Анатолий Рибаков
Страх (34)

34.

Саша не отговори на въпроса й, няма какво да й каже, дори не пожела да се срещнат. Не може да й прости за Костя.

Нищо не е знаел за него и изведнъж — като с вряла вода. Да, не му беше писала за Костя, а какво ли изобщо бе му писала? Нищо особено. И той не й би писал нищо особено. Всичко се четеше между редовете, разбираха си го само те двамата. Саша я обичаше, тя го чувстваше, не се мамеше. Не бе забравила посрещането на Новата година, „Арбатски зимник“, как я гледаше той — такива погледи не се забравят, не се забравят и опашките пред затворите. Нали тя във всяко писмо му пишеше: „Чакаме те“, чакаме.

Обземаше я отчаяние. Защо, защо Софя Александровна му е разказала за Костя? Нима не е разбирала, че тя обича Саша? Сега всичко рухна. Защо? Костя… боже мои! Такава глупост! Тогава беше хлапачка, луташе се, бе потресена, когато видя как обречено крачеше Саша между двамата конвойни, видя й се жалък, покорен, всичко беше толкова ужасно, толкова мрачно, тя търсеше изход от този мрак, търсеше независимост, мислеше, че Костя може да й я даде и го последва, глупачката. Това беше протест против всичко, което се вършеше наоколо, против това, което се случи със Саша.

После видя, че независимостта на Костя е мит, че той е играч, мошеник, и то подъл мошеник. Пък и Льовочка и Рина се оказаха съмнителни хора — слуги и храненици на Костя. Игор Владимирович, разбира се, не може да се сравнява с тях, той е способен, почтен, но колко нищожен изглеждаше на онова събрание, където я приемаха за член на профсъюза, като овца. Като заблудени овце изглеждаха и останалите служители, всичките тези прехвалени инженери и техници. Само Саша е истински човек, тя уважава и обича само него.

И ето че всичко рухна. Преди телефонния разговор с него тя се надяваше на нещо, мислеше да иде в Калинин, да си поговорят, макар и на гарата, да му каже, че го обича, честно, откровено да му разкаже за Костя. Саша би разбрал и простил всичко. Но той не пожела да се срещнат, решил е всичко за себе си, отхвърлил я е. Всичко е свършено. Всичко е свършено. Боже мой! Как ще живее? За кого ще живее?

Механично ходеше на работа, механично слизаше в метрото, отиваше до института, прибираше се, понякога както си беше с палтото, без да се съблича, сядаше на стола, гледаше снимките на баща си и майка си. Малко знаеше за тях, баща й бе починал от туберкулоза трийсет и две годишен, а година по-късно бе починала и майка й, макар че от нищо не бе боледувала. „Стопи се от мъка — казваше леля й, нейната сестра, която живееше в Козлов, — той я съжали и я взе при себе си.“ Тогава Варя беше съвсем мъничка, не разбираше за какво говори леля й, все питаше: „Къде я е взел?“ „Ами там“ — отговаряше леля й и гледаше към небето. И Варя искаше да иде на небето. „Ами защо татко не ни взема и нас?“ „Защото на вас тук ви е добре, има още много да живеете, там вземат хората, които се чувстват зле.“ Сега и тя ще се стопи от мъка, като майка си.

Обади се Софя Александровна:

— Варя, тревожа се, къде изчезна?

— Софя Александровна, взех за вкъщи спешна работа — намери приемлив отговор Варя, — след няколко дена ще я свърша и непременно ще намина.

— Саша обади ли ти се?

— Да, обади се, всичко е наред.

— Е, чудесно, нали ти казах — зарадва се Софя Александровна, — идвай по-бързо, ще обсъдим всичко.

Но нямаше какво да се обсъжда: Саша вече няма да й се обади, нито от Калинин, нито от Москва. Тя не долови в гласа му нито радост, нито трепет, никакво вълнение. Дружелюбие, изкуствена бодрост. Формално обаждане. Сигурно Софя Александровна го е помолила, искала е да изкупи вината си.

И все пак някакъв много далечен глас й говореше, че щом Саша толкова остро, толкова болезнено е приел съобщението й за Костя, значи я обича. А щом я обича, не всичко е загубено. Да можеше да го види, да поговори с него! Но как?

