Анатолий Рибаков
Страх (7)

7.

Преди заминаването на Вика за Париж Нели Владимирова й даде няколко практични съвета:

— Не общувай с емигрантите, бедняци са. Ще ти крънкат помощи за сиромаси, за вдовици и сираци, за погребения, годишнини, юбилеи, благотворителни обеди, за строителство на църкви, за детски празници, ще те включат в своите глупашки благотворителни и настоятелски съвети — тя дръпна от цигарата си, — това са все глупости. Ще те въвлекат в интригите си, те там непрекъснато се ядат взаимно, наричат ту един, ту друг съветски шпионин.

Разграничи се от тях от самото начало, не влизай в никакви контакти, ти не си емигрантка, ти си съпруга на французин, дръж се като французойка, Шарл сигурно има широк кръг познати, влез в тяхното общество, та той не е търговче като моя Жорж, той е виконт, „дьо“.

Това „дьо“ много издигаше Шарл в нейните очи.

— И друго — продължи Нели, — харчи умерено, въздържай се поне една година, стоковият глад, дето се е загнездил у нас, ще мине от само себе си. Не се нахвърляй на шарении, покажи на Шарл, че си икономична. Имай предвид: французите са малко стиснати, бъди пестелива. Това ще хареса на Шарл. Но те са и тщеславни: истинският французин няма да допусне жена му да изглежда по-зле от другите. Колкото по-малко харчиш за себе си ти, толкова повече той ще харчи за тебе.

Разсъждавайки така, наставлявайки Вика, Нели се разхождаше из стаята, висока, костелива… Кобила! А пък мъжете лудеят за нея… Къде ли е тайната? Но е свястна мадама, свой човек, не е дребнава.

— То се знае, не умееш да готвиш — като въпрос или просто като констатация подхвърли Нели.

— Не умея — призна Вика.

— Че как иначе! Нали си имаш Феня. Не се бой, там никой няма да те инсталира до печката, ще се намери друга Феня. Има и ресторанти. Пък и самите мъже обичат да готвят, хем да ти кажа, много ги бива. Но все пак трябва да се научиш да заджуркваш по нещо.

— За екзотика ли? Зелева супа, борш, солянка, шишчета? — кисело се позасмя Вика, не можеше да понася кухненската работа.

— Със зелевата супа, борша и солянката ти не можеш да се справиш — това е голямо изкуство, трябва дълго да се учиш. Колкото до шишчетата, те дори у нас са мъжка работа.

— Пелмени?

— И те са сложна и дълга работа. Трябва да умееш да забъркваш нещо набързо, идвате си от театър, трябва да хапнете, или пък в неделя — прислугата я няма, добре ще е сама да нахраниш мъжа си. Да речем, омлет с домати, домати там има през цялата година, това не ти е Москва. А може и пържени хапки — надявам се, ще успееш с пържените хапки? Всъщност сутрин французите пият само кафе, но трябва да усвоиш тези прости неща.

— Добре — каза Вика, — ще го направя, благодаря ти. Но кажи ми, знаеш ли телефона или адреса на Сесил Шустер?

— За какво ти е? — напрегна се Нели.

— Ами все пак с нея сме учили в едно училище.

— Ах, боже мой — насмешливо избъбри Нели, — мили детски спомени. Забрави ги. Сесил отдавна е забравила, повярвай ми, не й е до сантименти. Сесил е делова жена, бизнесмен. Между другото, по майка е французойка — Селю. Ти знаеше ли?

— Да — каза Вика.

— Ами виж сега, Сесил работи в модния магазин „Каролина“ при самия Епщейн, прави голяма кариера — моделиерка! Веднъж й се обадих по телефона, представих се, тя ми затвори. Но нали ме знаеш, лесно не се давам, отидох в магазина, поръчах си две рокли от най-скъпите, след това тя, представи си, ме позна. Защо отбягва хора от Съветите ли? Защото са бедни, и емигрантите са бедни. Трябват й само богати клиенти, за да й създадат слава, да казват вече не „рокля от Епщейн“, а „рокля от мадмоазел Сесил Шустер“. Схващаш ли? И ще го постигне.

— А къде й е магазинът?

— Нали ти казах: магазин „Каролина“. Помоли Шарл да те заведе. Там ще видиш Сесил Шустер. Ще я познаеш, но дали тя ще те познае — не знам.

