Анатолий Рибаков
Страх (4)

4.

Мъничкият дървен перон бе претъпкан с мъже, жени, деца. Саша изгуби надежда, че ще намери края на опашката. Пречеше му куфарът — не беше тежък, но бе невъзможно да се промъкнеш с него през тълпата, нямаше и къде да го поставиш. Именно тук, на гара Тайшет, Саша оцени огромното преимущество на „сидора“ — торбата за носене на гръб: виси си отзад, ръцете ти свободни, можеш да си пробиваш път, стига да имаш силни лакти и рамене. Впрочем тук никаква сила не би помогнала — хората стояха като плътна стена. Вратата всяка минута се отваряше, пък и не се затваряше плътно — прагът се бе вледенил, на площада, включено на пълна мощност, гърмеше радиото — предаваха материали от процеса срещу антисъветския троцкистки център.

Саша нямаше понятие за този нов процес, но онова, което чу, го ужаси. Пятаков, Радек, Соколников, Серебряков, Муралов, най-видните ръководители на партията и държавата, бяха наречени убийци, шпиони, диверсанти. Но кога е започнал процесът? Докато е пътувал за Тайшет?

„При извършването на диверсионни актове в сътрудничество с агенти на чуждестранни разузнавания — улавяше той думите на говорителя, — при организирането на железопътни катастрофи, на взривове и палежи в мини и промишлени предприятия обвиняемите по това дело не са се свеняли и от най-гнусни средства за борба, стигали са съзнателно и обмислено до такива чудовищни престъпления като отравяния и погубване на работници.

Всички обвиняеми изцяло признаха вината си за предявените им обвинения.“

На Саша му се искаше да намери вестници или поне да излезе на площада, да чуе всичко това от първата до последната дума, но как да излезе, преди да разбере след кого му е редът?

Постепенно Саша се ориентира, схвана обстановката… Едната, по-малката опашка беше за простосмъртни, застана именно на нея, струваше му се безнадеждно, другата опашка беше много по-дълга — за командировани, а се оказа, че пред тях имали предимство притежателите на резервации от транспортния отдел на НКВД. Изобщо, мъртва работа, не се знаеше дали някога ще се измъкне от Тайшет.

Гишето се отваряше петнайсет минути преди пристигането на влак и тогава в опашката на командированите започваше блъсканица: ако се продаваха билети за Иркутск, чакащите за красноярския влак трябваше да се отдръпнат, да отстъпят на пътуващите за Иркутск. Но всеки се боеше да освободи мястото си, за да не го изтикат от опашката, започваха крясъци, шум, за билетите се водеше зверска битка, не като в общата опашка, тук беше тихо, никой нямаше специални права, не можеше нито да вдига шум, нито да изисква нещо.

Вътре в касата влизаха гарови началници, вземаха билети за високопоставени лица, а може би просто за свои познати и роднини. Вземаха открито, пред очите на хората излизаха с билети в ръце. И всички мълчаха, никой не се възмущаваше. Обикновените хора, смачкани и покорни, добре знаеха, че всяка дума на протест, недоволство ще бъде последвана от началническо срязване, изгонване от чакалнята, че и нещо по-лошо. Командированите пък, нали имаха привилегии пред другите, се примиряваха с привилегии на други пред тях — едно чувство, изиграло немаловажна роля в укрепването на системата на социалната несправедливост, както през следващите години се убеди Саша.

Влаковете имаха престой няколко минути и получилите билети хукваха към перона, стиснали куфари и чанти в ръцете си.

И Саша излезе на перона — да види какви влакове минават през Тайшет, но най-важното — нямаше търпение да чуе какво говорят по радиото. Макар и не всичко, макар и откъслеци от процеса, но нали трябва да знае какво става. На един стълб на перона бе окачен високоговорител.

В показанията си обвиняемият Радек се позоваваше на директивно писмо от Троцки, получено през декември 1935 година:

„… Би било нелепо да смятаме, че властта може да се вземе, преди да си осигурим благоприятното отношение на най-важните капиталистически правителства, особено на такива най-агресивни като днешните правителства на Германия и Япония — бе писал Троцки. — Съвършено необходимо е още сега да установим контакт и спогодби с тези правителства… Неизбежно ще трябва да направим териториални отстъпки… Ще се наложи да отстъпим на Япония Приморието и Приамурието, а на Германия — Украйна…“

Излиза, че миналият август, когато Радек настояваше във вестниците Зиновиев и Каменев да „заплатят с главите си“ своята вина, това писмо на Троцки вече е било в джоба му? Лицемерил е?

