Алекс Кош
Прокълнат (15)

Глава 15

В този момент, когато черната коса изскочи от кладенеца и сграбчи Роман за краката, Джен беше само на няколко метра. Освен това тя усети опасността няколко секунди преди това, но нямаше време да направи нищо, точно както и стоящите до нея бойци на СБРЗО.

— Роман!

Кладенецът се разтвори в пространството, сякаш никога не го е имало.

— Мамка му, Льоха, Док! — изрева Князев. — Проверете земята под мястото, където беше кладенецът! Къде изчезна?!

— Няма го под земята — неохотно отговори боецът след кратка пауза. — Това е някакъв вид пространствена способност.

Орлов радостно се захили.

— Сукалчето все пак си го получи! Тварта ще го изяде и ще се успокои!

Князев се обърна и с всички сили го удари в лицето, пращайки го в дълбок нокаут.

— Отдавна исках да го направя — облекчено каза мъжът и погледна Джен. — Това нещо наистина ли го е преследвало?

Телохранителката сви рамене.

— Да, някакъв вид проклятие. Това е много опасно мистично същество.

— И говорите толкова спокойно за това? — с любопитство попита Князев. — Мислех, че телохранителят трябва да носи отговорност за своя подопечен. Да се притеснява за безопасността му и така нататък.

Джен направи гримаса.

— Много се притеснявам. Но него го отвличат вече за трети или четвърти път този месец: хора, призраци, същества.

— Значи може да е още жив?

— Кой знае. Нищо не разбирам от тези мистични неща, просто правя каквото мога. По принцип договорът ми е да го защитавам само от хора — тя погледна Орлов и се намръщи. — Останалите противници са извън моята компетенция.

— Добре, ще говорим за това по-късно — след кратък размисъл каза Князев. — Скоро тук ще дойдат медиите, полицията и хората на губернатора. Какво казвахте за убити момичета и стая с някакви… сувенири на Орлов младши?

Жената веднага се оживи.

— Ще ви покажа какво намерихме. В двора все още могат да обикалят призраците на убитите момичета, те сами ще разкажат за себе си, но ако ефектът от способността на Роман вече е спрял, тогава ще е необходим медиум, за да ги разпита.

— Няма проблем — махна с ръка Князев. — СБРЗО си има свой медиум, той вече е на път. А докато отиваме към имението, обяснете ми как стана така, че сте започнали да работите като телохранител? Мислех, че вашата раса смята служенето на хора за под достойнството си.

Джен се запъна и видимо пребледня, но веднага се взе в ръце.

— Това е… сложно…

* * *

Свестих се легнал на студената земя. Отново здрачът на ранното утро, отново поляната в гората, която вече ми беше станала почти като родна. По мое мнение тук и в къщичката на дървото бях прекарал повече време, отколкото в хотелската си стая. Съвсем близо до мен беше и каменният кладенец — обителта на Садако, но сега изглеждаше някак изоставен и празен. Усещането за опасност беше изчезнало, оставаха само едва крепящи се един за друг камъни, готови всеки момент да се свлекат на земята в безформена купчина. Може би трябваше да скоча и да бягам далече, но интуицията със спокоен тон ми каза, че определено няма от какво да се страхувам. Сега това е просто стар кладенец.

Известно време лежах неподвижно, насочил вниманието си към усещанията, като периодично поглеждах към кладенеца. Просто за всеки случай. Като цяло не беше толкова зле: май бях жив, нищо не ме болеше. Дори счупените пръсти не усещах, въпреки че вече бях свикнал с тази монотонна болка и на практика бях спрял да й обръщам внимание. Вдигнах ръка, доближих я до лицето си и констатирах, че травмата не е изчезнала, просто се усеща така, сякаш са минали седмица или две. Между другото, дрехите ми бяха все същите, смачкани и дрипави. Преди смятах, че идващи на себе си герои в болница е абсолютно клише, и колко съжалявах сега, че това не се случва с мен.

„Всичко това, разбира се, е прекрасно, но остава въпросът — колко време съм бил в безсъзнание? Ако това е комата, която ми обещаха Макаров и Хухлик след приемането на «вълшебните» гъби, тогава защо съм в гората и все още съм жив?“

„Мей Ли?“ — предпазливо се обърнах към призрака, оглеждайки дланта, където би трябвало да е печатът. Но отговорът беше тишина, печатът също го нямаше.

