Анатолий Рибаков
Страх (33)

33.

Секретарката в автостопанството беше предупредена, поиска паспорта на Саша, преписа данните от него в дебела голяма тетрадка — „Шофьори — личен състав“. Трите имена, година на раждане, образование — Саша отговори: „Средно“, поиска му и служебна бележка от последната месторабота.

— Вече ви казах, че ми я откраднаха заедно с документите.

— Тогава посочете последната си месторабота.

— Ще им пиша, те ще ми пратят служебна бележка — уклончиво отговори Саша.

Секретарката се замисли, не можеше да остави празна графа. Всички редчета в тетрадката трябваше да бъдат запълнени…

— Когато ви я изпратят, ще ми я донесете.

— Непременно.

Тя стигна до последната графа:

— Адрес? — И отново отвори паспорта му. — Не сте регистриран. Нямам право.

— Мислех, че ще ме приемат в общежитие.

Секретарката стана, влезе при директора, върна се.

— В общежитието няма места.

Ясно. Ако не е така, иначе ще е.

— Днес ще си намеря стая под наем — каза Саша, — ще дам паспорта да ме регистрират и тогава ще ви съобщя адреса.

Секретарката отново се замисли. Саша виждаше нейните колебания, имаше повод да не го назначат. Но тя е получила заповед да оформи назначението му. И сега не знае какво да прави.

— Повярвайте ми — каза Саша, — няма да ви причиня неприятности. Бих ви оставил като залог паспорта си, но без паспорт няма да ме регистрират.

Тя помълча известно време.

— Е хайде, добре. Дайте си военната книжка.

— Още не съм изслужил.

Тя вдигна поглед към него, стана и отново влезе при директора.

Стоя там по-дълго от предишния път. На бюрото й имаше дериват на директорския телефон и по неговото дзънкане Саша разбра, че директорът се обажда някъде.

Най-сетне секретарката излезе, с недоволен вид седна зад бюрото, придърпа паспорта на Саша и му удари правоъгълно печатче „Приет на работа в автостопанство N 1“.

— Още щом се регистрирате, ще идете в Градския военен комисариат, да ви вземат на военен отчет и пак ще дойдете при мен. А сега идете при инженера, кажете му, че заповедта ще излезе днес.

И този път Саша намери Леонид в каросерийния цех. Стоеше в същата поза, облегнат на стената. И Глеб клечеше по същия начин върху каросерията на автобуса, с четка в ръка.

— Здрасти — викна му Глеб.

Леонид мълчаливо кимна и въпросително погледна Саша.

Саша извади паспорта и му показа печата: „Автостопанство N 1“.

— Прав бях, като ти казах до кого да пишеш. Ще ти дам хубав камион. Днес ще го приемеш, огледай си го, утре в седем излизаш на път.

Глеб скочи от автобуса, заизбърсва ръцете си с конци.

— Приятелче, тази работа трябва да се полее. Бутилката ще е от тебе, Александре.

— Готов съм.

— Ще идем при Людмила или у Хана — продължи Глеб, — по-добре при Людка, ще си поседим като хората.

— Съгласни.

Леонид поведе Саша при механика.

Механикът важно се представи: Хомутов.

— Ще му дадеш 49–80 — нареди Леонид.

Камионът беше под навеса.

— Разгледай го, после ще подпишем акта. Засега ще бъдеш сам на тази кола. Ако липсва някой инструмент, кажи, ще ти дам.

С тези думи Хомутов си тръгна.

Чантата за инструменти си беше на мястото, но се оказа празна. Бяха оставили само манивелата. Нямаше и резервна гума. И акумулаторът беше изтощен.

Саша съобщи всичко това на Хомутов.

— Ограбили са го, гадините — изруга Хомутов, — нали си няма стопанин, ограбили са го.

Той седна зад малкото бюрце в ъгъла на гаража, написа заявка за инструменти, брезентови ръкавици, резервна гума и за замяна на акумулатора. Саша получи всичко това без особени затруднения, само за резервната гума му поискаха подписа на инженера, а вместо новия акумулатор — да върне стария.

Докато подписваше, Леонид огледа Саша от главата до петите:

— Ще се изпоплескаш.

