Анатолий Рибаков
Страх (30)

30.

Шарок успешно изучаваше езика, Шпигелглас излезе прав — помогнаха му знанията, усвоени в училище.

Вкъщи, у баща му, кой знае как се бяха запазили учебници по френски и старите ученически тетрадки на Юра. Тези протрити, тук-там пожълтели страници освежиха в паметта му много неща и той се представи пред преподавателя далеч не зле.

Преподавателят беше по-възрастен от него с десетина години, държеше се сухо, официално и най-вече наблягаше на произношението, а това беше най-трудното за Шарок. Особено го затрудни буквата „р“, дявол да я вземе!

— По-меко, по-меко, да грасираш не значи да произнасяш „р“-то неясно, повтаряйте след мен!

Шарок повтаряше, но излизаше несполучливо.

— Трябва да свикнете с този звук, упражнявайте се засега с руски думи. Когато вкъщи разговаряте с жена си, гледайте да произнасяте буквата „р“, както аз ви моля.

— Нямам жена — усмихна се Шарок.

Преподавателят прие тази информация без интерес.

— Тогава четете на глас вестници, и това е много полезно.

Шарок нямаше жена. Имаше си Каля. Запозна се с нея в трамвая. Веднъж, когато се качваше, помогна на една красива жена, подхвана я отзад за бедрата, напъха я в препълнения вагон, а после в блъсканицата уж забрави да дръпне ръката си от бедрото й: хареса му от пръв поглед.

Каля беше акушерка в родилния дом „Грауерман“. Четири-пет пъти месечно идваше при Шарок след дежурство, будеше го с три къси позвънявания, такъв им беше сигналът, и още от прага той почваше да я целува, не можеше да се насити. След нощното късане на нерви, след виковете и смазаните, окървавени лица, след омразата, с която го бяха гледали много очи и го бяха докарвали до бяс, само едно докосване на Каля го успокояваше, връщаше му душевното равновесие.

— Дай си палтото — и без да я пуска, я отвеждаше в стаята.

Тя хвърляше на масата кесийка с понички, които бе пържила предната вечер, събличаше се и се гмурваше в топлата постеля. После с тази понички пиеха чай, Шарок я гледаше с удоволствие — весела, с големи и силни ръце, разпитваше я как са й измислили такова необикновено име — Калерия?

— От попски произход ли си или от търговски?

— Не — смееше се тя, — произходът ми е чисто пролетарски, не можеш се заяде.

Извади късмет с тази Каля, ама наистина късмет. Сега, след като се премести в международния отдел, ще трябва да измисли ново разписание, може би дори ще успяват да се виждат по-често.

— Четете ли вестници на глас? — питаше го преподавателят.

— Чета. Всеки ден.

— Добре, продължавайте.

Веднъж в почивния му ден дойде майка му — да поразтреби, да изпере, да сготви нещо. Юра й беше дал ключ — не ангажираше Каля с домакинството, пък и тя не проявяваше особено желание. Майка му се държеше деликатно, мълчаливо изхвърляше остатъците от изсъхналите понички в кофата за боклук, не питаше кой ги носи и защо по чашите има следи от червило, но този път се вкамени с четката в ръка, щом чу как Юра чете на глас „Правда“.

— „На учебния аерродррум младата паррашутистка Марргаррита Петррова постави световен ррекоррд. Без да отварря паррашута…“

— Леле майчице, ти защо си почнал да приказваш като чифутче?

— Добре го каза — засмя се той, — уча език.

— Абе то от много учене… Ще си рече някой, че не си руснак.

Юра учеше с охота, дори с увлечение. Кой знае дали прехвърлянето му в международния отдел не е стъпало към издигане в Народния комисариат по външните работи на дипломатическа работа. Имало е такива случаи.

