Анатолий Рибаков
Страх (25)

25.

Заведе го в покрайнините на града. На тъмната улица над вледенен стълб светеше самотен фенер.

— Внимавай, тук е хлъзгаво, дай си ръката.

Саша й подаде ръка, тя си свали ръкавицата, пръстите й бяха топли, а неговите — студени.

— Измръзна ли?

— Не, добре съм.

— Скоро ще стигнем.

Свърнаха по утъпкана в снега пътечка, сега крачеха покрай високи стобори, плътно затворени врати, едноетажни-къщички, прихлупени от времето, сякаш враснали в земята. От прозорците, прикрити с перденца, проникваха ивички светлина.

Пред една къща спряха, качиха се по външното стълбище, Люда потропа с юмрук.

— Веселят се, съвсем са оглушали.

Потропа още веднъж. Чу се как вътре в къщата се отвори врата, момчешки глас попита:

— Кой е?

— Коля, аз съм, Люда, отвори!

Петнайсетинагодишно момче ги пусна в преддверието, сложи резето и без да поздрави, се върна в стаята. За миг влезе светлина и Саша успя да види само кожусите и палтата на закачалката. Но тутакси отново проблесна ивичка светлина и от стаята излезе висока мършава жена.

— Ти ли си, Люда?

— Аз съм.

— Тоя хлапак Коля ви е оставил на тъмно.

Отвори вратата към осветената кухня, там имаше голяма маса с примуси и тенджери.

— Събличайте се, влизайте.

— Отдавна ли сте почнали? — попита Люда.

— Още сме сухи — жената се разсмя, беше пийнала, изглеждаше по-възрастна от Люда, сигурно на около трийсет и пет, с хубаво лице, но поизгубило чертите си: явно често обръщаше чашката.

— Влизайте!

Люда и Саша я последваха в стая с нисък таван. Около масата, отрупана с бутилки и чинии с мезета, седяха трима мъже и една жена. Встрани бе приседнал Коля, синът на домакинята, просто бе одрал кожата на майка си — същите зелени очи, същият изваян нос, само косата му беше по-тъмна.

— Запознайте се, моят приятел Саша — обяви Люда и му представи домакинята:

— Това е Ангелина Николаевна, ти вече я видя.

Ангелина Николаевна подаде ръка на Саша.

— А ето го и Иван Феоктистович, домакинът.

Мъжът с могъщо телосложение и прошарени коси хвърли бърз поглед на Саша, сякаш за да потвърди запознанството, и продължи разговора със съседа си.

— А ето я и именницата — Хана, честити й имения ден.

— Честито — Саша стисна ръката на пълничката румена мома.

— Глеб! Леонид!

Саша им кимна, но Леонид не му обърна внимание и продължи разговора си с Иван Феоктистович. Глеб, набит младеж с широки гърди, приветливо се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Много ми е приятно.

Люда разгъна един пакет и го подаде на Хана:

— Заповядай, честит имен ден. Премери ги.

Хана се поотдръпна от масата, свали си обувките, сложи новите, постоя с тях, разходи се из стаята.

— Как са?

— Май че са добре.

— Е, да са ти честити.

— Хайде де — каза Ангелина Николаевна, — Люда, Саша, сядайте.

Седнаха на края на пейката, плътно един до друг, нямаше достатъчно място. Люда се престори, че се помества встрани.

— Седни по-удобно.

Саша приближи, сега краката, бедрата, раменете им се допираха.

— Пийте, яжте — каза Ангелина Николаевна, — всичко е на масата… Има чашки, вилици, ножове, чинии… къде са другите чинии?

— На нас ни е достатъчна една — каза Люда.

На Саша масата му се виждаше разкошна: водка, червено вино, салам, сельодка, кисели краставици, зеле…

— Искаш ли селъодка? — попита го Люда.

— Сложи.

Люда сложи в чинията сельодка, краставици, зеле, наля водка на себе си и на Саша в големи ръбести зелени чаши, вдигна своята, подвикна на мъжете:

— Я замълчете малко, мъже! Пихте ли за именницата?

— Ха, тебе ще чакаме, драга — засмя се Глеб. Горната му устна беше възкъса и затова изглеждаше, сякаш постоянно се усмихва, а може би наистина беше така.

— Да повторим! — рече Люда.