— Ами нали не ми се полага работно облекло.

На едно листче Леонид написа: „До склада. Да се дадат временно на шофьора Панкратов ватенка и панталон.“

— Благодаря.

В склада Саша взе старите, омазнени ватенка и панталон, тук-там от дупчиците стърчеше вата, но въпреки това той беше благодарен на Леонид — работните дрехи спасяваха единственото му палто, единствения пуловер и единствения здрав панталон.

В кабината се преоблече, монтира акумулатора и резервната гума, запали мотора, моторът работеше добре, пообиколи двора, и скоростите се включваха добре, спирачките държаха — и крачната, и ръчната. Имаше много работа — да измие колата, да избърше потъналия в масло мотор и всичко под капака, да долее автол в двигателя, да напълни гресьорките с грес, камионът беше стар, занемарен, въртя се около него до края на работния ден, не би било зле да се боядисат и джантите на колелата, но ги остави за друг път.

Саша работеше с удоволствие. Документите му бяха в ред, беше легализиран, оставаше проблемът с жилището, регистрирането, но това беше нищо, тревожеше го само военният комисариат. Не подлежеше на военна служба — в института бяха изучавали военно дело, „висша извънвойскова подготовка“, и на всички завършили института се даваше звание младши командир, или според сегашната йерархия — лейтенант. И той бе изучавал военна подготовка, но не бе получил звание, затова не знаеше как ще реагират в комисариата, реши да не бърза с посещението си там.

Най-важното бяха документите. Ако му се наложи да бяга оттук, на новото място няма да се грижи за паспорт, има си го готов, в него е отбелязана и местоработата.

Ако не бе отишъл при Михайлов, нищо нямаше да излезе. Нима Михайлов си го спомня? В заявлението бе написал московския си адрес: „Арбат“, 51. Или не е обърнал внимание на това, а просто е вникнал в логиката на заявлението: Конституцията гарантира правото на труд. И все пак смел човек! Саша изведнъж си спомни първите му две имена — Михаил Ефимович, спомни си и референта, този дебеланко в полувоенен костюм — той беше идвал с него на Арбат, където живееха родителите на Михайлов, наблюдаваше как Саша и Мотя играеха шах, коментираше играта им. Мотя не обичаше това и когато веднъж дебеланкото му посочи друг ход, разбърка фигурите на дъската: „Не искам да ми се подсказва.“ Бащата на Мотя и Михаил Ефимович държеше фотоателие в същата сграда, но в средата на двайсетте години го закри. И сега Саша си спомни какво си бе помислил тогава: Михаил Ефимович е кадър от голям мащаб и сигурно му е неудобно, че баща му е занаятчия, занаятчиите тогава се смятаха за дребнобуржоазна прослойка. Дотук спомените на Саша за това семейство свършваха, то напусна Арбат. И още нещо: фамилното им име беше друго, а Михайлов беше партиен псевдоним от името — Михаил.

От работилницата излезе Глеб, беше се преоблякъл, носеше костюм и кожено яке, подплатено с астраган, каквито носят летците, в ръка държеше стара охлузена чанта.

— Привършвай, приятел.

Саша събра инструментите в брезентовата чанта, преоблече се, предаде на домакина ватенката и панталона, инструментите.

— Страх те е да не ги задигнат ли? — попита домакинът.

— Камионът е разкулачен, свикнали са да крадат от него — обясни Саша.

После двамата с механика подписаха акт, че А. П. Панкратов е приел камион ЗИС номер 49–80, изправен и напълно комплектован. Хомутов подписа акта, без да погледне камиона: щом шофьорът няма претенции, защо да го гледа.

Саша намери Глеб в кабинета на Леонид.

— Тръгвайте полека-лека, аз ще ви настигна — каза инженерът.

През целия път говореше Глеб, Саша слушаше.

— Калинин ще ти хареса, приятел, идвал ли си някога на Волга?

— Никога.

— Имам един познат рибар, през лятото ще идем при него за два дена, ще станем преди изгрев слънце, когато над реката се стеле мъгла, видиш ли такова нещо, после можеш спокойно да мреш.

