Анатолий Рибаков
Страх (39)

39.

Трябва да се овладее. Не е хубаво толкова дълго да не навестява Софя Александровна, да я изоставя е безчовечно, недостойно, жестоко. Безполезно е и да я обвинява: вече нищо не може да се поправи. Сигурно и тя се измъчва, самообвинява се, задето разказа на Саша за Костя. Ако Варя беше научила, че Саша се е женил, какво толкова, било каквото било. Но Саша възприе това съвсем различно. Ако я е обичал, не може да й прости предателството, вестта за Костя го е зашеметила. А ако не я е обичал, при неговите собствени митарства му е безинтересно, противно да слуша за тоя мошеник мъжлето й, затова отхвърля предложението тя да отиде при него. Варя не изключваше подобен вариант.

— Ето ме и мене — започна тя още от прага, — излязох от работа и право при вас.

— Варюшенка, мила — развълнува се Софя Александровна и в гласа й прозвуча такава радост, че сърцето на Варя се сви.

— Разкажете, как живеете?

— Кретам по малко, Варенка. От работа идваш, значи.

— Да, защо?

— Рекох да ти предложа чиния гъбена супа.

— Няма да ви откажа.

Първата им среща след десетдневното прекъсване мина нормално. Софя Александровна не говореше за Саша, да не подлютява раната.

— Ще дойдеш ли утре?

— Непременно.

Варя отдавна не беше виждала Михаил Юриевич, не го намираше вкъщи. Дори веднъж се пошегува: „Да не би нашият Михаил Юриевич да се е влюбил?“

— Още повече, че понякога се прибира призори — усмихна се Софя Александровна, — дори нощем не слагаме веригата. Но ще те разочаровам: това е свързано изключително с работата му, с преброяването на населението.

Вярно, съвсем бе забравила, че през януари се проведе преброяване.

Най-сетне Варя го срещна в коридора, каза му, че се е затъжила за него, попита го:

— Е какво, Михаил Юриевич, всички ли преброихте, не сте ли пропуснали някого?

— Всички, Варенка, всички — той изглеждаше уморен, угрижен, — всички, които са налице. А онези, дето ги няма, разбира се, не ги преброихме.

Странна фраза.

— Да влезем при мен, да пийнем чаец — предложи Михаил Юриевич.

— С удоволствие.

Както винаги, тя се намести с подвити крака в любимото си продънено кресло.

— И при мен идваха — каза Варя, — да се пръснеш от смях. Попитаха ме вярвам ли в Бог. „Да — рекох, — вярвам в Бог.“ Преброителят се облещи, беше едно младо момче: „Сериозно ли говорите?“ „Да — рекох, — напълно сериозно. Вие да не би да не вярвате в Бог?“ „Аз не, не вярвам.“ „Ами майка ви?“ Той нищо не каза, нацупи се и вписа в картата „Да“. Изглежда му развалих резултата от преброяването, на тях им се ще да няма вярващи, та да разрушат и последните църкви.

— Глупав въпрос — потвърди Михаил Юриевич, — никога не е бил включван при преброяване.

— Хората се страхуват да казват истината — продължи Варя — и заявяват, че не са вярващи. Защото да кажеш сега: „Да, вярвам в Бог“ за обикновения човек е подвиг. Аз не извърших подвиг, просто си направих майтап. Но ако в семейството на партиен член или комсомолец има вярващи, този партиец или комсомолец има да пати: защо възпитаваш зле членовете на семейството си! И самият вярващ, ако работи някъде, ще пати: ще му отнемат званието ударник, стахановец, ще го лишат от премиални, ще му лепнат етикета „църковник“ или „помагач на църковниците и мракобесите“.

— Да — повтори Михаил Юриевич, — не биваше да се включва тази точка. Първото преброяване на населението след революцията се проведе през 1920 година. И когато Ленин видял в анкетния лист въпроса за вероизповеданието, наредил да го махнат, разбирал е неправомерността на подобен въпрос. В сегашното преброяване изобщо има много нелепици, Варенка. Отначало бе предвидено то да се проведе в края на 1936 година, искаха да го проведат спокойно, за пет-седем дена, но после всичко изведнъж се промени, отложиха го за януари 1937 година и наредиха да се проведе за един ден — представяте ли си колко преброители са били нужни? Повече от милион. Как е възможно за един ден да се обиколи цялата страна, в градовете това е немислимо, да не говорим за селата. Но заповедта си е заповед, трябва да се изпълни!

