Алекс Кош
Прокълнат (11)

Глава 11

И това е целият план?! По дяволите, а аз повярвах, че може да каже нещо разумно. Да, в думите на Макаров имаше известна логика и като цяло планът звучеше доволно реалистично, ако не беше едно „но“ — ставаше дума за мен! Честна дума, прииска ми се още веднъж да ударя стареца в лицето, въпреки че никога преди в мен не е имало такава агресия.

И така, „гениалната“ идея на Макаров беше да взема много пиявици и да ги нахраня с цялата си душа, оставяйки в тялото си точно толкова, колкото да мога да движа ръце и крака, и то много бавно. И после Садако ако иска да изсмуква тези остатъци, след което Макаров ще ме реанимира, като унищожи всички пиявици и така върне онази част от душата ми, която не са имали време да усвоят. В края на краищата целта на Садако не беше да ме убие физически, а да изсмуче душата ми без остатък. Смъртта беше само следствие. Но във връзка с такова интересно използване на специално отгледаните от стареца пиявици в мен възникна усещането, че той от самото начало е планирал нещо подобно.

— А цялата тази работа с пиявиците за да ме тренирате ли беше? — изказах аз подозренията си, неволно потръпвайки от неприятните спомени. — Или изпробване на плана?

Макаров ме потупа по рамото.

— Проницателен си. Цялата тази концепция я обмислям от много време, но до днес не бях сигурен, че изобщо ще проработи. Отглеждах пиявици в очакване на подходящия момент, и тогава се появи ти — виждайки, меко казано, глупавото изражение на лицето ми, старецът припряно добави: — Но и тренировките се оказаха сполучливи, наистина се научи да чувстваш душата. Това ще ти е полезно за в бъдеще.

— Аха… ако изобщо пред мен има бъдеще.

Вече бях дошъл на себе си достатъчно, за да се изправя на крака, но не бързах да влизам в къщата — исках да подишам малко свеж въздух. А и след откровенията на Макаров сериозно се замислих дали да не бягам в противоположната посока. В гроба ще ме вкара неговото обучение.

— С пиявиците всичко мина добре — продължи да мърмори Макаров. — Защо си толкова недоволен? Сега имаш всички шансове да оцелееш.

Тоест душата ми ще бъде сдъвкана от пиявици и изсмукана от Садако, при което тялото ми за известно време ще умре, а целият процес ще бъде контролиран от побъркан старец. И защо ли не съм във възторг?!

— А други гениални планове няма ли? — уточних аз. — Такива, при които не трябва да умирам, например.

— Съдейки по интереса, който проявяват към теб призраците и Мъгливата котка, ти вече си умирал веднъж — съвсем уместно предположи старецът. Разбира се, той беше успял да ме накара да разкажа много за себе си, но далеч не всичко. Не защото съм толкова железен и съм успял да устоя на въздействието му и на собствената си приказливост, когато пътувахме насам, а просто защото нямаше достатъчно време. — Вторият път ще е по-лесно, повярвай на специалиста.

— Не, не, не — настоях аз. — Определено ни трябва друг план.

— Както искаш — сви рамене Макаров. — Но знай, че ако ме послушаш, ще имаш поне някакъв шанс да оцелееш, докато в директна битка срещу Садако определено няма да издържиш и секунда.

— Нямам намерение да се изправям в директна битка срещу нея — направих гримаса аз. — Но какво ще стане, ако някой друг я разсейва?

Макаров ме погледна с уважение.

— Искаш да наемеш бойци? За експерт няма да ти стигнат парите, а обикновените воини за нея ще бъдат просто храна. Но ако си готов да жертваш живота на други хора, тогава има шанс.

— Аз и за обикновен воин нямам пари, дори да работи само за храна от „Пятьорачка“^[1]. Не, ще накарам със Садако да се бият онези, за които няма да ми е жал — обясних аз. — Тоест ще ми е жал, но не много. Само в общочовешки смисъл.

Старецът неразбиращо сви рамене.

— Не знам какво е „пятьорачка“, но на мен не разчитай, аз с нея няма да се бия.

Въпреки че Миси обясни мотивацията му, тя все още ми изглеждаше доста съмнителна. От друга страна, ако клетвата е толкова сериозно и умно нещо, че може някак да определи степента на участие на стареца в убийството на живо или условно живо същество, то на негово място и аз не бих рискувал.

— Това вече го разбрах — казах раздразнено. — Но все още ми трябва някакъв начин да я убия.

— Няма сто процента ефективен начин, но има варианти. Ако моите предположения са верни, то цялата работа е в символизма: ако тя не успее да те убие в срок, проклятието ще падне от само себе си. Както и в случая с временната ти смърт, на която аз разчитах. А ако ти искаш сам да се разправиш с нея, то определено няма да можеш да го направиш сам, но може да опиташ да се възползваш от помощта на твоя призрак.

