Анатолий Рибаков
Страх (37)

37.

Саша не можа да се срещне с майка си и с Варя в Москва. Във връзка със стогодишнината от смъртта на Пушкин няколко камиона от тяхното автостопанство трябваше да заминат с бърза пратка за Опочка. Събраха паспортите на шофьорите, всички получиха открити листове, върнаха само паспорта на Саша — било му забранено да пътува в крайграничната зона. Значи, не можеше да го изпращат и в Москва.

Така му обясни диспечерът, погледна го със съчувствие, опита да го утеши: „Не тъгувай, всичко ще се оправи…“

— Аз не тъгувам — отговори Саша.

Натриха му носа. Но в останалото Саша не чувстваше дискриминация. Продължаваше да работи сам с камиона, което беше хубаво, сам си отстраняваше повредите: за кога да чакаш и да се молиш на монтьорите, и с четвъртинка да им се подмажеш, пак ти вършат работата през куп за грош, та да я оправяш след тях.

Саша прибягваше само до помощта на електротехника Артьомкин, казваше се Володя, едно мършавко и попрегърбено момче с очила, добър майстор и много четеше, събираше си библиотека. Само дето говореше за всичко прекалено откровено, та Саша не се впускаше в много приказки с него, само се позасмиваше: „Хайде, Володя, по-малко думи, повече дела.“

Работата му беше разнообразна — където го пратят. Най-често пътуваше от тухларския завод до речното пристанище: щом откриеха канала Волга-Москва, по него щяха да заплават параходи към столицата.

Случваха се и извънградски пътувания. При тях работата беше по-изгодна: навърта се по-голям километраж, отколкото при градските маршрути. Но Саша рядко получаваше такива задачи, там работеха „нашите хора“, тия, дето другаруваха с диспечера и механика. „Нашите хора“ ги изпращаха при най-добрите клиенти: в складовете, в магазините на Градска търговия, в месокомбината, в хлебозавода, в завода за алкохолни напитки. Оттам шофьорите се връщаха с пакети: винаги намазваха по нещо. Пак на „нашите хора“ даваха нови коли, нови гуми, извънредни отпуски, карти за почивка, правеха ги ударници, стахановци.

Шмекерии колкото щеш: ако не протестираш срещу престоите, ще ти пишат в пътния лист колкото трябва курсове, че и в повече, нищо че половин ден си стоял без работа или пък са те разкарвали без товар.

Саша гледаше да не се набърква в такива комбини. Не участваше и в обществената работа, по събрания си мълчеше, не си надписваше курсове. Затова го пращаха да превозва тухли и цимент. Цял се изпоплескваш, но пък съвестта ти е чиста.

Откъде са се взели всичките тези надписвания, недобросъвестността? По-рано това го нямаше. Хората си знаеха работата. Сега ръководителите са некомпетентни, подчинените започват да вършат мошеничества, губят вътрешния си контрол, губят съвестта си.

Дори добро хората вършат не открито, а с помощта на уловки.

Една сутрин преди смяната при Саша дойде ковачът Пчелинцев, същият онзи Иван Феоктистович, у когото Саша бе гостувал заедно с Люда първия ден от пристигането си в Калинин.

— Панкратов, ти защо ми създаваш неприятности?

— Какво има?

— Работиш от три месеца, а не си се включил в профсъюза, не плащаш членски внос. Провериха ми ведомостта — повечето не са си плащали, а пък ти изобщо не се водиш на отчет.

— Загубих си профсъюзната книжка, още когато постъпвах на работа, предупредих. Всичките ми документи са нови, и паспортът.

— А защо не си се обадил в профкомитета, щяхме да ти извадим нова книжка.

— Все не намирам време.

— Ти не намираш време, а аз си имам неприятности.

— Ще прощаваш.

— Сега трябва да те приемаме в профсъюза като нов член. Фактически ти си напуснал. А мен ще ме кастрят.

