Алекс Кош
Прокълнат (10)

Глава 10

Честно казано, не очаквах, че наистина ще ми даде телефона. Адреналинът, след шока от дългия разговор със самия себе си, спадна и дойде объркването. Все пак ударих стареца в лицето, което изглеждаше доста съмнително откъдето й да го погледнеш. Но в същото време не изпитвах никакво чувство за вина и причината беше, че в допълнение към безбройните тренировъчни убийства, аз и моята възрастна версия успяхме да оползотворим добре времето и подробно да обсъдим създалата се ситуация. В частност, аз още повече се убедих, че старецът просто си играе с мен: той с лекота би могъл сам да се справи със Садако, но по някаква причина не иска да го направи. Затова ние съставихме два кардинално различни плана за оцеляване: първият — да убедим Макаров сам да се справи със Садако, а вторият, значително по-труден — да го направим сами. По-точно — аз сам. За съжаление моята възрастна версия остана някъде там, или в мазето, или в дълбините на собственото ми съзнание, и помощ от него не можех да очаквам.

— Малък Ро, така няма да доживееш до срещата с момичето от кладенеца — измърмори Хухлик със смесица от възхищение и съчувствие, втренчил поглед в Макаров в очакване на реакцията му на моя удар.

Ситуацията беше доста напрегната, но старецът реагира на думите и действията ми учудващо спокойно. Съдейки по веселите искрици в очите му, моята спонтанна агресия дори го забавляваше.

— Мисля, че си заслужи няколко обаждания — кимна след кратко замисляне той и погледна към Хухлик, който моментално изчезна, след което се появи с телефона. — Но не те съветвам да говориш много, ще имаш максимум двадесет минути. Надявам се, че ще успееш да се наговориш, а после ще продължим с подготовката. Остава много малко време.

Ха, проработи! Кой би си помислил? А хората казват, че с насилие нищо не се постига.

— И дръж далеч от мен домашния си любимец! — той многозначително погледна към Мей Ли. — Гледа ме така, сякаш иска да ми отхапе главата.

— Човек би си помислил, че тя може да ви нарани по някакъв начин — измърморих, трескаво припомняйки си телефонния номер на Ника. — Освен това тя дори няма уста.

— Ако гледа без очи, значи може и да яде без уста — подсмихна се Макаров. — Глупачето те защитава, мисли, че съм опасен.

Сякаш не е. Друго нещо е, че Мей Ли едва ли ще успее да му направи нещо.

— Той е самото зло — предаде ми опасенията си Мей Ли. — Не му се доверявай.

— Аха. А призракът, който изпива жизнената ми сила, заслужава пълно доверие — мислено отговорих аз, но тези думи изобщо не я смутиха. По-точно, тя ме игнорира и продължи да излъчва гняв и агресия изключително в посока към Макаров.

— Имай предвид, че с всяко развъплътяване тя ще черпи сили от теб, за да се възстанови — продължи Макаров, сякаш се досещаше за какво говорим. — Затова не считай призрака за свой безсмъртен телохранител, за всичко се плаща. А за Садако тази глупачка в сегашното си състояние изобщо не е противник и само напразно ще хаби силите ти, умирайки отново и отново.

От Мей Ли дойде такава вълна от ярост, че дори получих лека мигрена.

— Засега може да подишаш чист въздух — предложи старецът с неочаквано загрижен тон, — а ние ще ти приготвим нова порция от специалната гъбена супа.

— Мисля, че не съм гладен…

— Теб никой не те пита, Малък Ро — зловещо се ухили Ху, заплашвайки ме с дървения черпак. — Кажи благодаря, че ти готвим нормални ястия. Ако те бях хранил като истински чистокръвен викинг, от болките в корема щеше да се молиш по-бързо да изпаднеш в кома.

Виж ти, колко е злопаметен, изобщо не се успокоява. Въобще от поведението му оставах с усещането, че джуджето напълно го устройва компанията на стареца. И не разбирам защо се опита да избяга и нарече стареца психо?