С по-малко желание Шарок посещаваше специалните занятия — стрелба с пистолет, работа с взрив и хладно оръжие, радиовръзка, шифрована кореспонденция. За какво му е всичко това? Нали не го готвят за разузнавач, пък и той за нищо на света не би се съгласил. Но се оказа, че тези занятия са задължителни за всички служители в отдела. Шарок ги посещаваше, но не проявяваше усърдие, нито бележеше успехи.

С много по-голямо старание изучаваше материалите за бялата емиграция, за историята и организацията на РОВС — Руския общо-воински съюз, четеше докладите от агентите, но не знаеше кой се крие зад номерата и псевдонимите. И не питаше. Ако трябва, ще му кажат.

Най-голямо удоволствие му доставяше четенето на емигрантски вестници и списания: „Последни новости“, „Възраждане“, „Илюстрирана Русия“, „Часови“… Донасяха му именно тези, парижките вестници, макар че руски вестници излизаха в много страни, където живееше руската емиграция: в Югославия, България, Турция, Полша, Германия, Манчжурия. Но него го специализираха върху РОВС, а щабът на РОВС беше в Париж и затова той получаваше излизащите там емигрантски вестници.

Подобни неща никога не беше чел. Опиваше се. Заради един екземпляр такова вестниче у нас осъждат най-малко на десет години, а ако накараш притежателя на вестника да си каже връзките: кой му го е дал, а онзи от кого го е взел и на кого го е показвал, че и кой е присъствал, и какво е говорил, тоест ако се създаде групово дело, най-строгото наказание е осигурено на всички, които са се докосвали до вестника.

Само заглавията като погледнеш: „Под игото на Съветите“, „Окото на Москва — агентите и провокаторите“, „От какво се страхуват болшевиките?“, „Болшевишка зараза“ — тези и подобни неща отначало гъделичкаха нервите, после му доскуча — еднообразни бяха, макар да даваха известна пикантна информация „за нашата родна страна“.

Прелестта на тези четива се криеше в друго. Шарок се потопи в атмосферата на старата Русия отпреди революцията, която смътно се мержелееше в спомените му от далечното детство, а я поддържаха жива спомените на родителите му, тяхната неприязън към действителността. Мяркаха се титли: князе, барони, мяркаха се имена: Милюкови, Волконски, Оболенски, Гучкови, Рябушински… Богослужения в храма „Свети Александър Невски“, в църквата „Въведение в храма на Пресвета Богородица“, в храма „Вси светии“, в църквата „Свети Николай“… Гробищата „Сент Жьонвиев дьо Боа“, Галиполийският район на тези гробища, Булон-бианкур… „По волята божия почина…“, „На четирийсетия ден от кончината…“, „На първата годишнина от кончината…“ Казашки съюз, войскови празници на Донската, Кубанската и Терската казашки войски, участниците в Кубанския поход на генерал Корнилов, тържествен прием в чест на великия княз Владимир Кирилович… Ресторантите „Мартянич“, „При Корнилов“, „Киев“, „Джигит“… Деникин изнася лекции в зала „Шопен“ на улица „Дарю“. Кой знае как ораторстват и крещят лозунги… Но всичко, което говорят или пишат, не представлява никаква опасност за Съветския съюз, белогвардейските организации са оплетени в нашата агентурна мрежа. И всичките им титли — величества и височества — не струват и пукната пара, щабскапитанът на кормилото на таксито е прост шофьор, полковникът на конвейера в заводите „Рено“ е обикновен работник.

И все пак, въпреки всичко това само там се запазват истинските руски традиции. С любовта си те са създали на чужда почва своя Русия, малък изкуствен свят и се вкопчват в него. Жалко зрелище, но трогва с нещо, колкото и да е, руски хора са.