Помисли малко, после тихо, вече като на съзаклятник, каза:

— Напиши заявление, че нали, изгубил си си документите, съобщил си в дирекцията и си получил нов паспорт. Та така си си изгубил и профсъюзната книжка. От кой съюз беше?

— На комуналните служители.

— От коя година ти е стажът?

— От двайсет и девета.

— Ха така… точно това напиши. Че нали, изгубил си всичко, а датата да е онази, на която си постъпил на работа. Чу ли?

— Чух. Ще го направя.

— Напиши го сега и ми го дай. А аз ще ти го оформя с онази дата и ще лепна марките. Пиши колко ти е заплатата за всеки месец — февруари, март, април. Утре ще получиш книжката. Само без много приказки. Чу ли?

— Чух.

На другия ден Пчелинцев наистина връчи на Саша книжката с налепени марки за трите месеца. И стажът беше посочен: от 1929 година, както му бе казал Саша.

То се знае, почерпката беше от него.

 

 

Веднъж в седмицата Саша се обаждаше на майка си по телефона. На Варя не се обаждаше. След онзи единствен разговор, след нейните думи: „Нищо повече ли не искаш да ми кажеш, Саша?“ той се чувстваше объркан, сигурно бе очаквала, че ще й каже: „Обичам те“. Ала той не можеше да го произнесе. Всичко бе прегоряло тогава във влака след разговора с майка му. Засрамен си спомняше дивия, зверски пристъп на ревност, отчаянието, от което не можеше да се освободи. Миналото на Катя, на Зида не бе го интересувало. Катя му каза, че ще се омъжва за някакъв монтьор — ами добре, да се омъжва. А към това момиче, сестрата на неговата съученичка, което виждаше само защото живееха в един блок, не щеш ли, изпита луда ревност. Тогава овладя това чувство, струваше му се, че е потиснал, изтръгнал от сърцето си любовта към нея. Но не бе я потиснал, не бе я изтръгнал, в онзи техен разговор на повърхността изскочиха болката и страданието му, инак нямаше така да го смути предложението й да дойде в Калинин, да поседи с него на гарата. „Изключено!“ Издаде се с тази припряност, изтърси дума, която означаваше, че не иска да я вижда. И колко глупав претекст намери: „Денем съм на работа“. Ами не е ли и тя на работа? След това „изключено“ тя замълча. Всичко разбра. И изведнъж накрая натъжено: „Нищо друго ли не искаш да ми кажеш, Саша?“ Става нещо странно, необяснимо за него. Омъжила се е, живяла е с мъжа си в неговата стая, спала е на неговото легло, галила е мъжа си. Да речем, разлюбила го е, да допуснем… И веднага е обикнала Саша, който изтърпяваше присъдата си през девет земи в десета, задочно го е обикнала. Това не може да бъде. А ако може, то не е любов, а разпалено въображение, с нея е станало същото, каквото и с него. Но неговата любов се подхранваше от нейните малки бележки към писмата на майка му: „Колко бих искала да зная какво правиш сега?“, „Живея, работя, скучая“, „Чакаме те“. Ясни думи, дори не е нужно в тях да се търси скрит смисъл. Виж, той, когато й отговаряше, обмисляше всяка фраза, да не би изтръгналата се нежност да я обвърже с нещо, да бъде неправилно изтълкувана. Тя не би могла да намери нищо в неговите писма освен думите „Мила Варенка“… Значи е просто фантазьорка. На колко години е? Саша пресметна наум. На двайсет. Естествено, на двайсет години е романтично да си съчиниш, да си измислиш любов към един заточеник, да го чакаш и после да полетиш към него. Всичко е било фантазии, глупости.

И все пак той не можеше да забрави гласа на Варя. Нищо, ще мине. И на нея ще й мине, и на него. И наистина, постепенно онзи телефонен разговор взе да избледнява в паметта му и той по-малко се ядосваше на себе си за неверния тон на думите към Варя.

Но веднъж, вече през юни, сънува странен сън.

Че на вратата на сутерена тропа милиция и настоява старците да отворят, да види какво представлява наемателят им.

