Алекс Кош
Прокълнат (13)

Глава 13

Малко по-рано, имението на Орлов

Григорий Орлов стоеше до прозореца и гледаше хаотично движещите се из двора призраци. Момичетата се появиха неочаквано и в първите мигове охраната не разбра, че те не са материални, и откри огън, като едва не се избиха един друг. Още няколко пъти нервите на бойците не издържаха и те се опитаха да използват хладно и огнестрелно оръжие, но логично не постигнаха ефект. Въпреки това някои получиха леки наранявания от рикошети.

— Идиоти — измърмори Орлов, докато отново и отново набираше Джеймс Харнет, но винаги се включваше гласова поща.

Когато търпението му се изчерпа, той набра офиса на медиума, където тъпата му секретарка изчурулика нещо за това, че Джеймс ще отсъства цяла седмица по важна работа на Асоциацията, и затвори.

Разбира се, Асоциацията!

Орлов потърси в контактите си и намери номера на един от ръководителите на Асоциацията на медиумите. Неговите интереси никога не се бяха пресичали с тази организация, но благодарение на губернатора на острова имаше достатъчно познати и там. На един от приемите той случайно се засече с един от петимата членове на съвета — елегантен и енергичен италианец, който се усмихваше на околните с всичките си тридесет и два снежнобели зъба толкова открито, че веднага ставаше ясно, че с такъв човек можеш да се договориш за всичко, стига да предложиш достойно заплащане.

— Винчецо Галиани? Здравейте, съжалявам, че се обаждам толкова късно. Безпокои ви Григорий Орлов, срещнахме се на приема на Нолан. Да, да, същият.

След недълга, но задължителна размяна на любезности, Григорий заговори по същество:

— При мен се появиха проблеми по вашата част и бих искал колкото се може по-бързо да поканя възможно най-добрите ви специалисти. Срещу съответното заплащане, разбира се. Плюс моята благодарност и подкрепа в бъдеще.

В отговор последва подозрително дълга и тежка пауза.

— Съжалявам, ние с нищо не можем да ви помогнем.

— Какво значи не можете? — учудено попита Орлов.

— Бих могъл да кажа, че всички наши специалисти в момента са заети, но от уважение към вас ще отговоря честно. Отгоре беше получена ясна инструкция никога да не работим с вас.

— Отгоре?! Вие сте един от петимата членове на Съвета, над вас няма никой! Дори губернаторът няма право да ви нарежда!

— Всъщност в Асоциацията има хора и над Съвета — не се съгласи мъжът. — Да, в момента ние управляваме Асоциацията, но съществуват и тези, които са я създали. Те не се месят често в работата ни, но има и такива частни случаи.

— И какво общо има това с мен?!

— Съвсем ясно ни беше казано, че нито един медиум на Асоциацията не трябва да ви помага или консултира. Под страх от доживотно изключване.

Орлов си пое дълбоко дъх и издиша много бавно в опит да се успокои.

— И вие, разбира се, няма да кажете кой точно ви е дал такива указания?

— Точно така.

— И какво да правя сега, когато в двора на къщата ми се появиха десетки гадни призраци?!

В гласа на италианеца се появиха едва прикрити насмешливи нотки.

— Изнесете се.

Орлов още известно време остана с ухо на слушалката, неспособен да повярва на чутото. Асоциацията винаги беше стояла настрана от политиката и се стараеше да не се конфронтира с правителството и значимите жители на Островите. Освен това те винаги имаха правило: медиумите са длъжни да предоставят своите услуги безплатно, в случай че от помощ се нуждаят правоприлагащите органи или първите лица на Острова. На теория Орлов доскоро принадлежеше към тези лица.

„Дългата ръка на Князев ли беше това? Но жена му все още е в кома, щяха да ми кажат, ако се е събудила. Михайлов? Той няма връзки в Асоциацията, а дори и да имаше, сега от него се бяха отвърнали почти всички бивши партньори. Губернаторът явно няма намерение да ме «слее», иначе нямаше да изпраща личната си охрана да ми помага.“

Орлов удари силно с юмрук по масата, при което дървената повърхност изпуши от прегряване. Още миг, и пламъците избухнаха. Орлов бързо ги покри с длан и ги всмука в себе си, но безценният абаносов плот вече беше съсипан.

— По дяволите — изруга ядно на глас.

На вратата се почука.

