Анатолий Рибаков
Страх (21)

21.

Софя Александровна се обади на Варя в службата неочаквано. Гласът й трепереше:

— Отбий се довечера.

Варя дотърча веднага.

— Какво има?

Софя Александровна й подаде телеграмата на Саша от Красноярск и заплака.

„На път съм, ще се обадя.“

Варя прегърна Софя Александровна, тя сгуши глава на гърдите й.

— Успокойте се, Софя Александровна, такова щастие ни споходи, а вие плачете! Саша пътува, пътува насам!

Но Софя Александровна не можеше и дума да произнесе, ридания разтърсваха цялото й дребничко тяло. Напрежението, събирано през тези години, напрежението от последните седмици спадна, отпусна я, най-сетне, и тя плачеше така, както не бе плакала от деня, когато арестуваха Саша.

Варя настани Софя Александровна на дивана взе ръцете й, погали ги, и в нейните очи имаше сълзи, но не ги бършеше, за да не размаже грима си.

— Софя Александровна, трябва да танцуваме от радост, а ние плачем! Дайте да си говорим честно: нима вярвахме стопроцентово, че ще освободят Саша? Не вярвахме! А той е вече в Красноярск! Вие имахте карта, дайте да погледна къде е Красноярск!

Сега бъдещето, за което Варя толкова бе мислила, придоби реални форми. Саша е освободен! Той сам ще реши къде да живее и тя ще отиде при него.

— Софя Александровна, хайде, дайте картата, да видим през кои градове пътува!

Софя Александровна взе картата от библиотеката, разгъна я на масата. Намериха Красноярск. От Красноярск Варя прокара с пръст линия до Новосибирск, после до Омск и Свердловск.

— Спри тук — каза Софя Александровна. — Ако в Красноярск се е качил на директен влак, Саша щеше да съобщи номера му. Значи пътува с прехвърляне. Тогава от Свердловск ще мине или през Казан, проверявала съм, или през Киров. Така че не се знае на коя гара трябва да го посрещнем — на Ярославската или на Казанската.

— Нали пише: „Ще се обадя“.

— Да, да — сети се Софя Александровна, — значи не иска да съобщи номера на влака.

Помисли и добави:

— Не бива да казваме на никого, че си идва.

Варя се учуди:

— Че това тайна ли е? Нали не е избягал, а е освободен.

— Саша няма право и да се отбива в Москва. Затова е писал неопределено — „ще се обадя“. Нали всичко се проверява, контролира. Може да се обади пътем от мястото, закъдето е тръгнал. Никой няма да се сети. Но кой знае защо си мисля, че ще се обади от Москва.

— Ами ако ви няма вкъщи? — уплаши се Варя.

— Ще си бъда. Още утре ще си взема отпуск. Не съм ползвала от миналата година. И ще седя до телефона.

— Ако Саша се обади, веднага ми съобщете — каза Варя, — и аз ще дойда на гарата.

— Непременно. Разбира се, той не бива да отсяда тук дори за ден. Галя веднага ще докладва на органите.

Сърцето на Варя заби лудо.

— Може при мен. Нали сега съм сама. Нина я няма.

— Съседите ти познават Саша, Варенка. Ще мине през двора, непременно ще го види някой. Може да нощува у Вера, сестра ми, те имат самостоятелно жилище, вярно, малко е, две стаи, а са четирима, но имат и вила, заключена, студена, може да я затоплим. Изобщо, ще видим какво ще каже Саша. Не е изключено веднага да продължи, тогава ще му трябват продукти за из път. Ще купиш ли, Варенка? Не искам да излизам, ще ти дам пари.

— Имам пари — каза Варя.

— И без това утре сутринта ще ходя до спестовната каса: ще изтегля пари и ще се отбия в моята работа, ще си оформя отпуска.

Софя Александровна взе да преглежда дрехите в скрина:

— За всеки случай ще приготвя нещо за Саша, може чорапите да са се прокъсали, вълната не трае дълго.

Варя я спря:

— Имате време, Софя Александровна. Такова събитие — първата телеграма на Саша от свободния му живот, а вие — чорапите. „Вълната не трае дълго.“ Дори не ми дадохте да подържа телеграмата.

Софя Александровна се засмя:

— Права си, на, чети.

И макар че бе запомнила наизуст тази фраза, Варя с радост впери очи в нея: „На път съм. Ще се обадя.“

— Направете списък какво да купя за ядене — каза на тръгване.

Настъпиха дните на очакването. Софя Александровна си взе две седмици отпуск и не излизаше от къщи, чуеше ли телефонът да звъни, първа вдигаше слушалката, още повече че апаратът се намираше в коридора до нейната врата. С никого не разговаряше дълго, страхуваше се, че точно в този момент набира Саша, нервираше се, когато съседката й Галя водеше безкрайни разговори.

Ала мина ден, втори, трети, Саша не се обаждаше.

Варя наминаваше вечер, носеше храна на Софя Александровна, донесе и продуктите за Саша. Сланината, трайния салам Софя Александровна постави между прозорците, за да не се развалят, захарта скри в бюфета.