Анатолий Рибаков
Страх (27)

27.

В пощата се наложи да почака — с Москва свързваха само две кабини. Дадоха му линия горе-долу след час.

Майка му сама вдигна слушалката, бе очаквала позвъняването.

Саша каза, че всичко е наред, обещали са му работа, утре ще отиде да го назначат, там има общежитие, а ако не му хареса в общежитието, ще вземе стая под наем.

— Слава богу — каза майка му, — Сашенка, обади се на Варя.

— Защо?

— Обади й се, много те моля, тя беше толкова внимателна, толкова се грижеше за мене.

— Но не разбирам…

— Всичко ще разбереш, Саша, много ти се моля, обади й се, бъди по-нежен с нея. Помниш ли телефонния й номер?

— Естествено, не.

— Запиши го.

— Нямам лист и молив.

— Той е като нашия, само двете му последни цифри са 44. Сашенка, непременно й се обади, обещай ми.

— Добре, ще се обадя, ако мога, трябва отново да давам поръчка, а опашката е голяма.

— А на мен кога ще се обадиш?

— След три-четири дена, искаш ли? Кога ти е най-удобно?

— Вечер след шест съм си винаги вкъщи.

— А преди шест?

— Утре тръгвам на работа.

— Не стой специално заради мен вкъщи, ще ти се обадя в неделя вечерта, бива ли?

— Добре. Обади се на Варя. Целувам те.

— Ще се постарая. И аз те целувам.

Затвори и излезе от кабината. До гишето, където приемаха поръчките, се тълпяха хора.

Първият поред мъж плати и взел квитанцията, попита:

— Много ли ще трябва да чакам?

— Около два часа. Следващият!

— Ако се водят и служебни разговори, може да чакаш и три — добави някой от опашката.

А, не, няма да чака два-три часа. Пък и защо? Толкова ли е спешно? Майка му е много задължена на Варя и иска Варя да се убеди, че Саша всичко знае и цени помощта й. И ето, обажда се, благодари. Майка му е много коректна в това отношение, може би Варя е единствената й приятелка, сега има неприятности, развела се е, дълг на Саша и на майка му е да я подкрепят.

И все пак, и все пак… Напомнянето за Варя го бодна в сърцето. „Сега тя си е вкъщи“. Значи вече е говорила с майка му, знае, че е идвал, може би е пожелала той да й се обади, а може би и майка му от чиста доброжелателност сама да й е предложила: „Когато Саша ми се обади, ще му кажа да позвъни и на тебе.“

Сети се, че знае къде стои телефонът в нейното жилище. И веднага си спомни как цялата им компания нахълта при Нина — да я поканят в „Арбатски зимник“, да отпразнуват възстановяването му в института. Нина я нямаше вкъщи, а Варя говореше по телефона. Телефонът беше окачен в коридора, близо до кухнята, тя бе подпряла гръб о стената, с къса поличка, и си почесваше коляното с петата на другия крак. Той тупна с ръка по вилката:

— Обличай се!

Тя впери в него любопитен поглед:

— Къде?

— Ще поживеем! Ще празнуваме победа!

Но стига за това. Каквото било, било. „Гинуг“ на спомените, „гинуг“ на сълзите, както обичаше да казва приятелят му Соловейчик, още една отлетяла от живота душа.

Вече се бе примирил, бе си заповядал да се примири: всичко свързано с Варя е измислено и следователно, приключено. Сега спеше с друга, с жената, която го приюти, и той желаеше тази жена.

Но щом майка му произнесе името Варя, нещо го бодна в сърцето.

Люда дремеше, завита с тънко одеяло, но с влизането на Саша вдигна глава, усмихна му се, кимна към вратата:

— Заключи!

Саша сложи райбера, свали си палтото и шапката.

— Ох, отпочинах си мъничко. Обърни се да се облека.

Той се засмя:

— От мен ли се стесняваш?

