Анатолий Рибаков
Страх (6)

6.

Нина дълго обмисля съвета на Алевтина Фьодоровна. Кой си спомня вече, че Будягин й е дал препоръка? Кой знае, че е ходила у Лена? Никой. Виж, когато името на Будягин се появи във вестника, тогава ще направи тази стъпка. А сега? Защо да се пъха на вълка в устата?

Ще почака. Но тилът й трябва да бъде подсигурен. Поне вкъщи да не я нервират. И от думи е време да премине към дела.

Но излезе, че не е толкова лесно да замени стаята. Трудно е да получиш две стаи срещу една, и то прилични. Нина даде обява за замяна, започнаха да й се обаждат. Но предложенията бяха неприемливи: стая до кухня, шест квадрата, друга — в общежитие, пак шест квадрата, преградена от съседната стая с шперплат — една кухня и една тоалетна за двайсет семейства. Друга стая в сутерен, прозорецът над тротоара. Все такива. Нина би се съгласила на всякакво предложение, но Варя… Щом чу един телефонен разговор на Нина и схвана за какво става дума, тя попита:

— Май се каниш да заменяш стаята?

— Да. Мисля, че това ще е най-правилното решение за нас двете.

— И аз мисля така — съгласи се Варя, но имай предвид, че няма да отида в сутерен, общежитие или в някое село.

В обявата Нина бе посочила в какви часове може да се обаждат. Но се звънеше и сутрин, и следобед, и вечер. Съседите правеха физиономии, нищо не излизаше от това начинание.

 

 

А след някое време тревогите, свързани с Варя, изобщо отстъпиха на заден план. На преден излязоха неочакваните събития, започнали в училище поради конфликта между Алевтина Фьодоровна и дружинната ръководителка Тамара Наседкина или Туся.

Нина не можеше да понася тази оперена бъбрива комсомолка, необразована, кой знае как попаднала в Москва, след като завършила гимназия нейде в провинцията. „Благодарение на сладурската си физиономия и безотказността“ — подхвърли веднъж Алевтина Фьодоровна. Но странно, въпреки тази характеристика Алевтина Фьодоровна търпеше Туся. Туся пък редовно провеждаше пионерски сборове, събрания, търчеше, шумеше, украсяваше Лениновия кът, районният комитет на комсомола гледаше на нея с добро око. Алевтина Фьодоровна не изискваше от нея нищо повече, веднъж каза на Нина: „Всичките са празноглави, хвани едната, че удари другата.“

От есента на миналата година бе започнала подготовката за стогодишнината от смъртта на Пушкин. В работата се включи и Туся. Пионерите разучаваха стихотворения от Пушкин, едно момченце започнало да декламира: „Зима, крестъянин торжествуя…“, но Туся го прекъснала:

— Селянинът не може да тържествува. При крепостното право не му е било до тържествуване.

И го накарала да научи нещо друго.

Тази история стигнала до ушите на Алевтина Фьодоровна и на педагогическия съвет тя доста злъчно осмя Туся и й забрани да се занимава с подготовката за юбилейното тържество. Има кой да се занимава с това.

— Подготовката е включена в плана на районния комитет на ВЛКСМ — неочаквано злобно отвърна Туся, — не можете да ми забраните.

Алевтина Фьодоровна я погледна мълчаливо, отвори папката си, извади един вестник, разгърна го, намери мястото, което й трябваше, очерта го с червен молив и го подаде на Туся.

— Прочети това. На глас.

По лицето на Туся се изписа колебание: да чете или да не чете.

Възрастните педагози, насядали край дългата маса, я гледаха мълчаливо.

— Вече съм го чела — заяви Туся.

— Щом не искаш — заключи Алевтина Фьодоровна, — добре, ще го направим ние.

Оправи си очилата, зачете бавно и внушително:

— „Цялата пионерска работа в училище трябва да се провежда със знанието на директора. Пионерската работа е част от възпитателната работа на училището като цяло. Обществената дейност и на комсомола, и на пионерската организация трябва да бъде насочена към борба за качество в обучението.“

Тя сгъна вестника, пъхна го отново в папката.

— Съгласна ли си с това постановление?

— Съгласна съм — прошепна със сведени очи Туся.

— Тогава го изпълнявай. В обратния случай ще трябва да си смениш работата.

Но с това историята не приключи.

На 1 декември 1936 година се навършиха две години от деня на убийството на Киров.

