Анатолий Рибаков
Страх (8)

8.

На третия или четвъртия ден на гарата се появи жената с децата — спътницата на Саша от Кежма. Шалът на главата й се бе разкривил, в едната ръка държеше куфара и чантата, в другата — малкото момиченце, голямкото, едва догонвайки майка си, влачеше бохча.

Жената си проби път до чакалнята, безпомощно се огледа, не можеше да се ориентира в тази бъркотия, не знаеше къде да се прислони с децата, къде да си остави багажа.

Но къде ли е била през тези дни? Явно са я приютили познати, търсили са й билети, но не са успели да намерят, а ги е било страх да я държат повече, дори децата не са оставили при себе си — инак тя нямаше да ги доведе вечерта на гарата.

Саша отиде при нея:

— Здравейте!

Жената трепна, после едва забележимо кимна — позна го.

— Дайте да ви помогна!

Взе от ръцете й багажа, бохчата от по-голямото момиченце, поведе ги навътре в помещението, намери място край стената, остави куфара, сложи децата да седнат на него, намести наблизо бохчата.

— В куфара няма ли нещо чупливо?

Жената не отговори, сякаш не бе чула въпроса, мълчаливо и объркано изгледа Саша и все така мълчаливо пое след него към опашката, където последен бе застанал висок червенокос селянин.

— Стойте зад него. Дори да отидете за известно време при децата, той се вижда отдалече, няма да се изгубите.

Тя кимна в знак, че е разбрала. И заби очи в пода. Не благодари на Саша, не го попита дълго ли ще трябва да чака. И той за нищо не я попита: в такова състояние едва ли би могла да води смислен разговор.

После децата ожадняха, жената не знаеше откъде да вземе вода и като взе от ръцете й чайника, Саша изтича за вряла вода за чай, после тя заведе децата в клозета, потънала в нечистотии барачка близо до гарата, а той остана да пази куфара. А на другата сутрин стоя при децата, докато тя отиде на пазарчето за хляб и мляко.

— Ще хапнете ли с нас?

— Вече ядох — усмихна се Саша и шеговито добави: — Само не знам как да ви благодаря за поканата — „благодаря ви, гражданко“ или „благодаря ви, другарко“.

Жената го погледна уплашено, сякаш в думите му се криеше някаква измама, и неохотно, след пауза, каза:

— Казвам се Ксения.

Без бащино и фамилно име, просто Ксения.

— Ето че се запознахме, аз пък се казвам Саша.

Искаше да добави още нещо шеговито, за да я ободри някак, но не успя да измисли нищо.

Ксения се взираше нанякъде през рамото му, очите й станаха кръгли от ужас, хлябът изпадна от ръцете й и чак когато се огледа, Саша разбра какво я е уплашило. На няколко крачки от тях патрулът проверяваше документи.

Ксения заотстъпва към стената, сграбчи куфара, погледът й се замята от децата към патрулните, после към вратата, стори се на Саша невменяема.

— Не се тревожете — тихо каза той, — стойте спокойно.

Отстранил с ръка Саша и без да отвори неговия паспорт, патрулният приближи до Ксения. Набито око имаше: веднага разпозна новите фигури.

— Вашите документи, гражданко!

Някъде изпод палтото си тя с треперещи ръце извади паспорта.

Патрулният го погледна, прелисти го, кимна към децата:

— Чии са?

— Мои.

— Защо не са вписани в паспорта ви?

— Вписани са в паспорта на баща си.

— Закъде пътувате?

— За Красноярск.

Патрулният й върна паспорта, тръгна след колегите си. Ксения приседна на бохчата, обхвана с ръце главата си.

Саша излезе на перона да пуши.

Оня подвижният, с избитите зъби, пак се въртеше около високоговорителя, хвърли поглед към Саша, но не посмя да го заговори:

Предаваха речта на главния обвинител Вишински.

Саша слушаше разсеяно: този врътльо край него му пречеше да се съсредоточи.

Не му се връщаше в чакалнята, видът на тази нещастна Ксения късаше сърцето му, и друга мисъл го тормозеше: вече пето денонощие се мотаеше на гара Тайшет, ами ако патрулът се смени и новият не повярва на версията му за тъщата? Тогава ще му вземат паспорта, ще го помъкнат в комендатурата и повече няма да го пуснат.

Саша оглеждаше командированите, може някой от тях да му помогне. Но разбираше: срещу едно командировъчно няма да дадат два билета. И все пак от време на време приближаваше до опашката, взираше се в тях. Може пък…

Сутринта на шестия ден видя до касата трима млади мъже, весели, напористи, тропат с юмруци по прозорчето. Веднага си помисли, че са геолози, търсачи на руда, но пък какви ти геолози и търсачи на руда през януари в Сибир? Може би са комсомолски работници? Саша се опитваше да отгатне. Бяха с еднакви полушубки, валенки, калпаци, на гърбовете им — раници. Не приличаха на комсомолски работници. Саша си проби път към касата, застана близо до троицата. От разговорите им, от отделни думи и шеги определи, че са московчани, зарадва се. Изпита радост и от факта, че бе отгатнал — бяха геолози.

Едното момче беше много високо, но с тесни рамене, имаше меки, правилни черти на лицето, по нещо напомняше отец Василий, което веднага предразположи Саша. Казваше се Олег, колегите му го наричаха Олежка, и изпъкваше не само с ръста си, но явно им беше нещо като отговорник, държеше се най-нахакано.