— Но вие сам казахте, че тя не може да направи нищо срещу Садако — напомних аз. — Ето, все още не се е въплътила след срещата с нея.

— В нормално състояние, да — потвърди Макаров. — Но ако правилно споделиш душевните си сили с нея, тогава има шанс. Само че това е голям риск. Няма гаранция, че тя ще се справи и след това ще върне всичко обратно. Защото не е добре да прехранваш такива паразити, може да й хареса и да те погълне безвъзвратно.

Думите му ме накараха сериозно да се замисля доколко вярвам на Мей Ли. Засега излизаше, че не много. Единственото успокояващо беше, че усещах емоциите й и можех да разбера дали казва истината.

— И между другото, ако не вземеш отр… специалните гъби навреме, ще припаднеш още преди пристигането на Садако — напомни Макаров. — Затова те съветвам бързо да влезеш в къщата и да изядеш всичко, което ти даде Ху, и чак след това да градиш „гениалните“ си планове.

Цялата тази история с гъбите започна да ме напряга, но и нямах голям избор. Ако вече съм се доверил на методите на Макаров, ще трябва да отида докрай. Е, с изключение на частта, в която пиявиците напълно ме поглъщат, ставайки своеобразен „бекъп“ на душата ми.

Върнахме се в къщата, където Хухлик вече беше сервирал супата. Докато се хранех, изведнъж ми хрумна, че всъщност пиявиците ще станат моите хоркруксове, като тези на Волдемор! Той също беше скрил частици от душата си или в змия, или в книга, или в някакво бижу. И докато е жива дори една пиявица и тялото е умряло наскоро, теоретично мога да бъда възроден! Вярно, какво ли ще остане от мен, ако пиявиците се увлекат и усвоят примерно двадесет процента от душата? Глупости, каква душа, каква душевна енергия? Как изобщо работи това? Проклето старче, защо е толкова сложно да поднесе нещата разбираемо?!

— Малък Ро, а ти яж, яж — подкани ме Хухлик с тона на грижовна баба. Е, или дядо. — Изглеждаш леко особено, тоест както винаги, но сега си и много отслабнал. Направо скелет. Кажи благодаря, че тук няма огледала.

„Имам подозрения, че изглеждам така единствено заради вашата храна“ — помислих си аз, но не го казах на глас. Това беше гласът на раздразнението, всъщност много добре разбирах, че без специалната гъбена диета вече щях да се търкалям в леглото без сили. Дори с любезно предоставяните от Ездача на трупове капки „Живот Про“ не се чувствах толкова енергичен, колкото сега.

— И така, каква алтернатива на животоспасяващите пиявици можеш да предложиш? — с интерес попита Макаров.

Вместо да споделя своя гениален план с моя „колега“, реших първо подробно да разпитам Макаров за душата и душевната енергия. И дори в ситуация, в която ми оставаха само няколко часа живот, хитрото старче продължи да дава информация на такива порции, че всичко стана още по-неразбираемо. Но аз упорито настоявах на своето в продължение на цял час и най-накрая успях да формулирам за себе си обща концепция. И така, душата се оказа съвкупността от преживяното от даден човек, неговите емоции, стремежи, връзки с други хора, решения, действия. Всичко това в течение на живота формира единно духовно тяло, правейки го по-силно и по-плътно. Включително и да оцвети душата в определен нюанс, съответстващ, не, не на характера на човека, а на общото му въздействие върху света вътре и около него. Душата е пластична и способна да се възстанови до известна степен, при условие че човекът все още е жив и продължава да извършва постъпки, значими за него и околните. И тогава става ясно защо едно пълноценно прераждане, не като моето с прехвърляне в друг свят, а в нормалния кръговрат на живота, не оставя информация за минали личности. Душата пази в себе си нещо друго. И още един интересен факт — да възстановиш душата в първоначалното й състояние е много по-лесно, отколкото да продължиш нейното развитие. Тоест, тъй като аз изначално имам силна душа, тя и ще се възстанови по-бързо, но ако искаш да растеш още, ще трябва много да се постараеш и да направиш нещо наистина голямо, да спасиш света, например.

— Излиза, че аз имам силна душа, защото някъде в миналите си животи съм направил нещо много добро, така ли? — уточних аз.

Вече бях изял гъбената супа, но не получих особено удоволствие от нея. Да не говорим, че май започнах да развивам устойчива неприязън към ястия с гъби.

— Не ти — поправи ме Макаров. Той буквално сияеше от задоволство, поглъщайки чиния след чиния супа. И съдейки по всичко, явно не го заплашваха последствия под формата на продължителна кома. — Това е била съвършено различна личност, така че не си приписвай заслуги. Изобщо. И далеч не е факт, че е „добро“, защото никой не знае как се случва прераждането. Може би душата се очиства и преди ти си бил убиец-изнасилвач или точно обратното, отшелник, който никога не е докосвал женско тяло.