— Тогава благодаря — свих рамене аз. — Обожавам гъбена супа.

Излизайки навън, първото нещо, което направих, беше да се обадя на Ника. Първо, тя наистина ми липсваше и исках да се заредя с малко позитивизъм, какъвто това невероятно момиче винаги излъчваше. И второ, помнех само два номера, а вторият разговор щеше да отнеме значително повече време и нерви. Въпреки че много се надявах, че двайсет минути са просто абстракция и старецът няма да ги засича с хронометър, но все пак трябваше да побързам.

— О, братле — веднага отговори тя на обаждането. — Мислех, че си на специално обучение. То приключи ли вече?

— Ъ-ъ… не. Още не — леко изненадано отговорих аз.

Еха, Джеймс я е информирал за случващото се, кой би си помислил.

— Много ли научи за тези четири дни?

Тук малко се изненадах.

— Защо четири?

— Ами от четири дни си извън обхват. Джеймс каза, че те е изпратил някъде да развиваш уменията си на медиум.

Виж ти, какъв хитрец! Чудя се какво ли би казал на роднините ми, ако Садако напълно беше изсмукала живота от мен или Ездачът на трупове ме беше оставил да изгния в неговото подземие без прозорци и врати?

— Ами да, нещо такова — реших да не разрушавам илюзията на сестра си аз. Все пак той наистина ме изпрати да тренирам, а Ника не попита за точната дата. — Освободи ми се минутка и реших да ти се обадя, да чуя как си.

Добре, засега няма да разкривам измамата на Джеймс, но определено ще поговоря с него за това. Изглежда, ще получа сериозна отстъпка от таксата за обучение, а може и отписване на всички дългове, ако открия в себе си умения на изнудвач.

С Ника си поговорихме страхотно, въпреки че едва се сдържах да не разкажа пълните истории за Ездача на трупове, Садако и Орлов. За щастие тя не задаваше подходящите въпроси и успях да се огранича само до събитията, случили се в болницата преди залавянето ми. Наистина не исках да я изнервям отново. Удивително е колко бързо се привързах към това момиче и започнах да го смятам за близък човек. Но аз й се обадих не само за да си побъбрим приятно, а и за да разбера последните новини за семейните дела. Все пак Михайлови имаха конфликт с Орлов още преди да бъда заловен, затова смятах, че не му остава още много време да ходи по тази земя.

— За съжаление Орлов го закриля сегашният губернатор на Златния остров, а баща ни сега е, така да се каже, в немилост. Така че не може открито да се разправи с него, но рано или късно той ще си го получи, повярвай ми. А ти защо питаш, да не би да има проблеми с него?

— Разбира се — отвърнах честно. — Той ме отвлече.

— О, плюй и забрави. Всички, виновни за отвличането, вече са наказани. С изключение на самия Орлов, разбира се, но ще стигнем и до него. В момента той и носа си не смее да подаде от имението.

Разбира се, Ника си помисли, че става въпрос за отвличането от вече покойния Воротов, а аз не уточних, че наскоро това се случи за втори път. Въпреки че в някои отношения тя беше права, защото на практика Орлов не дойде в града, аз сам се телепортирах точно под носа му.

— Не се притеснявай, Джеймс ще обезпечи твоята безопасност. Той, разбира се, понякога е несериозен, но в договора са заложени такива наказателни суми, че медиумът и прашинка няма да позволи да падне върху теб.

Така си и мислех. И точно поради тази причина той скри факта на изчезването ми от семейство Михайлови. А и Ника силно надценяваше любовта на Джеймс към парите, тъй като за безопасността ми той никога не се беше притеснявал особено. Иначе защо сам не се опита да ме спаси от проклятието? Имах много силно желание да споделя проблемите си с Ника, но успях да се сдържа. Като цяло исках семейство Михайлови да участва по-малко в живота ми, те и така плащаха квартирата и обучението ми при Джеймс и не исках да ги натоварвам с още проблеми.

