Анатолий Рибаков
Страх (10)

10.

Нощта беше неспокойна за Власик — началника на охраната на другаря Сталин. Предстоеше сложна и отговорна операция: да смени калпака и ботушите на другаря Сталин.

Сталин носеше дрехите, с които беше свикнал, не обичаше да ги сменя, никой не смееше да му предложи нещо подобно. Дори когато зимните дрехи се сменяха с летни или обратното — летните със зимни — той искаше онези, които бе носил миналата зима или миналото лято. Забраняваше да му се шие по мярка, на никого не позволяваше да му мери ушитото, не можеше да понася някой да се върти зад гърба му. Ако се съгласяваше да смени някоя дреха, сменяше я само с готова. За бельото, чорапите, ризите, панталоните и китела се приспособиха някак. Власик добре знаеше размерите на другаря Сталин, дори беше подбрал един боец от охраната, който имаше фигура точ в точ като Сталиновата. По стария кител на другаря Сталин крояха нов, мереха го върху този боец. Власик само внимателно следеше коремчето на другаря Сталин: до коя дупка притяга или пък отпуска колана си.

И със смяната на шапките намериха начин. Шапките и фуражките се изработваха по вече известния размер, модел и форма, окачваха се на закачалката до старата шапка или фуражка. Другарят Сталин я слагаше и ако излезеше с нея, значи всичко беше наред, щеше да я носи. А ако я сложеше и после я свалеше, за да си вземе старата, значи нямаше да я носи, тогава трябваше да се шие друга.

Но тази нощ предстоеше да се смени не само шапката, а и ботушите — голям проблем! Старите съвсем се бяха разкривили: толкова много ги бе носил другарят Сталин. Новите шиеха точно по тези, износените, като вземаха предвид, че другарят Сталин има плоскостъпие и шест пръста на левия крак. Отнасяха ботушите при обущаря, по тях той кроеше и след седмица предаваше новите. Нощем поставяха новите ботуши пред дивана до старите и със страх очакваха утрото. При всяко от тези нощни бдения Власик изпиваше по бутилка коняк. На сутринта другарят Сталин ставаше, обуваше новите ботуши, разтъпкваше се из стаята, отиваше до огледалото, разглеждаше ги и ако всичко беше наред, искаше закуската си. Но ако новите ботуши бяха неудобни или нещо не харесваха на другаря Сталин, той ги сваляше, обуваше старите, извикваше Власик и мълком му хвърляше в краката новите. Власик ги вдигаше и излизаше.

Наистина, лете беше по-лесно. Лете на вилата другарят Сталин понякога се разхождаше с леки обувки и не беше никакъв проблем да сложат новите ботуши до старите. А сега е зима, другарят Сталин се събува вече седнал на дивана и поставя ботушите до себе си. Другарят Сталин спи леко, нощем не може да се влезе — ще чуе шумолене, ще се събуди, ще измъкне изпод възглавницата пистолета, дан-дан — на ти едни нови ботуши… Единственото, което оставаше, беше да изчакат другарят Сталин да отиде до тоалетната, вече ходи и нощем. Всичко зависеше от чевръстината на дежурния.

Този път успяха да ги оставят. И въпреки това Власик се вълнуваше: предната вечер другарят Сталин беше в лошо настроение, с мрачна физиономия, с никого не говореше, само предупреди — за десет сутринта е извикан Ежов. Това беше необичайно рано, другарят Сталин лягаше късно и ставаше късно, а този път легна в дванайсет, почете малко и угаси лампата точно в един часа.

Другарят Сталин стана в девет, отиде до тоалетната, изми се, избръсна се, върна се, обу новите ботуши, разтъпка се из стаята, отиде до огледалото, огледа ги и, о, радост, позвъни на момичето, поиска закуската. Значи ботушите са му харесали! Слава богу, размина се! А пък калпакът в сравнение с ботушите е дреболия! Ако и с него се оправят, след като другарят Сталин излезе, Власик ще нареди на цялата охрана да се дадат по сто грама водка.

 

 

В десет дойде Ежов. Сталин още закусваше, покани и него. Ежов благодари, седна.

Докато му наливаше чай, Сталин поотмести книжата на масата, уловил погледа на Ежов върху тях, там беше и неговият „труд“.

В началото на 1935 година, след убийството на Киров, Ежов захвана да пише книга: „От фракционността към откритата контрареволюционност“. Писателски сърбеж нападна всички. Горки е виновен — заяви, че в литературата трябва да навлязат работници, „видели и патили“ хора, и го потвърди със собствения си пример — писател може да стане и обикновеният босяк. И Ежов се прави на писател, че на туй отгоре пробута и на НЕГО драсканиците си, помоли ГО да ги прегледа и да му даде указания. Нямаше как, взе ги.