— Но защо, Михаил Юриевич, защо?

Той поразмести шишенцата с туш на масата.

— Миналия път ви говорих за това. Преброяването трябва да даде резултат около 170 милиона души население, правителството е сигурно в това, а аз очаквам най-много 164 милиона — в най-добрия случай. И възниква въпросът: къде са се дянали 6 милиона души? Отговорът на правителството ще бъде: преброяването е проведено вредителски, хората, които са го провеждали, са вредители.

Гласът му потрепери.

Едва сега Варя схвана: за да скрият истината от народа, са наредили преброяването да се проведе за един ден; а после ще стоварят всичко върху статистиците. Какви гадове! Затова Михаил Юриевич е толкова притеснен.

— Михаил Юриевич, успокойте се, не се тревожете! Моля ви.

— Аз не се тревожа. Но не искам и няма да крия нищо. Шест милиона, представяте ли си! Кои са тези хора? Обикновени селяни. Каква е вината им? За какво са загинали? Нямат никаква вина, загинали са за нищо. И колко са те! Да се крие това е неморално, безнравствено. Така че, Варенка, аз не се тревожа. Жал ми е за хората. Жал ми е за всички, и за онези, които са загинали, и за хората, които са преброявали и ще отговарят за това, и за мен и за вас, Варенка, ми е жал — той уморено се усмихна, — впрочем няма смисъл да говорим за това. Вие, Варенка, сте прекалено сериозна за възрастта си. Защо не ходите по театри, по музеи, сега има толкова интересни изложби.

— А вие ходите ли? — попита Варя.

— Е, аз съм стар човек… Ходихте ли на изложбата за Пушкин?

— Ходих, естествено.

— Е, и?

— Не ми хареса. Още на входа е окачена една картина… Наталия Николаевна, висока, с гол гръб, величествена, лицето й не се вижда, само гърбът, и до нея — Пушкин, по-нисък с половин глава, извърнат назад — грозник с дебели устни и изкривено от злоба и ревност лице. Тя — горда и внушителна, а той — дребничък, неприятен, мотае се в краката й. Човек има чувството, че всички наоколо му се подиграват, а той е готов да се нахвърли върху всички, да убива, да души. Буквално злобна маймунка, а не Пушкин. Как може?

— Доста категорично се изразявате — меко възрази Михаил Юриевич. — Познавам тази картина. И много високо ценя Николай Павлович Улянов. Има силна четка. Между другото, той е един от най-младите и последни „мирискусници“^[1]. И изобщо е майстор на психологическия портрет. Много е работил върху Пушкин. И мисля, че не сте права в оценката на картината, макар че тя наистина не е безупречна. И между другото лицето на Наталия Николаевна се вижда, отразено е в огледалото.

— О, да, наистина, забравих — смути се Варя, — но първо се набива в очи величественият и равнодушен към всичко гръб.

— Но как не сте обърнали внимание, та картината е наречена „А. С. Пушкин и Н. Н. Пушкина на придворен бал пред огледало“. Улянов ги е нарисувал сякаш на завой на стълбище, намерил е интересен ракурс. Колкото до Пушкин… Улянов има рязък ъглов щрих — именно той внушава нервозността на поета. Но той е рисувал тази картина през двайсет и седма година, виждал съм първите ескизи, и там Пушкин беше същият, но по-опростен, не с мундир, и правеше друго впечатление. Нямаше го целия антураж, великолепието на императорския двор. Онзи вариант сигурно повече щеше да ви хареса. Освен това на изложбата имаше още много интересни неща. Но вече казах, вие сте прекалено сериозна, Варя, на колко сте години?

Тя се разсмя:

— Жена пита ли се за възрастта?