Но въпреки цялото това премълчаване от моя страна, след разговора с Ника ми стана по-леко на душата. А като се има предвид, че точно душата ме учиха да контролирам, то и ползата от обучението беше доста очевидна. Оставаше да се решат още няколко въпроса. Разбира се, следващото обаждане беше в офиса на медиума, но Джеймс отново не беше там. Миси каза, че е заминал по друга работа и няма да се върне до утре. Ама че кучи син! Значи изцяло ме прехвърли на Макаров и ще се върне едва когато окончателно се реши дали ще оцелея или не. Добре поне, че преди да тръгне, се беше погрижил за тялото на Деймис, като го погребал по всички правила, в присъствието на майка му и свещеника. Камък ми падна от душата, когато чух, че терзанията на тялото и духа на момчето окончателно са приключили.

— А с Лора какво става, знаеш ли? Можеш ли да ми дадеш телефонния й номер, или на Дони и на Макс?

Аз имах номера на Дони в телефона си, но къде е този телефон? Страхувах се, че никога няма да си го получа обратно.

— Да, имам номера на онзи таксиметров шофьор, сега ще ти го изпратя. Мисля, че се е събудил, но за момичето нищо не мога да кажа със сигурност, държат я в затворена болница. А ти как си там, тренираш ли? — полюбопитства Миси. — Как се чувстваш с новия си учител?

— Отлично. Той само за един ден ме научи на повече, отколкото Джеймс за цялото време — отмъстително казах аз. — Но не разбирам, ако той е учител на Джеймс и е толкова велик медиум, как изобщо го удържат в психиатрична болница? И защо толкова лесно са го пуснали, когато изведнъж е потрябвала помощта му?

— Него никой не го е задържал, той просто е дал клетва, че няма да избяга.

— На кого?

— Той ще ти каже — измърка момичето.

— Добре, не ми казвай — провлачих аз, подражавайки на гласа й, и видях на екрана, че е пристигнал SMS с номер. — Знаеш ли, всичко е наред. Като цяло научих всичко, което исках. И нямам много време, а трябва да се свържа и с баща си, да разбера дали планира да отмъсти на Орлов за поредното ми отвличане.

Най-сложното беше да убедя себе си, че наистина трябва да постъпя това. Всъщност никога не бях общувал с Евгений Михайлов, затова използвах израза „да се свържа“. Мисля, че всяка молба можеше да му бъде предадена чрез Ника, а дали ще ми помогне беше съвсем друг въпрос. Но Миси не знаеше това.

— Чакай — веднага реагира тя. — Всъщност това е доста интересна история, ако ти е толкова любопитно, мога да ти я разкажа.

— Е, не ми е чак толкова любопитно, но бих я чул.

Може би тази информация ще ми помогне поне отчасти да разбера мотивацията на стареца. Дали изобщо смята да ми помогне или само се забавлява? И ако Макаров е толкова велик, нека сам да ми спаси живота и да убие Садако. Защо е този тормоз?

— Дмитрий Макаров е един от най-старите медиуми, а може би и най-първият. Според мен, когато станало изместването на оста на света, той вече е бил старец, а може и още тогава да е бил действащ медиум. Мисля, че е на около сто и петдесет, а може и на двеста години, и има много деца. Старецът е водил доста разгулен живот. Но доколкото Джеймс и аз знаем, той никога не се е интересувал от съдбата на роднините си и не се е стремил да поддържа контакт с тях. Но всичко се промени преди около пет години, когато с Джеймс спасихме едно момиче от полтъргайст и то се оказа негова далечна пра-пра… като цяло Макаров сега я нарича внучка.

