Алекс Кош
Прокълнат (1)

Глава 1

С момичето-призрак стояхме и се гледахме. Е, аз със сигурност я гледах, а тя какво точно правеше, не съм много сигурен, защото горката нямаше очи.

— Здравей. Сега сме като обвързани с договор — казах бавно аз. — Знаеш ли изобщо какво означава това?

Момичето поклати глава. Не като отрицание, а някак съкрушено. Да, точно така, тя беше разстроена от нещо, усещах го.

— Знаеш ли защо Доктора те пусна толкова лесно? — попитах аз и същевременно опитах да се вслушам в странното усещане на чуждите емоции. — Съвсем наскоро той уби куп хора и събори църква, само за да те хване.

В отговор получих само неопределено повдигане на рамене и вълна от смесени чувства, основно място в които заемаше страхът. Това явно беше някакъв специален ефект от договора, но дори и с разбиране на емоциите на призрака беше доста проблематично да се изгради диалог, още повече че аз никога не съм обичал игри на асоциации и на „да — не“.

— Свързана ли си по някакъв начин с това място? — попитах, спомняйки си останките, които намерихме тук. В земята все още се виждаха следи от нашите разкопки.

Момичето кимна.

— Тук ли те убиха?

Дори нямаше нужда да я гледам. За потвърждение беше достатъчно усещането за пареща болка в гърдите и негодувание.

— Някой от Орлови?

Болката и негодуванието се засилиха многократно.

— Ясно — кимнах аз.

Пак Орлови. Чудя се дали беше виновен същият Орлов младши, който вече си го получи, или при тях цялото семейство са убийци? И, между другото, тъй като не съм далеч от имението им, трябва да побързам да се махна оттук. Ако охраната ме забележи и успее да реагира, Орлов старши ще получи подарък — виновникът за смъртта на неговия син точно под носа му.

Погледнах към небето, опитвайки се да разбера поне приблизително колко е часът. Съдейки по слънцето, денят вече беше прехвърлил средата, което означаваше, че скоро ще започне да се стъмва. Изобщо не исках да оставам в гората за нощта, вече имах опит и не бях много доволен от него, което означаваше, че спешно трябва да отида на пътя и да потърся превоз. Но когато бях тук последно, вървяхме по заобиколен път и не помнех откъде точно.

— Трябва да се върна в града. Ще ми покажеш ли къде точно е пътят? — обърнах се към призрака аз.

Момичето уверено посочи с ръка.

— Благодаря — кимнах аз. — Ще дойдеш ли с мен?

Миг и момичето се озова само на метър от мен. По дяволите, отдалече беше много по-лесно да се общува с нея, а сега, като видях какво е останало от лицето й… И защо призраците не могат да променят външния си вид по желание? Наистина ли е толкова трудно? Да проявят въображение, да си го представят и да го създадат от протоплазма или от каквото там са направени призраците, поне маска на лицето да си сложат.

Момичето сякаш усети недоволството ми и отвърна с вълна от тъга. Определено не исках да я обидя, затова побързах да я успокоя:

— Всичко е наред. Сега ще се махнем оттук, а след това ще решим какво да правим с договора и как мога да ти помогна.

Оставаше да решим един малък проблем — как да мъкна тялото със себе си? И дори да го мъкна, как да хвана кола с такъв багаж?! Във всеки случай нямах намерение да оставя бедния Деймис тук, така че трябваше да го метна на рамо и много бавно да тръгна в посоката, посочена от призрака.

— А ти можеш ли да виждаш съществата? — обърнах се към момичето в движение, опитвайки се да не се задъхам.

Тя кимна в отговор.

— Знае се, че в тази гора живеят някакви малки същества, нещо като елфи — продължих аз, като веднага започнах да се задъхвам. — Те много обичат да се заяждат с мен… Би ли могла да ми помогнеш с тях?

Може и да започвах да ставам нагъл, но трябва да има някаква полза от договора с призрака. Нямах енергопроводяща хартия със себе си, тоест нямах върху какво да нарисувам защитна руна, и нямах много време, така че сега момичето беше единствената ми надежда.