— Господин Орлов.

— Влез — разреши мъжът, разпознавайки гласа на шефа на своята охрана.

— Призраците не са опасни и не могат да влязат в къщата — докладва изпънатият като струна Грегъри веднага щом влезе в кабинета. — Повечето просто се разхождат и мърморят някакви глупости. Но други са по на себе си и доста… съвсем определено обвиняват сина ви, че ги е убил, и разказват на всички около тях подробностите. Няколко жени от обслужващия персонал вече се опитаха да напуснат, но не ги пуснахме от имението. Охраната също е притеснена.

— Не ми пука, че някой там се притеснява. На вас ви плащат, за да не се притеснявам аз! Имам нужда от някой, който да разкара тези създания от имението ми!

— Джеймс Харнет? — предложи Грегъри.

— Няма го в града — направи гримаса Орлов. — Асоциацията също отказа. Трябва ни някой външен специалист.

— Или медиум, който не е член на Асоциацията, или хора от църквата?

— Да не си идиот?! Мислиш ли, че десетките призраци на убити момичета в двора ми няма да предизвикат въпроси сред светите братя?!

Грегъри уморено въздъхна. Напоследък ставаше все по-трудно да общува с работодателя си, той можеше да избухне по абсолютно всеки повод. Цяло чудо беше, че все още не се е нахвърлил на някого. Все пак самият Орлов беше силен Майстор, владеещ стихията на огъня, което отчасти обясняваше избухливия му характер.

— Просто предложих. Затова и работим с Харнет, защото за пари той без проблем пренебрегва правилата на Асоциацията и не задава излишни въпроси. Значи ще чакаме завръщането му.

Орлов свиваше и разпускаше юмруци от безсилие.

— А тези… дяволски призраци през цялото това време ще се мотаят из двора ми?!

Сякаш за да му се подиграе, пред прозореца се появи момиче в скъсана синя рокля с обезобразено лице и започна да блъска с глава в стъклото. Разбира се, той нямаше от какво да се опасява — къщата беше надеждно защитена от сертифицирани руни, но въпреки това гледката не беше много приятна, особено когато знаеше, че всичко това на момичетата е направил собственият му син. Но Орлов старателно си затваряше очите за увлеченията на Гриша, включително и защото самият той беше виновен за травмата му. Затова само заравяше момичетата в двора и тайно се надяваше, че с времето работата с психолози ще помогне на сина му и той ще се оправи.

— Може би трябва временно да се преместим в хотел? — предпазливо предложи Грегъри.

— Никъде няма да мръдна от дома си! — изръмжа Орлов. — Не ме интересува как, давам ти срок до утре вечер да разрешиш този проблем! Намери в града медиум, вещица или дори акушерка, само и само да разкара тези твари оттук!

Удряйки отново със сила по масата, Орлов усети как цялата къща се разтърси, сякаш от леко земетресение. Отне му малко време, за да осъзнае, че това не може да е резултат от неговия удар.

И тогава уоки-токито на Грегъри изпука.

— Шефе, към вратите приближават няколко военни машини, едната стреля по защитното поле. Ще разрешите ли да активираме протокол „Страж“?

— Стой — веднага се намеси Орлов. — Това явно е предупредителен изстрел. Мисля, че искат да говорят с нас. Извикай охранителите, които ни прати Нолан, и аз лично ще отида да видя кой ни е дошъл на гости.

Но преди Грегъри да изпълни заповедта, в кабинета влязоха четирима мъже в официални костюми. Точно телохранителите, изпратени от губернатора.

— Господин Орлов, в къщата са проникнали непознати.

И четиримата бяха с ранг на Специалист и всеки от тях струваше в битка повече, отколкото цялата охрана на имението, включително и самия Орлов. Самият Григорий не знаеше какви точно умения притежават, но беше съвсем логично сред тях да има и някой сензор.

— Къде? — раздразнено попита той. — Колко души?

— Човек… един — сякаш заслушвайки се в нещо, каза единият, най-високият и слабият. — И още две… не, три странни същества. В лявото крило на сградата.

„Крилото, където живее… живееше Гриша — осъзна Орлов. — Нима някой се е докопал до проклетата му колекция?! Трябваше да изхвърля всичко, но все отлагах.“

— Тогава нека двама от вас да отидат там и да се разправят с натрапниците. Съществата ги убийте, а човекът, ако е възможно, заловете жив. А останалите тръгват с мен, за да посрещнем гостите — той се извърна към Грегъри. — Увери се, че цялата охрана е на бойни позиции. И никаква стрелба по призраци! Идиоти.