Когато от касата излезе началник гарата, Олег веднага се обърна към него:

— Кога най-сетне ще получим билети?! Нали ви казах: изпълняваме задача на Народния комисариат по пътищата.

— Щом сте оттам, трябва да имате запазени места.

— Ама нали ви обясних — нашият институт прави изследвания за Народния комисариат по пътищата. Знаете ли, че се проектира железопътно отклонение към Уст-Кут, или не знаете?

— Всичко знам — отсече началник гарата, — ама няма места! Когато има места, тогава ще заминете!

— Ще телеграфираме до Москва — закани се Олежка.

— Ако щете, и до Господ Бог телеграфирайте. Иркутск не ни дава места.

— Саботирате проектирането на пътя! — строго реагира Олежка.

— Не ме плашете! Не мога да ви откарам на гърба си. Стига сте вдигали шум!

И се отдалечи.

— Места няма, билети няма, вагони няма — Саша на смях имитира тукашния диалект на началника, за да се разговори с московчаните.

— Говедо! — изруга Олежка. — Втори ден ни мотае тука.

— Втори, нали — каза Саша, — а аз вече шести ден не мога да тръгна.

Разговорът стана. Момчетата работели в някакъв проектантски институт, Саша така и не можа да разшифрова сложната му абревиатура. Изпълнявали задача по проектирането на железопътно отклонение Тайшет — Уст-Кут. През лятото били в експедиция по река Лена, из селищата — Уст-Кут, Осетрово, правили проучвания, после се върнали в базата си в Тайшет, забавили се тук с обработката на данните, сега я завършили и тръгнали да отнесат материала в Москва. Олежка дори се оказа от Арбатския район, живеел на „Болшой Афанасиевский“, учил в 9-о училище, на „Староконюшенний“.

— Зная го това училище — каза Саша, — бившето „Медведниковско“. Ходехме там в гимнастическия салон. И аз съм арбатец, живея в блок 51, където е кино „Арбатски Арс“, знаеш ли го?

Олежка знаеше и кино „Арбатски Арс“ и блока на Саша, там живели негови приятели, например Мелик-Парсаданов.

— Гриша?

— Ами да!

— Та ние сме в един вход. С неговата сестра Рита… познаваш ли Рита?

— Разбира се!

— С нея бяхме в една паралелка.

— Е — усмихна се Олег, — приятно ми е, че те срещнах тук…

Дружелюбието му окуражи Саша.

— Слушайте, момчета — тихо каза той, — помогнете ми да замина, нямам командировъчно.

— Но как си се озовал тук?

— Любовни истории — измисли начаса Саша.

— Командировъчното ни е общо, за тримата — замисли се Олежка.

— Абе касиерката ще разглежда ли командировъчните? — възрази другото момче, чипоносо, със светъл перчем, но кой знае защо с арменското име Вартанян.

— Ще ги разглежда — каза Олежка.

— Вмъкни го в командировъчното тогава, то е написано на ръка.

Говореха си тихо, за да не ги чуят съседите от опашката.

Олежка извади от джоба си командировъчното. Наистина беше написано на ръка, но на служебна бланка и заверено с печат.

— Ето тук го впиши — посочи му Вартанян.

— Ами в Москва какво ще кажем?

— В Москва ще го зачеркнем, ще кажем, че са искали да пратят още един човек, после са се отказали и са го зачертали.

— Но откъде да намеря такова мастило?

О, господи, нима всичко ще рухне заради мастилото? Обикновено лилаво мастило, но къде ще се намери тук, на гарата?

— Може касиерката да има мастило — Саша се мъчеше да скрие вълнението в гласа си, — защо не я помолим?

Пак се появи началник гарата. Поспря се и мрачно попита Олег:

— Не искате ли да се качите до Красноярск? Оттам има връзка за Москва.

— Ще се качим.

— Дай командировъчното.

Олег даде командировъчното. Началникът го опря на вратата, хвърли недоволен поглед на момчетата и попита:

— Колко сте?

— Четирима — отговори Олег.

В ъгъла на удостоверението началникът написа 116 и 4. Първото число означаваше номера на влака, второто — броя на билетите.

Това беше голям късмет. От Красноярск тръгва влак Красноярск-Москва, да се качиш на него е много по-лесно, в краен случай може да се иде до Новосибирск или дори до Свердловск, а там всеки ден има влакове до Москва.

Саша подаде парите за билета, Олег не ги взе:

— Във влака ще се разплатим. 116-и ще дойде чак след два часа.

— Благодаря ви, момчета — Саша погледна Олег, Вартанян.

— Ще кажеш благодаря, когато вземем билетите.

Третият младеж не се намесваше в разговора, усмихна се иронично, когато Саша обясни всичко с любовните си истории, не повярва, но и не възрази да му вземат билет. Стоеше извърнат към вратата, слушаше речта на Вишински.

„Това е банда престъпници, които по нищо не се различават от обикновените пладнешки разбойници… Това е шайка шпиони, терористи и диверсанти… Тези «политически дейци» не са се свенели да развинтят релси, да преобърнат влак… да пуснат газ в мина… няколко десетки работници… вероломно да убият инженер. Да подпалят завод. Да хвърлят във въздуха деца в динамитна яма…

В единство с целия наш народ аз обвинявам тези брутални престъпници, достойни само за едно наказание — разстрел, смърт!“