 

 

Вика се вслуша в мъдрите съвети на Нели Владимирова. За какво й са руснаци? Тя няма да изпитва никаква носталгия по Русия, нищо не я свързва с Русия. Майка й почина отдавна, баща й скоро ще умре, Валим е магаре, не може да го понася. Съучениците — къде са те? Пък и не е имала приятели измежду тях, след като завършиха, никого не е виждала. Забравила е всички. Мадамите в „Метропол“? Курви, информаторки, евтинии, а по-скъпите само мислят как да духнат навън. Какво е видяла в Москва, какво оставя? Жалките магазини, Архитекта с неговите долни гащи, простащината, лъжите и хитруванията на всяка крачка, страха, че Шарок пак ще я накара да ходи на „Маросейка“…

 

 

Тя ги напуска! Напуска, напуска, напуска! Сега е французойка, ще влезе в семейството на Шарл и те ще я бранят от всичко. Но когато на Белоруската гара се качи във влака и си помисли, че утре на гара Негорелое може да прекършат съдбата й — граничарите ще се заядат, паспортите им не са правилно оформени, митничарите ще им преобръщат джобовете, нещо няма да им хареса, ще я свалят от влака и ще я върнат в Москва — обзе я панически страх. О, господи, спаси и помилуй, помогни да издържи това изпитание! Но дори Шарл не бива да забележи, че е нервна, още по-малко пък граничарите: вълнението й ще ги направи по-зорки. Събра цялата си воля, разкърши рамене, разбухна с ръка косите си, подръпна роклята, за да увеличи деколтето, придаде на лицето си онзи надменен израз, с който прекосяваше ресторант „Метропол“ с шведа Ерик, имаше такъв в биографията й, като показваше на разните ресторантски шушумиги, че няма смисъл да се лепят за нея, да я канят на танц. Нека и простаците на границата видят, че пред тях стои не свита, вечно уплашена съветска гражданка, която трепери пред всеки милиционер, а чужденка, неприкосновено лице.

На гара Негорелое в купето влязоха граничари, след тях митничари, всичките им отвратителни муцуни си приличаха, но тя дори не помръдна, само преметна крак връз крак. Шарл им показа документите, даде им паспортите и когато те със заповеднически тон им предложиха да излязат от купето, тя бавно стана и спокойно излезе в коридора, после, когато си отидоха след претърсването, се върна вътре заедно с Шарл.

Влакът потегли, набра скорост, загледан през прозореца, Шарл каза:

— Полония.

Пътуваха през Полша. Тя напуска Русия, Шарл я изведе от този ад. Оброни глава на рамото му и се разрида.

Той я галеше по главата, успокояваше я, трогнат от скръбта, с която тя се разделяше с родината си, бе я напуснала заради него, заради него бе изоставила роднините си, бе се развела с мъжа си, бе скъсала връзките с приятелите си.

Вика хвана ръката му, вдигна я до устните си, целуна я. Това бе първият и искрен порив. В Москва те се срещаха с Шарл у Нели. Съпругът й Жорж излизаше за цял ден, и Нели изчезваше, оставаха сами с Шарл. Шарл й беше приятен, беше силен, опитен. Тя имаше не по-малък опит, ала никога не се издаваше, нали беше добропорядъчна омъжена жена, но му се подчиняваше, бързо и добре усвояваше уроците му и не сдържаше страстта, която той възбуждаше у нея:

— О, Шарл!…

И се прилепваше до него, потресена, останала без сили, покорна… Това харесва на мъжете, ласкае самолюбието им.

Но сега, тук, във влака, това беше искрен порив, преизпълваше я нежност към Шарл. С какво достойнство се държа на границата, човек от свободния свят, неговият пример й вдъхна сили. Вика отвори чантичката си, извади носна кърпа, избърса сълзите си. Никога няма да измами доверието на Шарл, ще му бъде вярна, предана съпруга. Мярна й се мисълта за бившата му годеница, дали не я очакват изненади откъм тази страна? Едва ли. Вярно, французойките са отворени, пикантни, остроумни, обаче нямат нейната царствена осанка, величествената й скромност, мълчаливата й внушителност, тъй или иначе, Шарл все пак предпочете нея. Тя винаги ще бъде до него, ще подреди къщата, ще я направи гостоприемна, ще покаже на парижани що е руско гостоприемство.

