Анатолий Рибаков
Страх (14)

14.

Както се бяха уговорили, в три следобед при Сталин в Кремъл дойде Орджоникидзе. Съобщи накратко всички новини за своето ведомство, говореше сухо, неприязнено, доста общо: всичко било наред. А щяло да бъде още по-наред, ако не били необоснованите репресии срещу командирите на промишлеността.

Сталин подаде на Орджоникидзе телеграма от Берия. В нея се казваше, че ръководството на Народния комисариат по тежката промишленост е скрило авария на един от участъците на Балахнинското нефтено находище.

Орджоникидзе учудено погледна Сталин:

— Но каква авария? Кога?

— Там пише — кимна Сталин към телеграмата.

Орджоникидзе я прочете докрая, отново учудено погледна Сталин:

— Но тази авария стана през юни миналата година, преди шест месеца. Дребна беше, веднага я ликвидирахме — той смачка телеграмата, удари с юмрук по масата, — негодник, провокатор! Не желая и да разговарям с него, нека ми уреди свиждане с брат ми Папулия!

— Остави телеграмата.

Орджоникидзе хвърли телеграмата на масата.

Сталин я взе, оглади я.

— Бива ли да се вълнуваш толкова, особено с твоето болно сърце… Готови ли са тезисите на доклада ти пред пленума?

— Не!

Орджоникидзе сложи под езика си хапче нитроглицерин.

— Кога ще бъдат готови?

— Не знам.

— Пленумът се открива след два деца, не протакай, всички докладчици си приготвиха тезисите.

— Ще ги представя, когато са готови. Ако сметна за нужно. Аз съм член на Политбюро и имам право да решавам какво да говоря. Не ми е нужно одобрението на Ежов.

Сталин помълча, после каза:

— Да, член си на Политбюро и можеш да изказваш мнението си пред Политбюро. Но пред пленума си длъжен да изложиш позицията на Политбюро, позицията на ръководството на партията. Инак се поставяш в опозиция спрямо Политбюро, в опозиция спрямо ръководството на партията. Инак се противопоставяш на партията. Помисли какви ще бъдат последствията от подобно решение. Вземи предвид съдбата на онези, които преди тебе се опитваха да се противопоставят на партията. Помисли! Иди си вкъщи, успокой се, помисли. Когато се успокоиш, ще си поговорим.

Орджоникидзе стана, шумно отмести стола.

— Ще си поговорим на пленума.

И излезе, като затръшна вратата.

След трийсетина минути дойдоха Молотов, Каганович, Ворошилов, Микоян, Жданов. Обсъждаха текущи въпроси, подготовката на пленума.

Поскрьобишев отвори вратата.

— Другарю Сталин! Зинаида Гавриловна Орджоникидзе иска да говори с вас по телефона.

— Какво има?

— Нещо се е случило с Георгий Константинович.

Сталин поклати глава.

— Току-що беше тук, ругаеше и гълташе хапчета. Казах му: пази си сърцето. Не иска да го пази. Сигурно пак е получил пристъп.

Вдигна слушалката:

— Слушам… Какво? Я не говори глупости! Трябваше да държиш пистолета по-далеч от него. Повтарям ти, не дрънкай глупости! Сега ще дойда. Викам лекар.

Затвори, тежкият му поглед обходи присъстващите.

— Серго се е застрелял.

Всички мълчаха.

Сталин вдигна слушалката на другия телефон.

— Другарю Ежов! Застрелял се е другарят Орджоникидзе. Веднага лекари. Ако не успеят да го спасят, народният комисар по здравеопазването другарят Камински да дойде при мен.

Сталин помълча с ръка върху слушалката, после каза:

— Ами хайде да идем да видим какво се е случило там.

Слязоха от колата, покрай тях префуча линейката и спря пред входа на Орджоникидзе. От нея изскочиха няколко души с разкопчани палта, под които се виждаха бели престилки, втурнаха се вътре.

Сталин забави крачка:

— Да не пречим на лекарите.

И всички забавиха крачка. И никой не продумваше.

Все така бавно се изкачиха по стълбището. Вратата на апартамента беше отворена.

Серго лежеше на кревата в спалнята. До главата му като вцепенена стоеше Зинаида Гавриловна. ТОЙ я познаваше от много години и винаги се бе чудил на избора на Серго. Такъв личен мъж, а се бе оженил някъде в Сибир за селска учителка, невзрачна, кротка, с незабележимо лице. Какво намери в нея Серго? Подплашено погледна Сталин, прехапа устна.