* * *

Мей Ли много бавно протегна ръце към съда. Дланите й минаха през стъклото и докоснаха мъртвото лице. Тя като сляп човек започна да опипва безжизнено-бледата кожа, опитвайки се да усети всяка извивка и линия.

„Спомням си“ — прошепна тя и порой нейни емоции и откъслечни спомени ме заляха. Вихърът от образи премина през целия й живот в рамките на половин секунда. Тук беше и детството на момичето, и тийнейджърските години, и живота като възрастна с женитбата и раждането на детето, но по-голяма част от показаното се отнасяше за момента на нейната смърт.

— Какво ти става?! — веднага се втурна към мен Джен.

Сълзи бликнаха от очите ми и аз дори не можех да разбера дали са мои или на Мей Ли. Тя сякаш отново преживяваше падането си от къщичката на дървото и смъртта си, и голяма част от нейните емоции и усещания се предадоха на мен. В един момент усещах как ме удрят с тежък камък в лицето, а аз дори не можех да помръдна. Ужасно преживяване. А след това се появиха други спомени, сякаш вече порасналият Орлов прокарва остър нож по лицето ми, забивайки го все по-дълбоко и по-дълбоко. Исках да изкрещя, но някой ми запуши устата. И в следващия момент всичко изчезна.

С усилие отлепих очи и усетих вкус на кръв в устата си. Пред себе си видях изкривеното от болка лице на Джен. Изглежда, че за да ми попречи да закрещя, не е измислила нищо по-добро от това да пъхне ръката си между зъбите ми.

— Успокои ли се? — изсъска тихо тя, като предпазливо извади ръката си от зъбите ми.

— Аха — кимнах виновно. — Извинявай. Причерня ми.

— Медиумски работи? — предположи тя.

— Точно така — потвърдих и внимателно прокарах ръка по лицето си на мястото, където преди малко бях усетил острието на ножа. — Това е много страшно място.

Джен извади от джоба си нещо подобно на бинт и го уви около кървящата ръка.

— Не е нужно да си медиум, за да го разбереш. Ако този психар не беше мъртъв, бих предложила много бавно да го нарежат на малки парчета, точно както е правил той с жертвите си. И с удоволствие бих го направила лично.

Тънките черти на лицето на моята телохранителка се изостриха още повече и в този момент тя заприлича на някаква хищна птица.

— Мей Ли — обърнах се аз към застиналия призрак. — Добре ли си?

Още докато го казвах осъзнах глупостта на въпроса. Как тя може да е добре?

Момичето се обърна и аз с изненада видях, че сега огромната рана на лицето й беше заменена с женско лице. Същото, което продължаваше да се носи в съда пред нас.

— Това лице много прилича на моето — бавно каза Мей Ли на глас. — Но не е моето.

В същото време лицето на момичето оставаше абсолютно мъртва маска. Устните не помръдваха, но гласът звучеше силен и ясен. Беше ми малко странно да я чувам така, а не в главата си, затова пък сега Джен също чуваше разговора ни.

— Как е възможно това? — попитах озадачено. — Аз видях спомените ти, а това лице явно е принадлежало на друго момиче.

— Не знам.

Мей Ли отново се обърна към стъкленицата и се взря в лицето, преставайки да реагира на опитите ми да говоря с нея.

— Да й дадем няколко минути — реших аз.

Двамата с Джен продължихме огледа на стаята. В допълнение към „експонатите“ на масите имаше различни медицински инструменти и дори някаква окултна литература.

— Младежът май не просто е събирал всичко това тук — отбеляза Джен, след като се порови малко в материалите на една от масите. — Изглежда е търсил начин да възкреси някого.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Първата разпечатана статия се казва „Възкресението във вудуизма: истина или измислица“. Звучи като заглавие от жълтата преса. Какъв психопат трябва да си, за да възприемеш това като реална инструкция за действие? И кого се е опитвал да възкреси?

— Може би майка си? — предположих аз. — Изглежда си е заминала, когато Орлов е бил още малък. Или е умряла. Нямам идея кого друг би искал да възкреси. Но дори да е така, защо събира различни части от тела?

