Анатолий Рибаков
Страх (9)

9.

Саша постоя още малко с момчетата, после отиде да си вземе куфара, беше го оставил при багажа на Ксения.

— Чаках ви — каза Ксения, исках да изляза, моля ви, наглеждайте за малко децата.

— Няма да се бавите, нали?

— Десет минути, не повече.

— Отивайте.

Момиченцата седяха кротко, тихо, притиснати едно до друго.

На Саша му беше жал за тях. Разбира се, те не знаят, че баща им е арестуван, но виждат колко е разтревожена майка им, разбират: нещо се е случило. И другите деца тук изглеждаха потиснати и нещастни, объркването и угрижеността на възрастните се предаваха и на тях, и те седяха също тъй покорно върху бохчи и куфари, нито смях, нито усмивка, нито обичайните детски лудории.

Саша погали по-голямото:

— Ти как се казваш?

— Лена.

— Лена, Елена, Хубавата Елена. Знаеш ли я тази приказка?

— Не се казвам Елена, а Марлена.

— А-а — сети се Саша. — Разбирам, „Маркс-Ленин“. Ами ти? — попита по-малката.

Тя прошепна нещо неразбираемо.

— Как, как? — отново попита Саша.

По-голямата поясни:

— Тя се казва Лина, това означава Сталина.

Имената на момиченцата обясняваха много неща за семейството.

Саша ласкаво потупа Лина по бузката и точно тогава из салона плъзна лек шум, тълпата неспокойно се раздвижи — по тези признаци Саша се бе научил да определя, че приближава наряд.

Патрулните спряха пред Саша. Вече по навик и спокойно той извади паспорта си: патрулът беше същият.

И наистина, след като погледна паспорта, старшият го върна и кимна към децата:

— Чии са?

— На една жена, излезе за малко.

— Каква жена, как се казва?

— Не знам, стоеше тук, каза ми: „Ще изляза за малко, наглеждайте децата“.

Старшият приклекна до Лена:

— Момиченце, как се казваш?

— Марлена.

— Браво, Марлена! Ами фамилното ти име? Знаеш ли го?

— Знам го. Павлова.

— Па-авлова — доволно проточи лейтенантът, — Павлова, казваш — и се спогледаха с колегата си.

Значи, търсеха именно Ксения. И ей го на, колко бързо и лесно откриха следата. Не бе успяла да замине.

— Добре тогава — патрулният отново се обърна към Лена, — а къде е майка ти?

— Мама е тук, само излезе за малко.

— Ами татко ти?

— Татко… — Тя кой знае защо погледна Саша, — татко… замина за Красноярск.

— Значи при него отивате?

Момиченцето не отговори.

Патрулният стана, продължи с колегата си, но без да изпуска от полезрението си децата и вратата. И щом Ксения се върна, нарядът тутакси пое към нея. Сега ще задържат тази нещастница и ще я отведат с децата й в комендатурата — Саша изобщо не се съмняваше в това. Ах, лошо, лошо…

Понечи да вземе куфара си и да отиде при момчетата, те продължаваха да стоят пред касата, но и той беше в полезрението на патрулните и ако си тръгнеше неочаквано с багажа, можеше да им се стори подозрителен, щяха да го сметнат за спътник на Ксения, за неин познат или познат на мъжа й, по-добре да си остане на мястото, да стои с безразличен вид като всички наоколо. Дори до момчетата не бива да се приближава, за да не предизвика подозрения, че се кани да замине именно с тях.

И вчера, и завчера, през всичките тези дни отвеждаха някого за проверка на документите, нагло, пред всички грабваха хората, знаейки, че никой не ще гъкне да ги укори. И опашката покорно се разтваряше, правеше път, успокоявайки съвестта си, че току-така не водят в комендатурата, сигурно има за какво.

— Ваш ли е багажът? Ваш ли е този? — строго питаше патрулният съседите на нещастника.

— Не е наш… не е наш… — припряно отговаряха запитаните, свиваха рамене, че нали, нищо не знаем, нищо не сме видели и представа нямаме чий е този багаж.