Единствено Игор Владимирович забеляза лошото й настроение, гледа я, гледа и накрая направо я попита:

— Нещо сте огорчена, Варенка, имате уморен вид. Искате ли една седмица отпуск?

— Седмица отпуск? — чак подскочи Варя. Точно това й трябва. Да иде в Калинин, при Саша. Но къде да го намери там? Не е съобщил адреса си дори на Софя Александровна, помолил е да му пишат до поискване. И отново помръкна: — Не, няма нужда, Игор Владимирович, благодаря ви. Просто ме боли глава. Сигурно съм понастинала.

— Нашата Варвара се е разболяла, тя е уморена или заскучала — намеси се в разговора Льовочка, обичаше да говори с рими, а напоследък изобщо не млъкваше, беше в чудесно настроение: Игор Владимирович бе издействал на него и на Варя категорията „старши техник-конструктор“. А Рина така си и остана техник-чертожник…

— Защо не отидем в неделя вечер в „Метропол“ — предложи Льовочка, — да си припомним добрите стари времена?

Варя от две години не бе стъпвала в ресторант.

Имаше чувството, че в такова мрачно и страшно време, когато хората всяка нощ очакват на вратата им да се потропа, когато във всяко семейство има арестувани, заточени, разстреляни, на никой и през ум не му минава да се весели в ресторанти, да танцува, да флиртува и да демонстрира тоалети. Може ресторантите изобщо да са изпозатворени.

— „Метропол“ ли? — изненада се Варя. — Той още ли работи?

— Че защо не? — Льовочка мило се усмихна. — Всичко си е както преди, и барът, и джазът, хората играят, пеят, танцуват.

— А по какъв случай ще се пирува?

— Мирон ни кани. Спомняш ли си Мирон? Едно къдрокосо, добродушно момче.

— Приятелят на Костя ли?

— Ами като всички нас.

— Какво така се е сетил?

— Навършва трийсет години, иска да отпразнува рождения си ден със старата компания.

— Ти поддържаш ли отношения с него?

— Разбира се, приятели сме.

— Кой друг ще бъде?

— Друг… Аз, ти, Рина… Ика е в чужбина, отдавна, отпреди две години — взе да шепне той, — сигурно си чела във вестниците — бащата на Вили Лонг, онзи, дето работеше в Коминтерна, се оказа немски шпионин, екстернираха цялото им семейство.

— Но защо шепнеш — позасмя се Варя, — нали ти самият казваш, че за това са писали вестниците?

— Да, но не бива да споменаваме, че сме били приятели.

— Ами Воля големия и Воля малкия?

— Изчезнаха някъде, отдавна не съм ги виждал.

— Да не би да срещна там Костя?

— Костя?! Ама ти не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Той е в затвора, на Таганка.

Тъй. Трябваше да се очаква.

— За какво?

— Варя, нали знаеш далаверите му.

— Не съм знаела, не знам и не искам да знам за далаверите му.

— Да, да. И аз нищо не знам. Неговите търговийки бе, лампите, патентите, данъците, пък и билярдът сигурно.

— Между другото, от тия негови „търговийки“ вие с Рина добре си хапвахте, пийвахте и изобщо си живеехте, можехте и да се поинтересувате от участта на приятеля си.

— Един добър адвокат се наема да го защитава, но иска много пари, аз нямам толкова, а обещанията на Костя после да се реваншира не струват и пукната пара.

— Носите ли му едно-друго?

— Кога да му носим? Цял ден се стои на опашка, а ние с Рина сме на работа.

— Но нали сте приятели, как така го оставяте сам в нещастието?

— Нищо не можем да направим, безсилни сме и ти добре го разбираш — примирително се усмихна той, — какво се гневиш? И изобщо аз мисля, че Костя ще се измъкне.

На Варя и беше безразлична съдбата на Костя. Не се беше съмнявала, че той ще свърши в затвора. Но все пак приятел в нужда не се изоставя. Срамота е. Това би искала да каже. И го каза.

— Та ще дойдеш ли? — попита Льовочка, — Мирон много иска да дойдеш. А за приятелката ти Зоя — както искаш.

— Ще дойда сама — отговори Варя.

— Събираме се точно в седем в градинката пред Болшой театър и ще отидем заедно. Мирон е поръчал маса.