— Недей де, нощта е пред нас. Сега ще вечеряме, ще пийнем. Сигурно си гладен.

— Има такова нещо.

— Никой ли не те видя в коридора?

— Никой.

— Добре. Обърни се.

— Ами ако не се обърна?

— И да гледаш, този път няма да те огрее — потърси тя с ръка под кревата, намери чехлите: — Преобуй се и се обърни.

Саша отиде до кушетката, над нея бяха накачени снимки, каквито могат да се видят във всяка къща — баща, майка, деца, отделно бащата, майката, Люда сама, с приятели на някакъв плаж, всички с бански костюми, мъж във военна униформа с ромбчета на петлиците.

— Готово — каза Люда, — мий си ръцете.

Тя сложи на масата водка, салам, кашкавал, масло, хляб.

— Донесох дроб от гостилницата, сега ще го стопля с картофи.

— Това ни е достатъчно.

— Не може, ще се развали. Бързо ще стане.

Донесе от кухнята тигана с дроба и картофите, седна, наля водка в чашките.

— За твоя успех.

Отпиха.

— Как е у вас, как е майка ти?

— Нормално, всичко е наред.

— Сигурно се тревожи.

— Естествено, тревожи се. Слушай, Люда, паспортът ми е временен, трябва да го сменя с постоянен. Не знаеш ли какъв е редът — дали първо трябва да се регистрирам, а после да си сменя паспорта, или мога веднага да го сменя, а после да се регистрирам?

Люда наля още по една чашка, изпи своята, замези си с парченце дроб, внимателно погледна Саша.

— Ще ти помогна да си смениш паспорта. Имам позната в отдела. Утре иди при Леонид да те назначи, а аз ще отскоча при нея още сутринта, ще разуча всичко.

— Разбираш ли… Неудобно ми е да те притеснявам… Но…

— Да не би да те гоня? — прекъсна го Люда. — Ще те изтърпя още някое време.

— Но утре в гаража не ми се иска да представям временния паспорт. Ако може да се смени, по-добре е в самото начало да представя постоянен.

— Добре, ще питам.

— Добре ли познаваш тази служителка?

— Наше момиче е.

— Тя не може ли да направи чист паспорт?

— В какъв смисъл?

— Без забележката, че имам забрана за Москва.

— Не знам. Трябва да поговоря с нея.

Тя отново отпи и многозначително произнесе:

— Тя ще ти смени паспорта на бърза ръка. Но нали разбираш, ще трябва да й се отблагодарим.

— Те са длъжни по закон да ми сменят паспорта.

— По закон ще те разкарват две седмици, ще киснеш на опашки за разни началства, знаеш ли колко са такива като тебе в Калинин? Видя ли Ангелина Николаевна?

— Защо?

— Питам те — видя ли я? Видя я. Е, това е! Всичко й е наред. Има граждански брак с Иван Феоктистович, носи неговото име. Та това ти говоря — такива като тебе в Калинин с лопата да ги ринеш. Московчани, ленинградчани, че и наши колкото щеш. Та тъй. Ако ще действаш по закон, две седмици ще се размотаваш. Най-малко. А моят човек ще ти свърши работа за един ден. Виж, за забележката не знам. Тя е добро момиче, ако е за нещо законно — тутакси, но да се подлага на опасност… Едва ли.

Люда свали обувките си, сложи нозе върху коленете на Саша. Той погали крака й.

— Де, де — предупреди го Люда, — не прекалявай, не си разпускай ръцете. За какво те пратиха в Сибир?

— То се знае за какво. За нищо.

— Заради политика ли? Толкова млад?

Саша се засмя:

— Пълнолетен съм.

Тя отново се замисли, после тръсна глава:

— Добре, я налей. И не си разпускай ръцете, казах ти, цял ден знаеш ли какво тичане из гостилницата падна, краката ми подпухват, вкъщи винаги така ги изтягам на стола. А сега на стола си седнал ти. Нали! Сипвай!

