Алекс Кош
Прокълнат (12)

Глава 12

— Нали си наясно, че всички тези твои листчета няма да ти помогнат срещу Садако, защото тя е същество, а не призрак? — попита Макаров, гледайки пръснатите по масата гофу.

— Да — потвърдих аз не особено приятния факт, като внимателно събрах листата и ги разпределих по джобовете си. — Но удавникът и за сламка се хваща. Освен това от тях има някакъв слаб ефект, „отслабване на вниманието“ сработи доста добре върху Садако, може пак да се получи.

— Сега вие двамата сте обвързани с проклятие и няма как да избягаш от вниманието й — огорчи ме Макаров. — Тя ще те намери където и да си, ще те види през всякакви стени и защити.

Погледнах тъжно старателно нарисуваните гофу. Да рисувам със счупени пръсти беше много трудно и болезнено.

— Жалко.

През цялото време, докато работех върху гофу, се опитвах да си спомня йероглифи от дневниците и книгите, които Ездачът на трупове ми беше давал. Но тъй като той се занимаваше именно с решаването на проблема за обединяване на възкръснали мъртви с призраци, които му се подчиняват, цялата информация в книгите беше основно на тази тематика.

— Доколкото знам, онмьоджи първоначално е било създадено да прогонва зли духове и да предпазва от проклятия — отбелязах аз. Все пак не ми харесваше, че старецът се отнася толкова пренебрежително към моите гофу. — А при мен става дума именно за проклятие. Значи трябва да има някакви йероглифи, които могат да се справят със Садако, просто аз не ги знам.

Разбира се, не уточних, че всичките ми общи познания за онмьоджи са почерпени от анимета.

— Всъщност японските онмьоджи определено знаят как да се справят с такива същества — съгласи се Макаров. — Но, както вече казах, медиумите много неохотно споделят знанията си и аз лично не съм срещал никъде такава информация. Джеймс, доколкото знам, също. Ако имаше повече време, бих ти предложил да отидеш до някой японски храм и да потърсиш призраците на местните свещеници, може те да се съгласят да те научат на нещо. Ако оцелееш, бих те посъветвал да го направиш, между другото.

— Мислил съм си за нещо подобно — съгласих се аз.

Разбира се, аз самият нямам нищо против да намеря призрак, който да ме научи на нещо полезно. Ако имах възможност, щях да отида в Китай и да потърся гроба на Брус Лий, може още да не си е „отишъл“. Също така нямаше да е лошо да срещна и няколко мъртви богаташи с тайни сметки някъде в Швейцария. Въпреки че такава държава вече не съществува, тя е станала част от Островите. Във всеки случай, ако проявя фантазия, с моята способност да общувам с призраци със сигурност бих могъл да подобря финансовото си състояние. Но засега би било по-уместно да разговарям с някой, който вече се е сблъсквал със Садако.

Тук едва не изругах на глас, осъзнавайки, че през цялото това време не съм попитал Макаров за най-важното.

— Вие нали казахте, че сте убивали такива като нея?! Как?!

— Предимно с физическа сила — отговори Макаров, свивайки в юмрук съсухрената си старческа ръка. — Като цяло съществата, способни да стават нематериални, са много неприятни противници. За справяне с тях са нужни обединени усилия на силен медиум и добър боец. Или универсален боец-медиум, такъв като мен. Мистичните същества, за разлика от призраците, свободно влияят върху физическия свят и в същото време обитават, така да се каже, обратната страна на света. Затова те с лекота могат да избягат от обикновен човек, който не знае как да вижда там.

— Обратната? — повторих неразбиращо аз. — Чувам го за първи път. Какво е това?

— Мястото, където отива нашият Ху, когато изчезне. Където се крие кладенецът на Садако и където живеят призраците, докато не се „появят“ в нашия свят, ставайки видими за обикновените хора.

Аз затаих дъх, усещайки, че нещо много важно ще ми беше обяснено едва ли не между другото.

— А може ли да ми кажете повече за тази „обратна страна“?

— Всъщност за обратната страна еднозначна информация няма никой. Е, освен може би Създателя на всички неща, ако той, разбира се, съществува. Има различни теории, от всички най-много ми импонира „рибната“. Сам я измислих.

— Рибната?