 

 

„Метропол“ не беше предишният. Все така блестеше кристалният полилей и по масите все така се извисяваха колосани салфетки, както и преди, намалиха светлината, когато оркестърът засвири и разноцветни прожектори осветиха фонтана и танцуващите около него двойки. Все същият величав управител посрещаше гостите, все такива любезни келнери ги настаняваха по масите. Но публиката беше друга. Солидни началници, някои с куртки, други с костюми. В ъгъла имаше няколко групички събрани маси — някакви кавказци даваха банкет. Чужденците бяха малко, пък и те — придружени от официални лица, явно дошли да похапнат след делови преговори. Нито елегантни дами в разкошни тоалети, нито хубавици като Вика, Ноеми, Шереметиева. В замяна на това си пийваха вино проститутки, облечени като обикновени съветски чиновнички, имаше и истински чиновнички, ухажваха ги командировани мъже с бродирани рубашки и ботуши. Сега тук пускаха мъже с ботуши, така и танцуваха — с ботуши.

На масата вече бяха сервирани вино и водка. Мирон поръча рибно асорти, не твърде скъпо, сладолед. Изобщо, както преди: младежи, дошли да потанцуват, ще поръчат малко, в замяна на това добре ще платят на келнера. Това беше нещо от миналото. И се чувстваше, че Льовочка и Рина са все така редовни посетители тук. А най-вече Мирон — къдрокосият добродушен бизнесмен, както и преди, постоянно изчезваше някъде, връщаше се, говореше мъгляво. И това беше от миналото.

Когато малката им компания от четирима души седна на масата, Варя веднага разбра: поканили са я, за да говорят за Костя. Всичките бяха негови приятели, а Мирон в известен смисъл и съдружник, навремето често му звънеше, и в ресторанта все си шепнеха.

— Е какво, да пийнем, а? — предложи Мирон.

Пиха. И веднага потече старото безсмислено дърдорене, същото, както преди две години. Червенокосата, луничава Рина веднага се оживи, разхубави, очите й заблестяха. Да, не беше се родила за чертожничка. И Льовочка беше в стихията си, наслаждаваше се на живота, с удоволствие пиеше, с удоволствие ядеше, с удоволствие щеше да отиде на дансинга, щом засвиреше оркестърът. И Варя си помисли — всъщност колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив, и защо тя не може да бъде щастлива като тях?

Мирон се усмихваше на Варя като на стара приятелка, макар тя да си спомняше, че през цялото им познанство навремето не бяха си казали и две думи. И сега нямаха какво да си говорят, но очевидно именно той трябваше да проведе с нея някакъв разговор. Оркестърът засвири, Льовочка и Рина отидоха да танцуват.

— Е, как живееш, Варя? — добродушно усмихнат подзе Мирон.

— Как живея ли? Ами животът е в архива.

Варя го погледна предизвикателно.

Той кой знае защо се почеса по носа, поразмести чашите на масата:

— Слушай, Варя, трябва някак да се помогне на Костя.

— А по-конкретно?

— Трябва му адвокат.

Варя не отговори, очаквателно гледаше Мирон.

— Разбра ли ме? — попита Мирон. — Трябва му адвокат.

— Е, та?

— За адвоката трябват пари.

— За каква сума желаете да ви напиша чек? — насмешливо отвърна Варя.

— Не ти ли е мъчно за Костя?

— Никак. Добре, какво искаш от мен? Говори!

— Казах ти, Варя, трябва му адвокат, трябват пари.

— Искаш да намеря адвокат или да дам пари?

— Адвокат съм намерил, трябват пари.

— Но ти прекрасно знаеш, че нямам пари.

— Имаш неща, които могат да се превърнат в пари.

— Кой ти каза?

— Костя.

— Какво ти каза по-точно?

— Не съм го виждал, но е предал една бележка, ето.

Извади от портфейла си парченце вестник, на полето с почерка на Костя бе написано: „Варя, продай всичко мое за адвокат. К.“

Варя сложи бележката на масата близо до себе си.

Мирон протегна ръка:

— Дай я!

— Защо? Нали бележката е до мен.

Похлупи бележката с една чиния и се замисли.

Оркестърът замлъкна, Льовочка и Рина се върнаха на масата.

— Хайде да пием за Мирон — каза Льовочка. — Мироне, ама наистина ли стана на трийсет години?