— Скрий се в сандъка — каза Матвеевна.

— Абе как ще се скрия в сандъка — засмя се Саша, — няма да се побера, — и продължи да се залива от смях, а на вратата блъскаха ли, блъскаха, но сега вече не беше милицията, някаква жена молеше да я пуснат. Позна гласа на Варя.

На сутринта, докато си наливаше чая, Саша каза:

— Матвеевна, снощи ви сънувах.

— Божке ле, ам кво правех?

Саша й разказа съня си.

— Младата, дето е тропала, много те люби и мисли, измъчва се. Ами ти легна ли в сандъка, или не легна?

— То се знае, не легнах.

— А, хубаво. Ама дето си се смял не е на хубаво, пази се.

Старата предизвика съдбата. Същата сутрин Саша получи далечен рейс, до Осташков, караше с голяма скорост и изведнъж изтърва кормилото, камионът излетя от пътя и за късмет не влезе в канавката: беше се спукала гума.

Той слезе от кабината, избърса потта от челото си, извади крика, искаше веднага да постави резервната гума, но ръцете не го слушаха, седна на земята, откъсна една тревичка, подъвка я. И дълго седя така, безсилен да събере мислите си. До него спираха минаващи камиони, шофьорите слизаха от кабините, питаха дали не му трябва помощ. Той им махваше: „Ще се справя“.

Никога не бе вярвал в поличби, най-малко пък в пророчески сънища, но старицата го бе предупредила — „пази се“, може и за Варя да е познала — „Много те люби и мисли, измъчва се.“

Саша смени гумата, продължи към Осташков. „Много те люби и мисли, измъчва се…“ Думите на старицата подлютиха раната в душата му, мислите му отново го отнесоха в някаква неясна посока, той отново започна да строи пясъчни кули, забрави как се бе тормозил във влака. И изобщо — стига за това. Не бива да придава значение нито на думите на Варя, нито на гласа й, а пък най-глупавото е да вярва на сънища.

 

 

Понякога след работа Саша се отбиваше в гостилницата. Често улучваше и смяната на Люда. Тя му се усмихваше, махаше му с ръка, но не го настаняваше на своя маса. Саша вечеряше, тръгваше си, вземаше си довиждане с Люда, ако тя беше в салона, а ако се бе отлъчила до кухнята, излизаше без довиждане. Веднъж отидоха с Глеб, Люда ги настани на своя маса, сервира им, после платиха и си тръгнаха. Люда беше приветлива, но не спря Саша.

Може би някой й гостува, някакви роднини? Или съседите й са забелязали Саша и тя се страхува да го води вкъщи? После се разбра — не иска връзката им да продължава.

Нищо чудно. Още у ковача, когато тя се отдръпна от него, схванала, че иде от заточение, Саша разбра: предпазлива е… Разказът за собствената й съдба, за репресиите над баща й и брат й не се връзваше с предпазливостта й. А може би тъкмо защото тогава се впусна в откровения, сега е още по-предпазлива.

Както и да е! Свястно, добро момиче е, и близостта им не отмина безследно, и срещата им стана в труден момент, и тя му помогна, направи много за него. Зароди се порив и отлетя, връзката бе случайна и за него, и за нея, и те го знаеха от самото начало.

Пък и нямаше време да мисли за Люда. Цял ден беше на път, работеше не на една смяна, а най-малко на една и половина, преизпълняваше плана. На всичко отгоре между смените често се организираха митинги, политчасове, Саша гледаше да ги избягва, изкарваше някой допълнителен курс и идваше с два часа по-късно. След рейса трябваше да оформи пътния лист, да измие колата, че и нещо да пооправи по нея — не беше нова, после да вземе душ, да се преоблече и гледаш — мръкнало се, гостилницата затворена.