Носенето на тялото на момчето в моето състояние се оказа дори по-трудно, отколкото си мислех. В същото време мозъкът ми сякаш превключи и не свързваше товара с момчето, което тичаше между етажите на строителната площадка със своята сестра-призрак и постоянно ме дразнеше. Това ясно разделение се случи още докато бях в плен на Ездача, когато в съседната стая лежаха много трупове, включително мъртвият Деймис, в противен случай умът ми щеше да се повреди от болка, скръб и вина. По дяволите, аз знаех от момичето-призрак, че в болницата е опасно, но спокойно си тръгнах, оставяйки Деймис там. И ето го резултата — горката майка загуби детето си…

Всяка стъпка ми се удаваше с голямо усилие и ако някое, дори и най-малкото същество, ме нападнеше сега, определено нямаше да мога да се предпазя. За щастие не срещнахме никого. Въпреки че на няколко пъти чувах някакво шумолене зад гърба си, но нямах сили да се обърна. Носещото се във въздуха редом с мен момиче периодично изчезваше от поглед и подозрителните звуци веднага изчезваха. Така и вървяхме — аз бях нервен и се борех със слабостта, а тя мълчаливо се оправяше с някакви малки горски същества, след което радостно (тази емоция я чувствах особено ясно) ми показваше телцата им, нанизани на дългите й остри нокти. Ако имах малко повече сили, щях да съм любопитен за външния им вид, но сега, честно казано, просто не ме интересуваше.

Имах чувството, че е минала цяла вечност, преди да стигна до пътя. След като си починах малко, аз скрих тялото на момчето наблизо и застанах отстрани на пътя в очакване да мине някоя кола в посока към града. Но бях забравил, че тук не минават много коли. А дори тези няколко, които се появиха в рамките на час, по някаква причина изобщо не горяха от желание да помогнат на стоящия на горския път тийнейджър, а профучаваха покрай него с голяма скорост.

— Мда, и телефон нямам, за да повикам такси — съкрушено казах аз, гледайки след отдалечаващата се кола, и се обърнах към призрака. — Слушай, а ти ще можеш ли да отидеш в града и да повикаш Джеймс тук?

Момичето поклати глава.

— Не можеш? Нямаш достатъчно сила?

В отговор тя демонстративно се понесе по-далеч от мен, но след десетина метра нещо сякаш я дръпна за врата. Във въздуха за миг се появи бледото очертание на прозрачна верига, излизаща от моята ръка — от мястото, където преди това беше нарисувана руната за договора, и водеща към нашийника на момичето.

Ох, ама че работа! Това подозрително напомняше за връзката, която инквизиторът имаше с призрака на голия мъж, увит в бодлива тел. Само че там призракът постоянно изпитваше болка, а тук условията бяха по-щадящи, но все пак не много приятни за момичето. Да носи на врата си нашийник като някакво животно определено не й харесваше.

— Разбрах. Не можеш да се отдалечаваш от мен — кимнах разбиращо и със съчувствие.

Двадесет минути по-късно се появи друга кола. Този път беше розова, което изглеждаше доста необичайно, защото размерът и стилът й напомняха на смес от хищна спортна кола и бронетранспортьор. Ох, тази мода.

Виждайки колата, моето момиче-призрак излезе на средата на пътя и когато розовото чудо се приближи, тя изведнъж стана видима. Сега, наблюдавайки този процес точно пред себе си, веднага забелязах прехода от състояние, което е видимо само за мен, към „по-уплътнена“ версия. Сякаш във Фотошоп са усилили непрозрачността на слоя с изображението от петдесет на сто процента.

Раздаде се скърцане на спирачки и женски писък. При това крещеше не призрака, а шофьорът на розовата кола. По дяволите, надявах се никой там да не е пострадал.

Колата леко поднесе, мина през призрака и спря точно пред мен. Зад волана седеше жена на около тридесет, доста красива, но прекалено намръщена и, съжалявам, малко стара за мен. Улавяйки се с тази мисъл, аз се ужасих. Откога започнах да мисля като истински тийнейджър?! Тя е на нормална възраст, самият аз доскоро бях на същата.

Дамата бързо излезе от колата и започна да оглежда асфалта наоколо. След като се увери, че няма труп и следи от кръв, тя най-накрая насочи вниманието си към мен.

— Момче, не видя ли тук едно момиче?! — настойчиво попита тя. — Изскочи точно пред мен, вече мислех, че съм я убила. Но… нямаше удар. И тяло няма. Много е странно.