— Не е ли рано да мрем? — усмихна се Саша.

— Съгласен съм, ще почакаме. Ами ти къде ще живееш?

— Засега нямам квартира, трябва да си взема една стая.

— Ще намериш.

— Да познаваш някого, който дава?

— Абе знам ли, не съм се интересувал, но ще поразпитам.

— Поразпитай, ако обичаш.

— Непременно, приятел — Глеб се извърна да види не идва ли Леонид, — я да пресечем сега до магазина. В гостилницата не сервират водка, само червено. Трябва да си занесем, че Людка ще ни сложи на масата някоя лимонада, разбираш де. А гастронома ей го!

— Колко да взема?

— Четирима мъже сме, значи две бутилки ще ни оправят.

— Кой е четвъртият?

— Твоят механик, Хомутов, за тебе, приятел, той е най-важният човек. Тук при нас най-първата работа е да почерпиш!

Саша отиде до магазина, върна се с две половинлитрови бутилки в джобовете на палтото.

— Дай ги тука!

Глеб прибра бутилките в чантата си.

Дойде и Леонид.

— Всичко ли оправихте?

— Ажур сме — отвърна Глеб, — ами къде е механикът?

— Ще се довлече.

Влязоха в гостилницата, съблякоха се. Гардеробиерът, мършав, с треперещи ръце и лице на алкохолик, им беше познат, и той ги познаваше, но прояви внимание само към Леонид, окачи палтото му без номерче, сиреч, вашето палто, Леонид Петрович, ми е познато, а на Саша и Глеб даде номерца.

Глеб отиде в салона да търси Люда, върна се.

— Хайде!

Люда им приготвяше масата в ъгъла, усмихна се на Саша: всичко знам, честито, после се наведе до ухото му:

— Имам за тебе хубава новина, после ще ти кажа.

Изправи се, приготви бележника и молива си.

— Засега ни донеси нарзан, чаши, то се знае, а ние ще помислим — Глеб заразглежда менюто, — какво ще кажете, мили приятелчета, ще ни подхожда ли сельодчица? Краставички от корнишончетата, нали? Пържола… Знаем ги тези пържоли. Кокал с гарнитура. Шницел? А, това бива. Саша, погледни, ти си домакинът тук.

Саша взе напечатаното на машина меню.

— Защо не вземем и саламче?

— Може и саламче.

Люда донесе чаши, чинии, ножове, вилици, две бутилки нарзан, предупреди ги:

— Само по-внимателно, да не ви видят.

Саша поръча сельодка с картофи, варен салам и шницели.

— Ти ли черпиш?

— Ха, че кой друг — отговори вместо Саша Глеб, — на работа го назначихме, сега търси квартира.

— Ще има квартира — загадъчно се усмихна Люда.

— И квартирата ще полеем — отсече Глеб, — хайде, Людмилочка, давай сельодчицата поне, душата ми изгоря.

— Ей го и Хомут иде — каза Леонид.

Дойде механикът Хомутов, седна на свободния стол, заприказваха се с Леонид за камионите.

— Трябва да ги разделим — обади се Глеб, — сега ще направят цяло производствено съвещание.

Леонид и Хомутов не обърнаха никакво внимание на думите му.

Глеб намигна на Саша, премести се по-близо до него:

— Руснакът не умее да се весели. Цял ден са на работа, решават проблеми, а като седнат на чашка, пак подхващат приказка за работата. Не се траят. На тоя Хомутов, ще ти кажа, приятел, му се роди момченце, а преди това десет години нямаха и не щеш ли, жена му забременя. От радост Хомутов цяла седмица ходи пиян-залян. Що сега не вземе да разкаже как бебокът гука, как смуче майчицата си, как сега гали жена си, та втория път да му роди момиченце. Граждани — Глеб потропа с вилицата по чинията, — ха сега оставете тая работа, да пийнем от нарзанчето!

Отпиха по глътка.