На пионерски сбор Туся разказала за това страшно злодеяние. После казала на третокласника Козлов да прочете една страница от книгата за детството на Киров. Но щом Козлов отворил книгата, съученикът му Глазов извикал:

— Неговият баща е убил Киров!

Козлов се разплакал:

— Не е вярно! Татко никого не е убивал!

— А защо го разстреляха? За какво? Не беше ли заради Киров? — не мирясвал Глазов.

— Баща ти разстрелян ли е? — попитала Туся.

— Да — преглъщайки сълзите си, кимнал Козлов.

— Тогава наистина не бива да четеш за Киров — взела му книгата Туся, — седни си.

По този повод между двете стана нов сблъсък. Вярно, бащата на Козлов е бил обявен за „народен враг“, името му дори е било споменато на някакъв процес, но какво е виновно момчето, пионерът?

Горе-долу такъв бе смисълът на въпроса, който Алевтина Фьодоровна зададе на Туся на педагогическия съвет. Деликатна тема — в училището имаше много деца на репресирани. Но Алевтина Фьодоровна добре разбираше каква обстановка ще се създаде, ако се поощрява детската жестокост.

— Глазов изрази своето отношение към враговете на народа — предизвикателно отвърна Туся, — той е дете, не умее да произнася речи. Както го е мислил, така го каза. Аз нямам право да му запушвам устата.

— А защо накарахте именно Козлов, сина на народен враг, да чете за Киров?

— Не знаех, че баща му е разстрелян — простодушно отговори тя.

— Такива неща трябва да се знаят. Ако бащата на ваш пионер е враг на народа, вие сте длъжна да го знаете. Нямали сте право да не го знаете! Вие сте длъжна да знаете всичко за всеки пионер, ако ли не, тази работа не е за вас — Алевтина Фьодоровна строго изгледа всички насядали около масата, — представете си само, по случай годишнината от убийството на Киров се дава трибуна на син на народен враг!

Туся прехапа език. И този път не съумя да надвие опитната в партийните интриги стара комунистка.

Но старата комунистка подцени способностите на младата.

Няколко дни по-късно на двора Туся извади пред строя второкласника Борка Кауфман, син на инженер от ЗИС, и накара всички да скандират „Таткото на Боря враг е на народа!“, „Таткото на Боря враг е на народа!“. Малкият Боря стоеше изправен, с ръце по шевовете и прехапал устна, едва сдържаше сълзите си. Не издържа, изхлипа и строят тутакси ревна още по-радостно: „Таткото на Боря враг е на народа“.

Беше отвратително зрелище. Нина се задави от възмущение, но не можеше пред всички да се скара на Туся, не беше педагогично, пък и нямаше право да се меси в работите й. Алевтина Фьодоровна с ледена физиономия мина покрай строя и влезе в кабинета си.

При нея влезе и Нина.

Алевтина Фьодоровна си свали палтото, окачи го в ъгъла и без да се извръща, попита:

— Какво има?

— Алевтина Фьодоровна… Такова строяване… Та това са деца!

— Знам, че са деца — мрачно отвърна Алевтина Фьодоровна.

Както се разбра по-късно. Туся й заявила, че провежда тези строявания по указание на районния комитет на комсомола и ще ги провежда и занапред. Ако Алевтина Фьодоровна не й вярва, ето, моля, телефона на секретаря на районния комитет, директорката може да провери.

Алевтина Фьодоровна не се обадила.

Следващия път пред строя била извадена Лиля Евдокимова. И всички отново дружно скандирали: „Таткото на Лиля враг е на народа“. „Таткото на Лиля враг е на народа“. Единайсетгодишната Лиля не заплакала, стояла с наведена глава, но след сбора грабнала чантата си избягала от училище.

Такива спектакли се правеха всеки ден. Успеваемостта взе да пада, децата бягаха от часове с надеждата да не ги извадят пред строя, но тези уловки не помагаха — явно Туся имаше точен списък.

Че е дошъл редът на Альоша Перевазников, Нина научи случайно, идвайки една сутрин в училището. Альоша й беше любимец, срамежливо момче със силно румени бузи, живееше с втория си баща. Майка му работеше някъде в чужбина. Веднъж Альоша донесе снимка, направена в Испания — смайващо красива жена с прави като на Альоша ресници се усмихваше, притиснала до гърдите си букет цветя.