— Няма ли да ти стане много?

— Сипвай — упорито повтори тя, — и на себе си сипи! И дояждай дроба. Трябва да ядеш, да събираш сили.

Саша наля, пиха. Люда се понамръщи, не си замези.

— А баща имаш ли?

— Имам, и баща, и майка.

— А братя, сестри?

— Не.

— Значи си единствено синче? Свестни хора ли са родителите ти?

— Свестни са.

Тя си свали краката от колената му, пъхна ги в чехлите, стана, с несигурна крачка отиде до гардероба, извади шал и се наметна.

— Нещо ми стана студено.

Седна, замисли се, отмести чашката, после изведнъж каза:

— И аз имах баща. Добър баща. Беше стругар в речното пристанище, в залива. В хлебозавода пък работеше майка ми, и брат ми също, той е две години по-голям от мен. Аз съм родена през четиринайсета, брат ми през дванайсета — сега е военен. При нас живееше и един братовчед, майка му, сестрата на татко, починала и нашите го взели, той пък е роден през хиляда деветстотин и пета. На колко щеше да бъде сега? На трийсет и две. Да. Разбира се, живеехме в една стая, беше голяма, сигурно трийсет квадрата. Живеехме хубаво, спокойно, нямаше кавги, обичахме се. Мама шеташе и готвеше, чакаше татко да се прибере от работа, той идваше, сядахме на масата, месото се разделяше поравно в чиниите, преди обеда татко изпиваше по чашка водка, но нито грам повече, не обичаше пиенето, и брат ми и братовчед ми не пиеха, въздържатели бяха. Сега аз пия заради всички — тя се разсмя нервно, — сама им изпивам пиенето, налей ми. Налей, че ще я разплискам.

Отпи една глътка. Беше здравата пияна, но не фъфлеше, само дето често се повтаряше.

— Тъй че татко не пиеше, само след работа преди ядене. На масата разговаряхме, весело разговаряхме, но мама винаги казваше на татко — внимавай, не се навирай между шамарите, мълчи си. Защото татко, разбираш ли, разказваше за работата си, за нередностите, за несправедливостите. Обичаше тази дума „справедливост“ и ето докъде стигна.

Тя пак отпи малко.

— Татко беше висок, красив, обичаше ни с брат ми, и племенникът му беше като роден син, а на нас — като роден брат. Казваше се Иван, този де, братовчед ми, племенникът на татко. В празнични дни татко ни водеше в зоологическата градина и на цирк, или просто на разходка в парка или на реката. Спомням си, веднъж лежах в болница, имах дифтерит, татко ми донесе плюшено зайче, много го обичах, но когато си излизах от болницата, не ми го дадоха, и цветните моливи не ми дадоха, аз плаках, но беше забранено да се изнася каквото и да било от болницата. А татко все се бореше за правдата, за справедливостта. Тази беше най-важната дума за него — „справедливост“.