Не бе нужно Вика да подрежда къща, очакваше я разкошен апартамент на третия етаж в старинно здание на улица „Белшас“, което според обяснението на Шарл означавало „добър лов“ и говорело, че тук е аристократичният квартал на Париж. Уютна улица, много по-тясна от Арбат, покрита с едри павета и нагъсто обрамчена с големи фенери Lampadarie.

Остъклената, защитена с красива чугунена решетка врата с масивна медна халка водеше към продълговат вестибюл с мраморен под. Вдясно — огледало, покрило цялата стена, вляво — стаята на портиерката, до нея табела с имената на обитателите, но без номерата на апартаментите, та да не влизат без знанието на портиерката хора, които не знаят къде живее търсеният човек.

Вика успя бегло да се поогледа, оправи си шапката и в същия миг видя в огледалото как към Шарл заситни с протегнати ръце ниска пълна жена с очила:

— C’est vous, monsieur Charle, quelle surprise!^[1]

По стълбището слезе домашната прислужница, и тя нисичка, но слабичка, с престилка и къдрички, и тя се заусмихва, заахка:

— Monsieur Charle, quelle joie, quelle bonheur!^[2]

— Шарл представи Вика:

— Madame Victoria, ma femme.^[3]

И тогава и двете радостно забръщолевиха, запляскаха с ръце:

— Ah, monsieur Charle, permettez-nous de vous féliciter! C’est un vrai plaisir de voir un tel couple. Vous êtes si beaux!^[4]

Радостно, но без раболепие.

„Умеят да се радват на чуждото щастие, това не са нашите завистливи простаци“ — помисли си Вика.

Портиерката ги придружи до асансьора, отново каза нещо на Шарл, като при това поглеждаше към Вика. Шарл усмихнат преведе:

— Мадам Трюбо ти казва, че в зданието има мазета, където се пазят вината и дървата за камините. Освен това мадам иска да те предупреди, че асансьорът се качва само до шестия етаж. На седмия са стаите за прислугата.

През това време мадам Трюбо с жест покани Вика да седне. До асансьора имаше малка пейка, облицована с червено кадифе, и над нея бе окачено четвъртито огледало, с червена пътека бе постлано и широкото стълбище.

Преди Вика и Шарл, за да отключи апартамента, с асансьора се качи прислужницата Сюзан, като едвам напъха в тясната кабинка куфарите им.

Антрето бе покрито с дъбов паркет, същия като в просторния вестибюл, имаше и дъбови шкафове за връхните дрехи, до входната врата на пода бе подпъхната дълга пухена възглавничка от плат „Boudin“ — за да не духа от стълбището.

Сюзан остави единия куфар в антрето, другия отнесе в спалнята, посочи на Шарл писмата в специалното панерче и Шарл я освободи, като каза, че са обядвали във влака.

— Надявам се, че всичко тук ще хареса на мадам — ако ви трябва нещо, аз съм в стаята си.

— Благодаря, Сюзан — отвърна Вика.

После заедно с Шарл обиколи апартамента, внимателно, с интерес разгледа всичко. Най-голямата стая бе обзаведена като гостна. Две маси, едната край комплекта кожен диван с кожени кресла, втората до отсрещната стена, заобиколена с кресла с извити крачета и високи облегалки, тапицирани с кадифе — Вика не знаеше как се казва този стил. Махагоново пиано Baudet на колелца и с медни ръкохватки отстрани. Голям старинен глобус с два пресичащи се медни обръча и още два глобуса върху библиотечните шкафове.

Вика докосна единия, повъртя го, както правеха в училище в час по география.

— В рода ти е имало пътешественици?

Шарл се засмя:

— Ще видиш глобуси в много жилища. Тук така е прието. Болшевиките искат да завоюват света, а ние си го имаме вкъщи във вид на глобус.

Прозорците на хола гледаха към двора, засаден с кестени и платани, по корнизите в сандъчета растяха някакви цветя, сега тъкмо напъпваха — мушкато ли беше?… Прозорците бяха високи, почти от пода до тавана, горе заоблени. На тоалетката — сребърни флакончета, свещници и някаква чашка с обли вдлъбнатини. Вика не знаеше за какво служи тя. Помисли, че е пепелник, тръсна пепелта от цигарата си вътре. Шарл я погледна усмихнат, донесе й пепелник.

— Ако те бе видяла мама, щеше да каже: „руснаците не пазят скъпите предмети“.