Месец преди това вторият му баща беше арестуван, Альоша отиде да живее при леля си, някъде до Красние ворота, започна да закъснява за училище и Нина бе принудена с болка на сърцето да му пише забележки в бележника. После той престана да закъснява и каза, че е пристигнала майка му. И когато онази сутрин идваше към училището, Нина я видя за пръв път: с необичайно за Москва дълго кожено палто, гологлава, тя вървеше, прегърнала Альоша през раменете, притискаше го до себе си и го молеше да не плаче пред строя. Нина поизостана; нямаше сили да погледне тази жена в очите, нито да срещне погледа на Альоша.

А след няколко дена майката на Альоша си преряза вените и се хвърли от шестия етаж. Училищната прислужничка, която видяла това, разказа как веднага се събрала тълпа и разграбила от ръцете на мъртвата вносния й часовник и пръстените.

Альоша изчезна от училището.

Пионерските съдилища бяха последвани от изключвания на по-големите ученици от комсомола. Първата изключена бе Ира Петерсон, дъщерята на бившия комендант на Кремъл. Тя не дойде на събранието, защото беше болна. Приятелката й Варя Шчеславская каза, че лични дела се разглеждат само в присъствието на комсомолеца. Шура Максимов, които все никнеше, където не го сеят, се развика: „Искаш още цяла седмица да оставиш комсомолски билет в ръцете на врага?“ „Тя не е враг, а дъщеря на враг“ — възрази Валя. Изключиха Ира, Валя наказаха с мъмрене за примиренчество. На другия ден секретарката на комсомолската организация Тоня Чегодаева подаде молба да я освободят от секретарските задължения, тъй като предишната вечер арестували баща й. Изключиха Тоня, изправиха я пред събранието, свалиха от гърдите й комсомолската значка, значките ГТО /Готов за труд и отбрана/, ГСО /Готов за санитарна отбрана/, ВС /Ворошиловски стрелец/. Тоня беше активистка и първенец по успех, безспорна кандидатка за диплома с пълно отличие — не я получи: след седмица бе интернирана с майка си в Астрахан.

В друго училище се премести и вторият кандидат за диплома с пълно отличие — Юра Беленкий. На комсомолското събрание той отказа да се отрече от арестуваните си баща и майка и когато Шурка Максимов отърча при него да му откъсне комсомолската значка, го плесна по ръката, сам отвинти значката, сложи я на масата и си тръгна, като затръшна вратата. Алевтина Фьодоровна научила, че станал шофьор на камион, нощем возел хляб по хлебарниците — на неговите грижи бе останала малката му сестричка Танечка.

Алевтина Фьодоровна отслабна. Вечният й английски костюм увисна на раменете й, лицето й се покри с червени петна.

А събитията набираха скорост.

През януари на тържеството по случай годишнината от смъртта на Ленин десетокласникът Юра Афанасиев, изнасяйки доклада, сбърка: вместо „почина Ленин“ каза „почина Сталин“. Веднага се поправи, а после показваше конспекта си, където всичко беше правилно. Въпреки това го изключиха от комсомола, искаха да го изключат и от училище, но Алевтина Фьодоровна не позволи — оставаше му половин година до завършването. Наказа го с мъмрене за „невнимателност, прераснала в сериозна политическа грешка“.

И буквално на следващия ден — ново събитие. Десетокласниците Тришченко и Свидерски играели на билярд в Червения кът, там имаше малка маса, играеше се с метални топчета. От нечий удар едно топче скочило от масата, улучило гипсовия бюст на Сталин и му повредило носа. Съобщиха за произшествието на Алевтина Фьодоровна прибраха бюста в чувал и го отнесоха в склада.

На другата сутрин домакинът Яков Иванович с двама десетокласници — Парамонов и Куманин — замина за завода за нов бюст на другаря Сталин, за целта шефовете им дадоха камион ГАЗ-АА.

Получили го, Яков Иванович подписал и се качил в кабината до шофьора, а Парамонов и Куманин — в каросерията, за да крепят бюста. Но по павираната улица той се люшкал, аха-аха да се счупи, затова момчетата намерили въже, прекарали го през решетката зад шофьорската кабина и с краищата вързали бюста през врата.

Благополучно стигнали до училището, влязоха в двора точно през голямото междучасие. Шофьорът свали оградките на каросерията и тогава някакъв малчуган подвикна:

— Вижте, обесили са Сталин! Обесили са Сталин в камиона!

Всички заобиколиха камиона.

Куманин и Парамонов се мъчеха да отвържат бюста от решетката, но ето че довтаса Туся Наседкина и размаха ръце:

— Престанете!