После въздъхна:

— Като дете много си фантазирах, всичко ми изглеждаше необикновено, загадъчно — светещите прозорци, грейналата луна вечер, фенерите… Ресторантите? Да, за мен и те бяха един вид вълшебство, особено в началото — музика, добре облечени хора, там кой знае защо се възхищавах от себе си. Красив живот, всичко беше прекрасно, особено на фона на нашите жалки комунални жилища, на нашия формализъм и простащина. А после, когато се вгледах по-отблизо, разбрах, че всичко е мираж. Вярно, ако една жена се превърне в държанка, всичко това напълно я задоволява. Защото проститутките са амеби, без мисли, без душа. И ето какво излезе: животът не е в ресторантите и по курортите, а в грижите, нещастията, в работата, в института, в опашките пред затворите, мръсен живот, измамен, несправедлив, страшен, но въпреки това човек трябва да намери мястото си в него. Как мислите, права ли съм?

Варя не спомена пред Михаил Юриевич за Саша. Разбира се, бяха разговаряли за него, но изобщо, не във връзка с нея. По-рано тя беше сигурна, че Михаил Юриевич се досеща за всичко. Сега знаеше, че не е така: тук, в същия апартамент, в съседната стая тя бе живяла с Костя и Михаил Юриевич е смятал, че тя обича мъжа си.

И все пак този симпатичен стар ерген с овехтял кариран домашен халат със спретнати кръпки на лактите, наведен над своята осветена маса, отрупана с бурканчета с лепило и бои, беше част от света, който се въртеше около Саша. В това кресло бе седял и Саша, бе разговарял с Михаил Юриевич, бе вземал от неговите книги, бе го гледал как работи.

Но днес Михаил Юриевич за разлика от друг път не подлепи нито една страница, дори бе отместил по-надалече лепилото и ножицата, сякаш му пречеха. Нещо ставаше с него.

— Зле ли се чувствате? — разтревожи се Варя. — Легнете си, аз ще вървя.

— Не, Варенка, всичко е наред — той помълча, — Варенка, спомняте ли си, вие разглеждахте моите списания — той посочи поставените под масата и под кревата кошове, — „Мир искусства“, „Аполон“, „Золотое руно“. Мисля, че ви заинтересуваха.

— Да, разбира се, чудесни списания.

— Разбирате ли… Толкова години събират праха в кошовете, повреждат се, а в тях има чудни репродукции — Беноа, Сомов, Добужински… Нямам време дори да ги прелистя. Искам да ви ги подаря!

Варя се слиса.

— Как? Михаил Юриевич. Какво говорите! Та това е съкровище, струва луди пари. Цял живот сте ги събирали, как ще ги раздавате?

— Не ги раздавам — тъжно се усмихна Михаил Юриевич. — Подарявам ги именно на вас.

— Но до рождения ми ден има много време.

— Подаръци не се правят само за рожден ден. Вземете ги, Варенка, много ви моля. Ще ми доставите голяма радост. Аз съм стар, самотен човек, когато умра, всичко ще се съсипе.

— Не говорете за смърт! — развика се Варя. — Не се говори за такива неща!

— Човек може да не говори за тези неща, но трябва да мисли за тях. На вас ще ви бъде приятно да разглеждате списанията, да ги имате под ръка.

— А-а — засмя се Варя, — искате да попълните празнотите в естетическото ми образование?

— Варенка, аз не ви смятам за невежа. Какво говорите, мило дете, тъкмо обратното! Но произведенията на изкуството не бива да се крият под масата или под кревата, не за това са създавани. Вземете ги, а, Варенка!

Варя отрицателно врътна глава.

— Не, Михаил Юриевич, невъзможно е.

Той се замисли:

— Добре. Щом не искате този подарък, не го вземайте. Нека кошовете постоят у вас. Четете, разглеждайте, доставете си това удоволствие. А? Хайде да направим така. После ще си ги взема.

— Но къде ще сложа всичко това — със съмнение продума Варя, — и при мен ще стоят под масата или под кревата.

— Нямате ли библиотека?

— Имам, но е пълна.

— Ще ви докарат библиотека! Да, да. Ще купя някоя евтина библиотечка. И ще ви я докарат. Аз нямам къде да я сложа, виждате.

— Ами добре — колебливо отговори Варя, — щом толкова настоявате…

— Да, да, Варенка, настоявам — оживи се Михаил Юриевич, — задушавам се от книги и списания. Ще ми помогнете.