Но са обречени. Ще умрат там, в своя Париж, ще ги погребат на гробищата „Сент Жьонвиев дьо Боа“ и децата им, и внуците им ще израснат като французи или немци, или сърби. Но тия старци защо ли не си доизживяват спокойно старините? Не, перчат се, не искат да се примирят. Ето, неговите родители как се примириха, макар че и те пострадаха от революцията! Хем не по-малко мразят съветската власт. Но не се бунтуват, подчинили са се. И той, Шарок, се подчини. Никой не може да устои пред силата на тази държава. И не е срамота да се предадеш. С вълци се живее по вълчи. А там, в Париж, никой не ги кара да вият като вълци. Да си седят тогава тихо и мирно. Ама не, врат си носовете в политиката. През двайсетте години сред белоемигрантите е имало млади здрави офицери, представлявали са някаква сила. Но сега… Двайсет години след революцията… Пращат шпиони в СССР ли? Той работи тук три години и не е виждал жив шпионин. Смешно е да се говори за това.

След като прочетеше купчина вестници, Шарок ги предаваше под брой и пак под брой получаваше нови. Когато го срещаше в отдела, Шпигелглас го питаше с какво е успял да се запознае, даваше му белоемигрантски книги:

— Прегледайте тази, интересна е.

Веднъж той не видя Шпигелглас цяла седмица, разбра, че е заминал в чужбина. Но къде именно никой не знаеше, тъй както никой не знаеше закъде заминават и други служители. Хората изчезваха, връщаха се, отново заминаваха. Появяваха се нови физиономии, мълчаливи шифровачи влизаха при Слуцки или Шпигелглас. Всеки действаше в границите на възложеното му поръчение, без да се интересува от нищо друго. Не беше редно да се задават въпроси. Секретността се спазваше тук много по-стриктно, отколкото при Молчанов, макар че отделът на Молчанов се наричаше секретно-политически. И Юра не задаваше въпроси, чакаше другите да го заговорят.

Първият разговор се състоя горе-долу след месец.

Шпигелглас го покани в кабинета си, попита за занятията, зададе му няколко въпроса, свързани с РОВС, попита:

— Имате ли познати в чужбина?

— В какъв смисъл?

— В прекия. Имате ли в чужбина роднини, приятели, просто познати или чужденци, които ви познават по физиономия?

— Имам.

— Кой, къде?

— В Париж живее Виктория Андреевна Марасевич, дъщерята на известния професор Марасевич. Бяхме съученици с нея в Седмо училище на „Кривоарбатский“. Миналия път ви говорих за нея. Вие май познавате това училище?…

Шпигелглас не отговори.

С въпросите си Шарок искаше да подтикне Шпигелглас към откровеност, да разбере откъде той познава учителката по френски Ирина Юлиевна. Груба грешка от негова страна. Тук подобно любопитство не се поощрява, трябва да се задоволяваш с онова, което ти казват, началникът сам знае границите на информацията, която може да ти се предостави.

С мълчанието, с непроницаемия си израз Шпигелглас подчерта нетактичността на въпроса му.

Шарок се престори, че не е забелязал недоволството на Шпигелглас и спокойно продължи:

— А с брата на Виктория Марасевич Вадим сме били в един клас. Виктория Андреевна беше наша сътрудничка през трийсет и четвърта и трийсет и пета година, ходеше с чужденци, после се омъжи за известен архитект и отказа да ни сътрудничи повече. Декларацията й се пази. После тя се разведе с архитекта, омъжи се за французин журналист и замина с него за Париж.

Докато го слушаше, Шпигелглас си отбелязваше нещо в бележника.

— Кой я водеше?

— Аз.

— В конфликтна ситуация ли се разделихте?

— Естествено. Тя започна да заплашва, че ще каже на мъжа си, а мъжът й ще иде при Сталин. Но я пуснахме, защото след омъжването си тя скъса ресторантските си връзки.

— Щом се е омъжила за чужденец, значи не ги е скъсала — подхвърли Шпигелглас.

Проницателен тип! Но нали Шарок не можеше да му разкрие истинската причина, да му разкаже как Вика видя в онази квартира Лена и как го шантажираше.

Сви рамене.

— Тогавашният ми началник Дяков реши, че може да я пуснем.