Саша не се сприятели с никого от автостопанството, поддържаше отношения само с Глеб. Той привърши боядисването на автобусите, взе си парите, отдели и за Леонид, нали му беше уредил тази поръчка. „Нищо, ще намерим друга — не се Отчайваше Глеб. — Работата не е заек да избяга.“ Чудесно момче, тръшкаше се, че зимата минала, а Саша така и не го видял как кара кънки, хвалеше се, че преди две години станал шампион на областта, но не показваше грамотата, свиреше на пиано и на баян, обожаваше Владимир Казин, не беше във възторг от Лешченко: „Не е нищо особено…“

Вземаше няколко акорда и подражавайки на Козин, пееше: „Тихо портата ти отвори ми“, като провличаше на думата „ти-и-и“ и току поглеждаше Саша.

— Усещаш ли, приятел, откъде излиза звукът, а? Че кой ще ти устои, приятел, нито една жена няма да ти устои, сериозно.

Саша се смееше.

И отново Глеб вземаше акорди на вехтото пиано, където върху дантелена покривчица стояха бели слончета и единият педал висеше, подчертавайки старческата възраст на инструмента. Не по-млада бе и неговата стопанка, родната леля на Глеб, чистичко бабе с уплашени очички. Глеб й говореше на „ви“, когато тя надничаше в стаята, я хващаше за лакътчето, настаняваше я във фотьойлчето: лелята обичаше да слуша как пее племенникът й.

И къщурката беше вехта, но спретната, всичко беше закачено, затворено, и външната врата се затваряше с огромно мандало, и портичката имаше ключалка — бабичката се страхуваше от крадци и хулигани. А на двора, ограден с висок, но също вехт стобор, се виждаха грижовно гледани лехи със зеленчук.

Глеб имаше безброй познати в града, но никого не канеше, за Саша правеше изключение. Пиеше навсякъде — в гостилницата, където беше забранено да се внася алкохол, седнал на парапета на крайбрежната улица, в магазина със случаен ортак, сръбваха си от бутилката поред, но вкъщи не близваше и когато веднъж Саша донесе бутилка, отрицателно врътна глава:

— Не, приятел, имам си правило: пред леля нито капка. По-добре да ти попея. Искаш ли като Вертински?

Слухът му беше абсолютен, имитираше прекрасно.

— Слушай, Глеб — често му казваше Саша, — ти би могъл да излизаш пред публика.

— Всичко бих могъл, приятел — сериозно отговаряше Глеб, — на, гледай.

Показваше му ескизи за декори към „Хамлет“, „Хубавата Елена“, „Сватбата на Кречински“ и разправяше, че ги бил хвалил Акимов. Подреждаше листовете до облегалката на стола, отдръпваше се и гледаше с наклонена настрани глава.

Саша харесваше ескизите. Красиви бяха.

— Правилно — без лъжлива скромност се съгласяваше Глеб, — тогава бях влюбен в една жена, а талантът, приятел, вдъхновението, майсторлъкът са все оттам… Творческата енергия е трансформирана полова. Та така, приятел! Любовта е извор на вдъхновение.

— Особено силно това се чувства в „Бурлаците“ на Репин — смееше се Саша.

— Приятел! — възкликваше Глеб. — Защо говориш така! Разбери мисълта ми: в основата на всичко е потенцията, за това ти говоря. Свърши ли потенцията — свършва и творецът.

— Тициан е живял сто години и е работил чак до смъртта си.

— Е, та?

— До сто години ли е запазил потенцията си?

— Приятел! Дядо ми се е оженил на осемдесет и две години и от този брак са се родили трима сина. Тициан, приятел, е умрял от чума, а ако не беше чумата, кой знае още колко щеше да живее. Ами Рафаел? Да, да, Рафаел! Кой в живописта е надскочил Рафаел? А е умрял на трийсет и седем години. От какво? От работа ли? Не! Всички велики художници са работили като волове. Макар да пишат, че Рафаел е умрял от простуда, повярвай ми, приятел, лъжат! Рафаел е умрял от полово изтощение в прегръдките на своята Форнарина, имал е лудешки темперамент, та ето, не е издържал. Коровин хвърлял четките и сграбчвал моделката. Ами Брюллов? Ами Делакроа, тоя аристократ цял живот е боледувал от стомах, стенел е от болки, но не е пропускал нито една моделка, нито своя, нито чужда.