Дали беше загинала или договорът е бил прекратен по друга причина? Дори не знам дали да се радвам или не. От една страна, призракът се хранеше с моята душевна енергия и като цяло тази връзка беше много подозрителна и опасна, но от друга страна и ползите от нея не бяха малко. Мей Ли можеше да ме защити от повечето призраци и същества, а и знаеше как да отваря пространствени врати. Нейната помощ щеше да ми е много полезна в работата като медиум.

Нещо се отърка в крака ми, което ме накара да трепна и да се претърколя настрани. Подготвяйки се за активна, но най-вероятно безполезна съпротива, срещнах погледа на кръглите жълти очи на мъгливо създание.

Мъгливата котка?!

— О, господи, как ме изплаши — възкликнах, докато внимателно разглеждах съществото и си припомнях думите на Макаров за любимата храна на хищниците. — Няма да ме изядеш, нали?

Котката само изсумтя в отговор. Сега тя изглеждаше материална и само леката мъгла около нея издаваше неестествената й природа. И гигантските размери. И прекалено умните очи.

— Определено изглеждаш умна — продължих разговора със съществото, като се изправих на крака. Някъде бях чел, че успокояващият тон може да направи животното дружелюбно. — Случайно да използваш смартфон? Нямам нищо против да си извикам такси.

Мъгливата котка наклони глава на една страна и ми се стори, че в жълтите й очи проблеснаха весели искри.

— Да си виждал наоколо призрак на момиче с неподвижно лице? Или момиче с дълга и много жива коса?

Изненадващо, но котката поклати глава в отговор. Дявол знае дали наистина разбира думите ми или просто реагира на гласа ми.

— Да знаеш поне коя дата е днес? Може би с мяукане ще ми кажеш?

Разбира се, отговор не получих. Във всеки случай разговора с котката малко ме успокои, но едва ли можеше да ми даде нещо полезно. Но това, което си струва да проверя, беше състоянието на душата! По дяволите, как не се сетих веднага?!

Отне ми съвсем малко време, за да разбера, че душата ми е съвсем наред. Даже бих казал идеална! Усещах, че е станала по-плътна и по-обемна от преди. Разбира се, това не можеше да не ме радва, но въпросите само се увеличиха. Какво стана със Садако? Дали Мей Ли си е отишла по своя воля, или по волята на Доктора, или също е умряла? И какво в крайна сметка направиха с Орлов? Трябва спешно да се върна в цивилизацията, за да получа поне част от отговорите.

Преди да тръгна, реших да отида до кладенеца и да погледна вътре. Той се оказа сравнително плитък, само няколко метра, и напълно сух. А на дъното лежеше овехтяла бяла рокля. Камъкът, на който внимателно се бях подпрял с ръка, се откърти и падна, последван от още няколко съседни. Реших, че това е добра идея и съборих останалите. Те се отделяха с изненадваща лекота, сякаш се нуждаеха само от докосването ми.

— Сега вече можем да тръгваме — казах на котката, изтупвайки ръце. — Работата е свършена, точката е поставена.

Котката отново изсумтя, приклекна и… изрази пренебрежението си към бившата обитателка на кладенеца.

— Уф, мислех, че си истинска дама — ухилих се аз.

В този момент почувствах, че със Садако и проклятието наистина е приключено. Оставяйки кладенеца зад гърба си, двамата с котката спокойно тръгнахме към пътя. Тя крачеше толкова уверено, сякаш го прави всеки ден. И интуицията ми подсказваше, че по принцип се напрягам напразно, като крия душевната си енергия — в компанията на Мъгливия котарак мога да се чувствам в пълна безопасност, той без проблем ще ме защити от горските същества.

— Мрр — недоволно изръмжа котката.

— „Тя“ ще ме защити — казах на глас, някак разбирайки какво точно възмути моят спътник.

Котката кимна.

Леле, ама че диалог водим.

— Виж, последния път някак успя да ме завлечеш оттук до града. Можеш ли и сега да го направиш? — помолих аз.

Котката само изсумтя в отговор.

По пътя никой не се опита да ме погълне или залови, въпреки че няколко пъти нещо прошумоля в храстите, но едно изръмжаване на Мъгливата котка мигновено създаваше своеобразен пашкул от тишина и безопасност около нас. Веднага си помислих, че щом обитателите на гората се страхуват толкова от нея, то тя би могла да се справи и със Садако? Просто е трябвало правилно да попитам? Да й предложа риба или каквото там обичат мъгливите котки?