Отиде до кухнята, изми чашката, избърса я, върна се с бутилка вино, ливна малко на дъното, повъртя я, мехурчетата лягаха във вдлъбнатините.

— Много е стара, някога е била на дядо ми: чашка за дегустация на вино.

Докато обикаляше с него стая след стая, тя си помисли, че непременно ще му роди деца, момче и момиче, тогава ще бъдат истинско семейство. Понечи да му го каже веднага, сега, но не, май още не бива, може да е нещо повредена, все пак правила е два аборта, но тук, в Париж, има прекрасни лекари, всичко ще се оправи. Представяше си как ще изглежда бременна, с широка рокля и скромно прибрани коси: „Виктория е в положение“ — така ще казват за нея жените на неговите приятели. Че какво пък? Тя е на двайсет и пет, той — на трийсет и пет, чудесна разлика — десет години, сигурно ще имат здрави, хубави, красиви деца. Родителите на Шарл не може да не мечтаят за внуци, още повече, че едно момче ще бъде продължител на рода, аристократите гледат на тези неща много сериозно — нали Шарл е единственият им син. Такива бяха плановете на Вика. Тя прекрасно разбираше, че Шарл е върхът на мечтите й, печелившият билет, който бе изтеглила. Много хлапачки грабваха за мъж, който им паднеше, само и само да се махнат, а пък вече в чужбина да се поогледат и да се омъжат по-изгодно. Сведения за техния живот стигаха до Вика: никоя не си бе намерила по-добра партия, обратното, стигаха до дъното. Но не страх от това говореше у Вика, просто никой освен Шарл не й трябваше на този свят.

В кабинета имаше вградена библиотека. Книгите никога не бяха интересували Вика, но тя разбираше, че ще направи невярна стъпка, ако не прояви любопитство към тези томове, които Шарл обича и използва. Погали гръбчетата, високо прочитайки заглавията. Тя четеше френски с лекота, може би не всичко разбираше, но до нея стоеше Шарл, усмихваше се, доволен, че разглежда книгите му, и не я поправяше, ако произнасяше нещо не съвсем правилно, беше много деликатен, никога не бе го правил в Москва, не го направи и по-късно, а предостави на учителка и на самия Париж да усъвършенстват произношението й. Застанал до нея край библиотеката, каза, че държи тук само това, което трябва да му е под ръка. Тълковния речник от деветнайсети век Larousse, четиритомния тълковен речник Littré, енциклопедията на пътешествията от 1860 година: открития, истории на пътешествия, цели петдесет и четири тома…

— Охо! — възкликна Вика, — колко много!

— За справки — усмихна се Шарл, — макар че някои неща вече са остарели.

Малко встрани от енциклопедията лежеше томче на Монтескьо.

— Преди да замина, забравих да го сложа на мястото му — каза Шарл, — а със Сюзан имаме уговорка: нищо да не пипа в кабинета.

Вика разбиращо кимна. Бе видяла събраните съчинения на Монтескьо, Корней, Флобер, Доде в библиотеката. Не бе чела Монтескьо и Корней, от Флобер познаваше само „Мадам Бовари“, а „Тартарен Тарасконски“ от Доде успя да изчете само до средата. Ще трябва да си мълчи за тези неща, в краен случай да извърта работата към Мопасан, още от десет-единайсетгодишна бе започнала да го чете.

Вика остана изненадана от трапезарията — най-малката стая в апартамента: продълговата маса с тясно придърпани столове и бюфет, нищо повече. В тяхното жилище на „Староконюшенний“, както се правеше винаги и в цяла Москва, за трапезария бе определена най-голямата стая.

Тук към спалнята водеше коридор — отдясно високи до тавана вградени шкафове, отляво — просторна баня с прозорче към малка градина, тоалетна.

— Вика отвори вратата, видя широкия дървен креват и се засмя:

— Ами ще можем ли да се намерим в него?

— Ще се намерим, ще се намерим — обеща Шарл.

Тя погледна тоалетката с тройно огледало, махагоновия скрин с медни халки на чекмеджетата, върху него нямаше никакви красиви дреболийки, само една небесносиня порцеланова ваза с орнамент: панделки, панделки, гирлянди цветя… Може би ще сложи тук още два стола, трябва да се помисли…

— C’est tout… Ça te plait?^[5] — попита Шарл.

На френски той произнасяше само фразите, които тя разбираше.

Вика го прегърна:

— О, Шарл!