Разбира се, не бях специалист по възкресяванията, но звучеше някак съмнително. Искаш да възкресиш някого? Намери подходящо тяло и се опитай да вложиш душата в него като Ездача на трупове, а не да сглобяваш човека като пъзел. Макар че защо изобщо се опитвам да позная какво се върти в главата на такъв побъркан изрод като Орлов младши?

— Съгласна съм, нещо не пасва — съгласи се Джен, докато обикаляше между масите и с нездравословно внимание разглеждаше „експонатите“. — Тук има много повече части, отколкото са необходими за едно тяло. Освен ако, разбира се, майка му не е била с пет очи, например.

И тогава цялата сграда се разтресе от мощен удар, все едно има силно земетресение. Стъклените съдове затракаха по стоманените маси, но за щастие останаха неподвижни. Само това липсваше, да стъпваме по части от човешки тела.

— Съдейки по звука, това беше попадение на ракета — заслушана в нещо, каза Джен. — Вероятно „Стингър“ или „Старстрайк“.

Лично аз не чух абсолютно нищо, но жената със способност да предсказва опасност явно по̀ виждаше. По-точно, по̀ чуваше, разбира се.

— Започвам да си спомням — прозвуча внезапно гласът на Мей Ли. — Чувах как Григорий идва в къщата на дървото и ми говори. Искаше прошка, че ме е убил. Аз бях някъде далече, но понякога чувах гласа му.

Очевидно непогребаното по всички правила тяло я е държало като котва в нашия свят, но дори временно заседналите тук призраци постепенно си отиват. Според „рибната“ теория на Макаров тя би могла да е значително по-надълбоко от обикновените призраци, и постепенно да е потъвала в небитието, но все още е чувала думите на психаря, адресирани до нея. А след това се е случило нещо, което я е накарало да се върне.

— И той обеща да ме върне към живота.

Бледото и съвършено мъртво лице на Мей Ли се опитваше да отваря уста в такт с думите, но отстрани изглеждаше като филм със закъснял звук. Думите и движенията на устните изобщо не съвпадаха. Тя сякаш се опитваше да свикне с новото лице.

— Един ден дойде и каза, че най-накрая е намерил лице и вече му оставало много малко. Бил чакал много години, преди момичето да достигне моята възраст…

Лицето на призрака се изкриви в ужасна гримаса и от очите му потекоха кървави сълзи.

— Той уби дъщеря ми!

Джен покри устата си с ръка.

— Боже…

Полуразложената бяла рокля на Мей Ли започна да се пропива с кръвта, стичаща се от очите й. Пръстите на ръцете й се удължиха, а лицето й се изкриви в маска на мъка и омраза.

— Когато ми го каза, аз намерих сили в себе си да се върна на този свят, за да го намеря и убия.

Дланта ми започна да пари толкова силно, сякаш я бях поставил във вряща вода, а Мей Ли продължи да се променя. Изглежда момичето се превръщаше в полтъргайст, при това отчасти за моя сметка.

— Спри! — възкликнах аз и се опитах да спра потока душевна енергия, устремила се към печата.

— Ще те убия! — яростно изкрещя Мей Ли. — Ще те убия!

Стъклените съдове около нас започнаха да се пръскат, разплисквайки воняща течност, а на пода се посипаха… „сувенирите“ на Орлов младши.

Джен ме хвана за ръката и ме повлече към вратата.

— Трябва да се махаме!

Тя не знаеше, че да бягаме е безполезно, защото ако това продължи, Мей Ли щеше да изсмуче душата ми отвсякъде, без значение от разстоянието. Още повече, че договорът все още я обвързваше с мен. Нямаше да избягам далече.

Хукнахме към спалнята и почти сблъскахме носове с двама мъже в черни костюми. С такива каменни лица мястото им беше във филма „Матрицата“, но тук този филм не съществуваше, бях проверил. Джен светкавично ме блъсна на земята, извади пистолета си и откри огън.

Куршумите нямаха никакъв ефект. Първият противник, мършав и със заешка устна, по някакъв невероятен начин ги избягна, а вторият изобщо не ги забеляза. Само лека мъгла се появи за момент около фигурата му и куршумите просто паднаха на пода.

— Кой от тях? — попита „заешката устна“, напълно игнорирайки нападението на Джен.