Саша се върна при касите, откри с поглед стареца със сплесканата шапка, до когото бе оставил куфара си, а край него зърна и двама патрулни, разпитваха го нещо. Дали не питаха за куфара на Саша, чий е, къде е този човек?… Не, май няма нищо, тогава старецът нямаше да показва паспорта си и щеше да разговаря с патрулните по-спокойно. Те грубо го прекъснаха, придвижиха се напред по опашката и измъкнаха от нея двама младежи. И те им представиха някакви документи, Саша не можа да види какви.

Почака патрулните да се махнат, промъкна се до стареца, предпазливо го попита:

— Какво, документите ли ви проверяваха?

— За трети път ми гледат паспорта. Сега искаха документ за отпуск. А кой дава такива документи, никой не дава.

Старецът изглеждаше по-млад, отколкото се бе видял на Саша в началото. Ходил на свиждане при жена си в лагера. Били родом от Харков, той бил помощник-аптекар, жена му — медицинска сестра.

— На онези младежи им искаха не паспортите, а някакви листове.

— Значи телеграми. Кой е тръгнал на погребение, кой на сватба, кръщене… И такива неща искат.

— На всички ли гледат документите?

— Документите… Тука гледат всички на рентген: кои си, какъв си, че откъде идеш, че в кой град отиваш…

Така значи… Ако не беше излязъл на перона, ако беше останал на опашката, веднага щеше да се насади! Трябва да измисли нещо.

Хрумна му едно-друго, успя да си подготви отговори и все пак, когато патрулните приближиха, сърцето му се сви. Разбираше какво означава бележката в паспорта: „Издаден въз основа на документ за изтърпяно наказание.“

Червеноармеецът обърна листа, зачете, повика другия, сега и двамата разглеждаха паспорта на Саша, въртяха го в ръцете си, явно за пръв път изпадаха в такава ситуация — човекът се прибира от заточение, но без разрешително за пътуване, направо с паспорт. Как е възможно това? Не може да бъде! Човек, изтърпял такова наказание, трябва да има разрешително за пътуване, в което да е посочено мястото, където му е разрешено да живее. А вече там ще получи паспорта и органите ще го поемат на отчет. Нередни работи!

И нищо не ще успее да докаже на тези тъпанари, на тях изобщо нищо не може да им се докаже. Тук е Сибир, всеобщо и тотална проверка, залавят бегълци, задържат и заради най-малкото подозрение.

Може да не му върнат паспорта. Ще го заведат в комендатурата, там ще се обадят в Красноярск: какво да правим с този тип? Че какво ще правите! Дранголникът ви е под носа, тикнете го там, после ще се оправяме… И с решение на областната тройка ще му друснат нова присъда за старите работи. Сега са измислили този в похват: да те съдят за нещо, за което вече са те съдили.

— Закъде пътуваш?

— Амче за Канск пътувам — отговори Саша, имитирайки сибирския диалект.

— С каква цел?

— Отивам при тъщата.

— Къде живее тъща ти, адреса?

Саша каза улицата и номера на къщата, където някога бе живял Соловейчик, кой знае защо ги беше запомнил.

— А там, на място, кой живее?

— На какво място?

— Абе ти не разбираш ли? Кой живее в Кежма?

— Амче жената, синът… Всинца са там…

Патрулният продължаваше да върти в ръцете си паспорта му, после вдигна очи към него.

Саша го гледаше равнодушно, макар че сърцето му вече биеше някъде в гърлото, но нали трябваше да изглежда спокоен. Положението му беше законно: изтърпял си е присъдата, останал е в Кежма с жена и дете, пътува наблизо, до Канск, при тъща си. Желязна версия, няма грешка. Дори самият той почти повярва в нея.

— При тъщата значи?

— Да.

— На гости у тъщата, да те гощава…

— Не на гости, вземаме я в Кежма. Остаря вече.