Качи се в каросерията, избута Парамонов и Куманин и нареди на децата веднага да повикат Алевтина Фьодоровна.

Момиченцата се втурнаха в директорския кабинет.

— Алевтина Фьодоровна, Алевтина Фьодоровна! Елате по-бързо на двора. Обесили са другаря Сталин.

Алевтина Фьодоровна нищо не попита, облече си палтото и слезе на двора.

В откритата каросерия стоеше Туся.

— Полюбувайте се, Алевтина Фьодоровна! — тържествуващо я прикани тя, като и посочи вързания за кабината бюст на Сталин.

— Кой е направил това?

Туся посочи застаналите до нея Куманин и Парамонов.

— Иначе бюстът щеше да се счупи — каза Куманин, — непременно трябваше да го вържем.

— Но защо точно за врата? — изврещя Туся.

— Стига си врещяла! — озъби се Парамонов. — Как иначе да го вържем, покажи ти!

Алевтина Фьодоровна погледна въпросително домакина Яков Иванович, той и шофьорът стояха до камиона.

— Пътят беше неравен, можеше и да се строши. На, и шофьорът ще ви каже — обясни Яков Иванович.

— Свалете бюста и го занесете в Червения кът. Само че внимателно — нареди Алевтина Фьодоровна.

— Това си е политическа диверсия — отсечено и зловещо заяви Туся.

— Ще видим — кратко отвърна Алевтина Фьодоровна.

С проверката се зае не Алевтина Фьодоровна, а специална комисия от районния комитет на партията прегледа „сигналите“ — писмото на Туся и група комсомолци от горните класове, в него бе обвинена Алевтина Фьодоровна: пресичала всички опити на пионерите и комсомолците да изразят справедливия си гняв и да осъдят враговете на народа, закриляла децата им, не изключила от училище Юрий Афанасиев, който нагло обявил на събрание, че другарят Сталин е умрял, опитвала се да скрие, че учениците Тришченко и Свидерски, изразявайки своята контрареволюционна същност, счупили бюста на другаря Сталин, наредила да приберат бюста в килера, да се затвори Червеният кът и да се докара нов бюст. Спрямо Тришченко и Свидерски не са предприети никакви мерки. Но с новия бюст на другаря Сталин се погаврили десетокласниците Куманин и Парамонов: обесили го за врата в каросерията на камиона — цялото училище видяло това. Не са предприети мерки и спрямо Куманин и Парамонов.

Тези, както и други факти били резултат от опортюнистичната линия, провеждана от директорката на училището, а именно: изгонила от училището преподавателите комунисти и ги заменила със съмнителни и враждебни елементи, като например преподавателката Ирина Юлиевна Ейнвалд, дъщеря на буржоазен професор и белоемигрант и сестра на разобличен днес десен опозиционер. Преподавателят Юренев, завършил Мюнхенския университет, човек с германска диплома, защитавал буржоазни научни възгледи, преподавателят по литература Мезенцев възпитавал у учениците декадентски настроения, възхвалявал символистите Северянин, Балмонт, Андрей Бели и ги обучавал в проституция, като им разказвал за „Декамерон“ на Бокачо и „Златното магаре“ на Апулей.

И друго обвинение. Върху обложките на ученическите тетрадки, където е нарисуван „Вещият Олег“ с коня, се намирала зашифрована фразата „Долу Сталин“. Закаченото на седлото стреме означавало буквата „Д“, до него завъртулката означавала „О“… На всички ученици бе наредено да откъснат титулните листове и да ги предадат на класните ръководители, които пък да ги предадат на завуча. Но, както се твърдеше в писмото на Туся, били раздадени 250 тетрадки, а откъснатите листове били само 180, следователно 70 вражески рисунки са останали в ръцете на учениците. И директорката на училището, комунистка, гледа спокойно на това.

В писмото се изброяваха и други недостатъци, обичайни в живота на всяко училище, но звучащи не по-малко зловещо, поставени в редицата политически обвинения.

Комисията разпита всички преподаватели, служители, комсомолци, много ученици от горните класове. С всекиго разговаряха отделно.

Насаме разговаряха и с Нина.

Тя не познаваше председателя на комисията, вероятно беше служител от районния комитет на партията. Другите двама членове ги познаваше — заместник-завеждащия от районния отдел по просветата и младата преподавателка по литература от 86-то училище.