Въпреки че в началото жената изглеждаше уплашена, тя бързо се взе в ръце и сега ме погледна така, сякаш бях бутнал момичето под колелата й. Може би заради бежовия панталон, тънките черти или кестенявата коса, събрана в конска опашка, но за момент изпитах изгарящо желание да се оправдая някак, като виновно дете.

— Всъщност моят призрак се появи пред колата, за да ви спре. Просто трябва спешно да стигна до града заедно с трупа на момчето, което лежи там в тревата — изстрелях на един дъх и се хванах за главата. По дяволите, тя дори не зададе директен въпрос, защо го изтърсих?!

Жената се намръщи и сложи ръце на кръста, сякаш възнамерява да ми се кара.

— Що за глупава шега?!

— Не е шега — уверих я аз. По дяволите, толкова прилича на учителка или дори на директор на училище, че аз неволно се изправих, сякаш очаквах да чуя „не се изгърбвай, Михайлов“. — Ако се страхувате да ни закарате до града, то само ми дайте за малко телефона си. Ще се обадя на моя учител да ме вземе.

— Учител? — повтори жената, ставайки още по-строга. — В какво училище ходят тийнейджърите, които обичат такива глупави шеги?

— Не в училище, а в Асоциацията на медиумите.

— Може би имаш някакво удостоверение? — скептично попита жената.

— Загубих го — честно отговорих аз.

— И аз така си помислих — дамата извади розов телефон. — Добре, дай ми номера на този твой учител, много ми е интересно да поговоря с него.

Вече започнах да съжалявам, че спрях точно тази кола, но пък исках възможно най-бързо да се махна оттук.

— А може ли да се обадите, докато пътуваме? — плахо попитах аз. Направо не ми се мислеше как може да завърши разговорът на тази дама с Джеймс или, не дай си Боже, с Миси. — Мястото тук е опасно.

За мен със сигурност, докато сме в непосредствена близост до имението на Орлови.

— Разбира се, няма да те оставя тук — увери ме жената, предизвиквайки вместо радост само настръхване от смътно предчувствие за неприятности. — Изобщо поглеждал ли си се в огледало? Изглеждаш така, сякаш не си ял от месец и не си виждал слънце цяла година. Качвай се в колата, по пътя ще се разберем.

— Но тялото…

— Стига с тези приказки — твърдо каза тя. — Ако решиш да лъжеш още, това няма да мине при мен. При всички случаи ще се свържа с родителите ти и ще им кажа всичко, но честността може да смекчи наказанието.

Едва се сдържах да не изругая. Сякаш може да се намери по-честен човек от мен!

— Но аз наистина съм ученик на медиум!

— Още ли настояваш на това? — строго попита жената. — Имай предвид, че ако наистина учиш в Асоциацията на медиумите и се забавляваш, като насочваш призраци пред коли, ще имаш още по-сериозни проблеми! Това е подсъдимо!

После тя изненадващо здраво ме сграбчи за ръката.

— Име и фамилия. От кое семейство си? Къде наистина учиш?

Честно казано, не очаквах толкова агресия от дама в елегантен и явно много скъп костюм, така че малко се обърках. Затова пък момичето-призрак пламна от гняв и се появи между мен и жената в целия си „блясък“.

— А-а!! — изпищя тя и веднага ме пусна. — Що за твар е това?!

— Това не е твар, а призрак на невинно убито момиче — обидих се аз за момичето-призрак. — Тя не е виновна за това, което са й направили преди смъртта.

Въпреки че, като се замисля, след смъртта момичето не се държеше чак толкова невинно. Струва си да си спомня охранителите от имението на Орлови, чиито тела намерихме до колибата на дървото. Призракът ги беше убил, за да се подсили и да ме последва до града.

— Казвам се Роман Михайлов — със закъснение се представих аз. — И наистина съм член на Асоциацията на медиумите в качеството на ученик. А удостоверението загубих по време на разследване.

Жената бързо се взе в ръце, оправи костюма си и назидателно каза:

— Още по-недопустимо е за един истински медиум да използва душата на убито момиче като плашило. Кажи й, че няма да те нараня. И въобще, доколкото си спомням, уставът на Асоциацията на медиумите не позволява насъскването на призраци срещу живи хора.

