Анатолий Рибаков
Страх (47)

47.

Сега вече Вадим разбра за какви военни го бе питал Алтман след очната ставка със Сергей Алексеевич.

Близо до Арбат, на „Болшой Ржевский“ живееха висши военачалници — Гамарник, Уборевич, Муклевич и някои други. Вадим няколко пъти бе виждал Ромуалд Адамович Муклевич, командващия военноморските сили на страната. Той се движеше по уличката пеша, и то не по тротоара, а по платното — красив адмирал с фуражка и тъмносиня морска униформа с кортик. Не се разбираше защо ходи пеша, защо по платното. Инак той любезно се кланяше на минувачите, усмихваше се на децата.

Случайно в разговор се разбра, че Сергей Алексеевич познава Муклевич. Веднъж или два пъти месечно Сергей Алексеевич ходел в блока на „Болшой Ржевский“ да подстригва клиентите си. Оценката му за Муклевич беше почтителна: „Голям началник“.

Значи, именно заради този „голям началник“ тормозеха Сергей Алексеевич, инак Алтман нямаше да пита за военните. След показанията на Вадим са започнали да следят бръснаря, сложили са ченгета пред дома му и пред бръснарницата, за да знаят кой идва при него, той при кого ходи, и са уцелили Муклевич. Късмет: самият Сергей Алексеевич не им е трябвал, а Муклевич — да, може би и други големи военачалници, обслужвани от Сергей Алексеевич. Тъкмо затова той нищо не е искал да признае, разбирал е, че всяка негова дума, дори най-безобидната, ще означава гибел на невинни хора. А те са искали от него не безобидни думи, явно е трябвало да признае, че и Муклевич е говорил против Сталин, че е осмивал опитите всичко да се припише на Троцки: „И тук има пръст Лев Давидович“, че се е посмял одобрително на вица за Радек, пък е и добавил нещо хапливо за Сталин. Може би са му избили зъбите тъкмо защото не се е съгласил да потвърди версията, че в жилището на Муклевич са се събирали военни и са говорили лоши неща за Сталин, и тем подобни глупости. Били са го до кръв, а клетникът Сергей Алексеевич сигурно е повтарял същите думи като на очната ставка: „отричам, отричам“, без да разбира най-важното: твърдостта му нищо няма да промени. Дали ще даде измислени показания, или не, Муклевич ще бъде разстрелян, а самия него ще го премахнат ей така, просто заради упорството му. И каквото и да говорим, както и да се оправдава пред себе си, именно той, Вадим, тласна Сергей Алексеевич в тази яма, съсипа добрия човечец, за да спаси собствената си кожа.

По-рано се надяваше: псевдонимът му никога няма да бъде разшифрован, сега му стана ясно, че не може да вярва на нито една дума на Алтман. Днес Алтман го изтъпани като свидетел при очната ставка, а утре в качеството на свидетел може да го извади пред съда. Защо му поиска официална рецензия за „Далечното“ на Афиногенов? И защо той, глупакът с глупак, се съгласи да я пусне, подписана с името му? Ако организират открит процес срещу Афиногенов и представят това документче с подписа на Вадим, ролята му ще стане известна на всички. Сбогом тогава на плановете и мечтите. Не ще напише вече нищо стойностно, покровителите му веднага ще му обърнат гръб, на кого е приятно да поддържа секретен сътрудник — Карамора?

„Карамора“! Как пък можа точно в деня на очната ставка със Сергей Алексеевич да си спомни този разказ на Горки за доносника, за агента от царската тайна полиция! В тоалетната видя вестник отпреди месец с портрет на Горки — честваше се първата годишнина от смъртта му — и веднага в мозъка му проблесна: „Карамора“! Добре де, ами самият Горки? Изпадаше в умиление от строителството на Беломорканал, превъзнасяше чекистите, славословеше Сталин, даде му в ръцете страшния лозунг: „Щом врагът не се предава, унищожават го.“ Лесно му е било да пише „Карамора“, лесно му е било от висотата на положението си да заклеймява хора, попаднали в такива обстоятелства, хора, на които не е стигнало мъжеството да се жертват за нищо, просто така, на двайсет и шест години да се простят с живота заради някакъв си глупав виц, който му е разказал провокаторът Елсбейн и веднага е отърчал да докладва за това.