— Точно така. Според нея цялото пространство около нас притежава определена дълбочина, като огромно езеро. Хората, разбира се, се носят на повърхността, а призраците са малко под водата и периодично най-силните от тях успяват да излязат на повърхността, за да общуват с нас. Но някаква сила непрекъснато ги тегли към дълбините. Те се опитват да стоят възможно най-близо до нас и постоянно гребат нагоре с всички сили. А когато тези сили свършат, те потъват в дълбините и се разтварят във водата. Това е окончателната смърт и начало на прераждането на душата.

— А съществата?

— Някои от тях са материални, но могат да се „гмуркат“ дори по-дълбоко от обикновените призраци. И само много силен медиум може да ги измъкне оттам. Грубо казано, такива като нас могат да виждат под водата това, което обикновените хора не виждат, а най-силните — и сами да отиват там.

— Ето как хванахте изчезналия Хухлик! — спомних си аз. — Просто сте погледнали по-дълбоко в „обратното“ и сте протегнали там ръка.

— Той нямаше да ме забележи, ако някой не ме беше издал — веднага се обади зеленото джудже.

— Точно така — потвърди Макаров, без да обръща внимание на Хухлик. — Затова Садако може да изчезне във всеки един момент и да се придвижва в „обратната страна“, стига да има достатъчно сила. А тя има наистина много сила.

Ех, къде беше тази информация преди, когато бях пленник на Ездача на трупове? Можех поне да опитам да експериментирам с гофу и „обратната страна“.

Но дори и така мислите в главата ми вече препускаха, прехвърляйки всички руни, които някога бях виждал, в търсене на нещо подходящо.

— Но имай предвид, че всичко това е само моя теория. Една от многото. Може и да греша и призраците да живеят в някакво седмо измерение на пространството, а съществата — в двадесетото — изтръгна ме от мислите ми старецът. — Това не е нещо, което може да се нарече наука.

— Наистина ли е толкова трудно информацията да се структурира нормално и по някакъв начин да се изучи? — недоволно попитах аз. — В крайна сметка животът на хората зависи от това.

— Колко си ми умен — засмя се Макаров. — Човечеството едва започна да се справя с последствията от изместването на оста на света. И то не навсякъде. Заплахата от нашествие на демони е много по-сериозна от единичните случаи на нападение от същества и призраци, така че всички усилия на съвременните учени са насочени натам.

Разбрах, че разговорът ни вече се измества.

— Добре, дяволите да го вземат. Ако оцелея, непременно ще се заема с този проблем — аз обречено погледнах стенния часовник. — А сега е време да се размърдаме, иначе няма да успея да вляза в имението. Ху, тази купчина гофу е за теб, те вече са активирани, просто трябва да ги разпръснеш около имението на разстояние не повече от два-три метра от стените.

— И никой дори не пита стария Ху дали би помогнал? — недоволно отбеляза Хухлик. — Дори детето вече започна да раздава команди.

— Извинявай — веднага се поправих аз. — Моля те, помогни ми да поставя гофутата, ще съм ти много благодарен.

— А ако ще се измъкваш, ще те размажа на пода на толкова тънък слой, че ще ти трябват няколко години, за да се възстановиш — добави Макаров със същия любезен тон като мен. — Виж го ти, характер решил да показва.

Миг, и Хухлик вече беше грабнал всички листове енергопроводима хартия от масата.

— Всичко ще бъде направено, Господарю!

Мей Ли увисна във въздуха пред мен.

— Готова съм… господарю.

„Не, не — помислих припряно. — Никакъв господар, наричай ме просто Роман. А сега вземи толкова енергия, колкото ти трябва, и отвори врата.“

И аз изпратих душевна енергия в дланта си. Беше доста рисковано, но исках да тествам доколко мога да се доверя на призрака и най-важното, дали ще мога сам да прекъсна процеса на предаване, ако пожелая.

Този път момичето не само използва невидима нишка, за да изсмуче енергия от мен, но и докосна дланта ми. Потокът от излизащи частици душа се оказа много по-мощен, отколкото при хранене на призрака от разстояние. За момент се уплаших, че Мей Ли ще използва разрешението ми и ще ме изсмуче изцяло, но след миг тя рязко прекъсна връзката.

Мей Ли протегна ръка към вратата, бутна я и пред нас се разкри гледка към гората от няколко метра височина. И едва в този момент осъзнах напълно, че в следващите минути ще се реши дали ще живея или не. Само две стъпки през пространствената врата и около половин час ме деляха от имението на Орлов и от срещата със Садако.