Изглежда малко се бях престарал със сплашването и Миси реши да ме занимава час и половина с преразказване на това, което вече бях чул от Хухлик. Жалко, че нямах много време. Макар че ми стана интересно как тя смята да разреши тази ситуация. Разбира се, не бива да забравям, че говоря с кръвожадна ханьо, но тя едва ли ще падне до там да заплашва, ще е прекалено. Въпреки това търпеливо изслушах сълзливата история за момичето, чиито родители починали и Макаров поел грижите за нея. Може би просто не разбирах контекста, затова и не оцених широтата на жеста, но според мен е напълно нормално за стареца да се погрижи за своята пра-пра колкото там пъти внучка.

— Не разбирам обаче какво общо има психиатричната болница с това — не издържах аз.

— Макаров обещал на внучката си, че няма да избяга. Дмитрий има много специфичен характер и често нарушава закона. Скаран е с почти всички семейства, живеещи на Златния остров. И в един момент бил обявен за издирване, като пристигнала специална група от инквизицията, за да го отстранят. Това се оказало доста трудно, но те се справили и тогава възникнала дилема: Експерт от такова ниво и с такъв обем знания е твърде ценен, за да се отървеш просто така от него, но и в затвора да го задържиш е невъзможно. Процесът продължил дълго. И в крайна сметка Джеймс, очевидно не желаещ смъртта на своя учител, се обърнал за помощ към внучката му и тя публично взела кръвна клетва от Макаров, че няма да напусне болницата, докато не получи официално разрешение. Или докато самата внучка не се нуждае от помощта му, но това време е ограничено до седмица в годината. А Джеймс я убеди да упражни правото си.

— Интересно — проточих аз. — Тогава в мен възниква един въпрос: защо той се опитва да ме обучи за два дни, за да мога сам да се справя със Садако, ако сам може да я убие без никакви проблеми? В крайна сметка може ли?

— Разбира се, че може. Но по искане на съда внучката го е накарала да се закълне, че повече никога никого няма да убива. А клетвата, дадена на кръвен роднина, е толкова силна, че дори Експерт не може да й се противопостави.

— А вариантът той да отслаби и обездвижи Садако, а аз просто да я довърша? — без много надежда предположих аз.

— Размечта се. Светът приема клетвата не по думи, а по смисъл. Не може да се заобиколи.

По дяволите. Е, сега поне беше ясно защо всемогъщият медиум не тръгва на бой лично. Не беше негова прищявка, макар че от това изобщо не ми олекваше. Във всеки случай, след като се уверих, че самият Макаров не може да ми помогне по никакъв начин, аз пристъпих към изпълнението на план „Б“. А за това имах нужда от енергопроводима хартия. Много хартия. Да, вече знаех, че мога и без нея, но само когато сам рисувам и използвам руните. А моят план изискваше гофу да бъде направено и активирано от друг човек или по-скоро същество.

„Мей Ли, можеш ли да отвориш портал към къщата на дървото?“ — мислено се обърнах аз към призрака.

— Да, но ще ми трябва много енергия…

„За такъв случай ще споделя“ — уверих я аз.

— Миси, искам да скриеш хартия и всички необходими принадлежности в къщата на дървото до земите на Орлов — вече на глас казах аз. — Ще ми трябват и няколко сребърни ножа.

— Сребърни ножове? Ти да не смяташ да ловуваш върколаци?

— Среброто вреди не само на върколаци, но и на много други мистични същества — казах назидателно. — Възможно е да помогне да се справя и със Садако.

— Възможно е — съгласи се Миси и рязко смени тона. — И като говорим за ножове, не ми хареса начина, по който се отнесе с моето бебче последния път. Имаш късмет, че не се изгуби и го намерих в мазето на болницата. В мръсотията.

От нея полъхна такъв хлад, че го усетих дори през слушалката.

— Е, затова пък ми спаси живота — проблеях аз.

— Нима? — скептично попита Миси.

— Разбира се! С него избих единственото око на огромно мъртво чудовище!