„Вадим Андреевич, Вадим Андреевич“… Не можеше да забрави тези думи, лицето на измъчения, съсипан, пребит Сергей Алексеевич постоянно беше пред очите му. Ама защо Сергей Алексеевич не си е признал, сигурно не са го арестували веднага, сигурно отначало са го извикали „на разговор“, както се изразяват те. Не си е признал, никого не е издал! Или старците не се боят от смъртта? Дори от такава, в затвора, след инквизиции и тормоз? Пък и Сергей Алексеевич сигурно е бил вярващ и не е можел да престъпи заповедта „не лъжесвидетелствай“. Но ако бе потвърдил, че е чул вица от Вадим, това щеше да бъде истина!

Така е! Но там, в НКВД, шегите и вицовете, разказани на някого, се квалифицират като антисъветска агитация и пропаганда, като престъпление, а Сергей Алексеевич не е можел и не е искал да свидетелства, че Вадим е извършил престъпление, макар че още от първите разпити е трябвало да се сети, че именно Вадим го е натопил.

Ужасно… Кога ли е станал такъв боклук? Нали искрено вярваше във всичко това? И в комсомола влезе с искрени чувства. Тогава някои казваха, че го прави заради кариера, за да влезе по-лесно във ВУЗ. Не беше вярно! Той виждаше: нови хора градят нов свят, теглеше го към тях — силните, решителните, уверените в своята правота, искаше да бъде до тях и заедно с тях. И между другото, не само той вярваше в техните идеи. Ето например приятелите на баща му — светли умове, ярки таланти, не се ли увлякоха и те по размаха на строителството през трийсетте години, не твърдяха ли, че за Русия няма друг път? Но сега не е думата за тях. Не те, а той, Вадим, се натопи в тази история със Сергей Алексеевич. Срамота, срамота, срамота. Цял пламти, не му достига въздух, защо ли не вземе един студен душ? Но няма сили да стигне до банята…

О, господи, защо ли прадядо му се е преселил от Полша в Русия! Осакатил е живота на потомците си. Ако Вадим се бе родил във Варшава, ако бе завършил Оксфордския университет или Сорбоната, с неговото перо, с неговата работоспособност, с неговата памет отдавна да си е създал име, вместо да пише тук гадни статийки. Там не задушават хората, не ги стискат за гушата, нямат си и понятие какво е Лубянка, не развалят ничия биография. С какви врагове на държавата се бори той? С бръснаря Сергей Алексеевич? Обаче Юрка Шарок му подсказа мисълта за вица. Излиза, че тогава Юрка нищо не е направил за него, обратното — разказал е на Алтман за Саша Панкратов и за Вика. А пък за вица — Ершилов, а най-вероятно Елсбейн, а може би и двамата са докладвали, че Вадим го е чул.

Стига вече, трябва да вземе един душ.

Пред банята спря, ослуша се — някой слезе от асансьора на техния етаж и веднага се позвъни на вратата. Вадим се разтрепери, втурна се при Феня:

— Аз съм по гащета, отвори вратата.

Беше Ершилов, сети се за него и той довтаса.

— А къде е младият господар?

Сто пъти му беше казвал: „Обаждай се, преди да дойдеш“ и сто пъти го бе молил да не го нарича „младият господар“.

— Тук съм, влизай — обади се Вадим.

Ершилов беше с бродирана на кръстчета риза, похвали се, че я купил от Мосторг.

— Ти защо още не си облечен? В шест колата ще чака пред Писателския съюз.

А той съвсем беше забравил, че за днес бе насрочена срещата с курсанти от Военната академия „Жуковски“.

— Ей сега — разбърза се Вадим, — сядай, Ершилов, Феня ще те почерпи с ягоди, в неделя ги брахме на вилата.

Добре че дойде Ершилов, настроението му веднага се подобри, Вадим никога не отказваше срещи с читатели. Руският народ е луд по разговорите с живи писатели и актьори, да ги види отблизо, да се запознае с тях.

Във фоайето за Вадим се лепна младичък синеок летец, представил се като Хохлов, искаше да поговорят за литература. Заяви, че обичал Алексей Толстой и Леонов, а когато искал да се посмее, четял Зошченко.

— А вие какво пишете? — попита го Хохлов.

— Разни неща — отговори Вадим и се дръпна: като си тръгнал на среща с писатели, да си се заинтересувал от имената, обявени на афиша.

Още в колата се уговориха: пръв да говори Ершилов, после Ана Караваева, трети Семьон Кирсанов, да каже някое и друго любовно стихотворение, за десерт. Вадим предложи да не претоварва програмата, с удоволствие ще послуша колегите си.