Уау, Асоциацията имала устав? А аз не знаех, Джеймс изобщо не го спомена.

— Всичко е наред — уверих аз призрака. — Няма нужда да се намесваш.

Момичето-призрак отново стана невидимо, а собственичката на розовата кола започна да ме гледа малко по-различно. Без страх, но с още по-голямо подозрение.

— Но ти май пак лъжеш — каза тя намръщено. — Михайлов има само син и дъщеря, Вероника и Виктор. Аз ги познавам по лице.

— Аз съм им роднина… далечен, пристигнах отдалече — като се напрегнах малко, успях да насоча малко енергия в областта на гърдите, за да се появи медальона с буква „М“. Притъмня ми пред очите, но все пак успях да се задържа на крака. — Мисля, че това ще докаже моята честност по-добре от всякакви документи.

— Да, изглежда медальонът е истински — изненадано призна жената. — Но ако призракът те слуша и си казал истината за семейството си, то и споменатото по-рано тяло на дете също съществува?

— Разбира се — отговорих веднага и изведнъж почувствах силно безпокойство, идващо от призрака.

Обръщайки се, видях в далечината две коли в зелена окраска, които бързаха към нас. Интуицията ми подсказваше, че прекалено дълго съм се забавил с намирането на превоз и Орлови най-накрая са ме забелязали, но надеждата умира последна. Ами ако не са те?

— Орлови се появиха — унищожи жалките ми надежди жената. — Имението им е наблизо, сигурно са решили да разберат какво става тук. Ще поговоря с тях.

— Вие сигурна ли сте, че това са Орлови? — попитах обречено.

— Разбира се, сякаш не бих познала охраната им. Орлов наскоро загуби любимото си синче, затова е и нервен, сигурно е на нокти.

Всичко знае, и за смъртта на сина на Орлов, и за семейство Михайлови. Кого изобщо спрях?

— Ще прозвучи странно, но не бива да се срещам с тях — казах бързо. — Те ще ме убият. Затова, ако не искате смъртта ми да лежи на вашата съвест, трябва да се махнем оттук възможно най-бързо.

Жената недоволно ме погледна.

— Пак твоите глупави шеги ли?

— Кълна се! Готов съм да ви обясня всичко по пътя, но сега трябва да тръгваме!

Дамата ме изненада, че не продължи да спори, а веднага се насочи към колата.

— Добре, дори ми е интересно какво ще ми кажеш. Освен това и така закъснявам, а и да се разправям с охраната на Орлов не влиза в плановете ми. Влизай и да тръгваме.

Бързо заобиколих розовата кола и отворих вратата, но за миг застинах в нерешителност, нали тялото на клетия Деймис все още лежеше в храстите.

— Да не промени решението си? — изненада се жената.

— Разбира се, че не — отговорих уверено, влизайки вътре. Добре, най-важното за мен е да стигна до града, там Джеймс и Миси ще ми помогнат да се върна и да взема тялото за церемонията по погребението.

Разбира се, тъй като колата не беше евтина, руните я защитаваха от същества и призраци отвън.

— Извинете, ще може ли призракът да дойде с нас? — попитах, като видях моята придружителка да се удря в затворената врата на колата, без да може да мине.

— Можеш да отвориш вратата и да я пуснеш вътре — разреши жената. — Много се надявам и двамата да оправдаете гласуваното ви доверие и да не тръгнете да правите някакви глупости.

— Разбира се, че не — уверих аз и отворих вратата.

Призракът не седна на седалката като материален човек, а просто увисна над задната седалка и се настани там, частично потъвайки в корпуса на колата.

Потеглихме точно в момента, в който два зелени джипа ни настигнаха. Успях да видя, че зад волана на единия седи вече познат на мен охранител, мисля, че името му беше Грегъри. Но въпреки че при предната ни среща до къщата на дървото се разделихме доста мирно, сега нямах никакво желание да общувам с него.

— Изглежда наистина им трябваш — изненадано констатира жената. — Със сигурност не биха преследвали мен.

Колите бързо ни настигнаха и подкараха успоредно с нас, а Грегъри с жестове ни заповяда да спрем. Аз се свих максимално на седалката, надявайки се да не ме познаят, но шансовете за това не бяха много големи. Дамата само погледна пренебрежително към активно жестикулиращия пазач и натисна педала до пода.