Глеб знаеше десетки подобни истории, обичаше да ги разказва, обичаше да си пийне за чужда сметка, беше малко стиснат, но маскираше това с усмивчици, шегички, възторзи. Лек характер! За нищо не разпитваше, за никого лоша дума не казваше, явно знаеше нещо за Люда, но си мълчеше. А инак бъбреше, бъбреше, лъготеше, смееше се, прегръщаше Саша през раменете. Ала щом разговорът засегнеше нещо, за което той не искаше да говори, например за политика, моментално млъкваше и веднага се прехвърляше на друга тема, отново се шегуваше, смееше, лъготеше.

Веднъж, ровейки из своите книжа, Глеб показа на Саша афиши от Ленинградския драматичен театър, където Акимов още през двайсетте години оформил спектаклите „Краят на Криворилск“, „Брониран влак 14-69“, „Тартюф“.

— А аз мислех, че поставял спектакли в Москва — призна Саша.

— Това беше едно време, в края на двайсетте и началото на трийсетте години, а сега знаеш ли какъв е? Художествен ръководител на Ленинградския комедиен театър! Ей това е!

Излизаше, че Глеб не винаги лъже.

Веднъж заведе Саша у свои познати от почтено семейство. По пътя му описваше качествата на дъщерите на домакинята:

— Мадони! Обърни внимание на осанката! Ще паднеш! Колосал! Саша обаче не падна.

Двете анемични моми с плитки до кръста, заоблени веждички и умни очи се зарадваха на Глеб, благосклонно подадоха ръце на Саша, помъкнаха ги в стаята си да им покажат последната си придобивка. Във восъчна хартия бе загърнато списание „Русия“ с „Бялата гвардия“ на Булгаков.

— Дружки мили! — смая се Глеб. — Днес да намерите такова нещо, страхотно!

— А вие гледали ли сте „Дните на Турбини“ в МХАТ? — обърна се към Саша по-младата.

— Гледал съм го, но тогава бях на петнайсет години, спомням си, че Яншин играеше Лариосик.

— А вярно ли е, че Яншин бил женен за циганка?

— А, каквото не знам, не знам.

От трапезарията ги поканиха да пият чай.

Край масата седяха две възрастни жени, бяха поднесени захаросано сладко и домашни сухарчета, изпечени специално за гостите.

После музицираха, госпожиците изсвириха на четири ръце „Есен“ от „Годишните времена“ на Чайковски, по молба на Глеб свириха и Шуберт и Шопен. Глеб не предложи да свири и той, усмихваше се, пускаше приятни шеги.

На връщане се възхищаваше:

— Какви хора! Интелигенция от най-висока класа! Къде ще намериш такива в наши дни? Останали са само в град Калинин. Вярно, живеят скромно, но забеляза ли чаения сервиз? От императорския порцеланов завод!

Саша нищо не разбираше от сервизи, но похвали семейството: „Приятни хора“, макар че бе останал равнодушен към момите.

— Защо не се ожениш? — попита той Глеб.

— Да се оженя?! — искрено се учуди Глеб. — Какви ги приказваш, приятел? Един творец да се жени?!

Друг път взеха водка и Глеб го заведе у други свои познати. Двете над трийсетгодишни лелки, продавачки от магазин за канцеларски материали, гостоприемни, весели, поднесоха мезета. Пийнаха. Глеб откачи от стената китара, украсена с червено флъонго, докосна струните: „Ний всичко ще пропием, баяна ще оставим и разни псета да танцуват ще заставим.“ Изпя го нахакано. Но продавачките взеха да протестират: „Недейте апашки песни…“

— Щом не искате, — съгласи се Глеб, — ще изпеем нещо друго.

Защо с насмешка отговори,

обиди нежността ми ти?