— Пази боже — направих гримаса аз. — Значи всяка наша постъпка се отразява в душата?

— Разбира се. Дребните постъпки дават зърна душевна сила, а значимите, героичните и засягащи живота на много хора — много повече, при това работата върху себе си е не по-малък подвиг, отколкото да помогнеш на другите. Напълно възможно е развитието на душевната енергия на монах, който цял живот се е молил в пещера, да е равносилно на душата на човек, който е посветил целия си живот на благотворителност. Да, животите са напълно различни, но душите на тези хора в крайна сметка могат да достигнат еднаква сила, въпреки че ще имат малко по-различни нюанси.

— Сега вече ми стана по-ясно — казах с облекчение.

— Не се ласкай — веднага ме отряза старецът. — Това са само теории, мои и на някои други медиуми. Няма никакви гаранции, че всичко работи по този начин. Между другото, това се отнася за почти всичко, свързано с мистични способности и същества. Аз дори за способностите на Хухлик знам много малко, въпреки че той от много години има договор с мен.

Да, вече бях забелязал, че никой няма желание да обединява знания в някаква по-обща картина. Уж е двадесет и първи век, технологиите са достигнали нашето ниво, има и интернет. Така че споделяйте информация, развивайте се. А на официалния сайт на Асоциацията на медиумите може да се намери само някаква откъслечна информация.

— Между другото, като споменахте за договора — опомних се аз. — Ако душата постоянно се насища с моите емоции и постъпки, тогава частта, с която храня моя призрак в съответствие с договора, бих могъл съвсем естествено да си я възстановя, без никаква вреда за себе си, нали? — попитах с надежда.

Макаров кимна уверено.

— Ако не се увличаш с раздаването на частици душа, то ще можеш. Точно затова те учих да усещаш и контролираш енергията на душата. С течение на времето ще се научиш да усещаш каква част от нея можеш да дадеш, без ни най-малко да навредиш на себе си.

— И това е нещо — въздъхнах аз.

Концепцията в общи линии стана ясна. Затова пък сега осъзнах колко далеч е душата от силата на духа, с която първоначално я бърках. Всъщност силата на духа е моя и само моя, докато душата е вид същност, която обединява постъпки от минали животи с моите собствени в определена триизмерна характеристика. Нещо такова.

— Добре, това го уточнихме — обобщи Макаров. — А сега Ху да отива ли за пиявиците или наистина имаш някакъв план?

О, да, план наистина имах. Отчасти на подходящите мисли ме наведе „възрастният аз“, а друго се отложи в главата ми от времето на краткото пленничество при Орлов. Вече знаех, че Мей Ли може да отвори врата към къщата на дървото, а това беше достатъчно, за да се преместя там и да започна подготовка: да нарисувам множество гофу от тези, които временно правят призраците видими за обикновените хора. После Хухлик ще разпредели гофу около имението на Орлов и постепенно ще ги активира, така че всеки работник в имението да види резултатите от забавлението на покойното синче на този изрод.

— Възхитително — одобрително кимна Макаров. — Харесва ми как мислиш. Това е един от онези редки случаи, когато тези хартийки могат да донесат истинска полза.

Той скочи на крака, втурна се към шкафа и се върна със сноп листа.

— На! В името на такова добро дело не ми е жал.

— Ъ-ъ… — ококорих се аз. — Значи сте имали енергопроводяща хартия?

— Ами да — сви рамене старецът. — Остана тук още от обучението на Джеймс.

Можех само да се плесна по челото. Сам си бях виновен, трябваше поне да попитам. Но кой би помислил, че Макаров ще има такава хартия, ако сам не използва онмьоджи?

— Добре — издишах бавно аз, за да се успокоя. — Да продължим. Когато всички гофу бъдат активирани и призраците изпълнят цялото имение, Хухлик ще проникне вътре и ще повреди защитните руни на сградата. Ще можеш ли?

Тук планът ми можеше да приключи, тъй като си нямах представа на какво е способен Хухлик.

— Зависи как са направени — отвърна зеленото джудже. — Ако там има комплексна защита срещу призраци и същества, тогава не. Е, или ще трябва да потърся задна вратичка.

— Ако успееш, ще трябва да пуснеш моя призрак вътре. После тя ще отвори врата към къщата на дървото, а оттам аз ще вляза в имението.

— Дотук всичко е много интересно. А после какво? — саркастично попита Макаров. — Наистина ли всичко е в името на това най-накрая да убиеш Орлов? Не мислех, че си толкова кръвожаден и отмъстителен.