Никой в нищо не искаше да се намесва. Хората се тресяха от страх. Радиото гърмеше из целия площад: „Изменници!“, „Врагове!“, „Шпиони!“, „Вредители!“ Все така се разкайваха за престъпленията си подсъдимите и тълпата малко по малко взе да изпада в паника. През нощта някой събори от пейката метална туба, тя се удари в пода и жените веднага уплашено запищяха. Ако това се бе случило преди месец, някой щеше да изпсува по адрес на непохватния собственик и с това щеше да се приключи. А сега не спаха и шумяха, и обсъждаха чак до сутринта — че нали, и в Тайшет може да хвърлят бомба, бомби се хвърлят там, където има много хора.

През това време патрулните стигнаха до Ксения.

— Вашите документи!

Ксения възприе това по-спокойно от предния ден — вече на два пъти бяха проверявали документите й.

Отново извади паспорта нейде изпод палтото си.

Патрулният го прелисти, вдигна поглед към Ксения, дълго сверява лицето й със снимката, но не й върна паспорта.

— Елате с нас в комендатурата, гражданко!

— Не, не! — извика тя. — Защо? Аз съм с деца…

— Децата ще почакат, скоро ще се върнете.

Момиченцата се разплакаха, вкопчиха се в майка си.

— Тръгвайте, гражданко! — още по-строго повтори патрулният.

Отведоха Ксения. На вратата тя се извърна, за последен път погледна дъщерите си, лицето й бе обляно в сълзи.

Саша прегърна момиченцата, те трепереха в ръцете му, малки, нещастни.

— Хайде, деца, не плачете! Майка ви отиде за билети. Ще вземе билетите, ще се върне за вас и ще заминете.

Така ги успокояваше, макар да беше сигурен, че няма да пуснат Ксения, а ще пратят някого от комендатурата за децата и куфара.

Но никой не идваше.

И Саша се притесни. А на всичко отгоре по радиото предаваха последните думи на подсъдимите, чу името на Пятаков, а Пятаков открай време бе свързан в паметта му с Иван Григориевич и Марк.

Марк се отрече от Саша, отхвърли го от себе си. Саша бе разбрал това от майчините си писма: нито в едно, дори с намек тя не споменаваше вуйчо му. Разбира се, самолюбието му страдаше, пък и той обичаше Марк може би повече от баща си, но какво да се прави, в края на краищата преболедува и това. Дано поне арестуването на Пятаков не се отрази на съдбата на Иван Григориевич и Марк!

Пятаков призна държавното обвинение за основателно:

„Твърде остро осъзнавам престъпленията си и не смея да ви моля за снизхождение. Не смея дори да ви моля за пощада.

След няколко часа вие ще произнесете присъдата си. И ето че стоя пред вас окалян, смазан от собствените си престъпления, лишен от всичко по собствена вина, изгубил своята партия, без приятели, изгубил семейството си, изгубил самия себе си…“

След него бе дадена думата на Радек:

„Граждани съдии! След като признах, че съм виновен в измяна на родината, всяка възможност за защитни речи е изключена…“

Нещо захриптя във високоговорителя, разбираха се само отделни думи. Саша се ядоса: искаше му се да чуе Радек.

„… Получавах директиви и писма от Троцки, които, за съжаление, изгарях… Ние, и аз в това число, не можем да искаме никакво снизхождение…“

Шестов:

„Искам само едно… да застана на ешафода и с кръвта си да измия петното на родоотстъпничеството.“

Страшни думи! А как ли се чувстват сега роднините му, жена му, децата му? Шестов… Какво ли бе говорил той на разпита? Тези дни по радиото се чуха толкова имена, звучаха толкова признания, кое от кое по-страшно, много неща се бяха преплели в съзнанието му. Не, спомни си! По указание на Шестов, май в Прокопиевка, бил уреден таен склад за динамит. Наблизо играели деца на миньори, копнали в пръстта, динамитът избухнал и всички загинали. Било през 34-та година. Саша онемя от изненада: през трийсет и четвърта той бе осъден заради една епиграма в институтския вестник, а Шестов с пръст не са го пипнали — и за този склад, и за децата. Нещо повече, Шестов си призна, че пет години е водил подривна работа из мините и рудниците в Кузнецкия басейн, че е вербувал хора, организирал е убийства, участвал е в ограбване на банка за субсидиране на терористични и диверсионни групи. А в НКВД значи не са знаели това? Грабете банки, момчета, убивайте хора, а ние ще поспим… Кого лъжат, кого „будалкат“, както казват из тия места?