— Представи си, приятелю. И теб това те чака.

Льовочка вдигна чашата си:

— За тебе, Мироне.

— Почакайте — Варя отмести своята чаша, — почакайте! Мирон ми предаде бележка от Костя — тя я извади изпод чинията, — чета: „Варя, продай всичко мое за адвокат.“ Как да разбирам това?

Никой не отговори.

Най-сетне Рина поклати глава:

— Аз не знам нищо.

— И аз не знам — побърза да добави Льовочка.

— Аха, не знаете, не знаете за какво сте ме поканили тук. Уж на рождения ден на Мирон. Добре. Тогава ще ми бъдете свидетели, че именно Мирон ми предаде тази бележка.

— Не съм видяла кой ти я е предал — сви рамене Рина.

— Наистина, Варя — гальовно каза Льовочка, — нали ние с Рина танцувахме, не знаем за какво сте си говорили тук.

Варя се обърна към Мирон:

— Ти потвърждаваш ли, че ми предаде тази бележка?

Мирон помълча, после отговори:

— Не, нищо не съм ти предавал.

— А, така значи — Варя прибра бележката в чантичката си, — тогава всичко е наред. Въпросът е приключен. Сега може да пийнем.

Мирон отпи малко, остави чашата, потропа с пръсти по масата, вдигна очи към Варя:

— Но нали разбираш, че трябва да помогнем на Костя.

— Помагайте му.

— Я не се прави на глупачка! — неочаквано грубо възкликна Мирон. — Ако мислиш да ме шантажираш с тази бележка, няма да ти мине номерът, ние нищо не знаем за нея, ти си я получила, ти си намерила начин да си кореспондираш с Костя. Така че можеш да я скъсаш или да я пуснеш в тоалетната чиния — с нея само ще си изпатиш. Да, предадох ти бележката. Да, за нея знаят и Льова, и Рина. Но ако я представиш някъде, ние всичко ще отричаме. Ще повярват на нас, ние сме трима, а ти си една, ние сме били само познати на Костя, а ти му беше жена. Бележката е адресирана не до нас, а до теб.

Рина седеше с наведена глава, Льовочка, безгрижно се озърташе, както правеше винаги, търсейки партньорка за поредния танц.

— Сега всичко разбирам — каза Варя, — впрочем така си и мислех. Дори се възмущавах: бива си ги тия приятели, изоставили са в бедата своя благодетел. Излиза, че не сте го изоставили. Но за чужда сметка. За моя сметка. Интересно, какви негови неща се намират при мен, а? Костюми, обувки, пушки, може би?

— Става дума за дрехите, които ти е подарявал — каза Мирон, — палтата ти ги шиеше Лавров, не бяха едно и две, роклите — Ламанова, обувките — Барковски, най-добрите шивачи, най-добрите обущари, всичко може да се продаде.

Варя направи движение, сякаш си съблича блузката:

— Сега ли ще желаете да се съблека или утре в службата?

— Варя — примирително подзе Льовочка, — защо говориш така?

— Да, не бива — Варя се оправи блузката, — още повече, че тази блузка е моя. Сега запомни, Мироне, хубавичко запомни, и вие — тя погледна Льовочка и Рина, — хубавичко запомнете: когато се разделихме с Костя, аз му оставих всичко освен сутиените. Единият е здрав — мога да ви го дам. Не сега, разбира се, с друг съм.

— Каква полза има той да лъже? — мрачно попита Мирон. — Трябва му адвокат, Костя търси пари, смята, че ти можеш да реализираш нещо. Ако наистина си му оставила всичко, нямаше да си губи времето с тебе, той е делови човек. Не би търсил пари там, където ги няма. Всеки момент може да насрочат процеса.

— С нищо не мога да му помогна.

— Добре — заплашително произнесе Мирон, — така ще му предам.

— Само без закани — предупреди го Варя, — не ме е страх. Костя ме бърка с някоя от своите женоря. Нека си припомни по-добре, в затвора разполага с достатъчно време.

Млада жена със силно гримирано кукленско лице и дълги, обезцветени с кислородна вода коси приближи до тях количка с бонбони, портокали, цигари и цветя, с детински гласец заучено издекламира:

— Младежи, ще желаете ли?