— Отлична способност — отбеляза Макаров, оглеждайки с интерес вратата. — Полезна.

— Само че много скъпа — нервно казах аз, вслушвайки се в собствените си усещания. — Точно една десета от душевната си сила изразходвах. Кошмар.

— Мрънкалник — веднага коментира Хухлик и с купчина свитъци гофу в ръка прекрачи прага. По логика трябваше да падне от няколко метра височина, но вместо това той просто се разтвори във въздуха. Е, започна се. Скоро хората в имението на Орлов ще се запознаят с невидимите обитатели на малкото гробище на вече покойния Орлов младши.

— Нищо, с времето ще възстановиш всичко загубено. Ако оцелееш, разбира се — не много успокоително каза Макаров. — Е, успех.

Замръзнах, без да прекрача прага.

— А вие няма ли да дойдете с нас?

— Защо? Аз не мога открито да се намесвам в конфронтацията със Садако. Сам знаеш защо — лукаво се усмихна старецът. — Приятелката на Джеймс вече ти обясни всичко по телефона.

Аз се намръщих.

— Не е хубаво да се подслушва.

— Да обсъждаш други хора зад гърба им също — без да се смути, отговори старецът. — Ако убиеш Садако, тогава всеки мой принос в битката може да се счита за нарушение на клетвата. Така че нататък продължаваш без мен.

Въздъхнах тежко, прекрачих през вратата, обърнах се и започнах да се спускам по паянтовата вертикална стълба. Нямах намерение втори път да падам от къщата.

— Успех — повтори още веднъж на раздяла Макаров и затръшна вратата. Миг по-късно тя отново се отвори и някой ме хвана за врата и ме издърпа в къщата.

Тъкмо щях да започна активна, но явно безполезна съпротива, когато разпознах в полумрака острите черти на лицето на моята телохранителка.

— Джен — въздъхнах с облекчение. — Не ме плаши така.

— Това място, както и целият район около имението, се наблюдават — студено каза жената. — А ти съвсем спокойно си говориш с някого, сякаш си излязъл на разходка. Не спирам да се чудя как още си жив.

Тя погледна през вратата и се огледа.

— Между другото, с кого говореше и как изобщо попадна тук? И защо изглеждаш като ходещ труп? И ръката, какво е станало с нея? Счупване?

— Дълга история — казах аз. — Донесе ли енергопроводима хартия?

Джен посочи кожена чанта на пода, точно копие на тази, която бях загубил в болницата.

— Отлично.

По принцип бях нарисувал достатъчно количество гофу, но винаги е по-спокойно, когато имам хартия и мастило с мен.

— Какво е това наблюдение?

— Оттук периодично минават патрули и понякога се усеща внимание отгоре. Явно са дронове. Не знам как успя да стигнеш до тук, без да те видят.

Аз се подсмихнах.

— Телепортирах се.

— Просто така? — вдигна вежди Джен.

— О, това никак не е просто — отвърнах аз, поглеждайки към невидимата за жената Мей Ли. — В моя живот няма нищо просто.

„Мей Ли, можеш ли да унищожиш дрона, ако се появи някъде наблизо?“

— Ако споделиш малко енергия, ще мога.

По някаква причина започнах да се чувствам като дойна крава. Но нямах друг избор и отново насочих зрънце душевна енергия в шарката на дланта си.

— Тогава защо сме тук? — попита телохранителката с нотка на недоволство.

— Нали помниш, че съм прокълнат?

Жената мълчаливо кимна.

— Е, остава ми още около половин час живот. Така че съвсем скоро ще се преместя в имението по същия начин, по който попаднах тук — започнах да обяснявам аз. — И ще се постарая да направя така, че проклятието да вземе всички хора в имението на Орлов, а мен да ме пропусне.

Телохранителката известно време мълча.

— Много абстрактно — каза тя накрая. — Обикновено така казват, когато няма нормален план.

Тук ме хвана натясно.

— Ами, честно казано, имам нещо като ангел-пазител — отговорих уклончиво. — Може би тя ще успее да се справи със съществото, което ме прокле.

— Да допуснем. Но защо тогава да го правиш в имението на Орлов? — озадачено попита Джен. — Няма ли да е по-добре да се скрием в някоя църква?