— Да повторим — съгласи се Глеб и с едната ръка вдигна чашата си, а с другата прегърна именницата през талията, тя беше с половин глава по-висока от него, — за тебе, миличка, Хана-Ханечка, Агафюшка.

— Стига бе!

— Наздраве — Глеб пи, понамръщи се, за мезе помириса хляба. Иван Феоктистович и Леонид продължиха да си говорят и пиха, без да погледнат именницата.

Люда се чукна с Хана, после се обърна към Саша, очите й бяха съвсем близко и тя не ги скри, позасмя се:

— Защо не пиеш? Саша отпи, замези си със сельодка. Не беше гладен, нали преди малко бе вечерял, но понеже от три години не беше виждал такива мезета, пак му се отваряше апетит. Люда гаврътна чашата си, затвори очи, врътна глава.

— Колкото повече пиеш, по ти се услажда.

Отново наля на себе си и на Саша, побутна го леко с рамо, притисна се до него.

Пиха вече без да се чукат с никого, сами. И другите си пийваха по сами, хвалеха мезетата, но най-силно звучеше гласът на Глеб, той се намесваше във всички разговори, разказваше весели истории, като все поглеждаше към Саша, за да подчертае благоразположението си. Каза, че бил художник, учил при самия Акимов, ходил на занятия в ленинградския му курс, Николай Павлович дори искал да го остави на работа в Ленинград, но Глеб попаднал в друг театър, където художественият ръководител нищо не разбирал от изкуство, не знаел наименованията на боите, бъркал индигото с ултрамарина, охрата с цинобъра, бездарник, нищожество!

Сега Глеб боядисвал автобусите в гаража на градския транспорт.

— Ще ти направя автобусчетата, приятел, ще ти ги направя — говореше той на Леонид, — такива автобусчета ще станат, че цял Калинин ще дотърчи да ги гледа!

— Ще видим — кратко отговори Леонид, леко прегърбен младеж, инженер от гаража, където Глеб боядисвал автобусите.

— От старото ново не става — подхвърли Иван Феоктистович, който работел в ковачницата при същия гараж.

— Ама какво да правя, а? Градският съвет иска автобуси, а ти протакаш — каза Леонид и се приведе над чинията си.

— Ехе — засмя се Глеб, — да не мислиш, че е толкова просто — мазнеш с четката и готово? Не, приятел, не!

Глеб харесваше на Саша. Симпатично лице, типичен руснак от централната част, светлокос, синеок, с правилен нос. Късата устна не го загрозява, а ако си пусне и мустаци, нищо няма да личи.

— Леонид Петрович — неочаквано попита Лена, — трябват ли ви шофьори?

— То се знае, трябват.

— Вземете Саша, той е шофьор, московчанче.

Леонид се втренчи в Саша. Остър поглед. Мрачен, неразговорчив човек, и колкото повече пиеше, толкова по-мрачен ставаше.

— Имаш ли книжка?

— Разбира се.

— Носиш ли я?

— Нося я.

— Покажи я!

Саша подаде книжката си. Леонид я погледна и я върна.

— Седем години стаж, а още си трета категория.

— За какво ми е… Работех като монтьор.

— Защо тогава не дойдеш като монтьор?

— Благодаря, не искам да отговарям за други, ще взема камион.

— Ако имаше втора категория, щях да те сложа на автобус.

— И на камион съм доволен.

— Ела в гаража, ще те назначим.

Мълком гаврътна още една чашка и извърна гръб на Саша.

Трябваше да попита кога да отиде. Ако трябва да отиде утре, ще остане в Калинин, Рязан отпада. От първия опит да получиш шофьорско място — голям късмет. Люда сигурно ще му помогне да си намери стая. Но не му се искаше да досажда с въпросите си: водката действа потискащо на Леонид, току-виж се нахвърлил с някоя ругатня.

Глеб пък обратното — с напиването ставаше още по-благодушен, по-сговорчив, момче-компаньон, но очите му бяха хитри, изглежда обичаше да послъже и да се поизфука. Каза, че ходел да учи в Ленинград при Акимов, а Саша си спомняше, че Акимов бе поставял някакъв спектакъл в театъра на Вахтангов на Арбат, значи работеше в Москва, а не в Ленинград. Значи Глеб лъжеше. Но въпреки това не му липсваше обаяние.