Глеб пак се премести при Саша:

— Приятел, ха на бас на една бутилка, ако щеш, и на две или три. Сега ще ти опиша предварително целия им разговор: първо, ще ругаят Прошкин, второ, ще ругаят Прошкин и трето, ще ругаят Прошкин, вашия директор, не му ли видя мутрата? Ще я видиш. С Леонид са като куче и котка. Оня хабер си няма от коли, бил е началник на пекарна, та му крадяли пирожките, нощем ги пекат, на сутринта — празни тави. Шитнали го оттам, пратиха го в автостопанството, камион или автобус не се краде лесно, голям е, а пирожките малки, отхапеш веднъж-дваж и пирожката я няма. Прав ли съм, Льоня?

Леонид измуча нещо в отговор.

— И Льоня, естествено, е обиден, той е инженер, партиен член, познава си работата, а го командва един дръвник. Веднъж влизам в кабинета му, гледам, той вдигнал глава и вие като куче срещу луната. Най-сериозно! Дотам го е докарал Прошкин.

Саша се разсмя, как да не завие човек, като му се свърши търпението.

Люда донесе сельодка с картофи, сложи на масата чиния с нарязан салам.

— Когато решите да се храните, обадете се да ви донеса шницела. — Наведе се към Саша: — Сашок, има стая, дава я нашият гардеробиер, съвсем наблизо.

— Егорич, да — потвърди Леонид, — това е добре.

— В полусутерен, но е сухо. Минава се през хазаите, а хазаите са Егорич и неговата бабка. На месец трийсет рубли, искат предплата за две седмици. Естествено, отделно се плаща за прането. От тях горещата вода за чая. Ако искаш да ти сготвят нещо, хазайката ще сготви.

— Квартирата е хубава — пак се обади Леонид, — и хазаите са добри. Вярно, пият, но кой ли сега не пие. Но когато са пийнали, са кротки, не буйстват. Мирни хора.

— Ний мирни сме хора, но влакът брониран резервен държи коловоз… — изпя Глеб.

Саша не знаеше и тази песен, но премълча. Той изобщо гледаше да си мълчи напоследък.

— Сашок, какво решаваш, да говорим ли с човека? Ако му мислиш много, ще изтървеш квартирата.

— Изобщо не му мисля. Решено е.

— За прането се съгласи, но за готвене няма нужда, ще се храниш в стола — каза Леонид.

— Е, пийвайте си сега — Лорда гальовно потупа Саша по рамото.

Механикът спря поглед върху ръката й, поклати глава.

— Будалкат ме, както си искат — оплака се той, загледан в Саша, искаше и него да въвлече в разговора. — Пробутват ми някакъв пътен лист, отдалеч се вижда, че лъжат, толкова курсове и със самолет не могат да направят, но подписвам, та Прошкин да може да рапортува. Ако ни хванат, кой ще отговаря? Аз ще отговарям, ще кажат — защо си подписвал?

— Хайде, пак си подхванаха песента — въздъхна Глеб. — Не, руснакът не умее да се весели. Защо е така, а, приятел?

То е ясно защо, човек е притиснат от всички страни, обстоятелствата са го сграбчили за гърлото, какви ти веселби. С Всеволод Сергеевич Саша би поразсъждавал на тази тема, но с Глеб е по-добре да си държи езика зад зъбите. Знаеш ли го дали случайно е задал въпроса си, може да го подтиква към откровеност.

— Не знам — усмихна се Саша, — никак не съм мислил за това.

Дойде Люда, повика Саша, излязоха в гардероба.

— Егорич — каза Люда на гардеробиера, — ето ти го наемателя.

Гардеробиерът подаде ръка на Саша:

— Алексей Егорович.

— Люда ми каза вашите условия. Ето — подаде той на Егорич петнайсет рубли, — може ли да се настаня днес?

— Ще трябва да поразтребим — каза Егорич, прибирайки парите.

— Той ще иде на гарата да си вземе куфара, а твоята баба през това време ще разтреби — каза Люда.

Саша се върна на масата.

— Видяхме им сметката — Глеб поотвори чантата и му показа празните бутилки, — как е, приятел, ще продължим ли, има още време, магазинът е отворен.

— Магазинът е отворен, обаче ние затваряме — възрази Люда, — опукахте две бутилки, стига, ще направите главите. — Тя сложи сметката на масата.

Саша плати.