Хм, това не е най-лошата идея. Дори имах покана да гостувам на един познат инквизитор, може той да се справи със Садако. Но, честно казано, дори не бях мислил за този вариант.

— Орлов ме плени и ме подложи на мъчения — отговорих неохотно и размахах ръката с изкривени пръсти. — Освен така в градината му има погребани десетки момичета, брутално убити от неговия син. Затова реших да съчетая работата с удоволствието.

Жената стисна и без това тънките си устни.

— И просто така ще осъдиш обитателите на цяло имение? Там не са само Орлов и охраната му, има и обслужващ персонал.

Хм, за това също не бях помислил.

— Тогава ти ще дойдеш с мен и ще изведеш всички невинни — веднага намерих изход аз.

— Но аз отговарям само за теб — напомни жената.

— Против мистичното създание ти така или иначе не можеш да направиш нищо — махнах с ръка аз и мислено помолих Мей Ли да се покаже. — Още повече, че за подобно нещо си имам нея.

Джен веднага измъкна два сребърни ножа, увити в гофу, и ги постави пред себе си. Изглежда Миси я беше подготвила добре. И между другото, сребърните ножове бяха предназначени за мен. Ще трябва да конфискувам два.

— Спокойно. Това е моят ангел-пазител — казах припряно.

Жената погледна лицето на Мей Ли със смесица от отвращение и страх. По-точно там, където трябваше да има лице.

— Ангел? Това?!

— Нека да не критикуваме чуждата външност.

Вече се канех да добавя „самата ти не си красавица“, но в този момент между нас с тихо пукане се появи Хухлик.

— Готово. Поставих гофутата, повредих защитата на нужното място — джуджето погледна към размахалата нож телохранителка. — О, здравей.

Джен тихо изруга.

— Мамка му. Защо всички се появявате толкова внезапно?

— Не ние се появяваме внезапно, а ти ни забелязваш прекалено късно — ухили се зеленото джудже.

Аз мислено се обърнах към призрака.

„Мей Ли, отвори врата в някое помещение далеч от хората.“

— Добре.

Усетих нетърпението на призрака, сякаш самата тя искаше да попадне в имението на Орлов. Всъщност не беше изненадващо, последния път тя буквално изкрещя, че това място и всичките му обитатели трябва да бъдат изгорени.

— Ху, ще придружиш ли Мей Ли вътре, за да може да отвори врата тук? — попитах джуджето.

— Няма проблем — увери ме Ху и галантно се поклони на Мей Ли. — Красавице, елате с мен.

От момичето улових смесени емоции. Нима джуджето я смути? Или това са отгласи от тъжни спомени за това как е изглеждала преди? Щях да се скарам на джуджето, но в тона му нямаше подигравка, по-скоро говореше съвсем искрено.

Преди да изчезне, Мей Ли мълчаливо протегна ръка към мен и аз отново й „дадох“ енергия да отвори портала. Вътрешно за момент усетих празнота, сякаш бях изгубил нещо много важно, но това усещане бързо се притъпи, въпреки че не изчезна напълно. С какво може да се сравни? Вероятно най-близкото нещо беше празнотата от загуба на любим човек, само че тук аз загубих частица от себе си. Изглежда сега ще чувствам нещо подобно всеки път, когато откъсна късче от душата си. Можех само да се надявам с времето тя да се възстанови напълно, както каза Макаров.

— И как казваш, че ще влезем вътре? — попита Джен. Съдейки по тона й, тя се беше примирила със случващото се и беше решила просто да ме следва.

— Тази врата ще се отвори и ние ще влезем през нея в имението.

— Просто така?!

— О, това изобщо не е лесно, повярвай ми — намръщих се аз. — И за подобно придвижване се плаща доста висока цена.

Скоро вратата се отвори и вместо нощната гора видяхме нечия спалня. Съдейки по размера на леглото и заобикалящия го лукс, тази стая явно принадлежеше на някой Орлов.

— Да тръгваме — веднага реагирах аз и първи пристъпих напред.

Разбира се, спалнята беше празна. През панорамните прозорци се мяркаха нервните лъчи на търсещи прожектори, а отвън се чуваха човешки крясъци и изстрели. Ние с Джен веднага приклекнахме и предпазливо приближихме до прозорците. А оттам имаше какво да се види — целият двор беше пълен с призраци на осакатени момичета, само че очевидно сега ги виждах не само аз, а и всички останали. И те не бяха много щастливи от такава гледка, като някои от охранителите дори се опитаха да открият огън. По призраци. Сериозно?