Междувременно всички пиеха, Хана донесе от кухнята топли варени картофи, те много вървяха с киселите краставички за мезе на водката, всички се понапиха, Саша също.

— Стига вече с вашите камиони — проточи пиянски глас Ангелина Николаевна, — инженери и художници, пък аз си обичам ковача.

Прегърна мъжа си:

— Ковачо, ти обичаш ли ме?

— Ха стига де — добродушно отвърна Иван Феоктистович.

Но тя продължи:

— Ах ти, мой ковачо… Хайде, кажи, ковачо, обичаш ли ме?

Не дочака отговора, погледна сина си:

— Колка, гяволче, върви да си лягаш, нали ти казах вече!

Но Коля остана с непроницаемо лице на масата, не ядеше, мълчаливо слушаше разговорите на възрастните, лицето му беше не по детски сериозно, явно беше свикнал на такива трапези и да гледа как майка му пред всички прегръща мъжа си, а че той не му е роден баща Саша схвана още от пръв поглед.

— Колко пъти ще ти казвам!

Коля не помръдваше.

— Колюша, ти защо не слушаш майка си? — с гальовен укор продума Люда. Ръката й беше върху рамото на Саша.

Но Коля не обърна внимание и на нейната забележка.

— Лягай да спиш, Николай, че утре ще се успиш за училище — обади се и Иван Феоктистович.

Едва тогава Коля стана и тръгна към другата стая. На вратата сряза майка си:

— А ти пий по-малко!

Ангелина Николаевна се ухили:

— Акъл ми дава! — И врътна глава. — Карай — наля водка на себе си и на мъжа си, — да пийнем, ковачо, на света си нямам никого освен тебе. Да пием за моя ковач!

Пиха всички, Саша и Люда също.

Какъв ли ще е този дом? Прост ковач и далеч не проста, явно от „бившите“ жена със сина си. Какво ли ги е събрало? Тук можеше да се предположи необикновена, а може би обикновена за времето си съдба. Изглежда за Ангелина Николаевна този дом и този ковач бяха спасение от валяка, който премазваше такива като нея и сигурно вече бе премазал мъжа й, близките й, а тя се бе скрила зад гърба на обикновения работник, ковача, бе взела името му и се бе изгубила сред хорския безброй. Беше му благодарна за това спасение и сигурно искрено го обичаше. Седнал сред тези хора, Саша си припомни своя предишен живот, живота отпреди затвора и заточението. Сред нормалните, обикновени, простодушни хора се чувстваше свободен човек. Наистина, имаше проблеми с работата, с настаняването и регистрирането, изобщо предстояха му много сложнотии. Но сега най-сетне беше на свобода, на свобода, дявол да го вземе! Не го следят, не му искат документи, не го питат кой е и откъде иде. Момче като момче, приятел на Люда — не интересува никого освен самата Люда. Тя, разбира се, е идвала тук и с други мъже, ето я сега с нов. И ще го покани да пренощува. И той ще остане. Варя я няма, тя беше фантазия, родена от сибирската самота. Сега е свободен във всякакъв смисъл и по всички линии. И защо да не преспи с Люда — клин клина избива. След този месец на мъчително пътуване през тайгата, спане по гарите, по влаковете мечтаеше за топла постеля. Да се наспи! Поне една нощ да не е в чакалнята на гара или във второкласен вагон, опрял глава на твърдата дървена облегалка.

— Защо не попеем — предложи Хана и подзе:

Легко на сердце от песни весёлой,

Она скучать не дает никогда,

И любят песню деревни и села,

И любят песню большие города.

Люда и Глеб се включиха:

Нам песня строить и жить помогает,

Она как друг и зовёт, и ведёт,

И тот, кто с песней по жизни шагает,

Тот никогда и нигде не пропадёт…

Вместо думите „който с песен…“ Глеб изпя „който с бутилка…“

— Не пречи! — пресече го Хана.

— Хубава песен — каза Саша.

Люда свали ръката си от рамото му, взря се в очите му и тихо попита:

— Ама ти не я ли знаеш?

— Не.

Тя се извърна, помълча, после отново го погледна, тихо, но внушително произнесе:

— Щом не я знаеш, мълчи си!

