Анатолий Рибаков
Страх (35)

35.

Сергей Алексеевич бил осъден на десет години без право на кореспонденция. За присъдата му разказа Феня, тръшкаше се и виеше в кухнята. Поплаците й бяха нетърпими. Вадим лесно щеше да го преживее, ако не беше мисълта, че връзката е твърде близка: Сергей Алексеевич — Феня — тяхното семейство.

Знаеш ли го какво може да е избъбрил на някой човек, излязъл на свобода, за да го предаде на жена му, на децата му?

Сега Вадим се движеше по Арбат със страх, още по-страхливо приближаваше към входа си: все му се струваше, че там го причаква някой от синовете на Сергей Алексеевич, ще го тресне с нещо по главата и ще му види сметката! Най-много го беше страх от синовете на Сергей Алексеевич. Двама яки мъжаги, по-големият беше водопроводчик, Феня винаги него викаше за разни поправки, макар че в домоуправлението си имаха такъв човек на щат. Да й забрани това би означавало да пробуди някакви подозрения. Другият, по-младият, беше асансьорен техник и навремето, като малък, се славеше като пръв хулиган, пък и сега не беше цвете. Колка ли се казваше, Витка ли. Ако подочуят нещо, Вадим ще има да пати, с чужди ръце ще го пречукат тези бандити!

Най-правилното би било да уволни Феня, та нищо вече да не му напомня за Сергей Алексеевич. Пък и изобщо сега не беше безопасно да я държи вкъщи. Но как? Баща му е привързан към нея, тя познава вкусовете му, добре го храни, грижи се за бельото, всъщност си е член на семейството. Баща му няма да се съгласи за нищо на света, макар че не е трудно да й се намери заместничка: след масовите арести сред висшия партиен и съветски елит из Москва се скитат много безработни, добре школувани прислужнички.

Но баща му не пожела и да чуе за уволнение на Феня.

— Разбери — уговаряше го Вадим, — нали този бръснар й е роднина, може да приберат и нея. Кой знае какво ще надрънка за нас от страх. Вика е в Париж, у нас идват чужденци, много от твоите пациенти са арестувани и дори разстреляни. В името на какво да рискуваме? Нали няма да я изхвърлим на улицата, тя е опитна домашна помощничка, моментално ще си намери работа. А ние ще си намерим друга, не по-малко квалифицирана.

— Аз съм свикнал с Феня и не искам нов човек вкъщи.

— В наше време новият човек е сто пъти повече за предпочитане пред стария — настояваше Вадим, — ако стане нещо, ще каже: „Аз съм отскоро при тях и нищо не знам.“

— Не, не и не — опъваше се Андрей Андреевич, — не желая да се поддавам на паниката, поне в собствения си дом искам спокойствие. В Кремълската болница половината лекари, лекували Ленин и Сталин, са в затвора — Левин, Абрикосов, Плетньов. Изключително честни, почтени хора, прекрасни специалисти, утре може да изфабрикуват обвинения и срещу мен. Сутрин отивам на работа с единствената мисъл: сега ще ми съобщят кого са арестували снощи. И научавам най-невероятни неща. Повтарям, искам спокойствие, свикнал съм с Феня, тя ни е предана и не желая нов човек вкъщи.

— Добре — свиваше рамене Вадим, — щом си взел такова решение, твоя работа. На теб ти е лесно, татко, ти излизаш от къщи рано сутрин и се прибираш късно вечер, цял ден си на работа. А моето работно място е тук, вкъщи, и да слушам цял ден вайканиците на Феня или безсмислените й разговори по телефона с жената на Сергей Алексеевич, да я слушам как плаче и нарежда — извинявай, но това ми пречи, не мога да работя.

Андрей Андреевич известно време го гледаше навъсен, после бавно и отчетливо изговаряше:

— Оставете на хората поне правото да имат собствени страдания.

Какво ли искаше да каже с тази фраза? Сигурно слагаше Вадим в един кюп с властниците, чрез него изразяваше недоволството си от властта?… Всъщност отчуждението помежду им бе настъпило отдавна, може би от Викината женитба и заплахите на Вадим да размени жилището, а може би от публикуването на Вадимовата статия за Камерния театър.

Наистина, той разбираше, че неговите статии са неприятни на баща му. Но човек трябва да бъде справедлив: щом не ти харесва, че перото на сина ти служи на властта, скъсай отношенията си и с други, например с Немирович-Данченко. Нима двамата със Станиславски не служат на властта, не бяха ли те, които показаха в „Дните на Турбини“ обречеността на старата класа и тържеството на новата? И защо баща му ходеше с Погодин на репетициите на „Човекът с пушка“? От няколко години не беше ходил на театър, но на Погодин не отказа. И с Михаил Ром с удоволствие си бъбри по телефона, а Вадим гледа в Мосфилм материали от филма на Ром „Ленин през октомври“ и не можеше да се начуди: как може така да се извращава историята?! Впрочем кой ли сега се стеснява от такива неща? Всички славословят Сталин. Сред простолюдието дори стана мода, когато празнуват рожден ден, първо да пият за здравето на Сталин, а чак после за виновника на тържеството. И правилно, и разумно. И той в този смисъл по нищо не се различава от останалите.