Патрулният направи сериозна физиономия, той продължаваше да разглежда Саша.

И Саша го гледаше все така равнодушно, като същевременно пресмяташе накъде ли може да го поведе мисълта: ще го прибере ли, ще го остави ли? Може би ще го остави?… Живее си човекът в Кежма, там има органи, Саша е под тяхно наблюдение, те отговарят за него. Ами да си отговарят!

Дали Саша отгатна, или не, но патрулният затвори паспорта, върна му го, продължи нататък с колегата си, проверявайки документите на хората, застанали до стените, седнали върху чували, куфари и просто на пода. Като поглеждаха уплашено патрулните, те подаваха документите си: всички знаят какво представлява гара Тайшет, дори хора, които пътуват законно, гледат да я заобиколят, обаче дошъл ли си в Тайшет, значи документите ти са в ред, ама пак си е за страх.

А Саша все така стоеше на опашката, безсилен да помръдне от мястото си, машинално вперил очи в гърбовете на патрулните.

 

 

На площада гърмеше радиото, но той почти нищо не чуваше, пречеше му звънът в ушите, не можеше и не можеше да потисне вълнението, не можеше да се съсредоточи, долови само, че се повтаря думата „война“:

„… Обвиняемият Пятаков е дал указание на обвиняемия Норкин да подготви Палежа на Кемеровския химически комбинат в самото начало на войната.

Пятаков потвърдил:

— Да, наистина дадох такова указание на Норкин…“

Говорителят спомена името на Князев:

… Японското разузнаване е поставяло особено остро въпроса за използуването на бактериологични средства по време на войната с цел заразяване с острозаразни бактерии подаваните за войските ешелони, а също така пунктовете за хранене и санитарна обработка на войските…

Крушките горяха мъждиво, миришеше на пот, на тютюнев дъх, на нещо кисело. Саша приседна до куфара си, подпря гръб на стената.

И Радек, когато Вишински го попитал за какво е полагал усилия — за поражението или за победата на СССР, отвърнал без колебание:

„… Аз работех за поражението.“

Този процес, тези саморазобличения потискаха Саша. Той нямаше никакво отношение към престъпленията, за които се разкайваха троцкистите, техните признания звучаха невероятно, абсурдно. Но кой ще вземе да се рови дали той, Панкратов, има отношение към тези престъпления? Бил ли е осъден по член 58? Бил е. Обвиняван ли е в контрареволюционна дейност? Обвиняван е. Значи и той е от същия враждебен лагер, това е достатъчно, за да го подберат отново. По-скоро да се махне оттук, да се свре в някоя дупка, където паспортите не се проверяват по три пъти на ден.

Некомандированите не успяваха да получат билети, но все пак опашката полека-лека намаляваше. Защо и как — Саша не можеше да разбере. Някъде изчезна харковчанинът със сплесканата шапка, дето беше ходил на свиждане с жена си. Той нямаше багаж, само жалка раничка на гръб, може би се беше метнал в движение на някой влак?

Останалите от неговата опашка май си бяха налице, отделяха се за малко, пак се връщаха, всеки знаеше след кого е. И Саша отиде на пазарчето край гарата за мляко и хляб. Чу, че свършвали бързо, за два-три часа, опашката не беше голяма и даваха не повече от един самун. Наложи се да купи канче: млякото се продаваше на замразени питки, на топло в чакалнята то се стопяваше, можеше да се пие с хляба. Вкусно беше, но възмалко.

Питките мляко му напомниха за Мозгова, и там зиме замразяваха млякото. Неговите старци сигурно си мислеха, че вече наближава Москва. Хазяйката, като му приготвяше храната за из път, пращаше Лукич в избата за сланина, за веяна риба. Саша по едно време влезе в кухнята, видя на масата всичко, което бе донесъл Лукич, и избухна в смях. „Ама това ще стигне за цял обоз!“ Беше в еуфория — паспортът му беше в ръцете, морето до коляно. Напъха едно-друго по джобовете си, а сланината мушна в куфара, другите неща остави:

— Стигна ли до Тайшет, веднага се качвам на влака.

Така си представяше своя живот на свобода.