Видях пътя отдалече, благодарение на кола, паркирана отстрани на пътя. Беше трудно да не забележа червения спортен автомобил, който блестеше на лунната светлина, освен това габаритите му светеха.

— Ще провериш ли дали има някой? — попитах котката, спирайки на място.

Не знам на какво разчитах, но в отговор тя ме хвана за крачола и уверено ме завлече до колата. Когато наближихме, стана ясно, че вътре няма никой. Вратата от страната на шофьора беше отворена и дори ключовете бяха на мястото си. Смущаваха само следите от кръв по земята и няколко драскотини по калника и вратата. Колата явно беше бронирана, подобна караше и сестра ми, така че много добре знаех колко издръжливо е купето й. Дори огромен демон с тегло няколко тона едва успя само да счупи прозореца и да огъне вратата, а тук очевидно беше действало напълно несъпоставимо по размер животно.

Погледнах подозрително лапата на Мъгливата котка. Ноктите бяха скрити, но като цяло размерът подозрително съвпадаше с белезите по вратата.

— Уби ли някого?

Ако котката имаше рамене, тя би ги свила. Дявол знае защо, но аз наистина чувствах емоциите й. Не както при Мей Ли, нейните емоции аз на практика изживявах като свои, а някак по-отчуждено и повърхностно.

Следата от кръв водеше към другата страна на пътя и за известно време аз застинах, чудейки се дали си струва да отида там. Ако човекът е все още жив, ще има нужда от помощ. Но бях гледал достатъчно филми на ужасите, за да знам основните правила — първо трябва да се въоръжиш и внимателно да се огледаш. И никога да не се разделяш, дори да сте само двама.

Но първо претърсих колата. В жабката имаше застрахователна полица на името на някой си Тони Лафлин, цигари и блокче шоколад. Едва когато го видях, разбрах колко много ми се яде. Шоколадът изчезна за петнадесет секунди. Ключовете бяха в контакта, завъртях ги и колата уверено запали, включвайки бордовия компютър, при което най-накрая успях да разбера днешната дата — 1 юни. По дяволите! Излиза, че седмица и половина съм лежал в кладенеца. Или до него. Нещо не се връзваше, би трябвало да съм умрял от обезводняване или глад, а дори и да дойда в съзнание, едва ли бих могъл да ходя. А аз се чувствах доста добре, ако не броя леката слабост.

Претърсих отново колата с надеждата да намеря телефон. Уви, ако е имало, най-вероятно е останал в джоба на шофьора. Така или иначе смятах да го намеря, а сега имах още една причина да го направя възможно най-бързо.

В багажника на колата открих голям Г-образен ключ. Нелошо оръжие, особено в умели ръце. Жалко, че моите не са такива. Честно казано, дори да го държа ми беше тежко, не знам дали изобщо ми бяха останали мускули.

— Бъди добра, не се отдалечавай от мен — помолих Мъгливата котка и предпазливо тръгнах напред, следвайки капките кръв по асфалта.

А те съвсем логично ме отведоха до тялото. Мъж в дънки и пуловер лежеше в канавката с разкъсан гръден кош и колкото и котката да се правеше, че няма нищо общо, това явно беше нейна работа. Приклекнах и внимателно претърсих тялото: паспорт, телефон и портфейл с пари. Телефонът, разбира се, беше блокиран.

— Ти ли го уби? — уточних аз, макар вече да знаех отговора на въпроса.

Мъгливата котка наведе глава в знак на потвърждение.

— Но защо?

Тя сложи лапа на коляното ми, сякаш искаше да каже, че го е направила за мен. Мамка му! Тоест тя е убила човек само защото е минавал. Котката е решила, че ще ми трябва кола, и ми е помогнала. Някой непознат е умрял заради мен.

Хванах се за главата.

Това е то дружелюбно мъгливо същество.

— Разбирам, че си искала да ми помогнеш — бавно казах аз. — Но моля те, повече не убивай хора.

Котката ме погледна скептично.

— Изобщо — потвърдих аз. — Е, освен ако не заплашват мен или теб… въпреки че дори тогава е по-добре да ги неутрализираш по някакъв начин, но не и да ги убиваш.