— Добре, живей засега — смили се ханьото. — Но повече нож от моята колекция няма да ти дам. Оправяй се със сребърни прибори. Къде да ги изпратя?

Разбира се, аз не знаех къде се намира убежището на Макаров. А и той ненапразно го нарече тайно, едва ли старецът ще се зарадва на куриер, появил се пред силовото поле. Но тъй като Мей Ли и без това ще отвори портал към къщата на дървото, ще е логично всичко да се пренесе там. Затова се уточнихме с Миси тя да изпрати с моята телохранителка всички необходими материали и инструменти. Оказа се, че Джен търпеливо ме е чакала в стая близо до офиса на медиума и е реагирала на моето изчезване и последвалото ми завръщане с изненадващо спокойствие. Заплатата й си тече и за разлика от Джеймс моята смърт няма да й навлече глоба, така че защо да се нервира?

Едва чак в края на разговора, за мой голям срам, се сетих за Алина Князева. Оказа се, че Миси беше чувала за тази жена и тя била директор на най-доброто училище на Златния остров, както и съпруга на ръководителя на Службата за бързо реагиране на заплахи отвън (СБРЗО). Но в достъпните източници никъде не се споменавало за нападение срещу нея и се оказа доста проблематично да се разбере здравословното й състояние. Е, за мен в момента беше по-важно да предам на съпруга й информация кой точно е взривил колата на Князева и Миси обеща да помогне за това. Едно анонимно писмо трябваше да насочи търсенето право към Орлов, а доказателства за престъплението му все ще се намерят.

Миси и аз се сбогувахме приятелски: тя ми пожела да не умирам, а аз й се заклех, че ако оцелея, няма да се оплача на баща си от Джеймс. В крайна сметка той измъкна собствения си учител от психиатричната болница, за да ме спаси от Садако. А относно финансовите преференции ние с него ще се уточним по-късно, нямах намерение да му простя за това, че лъже роднините ми.

Следващото обаждане беше на номера, който Миси ми изпрати.

— Рома! Ти ли си?! — раздаде се напрегнатият глас на Дони. — Жив?!

— Какво толкова — смутено отговорих аз. — По-добре кажи ти как си? Как е Лора?

Приятно беше, че в гласа на младежа се усещаше искрено съчувствие. Познавахме се съвсем отскоро и заради мен той едва не умря, така че не бих го винил, ако изпитва неприязън. Но, за щастие, нямаше нищо подобно.

— Аз съм добре. Но Лора я вкараха в изкуствена кома, за да спрат всички процеси в тялото й — тежко въздъхна младежът. — Все още не са намерили лекарство. Дори не знаят какво да търсят.

— А главата на бившия директор на болницата? Той не може ли да помогне с нещо?

— Макс ни каза за него, дори наехме медиум да го издири, но полицията и инквизицията отцепиха сградата на болницата. Не ни пускат вътре — Дони замълча за известно време. — Казаха, че си бил заловен от Ездач на трупове. Вече решихме, че отдавна са те превърнали в един от неговите ходещи трупове. Как се измъкна?

— Аз…

— Пази се! — удари ме в мозъка писъкът на Мей Ли.

Дръпнах се настрани, но се оказа, че опасността е много по-близо. От телефона изскочиха черни кичури коса и запълзяха по ръката ми към шията. Веднага се опитах да хвърля апарата, но той вече беше здраво стегнат към дланта ми от косата.

— Макаров! — изкрещях и хукнах към къщата. — Макаров, имам нужда от помощ!

В следващия миг усетих как косата настойчиво се навира в устата ми, разтяга устните ми и със сила оголва стиснатите ми зъби. Вече почти бях стигнал до къщата, когато кичурите започнаха да се вкопчват в околните храсти и бързо ме притиснаха към земята буквално на метър от входната врата. Мей Ли се опита да ми помогне и дори успя да откъсне няколко кичура, но веднага след това кичурите я атакуваха и буквално я направиха на решето, като с лекота повредиха нематериалната обвивка на призрака и го разтвориха.