Всичко е лъжа, всичко е измислено.

И всички признаха. Хора с легендарни биографии, чиито имена гърмяха само преди няколко месеца, хора, създавали тази държава, потвърдиха основателността на предявените обвинения, съгласиха се, че са тласкали собствената си страна към пропаст.

И само Радек, както се стори на Саша, даде да се разбере, че не всичко е в ред на този процес.

Писмата на Троцки, за съжаление, изгорил. Значи те не са приложени към делото? Пита се: съществували ли са изобщо тези писма и дали Троцки ги е писал?

За писмата е лъжа. Нали и Шестов каза, че чрез Седов в Берлин е получил писма от Троцки, за да ги предаде в Москва. За конспирация писмата били скрити в нови обуща. Едното било адресирано до Пятаков, второто — до Муралов. Къде са тези писма?

Миналия август, когато още беше в Мозгова и препрочиташе материалите от процеса срещу „Обединения център“, Саша бе убеден, че вместо Зиновиев и Каменев пред съда са извели гримирани актьори. Или са действали на подсъдимите с някакви лекарства, с хипноза. И все пак Иван Никитич Смирнов провали този техен спектакъл.

Какво остава в такъв случай — изтезания ли? Дяков не го измъчва. Пък и изтезанията се съчетаваха в представите му със средновековието, с инквизицията. Безумие би било дори да се помисли, че в наше време някъде изгарят стъпала, набиват клинове в чашката на коляното, бесят за краката, а под главата разпалват огън, или правят „шпикован заек“ — няколко пъти прокарват по гърба валяк с набити пирони и изрязват цели ивици кожа и месо. Не, в следователския кабинет не може да се пали огън, така че едва ли днес изгарят стъпала, не би минал и „шпикованият заек“: осакатен човек не може да се извади на процес. Сигурно бият, до смърт. Бият така, че никой не издържа. Затова клеветят и себе си, и другите…

Саша погледна часовника. По дяволите! Ще стане почти цял час, откак отведоха Ксения, а никой не идва за децата. А може би това означава, че ще я пуснат? Предишните дни, когато тук задържаха хора, почти веднага идваха за багажа им! Скоро ще пристигне влак N 116, какво ще прави, ако Ксения не се върне дотогава?!

Дали той да заведе момиченцата в комендатурата? Взехте майката, вземете и децата й! А те ще отговорят: „Тебе какво те засяга? Защо се месиш? И ние знаем, че майката има деца. Защо се застъпваш? Какъв си й? Покажи си документите! Аха, бил си изселен в Кежма, значи оттам се познаваш с Павлови. Затова си се загрижил. Значи ето с кого е бил във връзка врагът на народа Павлов — със заточен контрареволюционер, тъкмо той те е освободил, ясно! Та пак да вредителстваш, да вършиш злини! Да го задържим, кучия син! Намерил се помагач, адвокат, хайде де!“ И ще го приберат, ще го грабнат „за изясняване“ — и ето ти я новата присъда.

Може и да преувеличава, наплашен от тези викове и вопли, дето непрекъснато се носят от високоговорителя, наплашен от вида на затворниците, поставени на колени в снега. Може. И все пак е рисковано да ходи в комендатурата.

Но какво ще прави, ако момчетата му купят билет, а никой не дойде за децата? Беше ги настанил върху куфара и те дремеха, опрени едно на друго. Да ги остави тук? Нали в края на краищата трябва да ги вземат, длъжни са да ги приберат! Нали не могат, след като са арестували майката, да захвърлят на произвола на съдбата малки деца! И то на гарата!

И Саша непрекъснато поглеждаше към касата: почнали ли са да продават билети, и все повече се нервираше. По дяволите, дано поне влакът закъснее!

Погледна часовника си — оставаха 15 минути до идването на влака. И точно тогава тълпата около касата се раздвижи, явно бе дошъл касиерът, значи влакът ще пристигне навреме. Навалицата се сгъсти и Саша изгуби от очи момчетата.