Но пак света, за мен отворен,

приятел друг ще сподели.

 

Не умирам, знай, за твойто красноречие,

благ и меден беше, ала вече не!

И сърцето ми не пламва, гасне огънят,

пей, звъни, китаро, връщай спомена.

 

От брат по-близък ти ми беше,

по-скъп от майка и баща,

и на сърцето ми лежеше,

но като враг откъснах те сега.

 

Не умирам знай, за твойто красноречие,

благ и меден беше, ала вече не!

И сърцето ми не пламва, гасне огънят,

пей, звъни, китаро, връщай спомена.

Саша не откъсваше очи от Глеб, сякаш той пееше за него и за Варя. Ах, мъко, мъко, никога не беше го притискала с такава сила. Мечтаеше за дома, за Москва, за Арбат, да види Варя, да я притисне до гърдите си. По дяволите всичко! Не може да живее без нея, стига с тоя билярдист, какво, по дяволите, го засяга билярдистът? „Защо с насмешка отговори, обиди нежността ми ти…“ Нима я обиди? Обиди я. Затова гласът на Варя беше така натъжен в края на разговора им.

Саша стана, взе си довиждане, тръгна си и Глеб.

— С тебе ортаклък не става — Измина десетина крачки мълчаливо, после пак разцъфна в усмивка, не умееше дълго да се сърди. — Искаш да живееш като аскет ли? Ама за кой… ти е потрябвало? Знаеш ли я тая приказка?

— Знам я, знам я.

— И все пак ще ти кажа, приятел, днеска много загуби. Сговорчиви женчета са, нищо че са продавачки, в леглото не се правят на важни, вършиш с тях каквото си щеш, та са ти и благодарни отгоре.

Понякога ходеха до градската градина. Там свиреше оркестър, на дансинга край оградата се тълпяха работнички от „Пролетарка“ и „Вагжановка“. Новите западни танци едва сега бяха стигнали до провинцията, а Саша ги играеше добре. Измежду момичетата си хареса едно, което танцуваше сносно, покани го, беше тъничко и гъвкаво, приятно беше да се танцува, всички ги гледаха. Звуците на оркестъра напомняха на Саша Москва и „Арбатски зимник“, посрещането на нова година, припомниха му и Варя, тъничка и лека като това непознато беличко, простодушно момиче, с което танцуваше сега. Кани го няколко пъти на фокстрот, танго, бавен валс, румба. То не знаеше всички танци, но се водеше леко и бързо схващаше.

— Приятел — каза Глеб, — ама ти танцуваш екстра. Коло-сал!

После кимна към партньорката му, която стоеше наблизо с приятелката си и очаквателно поглеждаше към Саша. — Ще ги изпратим ли?

— Нямам настроение.

— Капризи, приятел, капризи. Е, Хайде тогава! Да вървим, ще те запозная със Семьон Григориевич.

— Кой е този?

— Нашият главен балетмайстор.

— Защо ще се запознавам с него?

— Той иска.

— За какво съм му?

— Е, де, приятел, стига с това „за какво“, та „за какво“. Харесало му е как танцуваш.

— А на мене за какво ми е потрябвал?

— Приятел, той ми е шеф.

— Как така ти е шеф?

— Преподава западноевропейски танци, а аз акомпанирам.

— Тогава да вървим.

Прекосиха дансинга до една пейка, на която садеше едър мъж на петдесетина години с грижливо вчесана къдрава черна коса, тъмен костюм, бяла риза и папионка. Беше подпрял ръка върху топката на елегантно бастунче. Понадигна се, докато се здрависваше със Саша — елегантен, представителен маестро със столичен вид.

— Искам да ви направя комплимент, танцувате превъзходно. Учили ли сте някъде?

— Не, не съм учил.

— Имате чудесна стъпка, уверено водите дамата.

Саша се усмихна:

— Старая се.

— Елате на нашите занятия — покани го Семьон Григориевич, — Глеб, доведете приятеля си.

— Ще го доведа.