Гладен, брадясал — нямаше къде да се обръсне, пък и не му беше до това, с възпалени очи, Саша спеше седнал на пода, скръстил ръце върху куфара и оборил глава върху тях, изтръпваха му краката, гърбът, не беше сън, а цяло мъчение. А влаковете минаваха, и пътнически, и товарни, и на резервните коловози пристигаха композиции, и свиреха локомотиви, маневрираха.

Пристигна бързият влак от Владивосток, искрящ от светлини, прозорците му с бели перденца, след локомотива — пощенският вагон с решетки на прозорците, значи карат писма в Москва — всичко е чисто, благородно, цивилизовано, достойно. А от Москва пристигна товарен влак, само с два пътнически вагона — първият и последният — и спря в края на гарата, там, където вече нямаше перон. От пътническите вагони излязоха милиционери, застанаха пред товарните. И Саша за пръв път видя как се разтоварва цял влак затворници.

Плъзгащите се врати се отваряха наполовина, конвоирът извикваше име, на вратата се появяваше затворник, високо произнасяше трите си имена, годината на раждане, присъдата. Конвоирът го намираше в списъка, подвикваше „готово!“, затворникът с торбата или куфара си скачаше от вагона — но само по-младите, старите се страхуваха от високото, гледаха да се смъкнат по корем, падаха в снега и веднага, без да стъпят на крака, заставаха на колене. После викаха следващия, и той скачаше или се смъкваше по корем, падаше и оставаше на колене. И така целият вагон.

Разтовари се половината композиция — затворниците стояха на колене в снега, мъже, жени, жалки фигури с жалки багажчета.

После по команда — груба, креслива, с псувни и ритници, с удари на приклади, те станаха, строиха се, всичко това — пред цялата гара, пред хората, застанали зад оградата на гаровия площад. Впрочем, както забеляза Саша, никой особено не се заглеждаше в тях, сигурно хората бяха свикнали с това. Колоната затворници измина около двеста метра, хората пак застанаха на колене в снега, където ги очакваше друг конвой, от лагера или от отдела за препращане. Отново проверка: трите имена, годината на раждане, присъдата… Единият конвой предаваше затворниците на друг. Далечни викове, псувни, лай се смесваха със свирките на локомотивите, на минаващите товарни композиции.

Саша си вдигна яката, тресеше го; ето какво го очаква. А дето го пуснаха е грешка. И НКВД бързо поправя такива грешки.

Потиснат от видяното се затътри към чакалнята. На площада край високоговорителите се тълпяха хора, слушаха как Вишински разпитва някакъв Арнолд. Саша нямаше представа кой е този Арнолд, но може би щяха да кажат…

„Вишински: Подсъдими Арнолд, как е истинското ви име?

Арнолд: Василиев.

Вишински: А собственото, бащиното?

Арнолд: Валентин Василиевич…

Вишински: Кога организирахте терористични актове, срещу кого?

Арнолд: …Спрях колата пред входа, Молотов се качи. Когато излизах от междуселския път на шосето, внезапно видях насреща да лети кола. Нямаше кога да мисля, бях длъжен да извърша терористичния акт… Но се уплаших. Успях да свърна встрани, в канавката.

Вишински: Какво ви спря в случая?

Арнолд: В случая ме спря страхът.“

Приближи се някакъв селянин, застана до Саша, вирна главица, заслуша се. Суетлив, с избит преден зъб, той вече беше попадал пред погледа на Саша, но не в чакалнята, а именно на площада.

— Бъка от шпийони наоколо, мамка им, искали са да уморят правителството, кръвопийци проклети… Та да осиротеем.

Тоя чичка ще да е от Украйна или от Кубан, помисли си Саша, изговаря меко буквата „г“. Как ли е попаднал в Тайшет? И какво така се натрапва да го заприказва? Случайно? Или е информатор?

— За големи пари са искали да продадат Расея на германеца и японеца, та руският народ да се напъва за жълтите…

Така значи се е трансформирало всичко в глупавата му глава: „Расея да продадат за големи пари.“

— Чуй, момче — не го оставяше на мира селянинът, — ами колко ли пара може да струва Расеята, а? Ти как мислиш?

— Тебе пък защо те интересува? Ти ли искаш да продаваш Русия? — ядоса се Саша. — Я хайде чупка оттука!