Възможно ли е баща му да е чул нещо? Не може да бъде! Впрочем той дава консултации в поликлиниката на НКВД, може някой от висшите чинове да е намекнал нещо в смисъл, че вашият син е добро момче, доволни сме от него… Да е изразил благоразположението си, да е разговарял с него като с „наш човек“, щом синът е „наш“, значи и таткото е „наш“. Вярваме ви, демек. Вашите колеги от медицинското управление при Кремъл са по затворите, а вас не ви закачаме. Или пък баща му е попаднал на някой високопоставен простак, вбесил го е със своята старомодност и онзи, нали си е простак, му е изтърсил: ти, дядка, недей много-много да се фукаш, синът ти ни помага, та и ти таковата, лекувай ни, не се надувай. И баща му е разбрал, че Вадим е в добри отношения с НКВД. И не се е зарадвал. Като за всеки почтен човек от старата генерация за него НКВД е полиция, жандармерия, трето отделение, всякакви връзки, всякакви отношения с тази организация са неприемливи, неприлични.

Вярно, подобна новина много го е изтормозила. Отглеждал го е, възпитавал го е, а от такова добро момче са направили доносник. Ами толкова повече би трябвало да пожали сина си, който е изпаднал в беда, в катастрофа. Нали сега прекършват именно свестните, добрите хора. Баща му не живее за пръв ден в тази държава, знае, че по собствена воля никой не сътрудничи на органите. Да прояви малко съчувствие!

Загрубял е, загрубял е душевно баща му, колкото и тъжна, колкото и горчива да е тази констатация. И все пак трябва да направи последен опит да го придума.

— Татко — каза Вадим, — хайде да не се караме, нека обсъдим всичко спокойно. Знаеш, че не съм страхливец, но нали виждаш какво става наоколо, сякаш смерч вилнее из страната. Ако днес се подхлъзнеш малко, утре ще бъде късно. Преди половин година щях ли да заговоря с тебе за Феня? Но сега, след всичките тези процеси, ме е страх, страх ме е за теб, за мен.

Баща му мълчеше. Добър признак, явно бе почнал да се колебае.

— Та аз нямам по-близък, по-мил човек на света от теб — гласът на Вадим трепна, — знаеш ли, не съм ти казвал, но аз почти не помня мама. Всичките ми спомени са свързани само с теб. Кой знае защо си спомням как мама вареше сладко на вилата, аз седях до нея и ме ужили оса… Спомням си как ме люлееше в хамака… Мисля, че беше по-висока от теб, прав ли съм?

— Не, бяхме еднакво високи.

— Спомням си, когато мама лежеше в ковчега, огледалото в коридора бе покрито с черен плат, страх ме беше да излизам там… А после у нас дойде да живее оная бясна Владислава Леополдовна, за мен беше мъчение да изговарям името й, предпочитах изобщо да не се обръщам към нея.

Когато майка му почина, като възпитателка за него и Вика взеха далечната роднина на баща му Владислава Леополдовна. Поставиха й кушетка именно в неговата стая и това веднага настрои Вадим срещу Владислава. Точно в осем часа, нито минута по-късно, тя угасяше лампата и караше Вадим да спи по гръб, с ръце върху одеялото.

— Защо трябва да спя така? — попита той. Обичаше да спи с длани под бузите, свит на клъбце.

— За да не придобиваш лоши навици — обясни му тя.

Той нищо не разбра.

Сутрин го наблюдаваше как си мие зъбите: „Ти си по-голям, трябва да даваш пример на сестра си“, как пие какаото си, да не излива на покривката, на якето, после се разхождаха и тя ги караше да вървят плътно до нея, после започваха заниманията — Вика рисуваше, а него Владислава го учеше да нарежда от кубчета с букви думички. Ако го мързеше или направеше грешка, го наказваше.

Отърва го Феня. Веднъж влезе в стаята по време на техните занимания, донесе на Вадим и Вика по чаша сок от моркови и видя как Владислава му извива ухото, разкрещя се:

— Вие защо осакатявате детето, а! Той не е свикнал на такива наказания.

Окуражен от подкрепата на Феня, Вадим ревна, тръшна се на пода, затропа с крака, повърна. Изглежда Феня разказа за това на баща му, защото, когато се прибраха от вечерната разходка, кушетката беше изнесена от стаята му и Владислава завинаги си вдигна чукалата, замина си за Лосиноостровская или май за Митишчи.

— Между другото, каква ти се падаше тя?

— Братовчедка на майка ми — усмихна се баща му.

Усмивката му окуражи Вадим.

— Мислиш ли, татко, че съм по-малко привързан към Феня от тебе — подзе отново, — много съм привързан дори. Но настъпват моменти, когато разумът трябва да надделее над чувствата. Живеем в тежко, сложно време. Не можем да отричаме успехите в социалистическото строителство, те са пред очите ни. Но не можем да отричаме и империалистическата заплаха. Това е естествено: първата в историята, единствената в света социалистическа държава е във вражеско обкръжение… Оттам идат и всички дефекти: „покрай сухото гори и суровото…“

— Не, не и не! — избухна Андрей Андреевич, — тая песен вие си я пейте! „Империалистическа заплаха“, „покрай сухото гори и суровото“… Повече да не съм чул, да не съм чул, разбра ли, че Феня трябва да си търси друго място!

От много години Вадим не беше виждал баща си толкова разгневен. Стана, тръгна към стаята си.

— Седни, не съм свършил — Андрей Андреевич помълча, пое си дъх, погледна сина си право в очите, — естествено, аз съм мислил какво ще стане с теб, ако ме арестуват. И стигнах до извода, че мога да не се безпокоя. В известен смисъл ти си стъпил здраво на краката си, затова се надявам, че тази участ няма да те сполети.