Варя улови уплашения й поглед, открил внезапно на масата Мирон. Мирон я изгледа строго:

— Нищо не желаем.

— Извинете — и забута количката си нататък.

Варя замислено се загледа след нея.

— Защо я гледаш така? — попита Льовочка.

— Мисля си какво ли я е накарало да върши такава работа.

— Че какво й е лошото на тази работа? — искрено се учуди Рина.

— Да обикаля с тази количка пиянски компании, да се унижава. Не може ли да си намери нещо друго?

— Може — отговори Рина, — за сто и петдесет на месец, а тук всяка вечер печели по трийсетачка. Колко години й даваш?

— Двайсет и пет — двайсет и шест…

— А какво ще кажеш за четирийсет?

— Такава кукличка? — усъмни се Варя.

— Да, представи си, такава кукличка — сниши глас Рина. — Казва се Аня, Анечка, вече десет години е тук с количката си и може да купи целия този ресторант с всичките му специалитети. Завършила е консерваторията ли беше, училището „Гнесини“ ли, започнала работа в ресторантския оркестър, но си направила сметката, че с бутане на такава количка ще печели десет пъти повече, отколкото със скрибуцане на цигулка.

— Мястото й в ресторанта струва луди пари — обади се здравомислещо Льовочка.

— Какво значи „струва“?

Льовочка и Рина се разсмяха на наивността й. Само Мирон мрачно премълча.

Отново засвири оркестърът.

— Варя, да потанцуваме.

Варя се поколеба секунда-две. Какво ли са замислили? Мирон ще остане с Рина и ще й сервира някаква друга гадост. Или Льовочка иска сам да поприказва с нея?

Стана и тръгна пред Льовочка към дансинга. Свиреха любимото й танго: „Където скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен…“ Много пъти бе слушала тази мелодия, но никога не бе забравяла, че под нейните звуци бе танцувала със Саша в „Арбатски зимник“ преди три години. Боже мой! Три години! Както и да бе разговарял с нея Саша, тя пак с всичките си мисли и чувства е с него. А това тук е шайката на Костя, те му се подчиняват безпрекословно дори когато е в затвора. Какво иска от нея? Разчита, че тя ще намери пари за адвоката му? Глупости, той прекрасно знае, че тя няма пари. Или наистина е убеден, че са й останали дрехи за продажба? Това просто са навици на престъпник — всяка жена, която е била негова на свобода, сега, когато той е в затвора, е длъжна да се грижи за него, да му носи храна. Мисли, че ръцете му са достатъчно дълги. Не, няма да я стигне! Мирон както и да е — той му е помагач. Рина пък е бивша любовница на Костя. Но Льовочка? Симпатичният, възпитан Льовочка? Нима и той? Ето, сега танцува с нея, завърта я около фонтана, красив младеж с лице на херувим, Льовочка, с когото вече две години работи в една стая, уж го познава като петте си пръста — нима и той участва в тази кална история?

И тя попита:

— Какво ще кажеш за всичко това?

— Обаче няма да ме издаваш — Льовочка се усмихваше приятно, затова отстрани изглеждаше, че говорят за дреболии… Нали няма да ме издадеш? Обещай!

— Обещавам. Давам ти честна дума.

— Мирон трябва да освободи Костя от затвора, инак на процеса ще се разкрият неща, които ще вкарат и него. Затова му е нужен адвокат. Парите не му стигат, та се е разтърчал по всички познати на Костя, подгонил е билярдистите, всичките му жени, искаше пари дори от мен и Рина. Знаеш ли колко измъкна от тази клета Анечка?

— От коя Анечка?

— Ами от онази, дето спря при нас с количката.

— Значи Костя не е пропуснал и нея?

— То беше след тебе. Тъй че Мирон търси пари отвсякъде.

— А той няма ли си?

— Няма. Опитвали са да го отърват с подкуп, дали са много. Но не са стигнали.

— Все пак в какво обвиняват Костя?

— Някакви истории в някакъв институт, бил сключен голям договор, делили с някого, другите издали работата, изобщо мръсна история, затова Мирон се трепе. Инак и той може да изгори.

— Виж какво тогава, кажи на Мирон да се трепе другаде. А мен да ме остави на мира, ако не ме остави, ще си получи шамара публично. И не биваше да ме мъкнеш тук.