Сега вече не откъсваше очи от мястото, където се намираше гаровата комендатура, като същевременно се вслушваше в гласа на говорителя, който обявяваше по радиото присъдите:

„Пятаков Юрий Леонидович, Серебряков Леонид Петрович — на най-тежкото наказание, разстрел.

Муралов, Дробнис, Лифшиц, Богуславски, Князев, Ратайчак, Норкин, Шестов, Турок, Пушин, Граше — на разстрел.

Соколников и Радек — на десет години…“

Той не доизслуша присъдите: от комендатурата излязоха четирима военни, двамата свърнаха към касата, а двамата тръгнаха към тях. Е, край. Не, военните подминаха. Да не би в комендатурата да са забравили за децата?

Както винаги, когато отваряха касата, се раздвижи и общата опашка, на която се бе наредил Саша. Тя не намаляваше, обратното, увеличаваше се, там заставаха и хората, които бяха стояли настрана с багажа си, уточняваха кой след кого е, спореха. И когато след пет минути касата се затваряше, опашката моментално се успокояваше, всички се пръсваха по местата си, за да потънат отново в безнадеждното си очакване.

Така стана и този път, макар че сега по-дълго продаваха билети, те стигнаха дори за двама-трима от общата опашка. Значи, ясно: командированите са получили билети.

И тъкмо си бе помислил това, когато видя Вартанян, той си пробиваше път към него, размахвайки билет:

— Хайде, по-бързо! Нашите вече тръгнаха за влака.

— В кой вагон сме?

— В пети — бързо отговори Вартанян. — Тръгвай!

Момиченцата отвориха очи. Малкото пак се разплака.

— Тихо, Лина, тихо!

— Какво, да не са твои? — облещи се Вартанян.

— Не бе, не са мои — отчаяно издума Саша, — чужди са, но разбираш ли, трябва да ги уредя някак.

— Уреждай ги по-бързо, не се туткай! — и хукна.

Какво да прави?! Всичко пропада. Ама и той има един късмет! Ако не замине с този влак, никога няма да мръдне оттук. Но какво да прави? Да вземе децата със себе си? Глупаво, смешно. Трябва да дойдат да ги вземат, да вземат и багажа. Из цялата страна арестуват, затварят бащи, майки, сигурно изпращат някъде и децата им. И тези ще бъдат прибрани. Трябва ли и той да погине заради тях!

Безпомощно се огледа и срещна погледа на жена с разкопчан жакет от плюш, седнала близо до тях. Немлада, с простодушно, приятно, открито лице. Беше видяла как отведоха Ксения, сигурно и тя съжаляваше момиченцата. Саша се хвърли към нея:

— Гражданко, ще понаглеждате ли децата? Имам билет за влака, закъснявам! Помогнете, а?

— Ох, не мога, синко, не мога. Не се сърди.

Впрочем той и не беше разчитал на нея.

— Синко — жената го викна с пръст да се понаведе.

Саша се наведе. В деколтето й видя връвчица с кръстче.

— Слушай, синко. Никой няма да ти помогне. Сега всички ни е страх.

Добре, стига! С тая лелка само си изгуби времето! Страхът е изял у хората добротата, милосърдието, съвестта, всичко! Но и той не бива да се бави нито минута повече. Какво сега, той ли ще оправя света?!

Саша взе куфара си. Момиченцата го гледаха.

Не, дявол да го вземе, не може да ги изостави! Не може да си тръгне! Никога няма да си го прости! Цял живот ще се измъчва! Ще ги отведе сега в комендатурата и да става, каквото ще!

Как обаче да ги вдигне на ръце, би стигнал по-бързо, жалко, по дяволите, че не смени куфара с торба, щеше да му е по-лесно.

— Я сега да видим — каза на децата, — хайде у мен!

И се запъна.

Някъде отстрани изскочиха същите двама патрулни. Единият вдигна куфара на Ксения и бохчата, другият каза на децата:

— Хайде, деца… Да вървим, да вървим… Отиваме при мама…

Саша не чу края на фразата. Разблъска хората, втурна се към вратата, изскочи на перона.

Пред него, набирайки скорост, минаваше последният вагон на влак 116.