— Той — посочи ме вторият и впи поглед към стаята, която току-що бяхме напуснали. Оттам продължаваше да се разнася грохот и звън на счупено стъкло, а аз усещах вълните на омраза, идващи от Мей Ли, и продължавах да губя душевна енергия.

Джен извади нож и го хвърли в главата на този, който бе избягнал куршумите. Странна логика. Разбира се, мършавият улови ножа и веднага го хвърли обратно в Джен, улучвайки я в рамото. Подозирам, че се е целил в главата, но телохранителката ми все пак успя да го избегне благодарение на своето предвиждане или просто с добра реакция.

Но аз наблюдавах случващото се някак отстрани, сега повече се тревожех за изтичащата ми капка по капка душевна енергия. Опитвах как ли не да спра този поток, но абсолютно нищо не се получаваше.

— В тази стая има още някой — каза вторият, гледайки напрегнато към полуотворената врата, където бяхме оставили Мей Ли. Той протегна ръка пред себе си и вдигна Джен във въздуха, след което я хвърли към стената. — Някой много опасен.

„Заешката устна“ ме вдигна от пода и заби юмрук в корема ми, с което мигновено ми изкара въздуха, след това ме метна на рамо.

— Този ще го занесем на Орлов — каза той на партньора си. — Отърви се от останалите.

Всичко това се случи за толкова кратък период от време, че дори нямах време да помисля за съпротива. А после от съседната стая изплува Мей Ли. Изглежда трансформацията беше завършила и сега цялото й тяло и дрехи бяха покрити с гъста кръв, а пръстите й се бяха превърнали в дълги, зловещи клони с дължина половин метър. Лицето й си оставаше съвсем същото, каквото беше, бледо и застинало, като бяло петно върху тъмно алената картина на останалата част от тялото.

— Защита! — веднага извика партньорът на „заешката устна“.

Във въздуха между нас и Мей Ли се появи полупрозрачно поле, подозрително наподобяващо на онова, което защитаваше къщата на Макаров. Аз продължавах да вися на рамото на мъжа и виждах само част от случващото се, но сега не се интересувах особено от това. Душевната енергия продължаваше да изтича от мен като вода от спукано корито и всичките ми опити да спра този процес претърпяха позорно фиаско. Още повече, че в същото време опитвах да си спомня как да дишам и бях заливан от емоциите, излъчвани от момичето. Мей Ли беше гневна. Много гневна. И най-лошото беше, че нямаше накъде да насочи този гняв, защото убиецът на дъщеря й вече беше мъртъв.

— Този призрак е по-силен от онези в двора — недоволно отбеляза „заешката устна“.

— Няма проблем — спокойно отговори партньорът му. — Ще се справя с него.

Мей Ли изпищя яростно и замахна с ръце. Защитното поле се пръсна, сякаш никога не го е имало, и десетки остри „клони“ мигновено пронизаха човека. Още един замах и тялото му беше буквално разкъсано на части, пръскайки кръв и парчета плът из цялата стая.

— Не се справи — тихо прошепна Джен и внимателно изпълзя встрани.

Кой би предположил, че винаги сериозната жена е способна на хумор в толкова опасна ситуация.

„Заешката устна“, с мен на рамото, мълчаливо се втурна навън, но не стигна далече. На пода в коридора лежеше мъртъв мъж в камуфлажна униформа и с лице като на древноегипетска мумия, а до него имаше мобилен телефон с екрана нагоре. От него вече наполовина беше изпълзяло чернокосо момиче. Изглеждаше като момиченце от анимационен филм, защото размерът на екранчето беше абсурдно малък, но по някаква причина тя изобщо не искаше да се усмихва.

Изглежда „заешката устна“ бързо определи приоритетите и предпочете да се спаси, вместо да се опитва да ме отнесе. Така че той просто ме хвърли върху Садако, а сам се метна към вратата на друга стая, разбивайки я с рамо.

Аз се опитах да скоча на крака и да се втурна след „заешката устна“, но косата й веднага оплете краката ми и ме повлече по пода.

— Вкусен… — просъска тя.

В следващия миг се раздаде писък и косата на Садако беше отрязана от пръстите-клони на Мей Ли.

— Ще те убия! — изкрещя новоизлюпеният полтъргайст и се хвърли върху мистичното същество.

Аз бързо се претърколих встрани, нямах никакво желание да се намесвам в много смисления диалог между двете същности. Явно сега ще решават коя първа ще ме изяде.