По погледа му се виждаше, че се е досетил, че втората част от плана ми е доста по-малко обмислена, и сега просто се подиграваше.

— Ами… после ще действа Садако — отвърнах, опитвайки се да покажа увереност, която, разбира се, нямах. — Планирам да вляза в имението в момента, когато времето на проклятието изтече. Орлов със сигурност е засилил охраната, очаквайки идването на Князев — това е съпругът на една мила жена, която ме качи на стоп и сега е в кома. Аз помолих Миси да се свърже с него и ако Князев отиде при Орлов точно когато ние със Садако сме там, това ще е просто идеално.

Макаров избърса невидима сълза.

— Ху, чу ли това?

Джуджето кимна.

— Разбира се, Господарю. Това е идеален план, точно както ви харесва — интересен ход, а след това пълна импровизация, непредсказуемост, кръв, черва и убийства.

— Точно така! — потвърди Макаров. — А щом ще е така, вероятно ще направя няколко корекцийки. Например, ще уредя Князев да се появи при Орлов едновременно с теб. Познавах дядо му, мисля, че и младши ще се вслуша в думите ми. А за застраховка ще нахраним няколко пиявици с душата ти, в случай че нещо се обърка.

От самото споменаване на пиявиците стомахът ми се сви, но бързо преодолях страха си. По принцип да имаш малък бекъп на душата изобщо не е зле. Дори бих поддържал такъв за постоянно. С какво съм по-лош от Волдемор? Всъщност дори съм по-добре, имам си нос!

— Имай предвид, че това ще работи само ако тялото умре именно от загубата на душата — разстрои ме старецът, като за пореден път сякаш прочете мислите ми. — Това не е безсмъртие, а просто по-усъвършенстван вариант на реанимация в много конкретен случай. По-точно, засега е само концепция за такава реанимация. Изобщо не е сигурно, че ще проработи, а дори и да проработи, не мога да гарантирам, че ще се върнеш със здрав разсъдък.

— И ми предлагахте това като единственото решение?! — възмутих се аз. — А сега казвате „няма гаранции“?

— Е, не се разстройвай. Аз така или иначе после се връщам в психиатрията — съвсем сериозно отговори Макаров. — Ще те взема със себе си. Знаеш ли колко добре се отнасят с умствено увредените там?

— Не знам и не искам да знам.

Оставаше все по-малко и по-малко време, затова реших да приключа разговора с Макаров и да седна да рисувам руни. Хартията беше напълно достатъчна, за да подготвя на Орлов и всички обитатели на имението неприятна изненада, а в същото време и да се погрижа за собствената си защита. Разбира се, руните нямаха почти никакъв ефект върху Садако, но имаше някакъв минимален шанс да я забавят. С всяка минута се тревожех все повече и повече, защото Мей Ли не се появяваше, а без нея влизането в имението на Орлов щеше да е много проблематично.

— От какво толкова се притесняваш — забеляза нервността ми Макаров. — Отдай й малко енергия през печата на договора. Тогава призракът ще се появи по-бързо.

— А така може ли?! — възкликнах аз със смесица от радост и възмущение.

— Ами да, не съм ли ти казал?

— Не, разбира се!

— Можеше и сам да се досетиш. Главното е да не се увличаш с храненето, тези твари бързо свикват с хубавото. Това е като наркоманията — колкото повече енергия им даваш, толкова повече се пристрастяват да се хранят с душата ти.

Е, вече знаех как да управлявам душата, така че не беше трудно да насоча зрънца от нея в дланта си. И Мей Ли се появи на мига. Обсъдих с нея подробностите около предстоящото събитие и като цяло тя потвърди всичките ми предположения — най-лесно можела да отвори врата на къщичката на дървото, макар че отказа да каже защо. Но на теория момичето можело да отвори пространствена врата на всяко място, което не е защитено с руни, просто се изисквала много енергия.

— Как мислиш, ще можеш ли да се справиш със Садако, ако споделя достатъчно душевна енергия с теб?

От Мей Ли дойде чувство на несигурност.

— Никога не съм влизала в битки с подобни същества.

— Тоест все пак имаш опит с битките? — поинтересувах се аз.

Мей Ли показа несигурност.

— Не с битките. С убийствата.

— На хора?! — попитах аз и веднага си спомних, че бяхме намерили трупове на охранители близо до къщичката на дървото. Разбира се, че вече беше убивала.

— Аз трябва да се храня с нещо — поясни тя. — Отварях и врати за Доктора, а това изисква много усилия.

Времето изтичаше. Вече бях използвал всички листове гофу, плюс още една купчина, която ме очакваше в къщичката на дървото. Оставаше само да се преместя там и да пристъпя към изпълнението на моя план. Всичко щеше да се реши в следващия час.