После идваха вкъщи работници от пристанището и ни разказаха, че имало събрание, приемали разните там обещания за социалистическото съревнование, нали знаеш как избират ударниците у нас. А татко се изказал против някаква кандидатура, бил мързелив работник, или пък роднина на някого, но татко сметнал това за несправедливо и се изказал, и други се изказали. С една дума, обвинили татко в проваляне на работническо събрание за ударничеството и съревнованието. И една нощ го прибраха. Никога няма да забравя тази нощ. Събудих се от виковете на мама. Преровиха всичко, преобърнаха цялата стая и отведоха татко, мама пак се разплака и тръгна след тях по коридора, и аз тръгнах, плачех, и брат ми Петя, а братовчеда го нямаше, учеше в Ленинград. Вървяхме след татко по коридора, плачехме, и го отведоха. И после започна страшен живот: къде да тичаме, към кого да се обърнем, нямахме нито влиятелни познати, нито роднини, никого нямахме, и всички около нас казваха: „Мълчете си, инак и вас ще затворят или ще ви изселят.“ Мама обикаля къде ли не да търси, никъде не намери татко… Писахме и на Калинин, мама ходи и при прокурора, отвсякъде я гонеха, а после една друга жена, дето и нейният мъж бил в затвора, й казала, че ще има процес, те работеха с татко в един цех, нали ги знаеш техните съдилища, специални са — тройка, зад затворената врата, в самото здание на параходството. Ние стояхме на двора, мама, аз и брат ми, и много други жени и деца. Изведоха ги през задния вход, бяха седмина, татко крачеше спокойно, само когато ни видя, успя да каже: „Десет години“. Беше с валенки, нали го бяха прибрали през зимата, а вече беше пролет, не си спомням февруари или март, та мама беше взела галошите му, да ги обуе върху валенките, да не се мокрят, даде ги на мен, аз да ги предам на татко, подадох ги, но конвойният ме блъсна в гърдите, замалко да падна, та така откараха татко с валенките. И повече не го видяхме, нито писмо, нито вест получихме, така се погуби татко, заради своята справедливост…

Тя най-сетне си допи чашката, погледна Саша:

— Ти защо, мислиш, снощи седнах при тебе в гостилницата, защо те взех на имения ден на Хана? Ще знаеш, че в гостилницата не завързвам никакви запознанства. По принцип! С никого. Ако ще да е красавец над красавците, джобовете му със злато да са пълни — не тръгвам с него навън от гостилницата. Имаме при нас развалени момичета, водят клиенти след работа у дома си. Аз — не! И ме зяпат, и как ли не ме закачат, но аз им давам пътя, ще знаеш, имам ре-пу-тация. А тебе те взех не защото външно си интересен и веднага си личи, че си истински мъж, и не защото се застъпи за мен, вярно, честно постъпи, за мен беше честно, макар че отде да знам, може предварително да сте се скарали. Вярно, хареса ми и тъй нататък, но аз в гостилницата с никого не се запознавам, не, ще прощавате! Но когато каза думата „справедливост“, сърцето ми се преобърна. Като че нож ме прободе, веднага си спомних как и баща ми говореше за справедливост. Вярно, когато взе да ругаеш оня по апашки, взех да си мисля дали не си от криминалните, та седнах с тебе да вечерям, да те видя що за човек си. Гледам, интелигентен човек, и макар че поседяхме само десет минути заедно, беше ми приятно да си говорим. Хора като тебе, дето са за справедливостта, вечно живеят в несрета, вярно, рекох си, казва и за майка си, и че е разведен и търси работа. Повярвах ти, исках да повярвам на един справедлив човек, затова те взех със себе си.

— А после се изплаши — засмя се Саша.

— Кога това?

— Ами когато казах, че не знам песента.

— А… Да, наистина, веднага разбрах, че идеш от затвора. И значи си ме излъгал. Пък като наближихме до къщи, си рекох: кой днеска казва истината за себе си? Никой, всеки крие по нещо. И ето, викам си, сега ще заминеш и повече никога няма да те видя. Може, викам си, да е срещнал там татко или брат ми.

— Ами с брат ти какво е станало?