Седнал в президиума, без да се вслушва в откровенията на Ершилов за връзката на интелигенцията с народа, Вадим разглеждаше залата, беше претъпкана. Синеокият Хохлов си бе намерил местенце на допълнителен стол на третия ред. Намерил и той кумири. Толстой, Леонов и Зошченко настояваха за разстрела на Тухачевски. Към тях ще прибавим и Пастернак, да, и Пастернак не устоя. Вадим се разтрепери от радост, когато сред другите имена във вестника видя и неговото. „Кое хилядолетие сме, мили, днес?“ Ей това хилядолетие сме, на! Всички бяха подписали: и Всеволод Вишневски, и Василий Гросман, и Тинянов, и Паустовски, и Константин Симонов, Антоколски, Зедин, Шолохов, Фадеев, Тихонов, всички, всички… И това ли, ще кажете, е в реда на нещата? Тогава и той няма защо да се коси. Вярно, това, което се случи със Сергей Алексеевич, е ужасно, но то повече няма да се повтори, Вадим се остави Алтман да го подведе само от неопитност. А останалите неща, които върши, не са ли по-хуманни? Той никого не праща в затвора, не иска ничий разстрел, просто излага мнението си за едно или друго литературно произведение. Нещо повече: това, което пише, има значение само за Алтман, а думите, произнесени от Алексей Толстой или Леонов публично, пред десетки милиони хора, оправдават арестите, процесите, екзекуциите. Погубват душите на ей младоци като Хохлов.

Разбира се, неговите скъпи колеги се самоуспокояват с мисълта, че са в група, в стадо, подписите им стоят между десетки други. Това, видите ли, ги оправдава. Не, не ги оправдава. Просто всеки спасява себе си: изкажеш ли се против — смърт, откажеш ли да гласуваш — смърт, не искаш ли да се подпишеш под общото писмо — смърт. Но тогава да не хвърлят камъни и по него! Алтман му каза ясно: „Ако вие, Вадим Андреевич, не бяхте се скрили зад нашия широк гръб, отдавна да сте загазили.“ А в крайна сметка затворът и смъртта са синоними. Така че хайде да не фарисействаме, да признаем очевидното: всички са омърсени и Темида няма везни, които биха определили кое е по-добро и кое — по-лошо.

И все пак онези ще се опитат да намерят някакво оправдание пред децата и внуците си, ще кажат: „Времената бяха такива“, ще кажат: „Заблуждавахме се, свято вярвахме във всичко“ и може би поколенията ще ги разберат и ще им простят. Ала клеймото „секретен сътрудник“ не се измива с нищо.

Ершилов свърши, всички му ръкопляскаха, той се поклони, отново седна до Вадим.

— Е, какво ще кажеш?

— Браво, много добре беше!

— Щото те гледам, нещо кисел ми се виждаш, та си рекох — сигурно моите дрънканици не ти харесват?

— Ами, сторило ти се е, нали ти казвам — браво!

Хитрец е Ершилов, нищо не убягва от погледа му. Забелязал е, че Вадим е в лошо настроение, сега ще го разпитва до безкрайност.

Публиката се поразшумя, при Караваева, която вече стоеше на трибуната, дотърча общественик с букет червени рози.

— Благодаря ви, сталински соколи!

Залата отвърна с аплодисменти.

Като се възползва от паузата, Вадим се наведе към Ершилов:

— Нещо ме заболя главата… Ще изчезвам, а ти ми измисли някакво оправдание. Кажи — отиде на гарата да посрещне леля си…

 

 

Вадим се прибра към десет вечерта, в стаята на баща му светеше, и във Фенината светеше, но никой не излезе да го посрещне. Не жилище, а семейна гробница. Отиде в кухнята, извади от хладилника малинов компот, наля си голяма чаша.

Какво да прави, къде да се дява?

Няма къде да се дява. Единственият изход е твърдо да следва избраната линия — той е литературен референт и нищо повече! Ще продължава да пише рецензии, точно каквито би писал за вестник, списание, издателство.

А Сергей Алексеевич — да, тъжно, тежко, отвратително, но какво да се прави, с нищо не можеш да помогнеш, нищо не може да се поправи! Но на очната ставка той се държа честно и мъжествено, пое цялата отговорност, не измисли нито дума, никого не подведе, никого не наклевети. Готов е да представи протокола от очната ставка на всеки и никой няма да го укори. Сергей Алексеевич отричаше всичко, но всеки е абсолютно наясно, че отричаше не защото нищо подобно не е имало, а заради някакъв свой принцип. И си плати за това.