— Ма… — опитах се да извикам отново, но косата веднага запуши гърлото ми.

Изглежда за изминалото денонощие Садако много беше огладняла или просто й беше скучно. Във всеки случай момичето се зае сериозно с мен и веднага започна да изсмуква огромни обеми от душевната ми сила. Сега можех ясно да го усетя и дори донякъде да забавя процеса, което всъщност и направих, уплътнявайки душата си максимално. Но опитът ми по-скоро приличаше на опит да спра стрела от арбалет с лист формат A4. Садако дори не забеляза усилията ми.

Макаров се появи на прага на къщата с ленива походка, явно не бързаше да ми помогне.

— Нали ти казах, че не трябва да говориш дълго по телефона — насмешливо каза той, гледайки ме отвисоко. — Дори пресметнах колко време ще й отнеме на Садако да те намери. Но ти не ме послуша и не се ограничи до двадесет минути. Наговори ли се?

— По-мог-не-те — едва успях да прошепна.

— Бих ти помогнал, но днес бях жестоко бит от един самоуверен младеж. Страхувам се, че нямам сили да я спра — зацъка с език старецът. — Главата ми се върти и усещам слабост в ръцете.

Вече започна да ми притъмнява пред очите, но успях да протегна свободната си ръка и се опитах да му покажа неприличен жест. Зов на умираща душа, така да се каже. Не знам дали успях, защото съзнанието започна да се замъгля няколко секунди преди това. И тогава Макаров все пак се намеси. Не разбрах какво направи, но когато очите ми се избистриха и отново можех да дишам, от косата на Садако нямаше и следа. Както и от телефона.

— Ама че неблагодарник — недоволно каза Макаров. — Аз го спасявам, а той неприлични жестове ми показва. И въобще сега ми дължиш нов телефон.

— Ако оцелея, непременно ще купя — уверих го аз, докато седях на земята и се опитвах да си поема дъх. — Значи затова не искахте да ми давате телефон, защото чрез него Садако може да стигне до мен?

— Не. Не ти давах телефона просто да те дразня — усмихна се старецът. — Разбира се, чрез него Садако можеше да те намери, но това не е мигновен процес. Така че имаше запас от двадесет минути.

Наистина, в колата на Алина Князева съществото се появи далеч не веднага, сякаш й трябва известно време, за да улови сигнала от най-близкото до мен устройство с екран.

— Трябваше да обясните откъде идва такова ограничение — казах раздразнено. — Какво толкова трудно имаше в това просто да кажете, че ако говоря повече от двадесет минути, Садако ще ме намери?!

— Много е трудно — не се съгласи Макаров. — Това е все едно да изневеря на принципите си. Освен това исках да преценя силата на Садако, преди да дойде да те вземе окончателно.

— И каква е присъдата?

Макаров сви рамене.

— Хм, как да ти кажа. Нали се обади на близките си? Надявам се, че успя да се сбогуваш? Защото това създание е много силно.

Нямах усещането, че ми се подиграва. Но ми беше много трудно да вярвам на думите на стареца, особено когато са произнесени с такъв подигравателен тон.

— И нямам никакъв шанс? — все пак попитах аз, макар вече да се досещах, че няма да чуя нищо добро.

— Шанс винаги има — неочаквано ме успокои Макаров. — Ти нали не си се надявал сериозно, че ще можеш да се подготвиш за един ден и да се хвърлиш в битка със Садако?

— Всъщност това беше планът. Иначе защо изобщо дойдохме тук? — попитах озадачено.

— Какъв наивен идиот си — ухили се старецът. — Не. Планът изначално беше друг, просто не исках да го казвам, преди да му дойде времето.

— Доколкото разбирам, това време е дошло — уморено казах аз. — Хайде, изненадайте ме.

Старецът злорадо се ухили.

— Ами, слушай…