— Само това остава, някакви си слуги да ми казват какво да правя — изсумтя тя.

Ние бързо започнахме да се откъсваме от преследвачите, за щастие джиповете дори визуално изглеждаха много по-тежки и по-бавни от розовата спортна кола. И почти веднага отзад се раздаде автоматичен огън. Един от охранителите се показа през люка и многозначително показа, че трябва да спрем, в противен случай следващите изстрели няма да бъдат във въздуха.

— Ама те съвсем ли са полудели? — възмути се жената. — Едно мое обаждане и първо ще загубят лиценза си, а после и живота. А може и обратното. Зависи в какво настроение ще е съпругът ми.

— А може би трябва да се обадите? — попитах плахо, а седящото на задната седалка момиче-призрак кимна одобрително. — Защо да протакаме? Те всеки момент ще започнат да стрелят по нас.

— Нека първо ни догонят — подсмихна се жената. — Но всъщност наистина трябва да се обадя. Определено не ми харесва това, което се случва в момента.

Изваждайки телефона с една ръка, жената погледна учудено екрана и констатира:

— Няма сигнал. Изглежда ни заглушават. Очевидно един от охранителите е електрокинетик.

— Вече им избягахме — аз за всеки случай погледнах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че зелените джипове постепенно изостават.

— Не разбирам на какво разчитат — изсумтя жената. — Интересно, какво си направил на Орлови, че толкова искат да те хванат? Пак си се пошегувал, изпращайки призрака си?

Колкото и да е странно, всъщност тя беше права, аз наистина изпратих на Орлов младши призрака на момичето, което беше убил.

— Почти. Вие казахте, че Орлов наскоро е загубил сина си — опитах се да си затворя устата, но истината изригна: — Така че аз го убих, макар и не със собствените си ръце.

Е, това беше, сега тя определено ще ме изхвърли от колата точно под колелата на упорито преследващите ни джипове.

Но вместо да се ужаси или ядоса, жената изведнъж се усмихна. За първи път, откакто се срещнахме.

— Ако случаят е такъв, не само ще ти простя глупавата шега с призрака, но и ще съм ти длъжница. От колко време чакам някой да светне този дребен перверзник. Толкова много момичета пострадаха от него, но всеки път баща му го измъкваше — тя гневно удари по волана. — И дори бях принудена да си затварям очите за присъствието му в училище, защото Службата по сигурността на Орлови винаги чистеше след него.

— В случай че се интересувате, той беше разкъсан на парчета от призрака на момиче, което е убил.

— О, да, интересувам се — увери ме жената. — Непременно ще ми разкажеш тази история във всички подробности. Надявам се, че сега казваш истината? В противен случай много ще се разстроя.

— Само истината. Извинете, но откъде познавате Орлов младши?

— Веднага се вижда, че наистина си отдалеч — покровителствено се усмихна моята събеседничка. — Казвам се Алина Анатолиевна Кузнецова, аз съм директор на средно училище в Барса. Между другото, най-доброто училище в целия Златен. Твоите братовчед и братовчедка учеха при мен, както и Орлов младши, в ада да отиде дано.

Странна някак си директорка на училище, която се радва на смъртта на ученик. Въпреки че, ако от Орлов е пострадала не само Елла, но и други момичета, то можех да я разбера.

— Все още няма обхват — провери междувременно телефона Алина Анатолиевна. — Но хората на Орлов останаха далеч назад, способностите на електрокинетиците не действат на такова разстояние. Нищо не разбирам.

Изведнъж телефонът в ръцете на жената иззвъня.

— О, връзката се появи — зарадва се тя, но, поглеждайки екрана, изненадано се поправи: — Няма сателитен сигнал. Как тогава звъни? И номерът е непознат.

Аз изстинах.

— Нека да не вдигаме телефона. За всеки случай.

— А, не, интересно ми е кой е успял да позвъни на телефон без връзка — настоя Алина Анатолиевна и натисна бутона. — Ало. Кой е?

За няколко секунди тя се заслуша в звуците, идващи от високоговорителя, след това ме погледна озадачено и протегна телефона.

— Изглежда е за теб.