстоящите задачи.

— Да, ще трябва да отида в болницата и да огледам всичко там — промърморих аз.

— Но първо в офиса — напомни Джен. — Освен това баща ти нареди да обиколиш магазините и да си купиш няколко костюма, със сегашните си дрехи не бива да се появяваш на обществени места. Дори ми даде списък с марки, към които да те насоча.

Погледнах жената с нови очи. Как толкова бързо се превърна от мълчалива, студена и строга телохранителка в моя лична секретарка?

— Това е добре… Може би тогава знаеш и датата на погребението на Деймис?

— Разбира се — потвърди жената за голяма моя изненада. — Кремацията се състоя преди седмица, а след два дни ще има прощална служба в църквата, посветена на двете деца на Присила Норн. Хората на Евгений Сергеевич помогнаха на жената с всички приготовления, но тя често питаше за теб. Мисля, че трябва да я посетим преди службата.

Погледнах Джен с неразбиращ поглед. Жено, коя си ти? И къде отиде моята лаконична студена телохранителка?

— Никъде не съм отишла — спокойно отговори Джен.

По дяволите, пак ли говоря на глас?

— Но откъде такова усърдие?

Жената внимателно ме погледна.

— Просто видях перспективата. Мисля, че ти можеш да помогнеш на много… — тя млъкна за момент — хора, ако продължиш да правиш това. И аз ще направя всичко никой да не ти пречи.

Приятно беше, дявол да го вземе. Малко ме смути само засечката, сякаш първоначално искаше да каже нещо друго. Но на кого друг мога да помогна, освен на хората? Предполагам, че просто си въобразих.