Честно казано, чувствах се не само съучастник в убийството, но и пълен идиот, обяснявайки толкова сложни логически вериги на котка. Но чувството за вина все пак надделяваше, затова наведох глава над тялото и тихо прошепнах:

— Моля ви да ми простите.

Огледах се наоколо, надявайки се наоколо да броди духът на починалия, но той така и не се появи. Очевидно това беше обикновен човек и смъртта му е станала толкова внезапно, че той просто не е успял да изпита достатъчно силни емоции. Или душата му изначално е била твърде слаба, за да остане в този свят.

През главата ми се плъзна гадната мисъл, че призракът сега би бил полезен, за да ми каже кода от телефона. Но и да исках да използвам способността си в своя полза, явно нямаше да е точно сега.

Не ми оставаше нищо друго, освен да натоваря тялото в багажника на колата и да го взема със себе си. Всичко, което можех да направя за този беден човек, беше да го закарам на роднините му и, ако е необходимо, да му осигуря достойно погребение. А за чувството за вина ще трябва да се погрижа по-късно, когато съм в безопасност.

— А ти ще дойдеш ли с мен? — обърнах се към котката аз, но тя само изсумтя в отговор.

— Добре — въздъхнах тежко. — Благодаря. Предполагам. Чудя се защо изобщо ми помагаш? Няма да ми отговориш, нали?

В отговор котката измърка, давайки ми усещане за комфорт.

Ами разбира се, на нея й харесва да се грее в светлината на душата ми, Макаров каза нещо подобно.

— Значи… до следващия път?

Мъгливата котка мълчаливо скочи в храстите и се разтвори в тишината, а аз запалих колата и се отдалечих от проклетата поляна. Бордовият компютър беше доста подобен на нашите, все пак принципите за създаване на оптимално удобен интерфейс така или иначе водят до еднакъв резултат. Между другото, колите също малко се различаваха от нашите, така че нямах проблеми с шофирането.

Целия път до града прекарах в тежки размисли за загиналия мъж. Разбира се, беше доволно просто да докажа, че не аз съм го убил. Има хора, които могат да усетят лъжата, а и раните по тялото ще докажат невинността ми. Но какво да кажа за съвестта? Съвсем отскоро съм в този свят, а хората около мен постоянно умират и умират. Хора, които са ми станали близки, едва познати и съвсем непознати. И смъртта на всички лежи като тежко бреме на душата ми.

Докато минавах през малко градче на път за Барса, ми мина мисълта да спра и да си купя телефон, за да се свържа с Джеймс и Ника. Все пак сега имах пари, а да се придвижвам из града с чужда кола и с труп в багажника не беше най-добрата идея. Но така и не се реших да харча от парите на мъртвия. Бях и много жаден, но не можех да си позволя дори бутилка вода. Все пак това не бяха мои пари. И няма да ги харча.

Почти четири часа по-късно паркирах колата пред офиса на Джеймс. Ризата ми беше така пропита с пот, че можех да я изстискам като мокър парцал — толкова бях нервен, докато карах в града. Все пак тук имаше камери, макар и да не бяха достигнали нивото на Москва в моя свят, но все пак беше стресиращо. А и тези полицейски коли, с които периодично се разминавах. Като цяло, да бъдеш герой в стил филма „Криминале“ в реалния живот изобщо не е забавно. Затова, оставяйки колата, се изстрелях като куршум по стълбите към офиса.

— Привет — поздравих Миси, отваряйки рязко вратата. — Как я карате тук без мен?

Момичето се втренчи в мен, сякаш вижда призрак. Въпреки че призраците са нещо обичайно за ханьо и медиуми, но появата ми беше истински шок за нея.

— Жив? — учуди се тя. — Джеймс определено ще се зарадва.

— Не се съмнявам. Нима най-накрая го намирам в офиса? — престорих се на изненадан аз. — Истинско чудо.

— В офиса е — потвърди жената. — И не е сам. Късметлия си, посетителят му е…

Вратата на офиса на Джеймс се отвори и самият медиум се появи на прага в компанията на едър брадат мъж със смътно познато лице. Явно наистина бях изнервен, защото да не позная моят така наречен „баща“ — за това трябва много да се постарая, защото многократно го бях виждал в мрежата и на фотографии в имението.