— Започнах да чета ръкописа ви. Ще поговорим, когато свърша. Донесохте ли тезисите на доклада?

— Донесох ги.

Ежов отвори чантата си, извади листовете с тезисите на доклада си за Бухарин и Риков на предстоящия пленум на ЦК.

Сталин прегледа тезисите. Слепил е различни показания срещу Бухарин и Риков… Всичко направо, всичко без заобикалки, като за Ежов става… Добре! Политическата част ще допълни Микоян, ще изнесе съдоклад.

— Добре — Сталин върна тезисите на Ежов, — от кого очаквате възражения?

— Само от другаря Орджоникидзе. Още на Декемврийския пленум опита да се заяде. А сега е разпратил хора по заводите, събират материали за арестуваните.

Бъркайки с лъжичка чая, Сталин гледаше как на дъното се разтваря останалата захар. „Събира материали…“ Кучи син! През последните години от живота си Ленин го отстрани от себе си, видя, че е ограничен, лесно се пали, не обмисля постъпките си, не е никакъв политик. Тогава ТОЙ подкрепи Серго, остави го на ръководна роля в Закавказието, после го взе в Москва, въведе го в Политбюро, назначи го за председател на Централната контролна комисия. Серго ГО слушаше, добре се бореше срещу опозицията, но от трийсета година започна да проявява истинския си характер и заедно с Киров да оказва съпротива. Именно след убийството на Киров настъпи разривът — нещо е надушил, знае нещо, но мълчи. Искаше да замине за Ленинград, ТОЙ не го пусна:

— Абе ти какво?! С твоето сърце?! Искаш партията да погребва двама свои ръководители ли?! Забраняваме. Политбюро забранява. Ако отидеш, ще те изключим от партията — предупреждавам те!

Подчини се. Не отиде. Но не се укроти. Не подкрепи процеса срещу Зиновиев и Каменев, съпротивлява се на арестуването на Бухарин и Риков. Само преди няколко дена спрял в двора на Кремъл жената на Бухарин, разговарял с нея… Нали с Бухарин са приятели. В неговия Комисариат по тежката промишленост Бухарин четири години се занимаваше с науката и техниката, всеки ден са се виждали, за какво ли са разговаряли?

На пленума на ЦК Орджоникидзе трябва да изнесе доклад за вредителството на троцкистите и бухаринците в промишлеността. Какъв доклад ще направи? Разпратил е по заводите свои хора. Защо ги е разпратил? Да събират материали за вредителството ли? За такива материали не е нужно да праща никого, такива материали може да му предостави Ежов, колкото си иска, моля. В НКВД за това съществува специално икономическо управление. Не желае скъпият Серго да използва неговите материали. Каганович — народният комисар по транспорта — работи в контакт с НКВД, с неговия транспортен отдел, а другарят Орджоникидзе не желае да работи в такъв контакт. Обратното, демонстративно игнорира НКВД. Преди два месеца, на Декемврийския пленум на ЦК, прекъсваше доклада на Ежов, всички мълчаха, целият пленум мълчеше, а той го прекъсваше с въпроси, пречеше му, показваше, че не му вярва. И сега не му вярва, настоява да освободят вредителите, иска очни ставки, на му сега очна ставка с Пятаков, натрихме му носа и пак не иска да вярва. И изобщо какво значи „вярвам“ или „не вярвам“? Такова понятие за член на партията не съществува и не може да съществува. За члена на партията има само едно понятие: „изпълнявам ли или не изпълнявам директивите на партията. Боря ли се срещу враговете на партията или не се боря“. Другарят Орджоникидзе добре знае това.

На другаря Орджоникидзе бяха създадени всички условия: авторитет, популярност, титла „главен командарм на промишлеността“, а какъв командарм на промишлеността е той? Пятаков и другите стопански кадри работеха вместо него. На едно заседание на колегията на Народния комисариат Серго попритиснал един директор на завод, искал нещо от него.

— Георгий Константинович — отговорил му стопанският ръководител, — има една такава френска поговорка: „Никоя, и най-дивната жена не може да даде нещо повече от това, което може да даде“.

Серго ударил с юмрук по масата:

— Тогава да даде два пъти!

Ей така, на такова ниво ръководи той. Както си беше ветеринарен фелдшер, така си и остана. А му оказваме почести, името му носят градове, села, селца, совхози, железопътни линии, миналата година помпозно отпразнувахме петдесетгодишнината му. Какво повече може да иска човек? Ама не, не желае да се бори с враговете.