— Какво е това? — изсъска Джен.

Бедните момичета преследваха охранителите, опитвайки се да говорят с тях, надзъртаха и в прозорците на имението, а тези, които можеха да крещят, пищяха така, сякаш отново преживяваха моментите на ужасната си смърт.

— В двора са заровени много трупове на момичета. Аз просто им помогнах да общуват по-отблизо с косвените виновници за тяхната смърт. Или може би не косвени. Някой е довел всички тези момичета при този психопат, а след това е заравял труповете. Едва ли Орлов младши е правил това сам… — аз се замислих. — Знаеш ли, може би не трябва да помагаш на обслужващия персонал. Те би трябвало да са знаели за какъв човек работят.

Жената ме погледна много странно.

— Не мислех, че си толкова жесток.

— И аз не го мислех — съгласих се. — Но те съветвам да се вгледаш по-внимателно в убитите момичета. И може би твоето човеколюбие ще си вземе малко почивка тази нощ.

Мей Ли седна до мен и предпазливо докосна рамото ми. Докосването беше ефирно, като полъх, но съчетано със силния гневен импулс на призрака ме удари като токов удар.

— Какво става? — изненадано попитах на глас.

„Т-т-там“ — мислено прошепна момичето, сочейки някъде към другия край на стаята.

Направих знак на Джен и предпазливо се отдалечих от прозореца, насочвайки се към стената, която Мей Ли посочи. Телохранителката ме последва. В ъгъла на стаята видях едва забележима врата, заключена с ключ.

— Така, и как да влезем вътре? — попитах озадачено. Ако призракът сочи насам, то едва ли е случайно, но аз лично не знаех как да отключвам ключалки.

Мей Ли се опита да мине през вратата, но веднага беше отхвърлена назад. Изглежда мястото имаше защита от призраци.

— Там! — момичето буквално изкрещя в главата ми. — Трябва да вляза там!

— Трябва да влезем там — казах на глас на Джен. — Случайно да носиш нещо като експлозив?

— Дай ми минутка — неочаквано каза тя и извади малка кожена чантичка от страничния джоб на якето си.

Нима има шперцове?!

И наистина вътре се оказаха старателно подредени инструменти, много напомнящи на оръдия за болка от зъболекарски кабинет. Секунди по-късно вратата беше отключена.

— Невинаги съм работила като бодигард — отвърна жената на изненадания ми поглед.

Зад вратата беше скрита стая, която по размери не отстъпваше на спалнята зад нас. Но мебелите тук бяха само маси, върху които бяха подредени прозрачни съдове с… дори не знам как да го опиша. Тоест, знам, но изобщо не искам да го правя. Това бяха части от тела на момичета. Различни. Малки парченца, отделни органи, дори просто парчета кожа. Аз съм бил в Кунсткамера^[1] в Санкт Петербург, но там всичко изглеждаше нереално и мъртво, а тук… Господи, белите дробове в буркана наистина дишаха, а сърцето, макар и слабо, но продължаваше да бие.

— Твойта… — тихо изруга Джен, покривайки устата си с ръка.

Да, във филмите многократно бях виждал сюжети, в които маниакални убийци обичат да събират някакви сувенири от хората, които са убили. За някои това бяха дори части от тялото. Но никога не съм предполагал, че ще се сблъскам с нещо подобно в живота си и че това ще бъде толкова ужасно.

Джен руга дълго и много цветисто. Въпреки моята реална възраст и ужасяващата обстановка в момента, в един момент дори ушите ми почервеняха от чутото.

— По дяволите — каза накрая Джен, като се успокои малко. — Ти беше прав. Ако хората са служили на тази твар, или дори просто са били наоколо и са общували с него, изобщо не ми е жал за тях.

— Аха — промърморих тихо, докато мислено се обръщах към Мей Ли. — Ти неслучайно отвори врата към тази спалня, нали?

Но отговор от призрака не чух, затова пък получих толкова силен емоционален удар, че загубих равновесие и паднах на колене. Мей Ли висеше неподвижно във въздуха близо до една от масите, а в съда върху нея се виждаше… женско лице.