Ха така! Не можеш да провериш, скъпи другарю Шпигелглас. Не се знае къде е сега Дяков.

— Ще приберем декларацията на тази дама — каза Шпигелглас, — тъй като тя живее в чужбина, декларацията й трябва да се намира в нашия отдел. Добре! — той погледна Шарок и Шарок за пръв път долови в погледа му неприязън. — Утре ще се прехвърлите на вилата и ще живеете там, ще карате ски и ще се занимавате със същото, с което и тук: езика, физическата подготовка, ще четете емигрантски вестници, ще изучавате материалите за РОВС. Единствената ми молба е да не се бръснете.

Ясно! Променят външността му. Значи — в чужбина. Искат да го изтикат навън и така да се отърват от него. Да го подложат под куршумите или да го тикнат в затвора.

Шарок не отговори.

Шпигелглас го погледна въпросително.

— Май нещо не ви харесва?

— Разбирате ли — Шарок внимателно подбираше думите си, — Николай Иванович…

Каза не „Ежов“, не „другарят народен комисар“, а съзнателно, нарочно — „Николай Иванович“, за да подчертае близостта им.

— Николай Иванович ми каза, че ме местят в международния отдел и че другарят Шпигелглас ще ми съобщи бъдещите ми задължения. Вече месец съм тук и не зная своите задължения. Вие ме готвите за някаква работа и аз бих искал да зная за каква.

Шарок разбираше какъв риск крие директният разговор. Но нямаше друг изход. Готвят го за диверсионна група — това е сигурна гибел, той изобщо не е подготвен за такава работа. Не знае езика, стреля посредствено, силният радикулит може да го повали в най-неподходящ момент. Той е юрист по образование. Именно като юрист е назначен за следовател в комисариата. Не желае никаква друга работа. И е сигурен, че Ежов го прехвърли в международния отдел не за да го включват в диверсионни групи. Но за какво тогава? Явно този въпрос вълнува и Слуцки, и Шпигелглас, Шарок не им трябва и те искат да се отърват от него. Няма да успеят.

И той добави:

— Сметнах за неудобно да питам Николай Иванович за моята роля в отдела, но ако знаех, че толкова дълго ще ме държат в неведение, разбира се, щях да го попитам.

Намек, че ще отиде при Ежов и ще намери подкрепа.

— Още в самото начало ви информирах за вашата работа — спокойно подзе Шпигелглас, — ще работите по белите, ще влезете в група, която се занимава с РОВС. Затова ви помолих да се запознаете с дейността му, да се запознаете изобщо с бялата емиграция — РОВС е част от нея. Не ви готвим за агентурна работа в чужбина, вие не познавате живота на Запад, не знаете езици, ще се провалите там. Работното ви място ще бъде тук. Но това не изключва пътувания на Запад, срещи с наши сътрудници, получаване на устна информация на място. Такова пътуване ви предстои в близко време. Между другото…

Той помълча малко, после със същия спокоен тон продължи:

— Между другото, по указание на Николай Иванович ще дойдете с мен в Париж. Затова искам да знаете някоя и друга френска дума, да можете да се оправите в гостилница, в ресторант, в хотел, в метро. В по-сложните ситуации ще разговарям аз. Впрочем по работата всички разговори ще се водят на руски. В Париж живее Виктория Андреевна Марасевич, която добре ви познава като служител на органите. Евентуална среща е малко вероятна, но не е зле да бъдем предпазливи, затова ви помолих да си пуснете мустаци и брада, ще се наложи да носите и очила. Колкото до специалната подготовка, тя е задължителна за всички служители в отдела, независимо от заеманата длъжност. Вие го знаете. Надявам се, че придобитите навици в това отношение никога няма да ви потрябват. Но трябва да ги имате. Задоволява ли ви моето обяснение? Да, има и друго… Никой от вашите познати и роднини в Москва не бива да ви вижда до заминаването. Ясно ли е всичко?

— Да — отговори Шарок, — всичко е ясно.