Защо е разпратил хора по заводите? Наредил им е да събират материали не за вредителите, а обратното, материал, опровергаващ вината им, иска да се изкаже на пленума в зашита на Бухарин и Риков, които бяха напълно разобличени на последния процес. А щом иска да се изкаже, значи се надява на нечия подкрепа, просто така, презглава той няма да се хвърли в битка. Но на кого може да разчита? На Косиор, Постишев, Ейхе? Та нали Пятаков и Радек са искали да ги убият, сами си го признаха пред съда. ТОЙ собственоръчно прибави към показанията им тази фраза. На някой от секретарите на обкоми? Едва ли. С тях Орджоникидзе е в конфликт, оплаква се, че областните комитети се намесват в работата на предприятията. И правилно се намесват. Онова, което ТОЙ подхвана през 34-та година, вече даде своите плодове — партийните организации се поставиха над стопанския апарат, нанесоха на технокрацията смъртоносен удар, но тя се съпротивлява, в съпротивата си използва Серго. И въпреки това всяка съпротива трябва да се пресече из корен: Бухарин и Риков трябва да бъдат осъдени единодушно.

— Какви материали са донесли хората на другаря Орджоникидзе? — попита Сталин.

— Още не всички са се върнали. Но имам основание да смятам, че те ще доказват как работите вървят добре, как се изпълняват плановете, че няма вредителство, а отделни недостатъци, обичайните технически неуредици.

— Докъде стигнаха нещата с Папулия Орджоникидзе.

— Следствието се води в Тифлис.

Сиреч — делото се наблюдава от секретаря на Закавказкия краеви комитет Берия, който не докладва на Ежов.

Папулия беше по-големият брат на Серго. Заместник-началник на Закавказкото железопътно управление. Стар член на партията. Преди революцията работеше в железниците като телеграфист, дежурен по гара: Сталин добре си го спомняше. Беше весел, но лекомислен. Некултурен човек, не искаше да учи. То и Серго не е дип учен, но поне книга отваря чат-пат, а Папулия — не. Общителен човек, енергичен, но повече вдига пара, отколкото да върши работа. Парадира с грубостта си, видите ли, той говорел право куме, та в очи. Епикуреец, обича лова, трапезите, добър тамада, шегаджия. Когато го питат: „Вярно ли е, че сте брат на Орджоникидзе?“, отговаря: „Не, Серго е мой брат“. Мрази Берия. Когато отивал в краевия комитет, високо, пред всички служители от апарата питал: „Оня потийски мошеник ще приема ли днеска?“ Естествено Берия се обижда. От какво ли се обижда? От думата „мошеник“ или от думата „потийски“? Защото той не е от град Поти, а от някакво близко до Поти селце. Както и да е. Берия правилно нареди да арестуват Папулия, представи убедителни доказателства. Но това не подейства на Серго, той не се покори, за да спаси брат си. Напротив, не вярва в неговата виновност: „Нека сложат на бюрото ми неговите показания“, иска свиждане с Папулия, с какви ли не думи клевети Лаврентий Берия, ругае Ежов и органите, не си е направил изводи от арестуването на неговия по-голям и любим брат.

Сталин прикачи със закуската, отмести чашата, извика със звънеца момичето. И Ежов, придържайки с два пръста металната поставка, отмести чашата си.

Влезе Валечка и разтребвайки масата, приветливо попита:

— Хапнахте ли, Йосиф Висарионович?

— Да. Благодаря.

Докато Валечка събираше приборите върху подноса, сваляше покривката, бършеше масата, Сталин се разходи из стаята, спря до заключената зиме остъклена врата към верандата. Верандата бе покрита със сняг — Сталин бе забранил да го чистят, така никой не може да се приближи до вратата — ще останат следи. Недокоснатият сняг зад прозореца успокояваше.

Много общи черти има в характерите на Серго и брат му. И двамата са кибритлии, невъздържани, Серго, разбира се, вече е поодялан, но Папулия… Страх ги било да го арестуват. Винаги носел револвера си, не се разделял с него, бил отличен стрелец. Прибрали го с измама, хитро го изиграли… Извикали го при секретаря на градския комитет. Папулия пристигнал, влязъл в кабинета, гледа — на бюрото разтворен вестник и върху него части от разглобен броунинг, над тях стоял приведен секретарят на градския комитет, та се оплакал: „На, разглобих го и не мога да го сглобя“.

— Дай да ти го сглобя — предложил Папулия.

— Не, искам сам. По-добре ми дай твоя пистолет и като го гледам, ще си сглобя моя, може да му намеря цаката.