— Какво… Като осъдиха татко, ние какви станахме? „Семейство на народен враг“. Ей това станахме. Много препатихме… Дълго е за разказване. Братовчед ми тогава учеше в Ленинград, в морската академия ли, къде ли, с една дума, учеше за командир или за капитан. Името му беше друго, може и да не беше посочил в анкетата си, че вуйчо му е осъден като народен враг, а може и да е посочил, той беше партиец, идеалист, винаги казваше, че не бива да се лъже партията, на своята партия човек трябва да казва истината. Така че Михаил може и да е казал за татко, но не го закачаха, учеше си във военната академия. В Ленинград. Той имал един приятел, дето работел в Областния комитет на партията. Та когато убиха Киров, тоя приятел му казал думите на Сталин: „Щом не можахте да опазите Киров, няма да ви дадем да го погребете.“ А Михаил да вземе да разкаже това на курсантите. На другия ден се прибрал ни жив, ни умрял, и рекъл на жена си: „Викаха ме в партийното бюро, питаха ме дали съм разказвал за еди-какви си думи на другаря Сталин. Отвърнах: «Да, разказвах.» А от кого ги чу?“ И аз разбрах, че ако кажа истината, с моя приятел от Обкома е свършено. Мълча, а те настояват — кой ти каза тези думи? А в стаята седи и човек от НКВД. Питат ме: какво, да не си чул думите лично от другаря Сталин? Не, рекох им, никога не съм виждал другаря Сталин. Тогава значи някой ти е преразказал думите му. Кой? Не помня, викам, из града се носи такъв слух. Гледам, оня от НКВД махна на секретаря на партийното бюро и оня обяви: „Да се изключи за разпространяване на антисъветски слухове и неискреност пред партията.“ Вашата партийна книжка. Дадох партийната книжка. А оня продължава: „Да се постави въпросът за изключване от академията.“ Така че, казва той на жена си, утре ще ме изключат и от академията. Жена му, естествено, се разплакала, имаше младичка жена, всеки момент трябвало да роди. Тя ни разказа после всичко. Само че Михаил не дочакал това утре, още същата нощ го прибрали. А жена му родила след няколко дена. Скоро и нея изселили, с детето, сега е в Казахстан.

— Ами брат ти? — попита Саша.

— Брат ми веднага замина на работа в Далечния изток, сега живее там, рядко пише. Когато мама умря, бих му телеграма, пристигна доста време след погребението, даде ми пари и каза: „Замини оттук и никъде не пиши нито за татко, нито за Михаил, и на никого не разказвай.“ Ама нали съм глупачка, на, на тебе всичко ти разказах. Защо, ще кажеш? Защото и ти ми разказа всичко за себе си. Всичко това съм го таила в душата си толкова години, а като го разказах, ми олекна. После, както заръча брат ми, замених стаята и дойдох в Калинин. Вместо трийсетте квадрата получих ей тази килия. Живея си като волна птица…

— Тук по-рано да не е било хотел? — попита Саша.

— Знам ли. Някои казват — хотел, някои — бардак, някои — работническо общежитие; на „Пролетарский“ или на „Вагжановка“, има тук такива фабрики, някога са били на Морозов. И този Морозов е бил революционер, строил е общежития за работниците.

— Не е бил революционер, но давал пари за революцията, вярно.

Не щеш ли, тя присви очи:

— Да не раздрънкаш това, дето ти го разказах?

— Не говори глупости.

— Хем нищо не съм продумвала срещу съветската власт — рече предизвикателно тя.

— Престани да дрънкаш глупости!

— Просто си раз-го-ва-рях-ме. Това е… Как се казва майка ти?

— Софя Александровна.

— Ами баща ти?

— Павел Николаевич.

— Живи ли са?

— Нали ти казах: живи са.

— Закълни се в живота им, закълни се, че няма да ме предадеш.

Саша се засмя.

— Добре, кълна се.

Тя се взря в очите му неочаквано прямо и трезво:

— И аз се кълна, че никога няма да те предам. Запомни, ако ти се случи нещо, не съм аз виновната.

— Странни неща говориш, Люда.

— Знам какво говоря. Ти пристигаш кой знае откъде, а аз живея тук от много години — всичко знам. Ей това е! Добре ще е да отърча сега до Елизавета, ама съм пияна.

— Коя е тази Елизавета?

— Оная от паспортния отдел, нали ти казах.

Тя не бе споменавала името на служителката, но какво значение имаше, в края на краищата. Саша не отговори.

— Добре щеше да е да отида у тях вкъщи, ама ти ме напи.

— Аз? Нима?

— Не ме ли напи? Е, налей една чашка. Рано сутринта, преди работа ще се отбия, инак в милицията не е удобно да говорим.