Нина се държа достойно. Тя изцяло беше на страната на Алевтина Фьодоровна — кристално чист член на партията. Обвиненията на Туся са злобни измислици, предизвикани от обидата й, защото Алевтина Фьодоровна й направи резонна забележка за Пушкин. Трактовката на Наседкина за стихотворението „Зима, крестъянин, торжествуя…“ е остатък от грубия социологизъм от двайсетте години, осъден от партията. Тормозът над десетгодишни деца на „врагове на народа“ е непедагогичен, „синът не отговаря за баща си“ — така каза другарят Сталин, Туся би трябвало да знае това и да не организира подобни спектакли. Историята с бюста на другаря Сталин е случайност. Безспорно в Червения кът не биваше да се държи билярдна маса, това е грешка, но тя стои там дълги години, и топката е отскочила случайно, тя е сигурна в това и всички го потвърждават. Относно превозването на бюста с камиона: щеше да е много по-лошо той да се счупи в каросерията и децата са намерили единствения изход — вързали са го. Е, лошо са го вързали, не са помислили, не е бивало. Случайна верига от обстоятелства. Сега за преподавателите. Ирина Юлиевна е прекрасен висококвалифициран педагог. Вярно, баща й, прочут литературовед, е емигрирал, но нали Ирина Юлиевна не е забягнала в чужбина: да, брат й е обвинен в десен уклонизъм, но самата Ирина Юлиевна е безпартийна. А пък преподавателят по литература Мезенцев… Тя не е влизала в негови часове, затова нищо не може да каже, но общото информационно запознаване с „Декамерон“ е предвидено в програмата. Колкото до Апулей, въпросът за него е възникнал при четене на Пушкин: „С възторг четеше Апулея, а Цицерон не беше чел…“ Ученикът попитал Мезенцев кой е Апулей, преподавателят му обяснил много сдържано и тактично, но някои ученици, очевидно чели Апулей, започнали да задават въпроси, да хихикат, Мезенцев веднага прекратил всичко това. Не е можел да не отговори кой е Апулей.

Така спокойно и достойно даде обясненията си Нина. Вярно, в училището не липсват недостатъци, къде ли ги няма. Но политическата, педагогическата линия винаги е била правилна, изцяло отговаря на партийните и правителствени постановления за просветата.

Членовете на комисията внимателно слушаха Нина, дамата от отдела записваше отговорите й, не зададоха никакви въпроси, благодариха й и я пуснаха.

Тя си тръгна успокоена, сигурна, че всичко ще се изясни и оправи. Да, нужна е бдителност, но бдителност истинска, партийна, а не показна: Да, трябва да се търсят враговете, а не да се подозира Алевтина Фьодоровна, тази изключително предана партийка, вярна на идеите на Ленин и Сталин. И не бива да допуснем един здрав педагогически и ученически колектив да страда заради някаква интригантка, бездушна и необразована хлапачка.

Ала колективът страдаше. Тягостно е да работиш, когато те наблюдават. Но колегите се оплакваха един другиму предпазливо, две-три думи и се разделяха. И макар Нина да смяташе, че всички са се държали като нея, вчерашната й увереност, че всичко ще се оправи, се изпаряваше. Безспорно времето беше напрегнато, но учителите излизаха пред учениците във ведро настроение, сиреч, всичко е наред, всичко е добре. И Утьосов пееше същото: „Наред е всичко, мила ми маркизо, наред е, да, наред е, да…“ И подобна позиция според Нина беше напълно естествена за хора с чиста съвест.

Съвестта на всички оставаше чиста, но нещо бе надвиснало над училището. И предишните години бяха изпадали в критични, дори кризисни ситуации, но тогава те се обсъждаха, учителите се вълнуваха, спореха, понякога се караха, после се сдобряваха. Сега за нищо не спореха и не се караха, в учителската стая цареше потискаща тишина, думата „комисия“ не се споменаваше, никой не разказваше какво са го питали и какво е отговарял.

Алевтина Фьодоровна все така с твърда ръка ръководеше училището, но беше мрачна и също не говореше много.

Естествено, Нина й разказа с подробности разговора в комисията, Алевтина Фьодоровна я изслуша мълчаливо, вперила поглед в мастилницата. И Нина изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, си помисли, че Алевтина Фьодоровна е съвършено самотна — няма нито мъж, нито деца, нито сестри, нито братя. Няма на кого да се оплаче или да поиска съвет. Гласът й трепна от съчувствие, но Алевтина не обърна внимание.

— Ами хубаво — сухо произнесе тя, — правилно си отговорила.