Всички станаха.

— Леонид — помоли Люда, — заведи Саша в квартирата.

Излязоха от гостилницата. Хомутов си тръгна за вкъщи, а Леонид и Глеб заведоха Саша до къщата, където му предстоеше да живее. Слязоха в полусутерена, само пет стъпала надолу, отвори им някаква бабичка, Саша не можа да види лицето й при светлината на мъждивата крушка.

— Приеми си квартиранта, Матвеевна — каза Леонид.

— А-а, Леонид Петрович, влизайте.

Озоваха се в голяма стая, разделена надве с шперплатова преградка, вехто перде заместваше вратата. Нисък мръсен таван, паянтова покъщнина, набоклучено, занемарено, миризма на кухня, печката беше в първата половина на стаята — вярно, непривлекателен, но все пак подслон.

— Да-а — провлече Глеб, — котел „Лукс“…

Хазайката посочи кушетката в задната стая:

— Тук ще спите, ето ви и масичка, моля, и табуретки, ще донеса още от бараката, ако трябва. А това — тя кимна към някакви натурии — ще го махна. Ще помета, ще стане чисто.

— Добре — каза Саша, — сега ще отида за куфара си, а вие през това време поразтребете.

— Капаро, ако може — промърмори старицата, без да го погледне.

— Дадох капарото на Алексей Егорович.

Старата се разсърди:

— Що пък на него сте му дали? Та да ми дойде кьор-кютюк? Тамка го хранят, за кво са му пари? На мен ще ги давате, както правеше Леонид Петрович.

— Добре — съгласи се Саша, — на вас ще ги давам.

Излязоха навън. Саша се сбогува с Глеб и Леонид, отиде на гарата, взе си куфара, върна се.

Егорич вече си беше вкъщи.

— Лека нощ — каза Саша и се прибра в своя кът.

— Спете спокойно — отвърнаха хазаите.

На кушетката имаше възглавница и грубо войнишко одеяло. Нито чаршаф, нито калъфка, значи ще трябва да си купи.

Саша се съблече, угаси лампата, легна на кушетката, зави се с одеялото, то бодеше, но нищо — заспа моментално.

 

 

В неделя майка му чакаше да се обади, преди това той трябваше да поговори с Варя. Даде поръчка за нейния телефон.

— Ало…

Веднага позна гласа й.

— Здравей, Варенка, аз съм, Саша, добре ли ме чуваш?

— Да, да, добре, прекрасно — бързо отговори тя, сякаш се страхуваше, че може да ги прекъснат, — как си ти?

Гласът й разкъсваше сърцето му.

— Всичко е наред, работя в едно автостопанство, шофьор съм.

— Много ми е мъчно, че не се видяхме, когато си бил в Москва.

— Да, жалко. Но ти сигурно знаеш, мама сигурно ти е казала какви ми са отношенията с Москва.

— Да, разбира се, всичко знам. Но Калинин не е далече, бих могла да дойда при теб.

Това беше съвсем неочаквано за Саша, той не намери какво да отговори. Но трябваше.

— Разбираш ли… Още нямам жилище.

— Е, поне просто да поседим на гарата. Вече проверих, от Москва има влак сутрин, а от Калинин — вечерен.

— Изключено е — каза Саша, — денем съм на работа, случват се и далечни рейсове, между другото, пращат и до Москва, ако се случи, ще предупредя мама, а ти й остави служебния си телефон, тогава ще се видим. Тя не отговори.

— Ало, ало — каза Саша, — Варя, изчезна някъде!

Едва чуваше гласа й и мислеше, че е така поради лошата телефонна връзка.

— Да — най-сетне отговори тя.

— А, сега е добре. Щом пристигна в Москва, ще се обадя и ще се срещнем. Нали? С мама ще дойдете на мястото, където ще товаря.

В слушалката се чу гласът на телефонистката:

— Времето ви свършва.

— Един момент, един момент! Варя, разбра ли всичко?

Тя натъжено попита:

— Нищо друго ли не искаш да ми кажеш, Саша?

Той не успя да отговори.

В слушалката отново се чу гласът на телефонистката:

— Времето ви изтече.