Той разбра грешката си: тази песен се е появила, когато е бил на заточение, всички я знаят, само той — не, ето че се издаде. Люда си пооправи роклята и това бе повод да се отдръпне от него, попита Ангелина Николаевна за някаква жена, която работела в нейното ателие, Хана се включи в техния разговор. Глеб и Леонид заприказваха за счетоводителя, който не искал да плаща на Глеб или му плащал малко. Глеб говореше усмихнат, оголил белите си зъби, и непрекъснато повтаряше „драги“, но го правеше с пиянски ентусиазъм, а Леонид му отвръщаше мрачно и май всеки момент щеше да избухне скандал, но до тях седеше Иван Феоктистович и за да го предотврати, каза на Леонид нещо за ресорите или за железните ленти — сред врявата Саша не чуваше добре за какво си говорят. Пък и не се вслушваше много.

Рухна усещането, че е като всички, „обикновен съветски човек“. Не, не е като всички! Всяка непремерена, не намясто казана дума го издава, добре поне, че се въздържа да спори с Глеб за Акимов. Три години не беше ходил на кино, на театър, не знаеше новите песни, новите книги, не беше виждал дори новите коли и камиони. Животът се бе променил и той не биваше да показва колко е изостанал. По-добре да си мълчи, да реагира с междуметия, докато навакса изпуснатото.

— Трябва да изляза — стана Леонид.

— Не е зле и аз да взема въздух — присъедини се към него Глеб.

И щом те излязоха, Люда тутакси раздразнено каза на Хана:

— Твоята Тамарка пак ни извъртя номер.

— Директорът я задържа, имала спешна работа.

— „Спешна работа“ — все така ядосано я имитира Люда, — знаем я тая работа… Тоя директор си я използва всякак — и на дивана, и на бюрото!

— Стига де, Людка, не се навивай! — опита се да оправи положението Ангелина Николаевна.

— Трябваше да дойде — не мирясваше Люда, — като не може, да не обещава!

— Нищо не можеше да стори. Началниците сега работят нощем. В Москва не спят и на нашите не дават.

— Да не беше се самопоканвала.

Върнаха се Леонид и Глеб и женската кавга секна. На Саша му бе неприятна грубостта на Люда, а и тази Тамарка бе само повод за нея да изрази на Саша своето раздразнение, моментната си неприязън. Иска да му даде пътя. Иззлобява.

Саша погледна часовника си. Един и половина. Как да стигне до гарата, нощем трамваите не се движат.

— Какво си гледаш часовника, драги — попита Глеб.

— Ще гоня влак — отговори Саша.

— Закъде заминаваш?

— За Москва.

— Влакът е в осем, имаш време. Ще те откараме. Леонид, кога ще дойде колата да те вземе?

— Казах им в два часа.

— Ще откараме ли Саша?

Саша очаквателно погледна Леонид. Дали ще си спомни, че го покани на работа? Ако си спомни, ще му каже: „Каква ти гара, нали ще ти зачислявам камион!“

— Ще го хвърлим дотам.

Не си спомни. Значи не му трябват никакви шофьори, приказвал си е просто така, нали е на градус. Добре де! С Калинин работата не стана, заминаваме за Рязан.

 

 

Малко встрани от къщата бе спряла товарна „газка“ с платнище — дежурна кола, такива има във всеки гараж.

— Първо на гарата ли отиваме? — попита Леонид.

— Първо ще закараш мен — нареди Люда.

— Много ще заобикаляме.

— Толкова ли те затруднявам, а! Или ти се свиди бензинът?

Леонид промърмори нещо и се качи в кабината.

Глеб се повдигна на ръце, прескочи страницата, помогна на Люда и Хана, те веднага се тръшнаха на пейките в двата края на каросерията, последен се качи Саша.

Хана обори глава върху рамото на Глеб, задряма или се престори, че е задрямала, за да не се кара повече с Люда.

Люда мрачно мълчеше. Мълчеше и Саша. Всичко му беше безразлично. Седеше в тъмното, притворил очи, за нищо не мислеше.

Дълго обикаляха из тъмния град, най-сетне колата спря. Люда отметна задния край на платнището, огледа се.

— Така, пристигнахме.

Тя стана.

— Саша, помогни ми.

Саша не помръдна.

— Хайде слез де, помогни ми, жена съм.

Саша скочи от каросерията, подхвана Люда.

— Тръгвайте! — извика Люда.

Леонид открехна вратата на кабината, надникна навън.

— Карайте, карайте! — повтори Люда и махна с ръка.