До кревата се тълпяха лекари и санитари, бършеха пода, сменяха чаршафи. Дребничък чернокос човек в бяла престилка мълчаливо наблюдаваше работата им, само с кимане им посочваше какво да правят. Кимна към стола, където беше броунингът — отместете го! Но Сталин го взе, провери предпазителя, прибра го в джоба си.

Лекарите и санитарите завършиха работата си, отдръпнаха се от кревата. Серго лежеше по гръб, завит до кръста, с ръце върху одеялото, с вкопчени пръсти.

Чернокосият в бялата престилка въпросително погледна Сталин.

— Какво ще кажете? — попита Сталин.

— Смъртта е настъпила преди половин час — отсечено, по военному отговори чернокосият.

— Ето какво става, когато човек не се съобразява с болното си сърце — мрачно оглеждайки присъстващите, каза Сталин, — не изпълнява указанията на лекарите.

Тази фраза бе предназначена най-вече за медицинската бригада. Всички трябва да знаят, че другарят Орджоникидзе е умрял от болно сърце. Не може и не бива да има никаква друга версия.

— Вървете! — нареди Сталин на чернокосия и втренчено погледна Зинаида Гавриловна, тя сведе очи. — Съобщете на началството си: аутопсия няма да има. Не ще позволим да режат нашия скъп Серго.

Лекарите и санитарите си отидоха.

Членовете на Политбюро заобиколиха кревата, на който лежеше Орджоникидзе, загледани в лицето на покойника, само Микоян остана встрани, подпрян с гръб на стената.

— Зина, да идем в кабинета — каза Сталин.

Влязоха в кабинета, от прозорците му се виждаше Александровската градина.

Сталин плътно затвори вратата.

— Какви ги дрънкаше по телефона?

— Не съм дрънкала, Йосифе — с пресеклив глас отговори Зинаида Гавриловна, — давам ти честна дума. Бях долу, когато влезе пратеник от Политбюро, както винаги с черна папка… Непознат… Питам го: „А къде е Николай?“ Николай, който обикновено носи пощата… Казва: „Днес Николай не е на работа, по семейни причини“. Качи се горе с папката…

— Разбирам, че е бил с папката — прекъсна я Сталин, — нали затова е дошъл, да предаде книжата и папката. По-нататък!

— Качи се… После слезе и каза: „Зинаида Гавриловна, чух някакъв изстрел…“ И замина. Качих се и гледам: Георгий лежи убит.

— Как така убит? Искаш да кажеш, че пратеникът го е убил?

— Не, не… Не казвам това, в никой случай, но всичко е някак странно…

— Ти чу ли изстрела?

— Не.

— Ако го е убил, пратеникът би трябвало просто да си замине, без да каже нито дума. Защо ти е казал, че е чул изстрел? За да хукнеш нагоре, да окажеш помощ, да извикаш лекари, да го спасиш, а после другарят Орджоникидзе да заяви, че именно този човек се е опитал да извърши терористичен акт и че трябва да го разстреляме?! А? Обясни ми: защо ти е казал, че е чул изстрел? Няма обяснение. И как на практика би могъл да го убие? Смешно и нелепо. Това са фантазии. Разбирам състоянието ти, но не бива да си губиш разсъдъка.

— Но, Йосифе… — подзе Зинаида Гавриловна, — нищо не твърдя категорично, това, разбира се, не може да бъде, но пък…

— Стига с твоите „но пък“! Твоите женски измишльотини, глупавите ти фантазии може да дадат храна на клюки, вредни за партията. Нима не разбираш това?! Овладей се! Партията ще те съди строго за разпространяване на клеветнически слухове. Не злоупотребявай с търпението на партията, Зина. Серго се е самоубил, но партията не иска да го компрометира като самоубиец. Партията иска да запази неговото добро име. И затова за всички Серго е загинал на поста си, умрял е от разрив на сърцето. Ето партийната и правителствена версия. Ти си партиен член и си длъжна да я поддържаш. А сега иди при покойния. Кажи на Клим да дойде тук.

Зинаида Гавриловна излезе и чак навън избърса очите си.

Сталин отиде до бюрото. Големите бележници със записки, направени с разноцветни моливи, бяха оставени разтворени. Сталин ги прелисти. Ето го доклада за пред пленума. Неговият почерк.

Влезе Ворошилов.

Сталин му посочи бележниците:

— Това са тезисите на доклада на Серго. Нареди всички книжа от чекмеджетата да се предадат на Поскрьобишев.