Тоя наивник Папулия му дал пистолета си. Секретарят го сложил върху вестника, захванал да сглобява своя, пак не можел да се оправи, казал ядосано: Абе по дяволите! Защо си губим времето? Ще възложа на моя човек да го сглоби по твоя револвер, а ние да си поговорим по въпросите! Завил във вестника и пистолета на Папулия, и частите на своя и излязъл. И тутакси в кабинета нахълтали трима юнака от НКВД и вързали Папулия. Разправят, че успял да ги насини и счупил тежкия комплект за писане… Ей така ловко го окошарил Берия. Ежов не би проявил такава хитрина. Тъп бияч! Но необходим бияч.

Разбира се, можем постепенно да се освобождаваме от Серго. Като начало да го пратим в някоя голяма република — секретар на ЦК, после ще видим.

Но няма за кога да чакаме. Бреме е да приключваме с Бухарин и Риков.

Синигер с червени гърдички кацна на перилата на терасата близо до вратата, загледа ГО през стъклото. „Литвай, храни се“ — каза му Сталин на грузински. В Зубалово скъпият му тъст накачваше по дърветата хранилки, от безделие режеше летвички и слепваше разни къщички. А тук поставиха по дърветата обикновени дъсчици и добре направиха. За какво са им на птиците къщички, през зимата им трябва храна, а не къщички.

Сталин се отдалечи от вратата, пообиколи стаята, обърна се към Ежов:

— Технокрацията продължава да иска независимост, съпротивлява се на партийното ръководство, в борбата срещу партията се е съюзила с троцкистките шпиони. Партията и народът знаят това, и другарят Орджоникидзе го знае. Опитен политик е. Разбира, че да защитава на пленума троцкистките вредители означава да се свърже с безнадеждна и изгубена кауза. И на пленума никой няма да го подкрепи, страхувам се, че дори няма да го оставят да говори, ще го свалят от трибуната, сваляли са къде-къде по-големи хора. Какво ще стане тогава със сърцето му? Ако получи удар по време на пленума?! За болните от сърце е много вредно да се вълнуват. Ето, и другарят Дзержински се вълнуваше и умря, разобличавайки Каменев, Пятаков и други изчадия, а другарят Орджоникидзе ще получи удар, докато защитава изчадията Бухарин и Риков. Как ще възприеме това народът? Как ще го погребваме? Като един от ръководителите на партията или като един от нейните врагове? Би било твърде неочаквано за партията и за целия съветски народ.

Абсолютно неподвижно, без да откъсва от Сталин теменужените си очи, Ежов внимателно слушаше.

— Тъй че — продължи Сталин — другарят Орджоникидзе не може да се изказва в защита на вредителите и шпионите. Но и не може да мълчи на пленума. Защо не може? Защото пленумът на ЦК има право да запита другаря Орджоникидзе: защо се е заобиколил с шпиони? Защо е дал промишлеността в ръцете на вредители? И на подобен въпрос другарят Орджоникидзе е длъжен да отговори. Но какво може да отговори другарят Орджоникидзе? Нищич-ко! Пленумът няма да приеме оправданията на другаря Орджоникидзе. В трудно, сложно, трагично положение е изпаднал другарят Орджоникидзе. Не е за завиждане. И дали ще защитава своите вредители, или не, дали ще се разграничава, или не — пленумът няма да го слуша. И в единия, и в другия случай го очаква сърдечен удар. Така че за другаря Орджоникидзе е най-добре да получи сърдечен удар преди пленума. Сърдечният удар е нещо нормално, народът ще го разбере. Ето какъв въпрос стои сега пред другаря Орджоникидзе: дали да се прости с живота като любимец на партията и народа, или като враг на партията и народа. Върху този въпрос мисли той, този въпрос решава. Ето върху какво мисли той днес.

Отново се разходи из стаята и изведнъж попита:

— Бяхте ми казвали, че другарят Орджоникидзе има четири револвера.

— Да.

Сталин поклати глава.

— Лошо е, когато някой има голямо количество лично оръжие. То непрекъснато му е пред очите. В момент на душевна слабост може да му хрумне и себе си да застреля. Случва се. Особено с хора, които лесно се палят, като другаря Серго. Той добре знае: когато Томски се застреля, партията направо заяви: „Оплете се във връзките си с троцкистко-зиновиевските терористи“. Орджоникидзе добре разбира, че партията няма да каже или напише такова нещо за него, партията няма да опозори името на другаря Орджоникидзе със съобщение за самоубийството му. Вярно, с болно сърце се живее трудно, човек не може да принася такава полза за партийното дело, каквато би могъл да принася. Случва се понякога. Например дъщерята на Карл Маркс Лаура и нейният съпруг Пол Лафарг. Видели, че не могат да бъдат полезни за делото на социализма и се самоубили. Хем не бяха толкова стари. Така и другарят Орджоникидзе не може да живее повече с болно сърце.

Сталин застана пред Ежов, печално добави:

— Страхувам се, че другарят Серго няма друг изход…