Анатолий Рибаков
Страх (50)

50.

Глеб е дърдорко, приказва ти какви ли не, но все пак трябва да се провери какво точно му е говорил Леонид.

Повод се намери.

На Почетната дъска окачиха списъка на ударниците за май и юни. Саша отново не намери името си, попита Леонид:

— А мене защо ме няма?

— Ама ти не разбираш ли?

— Слушай, Льоня, може би е по-добре да се махам оттук?

Внимателно се взря в лицето на Леонид. Темерутско или не, все нещо може да се прочете по него.

— Да се махнеш ли? — Леонид вдигна вежди. — Защо? — Той кимна към Почетната дъска. — Това ли ти липсва?

— Дискриминация, разбираш ли? Държат ме само на тухлите, не ми дават свястна работа.

Леонид сви рамене:

— Е, тия неща сам трябва да си ги уреждаш с когото трябва. Дискриминация, а?! — Той се засмя. — Я стига! Ще се оправи. Ама да се махаш?… Да не мислиш, че на друго място ще си по-добре? Пак същото.

Говореше искрено. Значи нищо не е поръчвал на Глеб. Глеб е действал по своя инициатива, искал е да го примами при Семьон Григориевич. Каква свиня! Можеше просто да му предложи, а не да спекулира със забраната. И това ми било приятел! А може да е научил нещо отдругаде? Попита го за Люда, за Елизавета от паспортния отдел. Но ако нещо заплашва Саша, Люда първа щеше да го предупреди. Инициативата си е на Глеб. Решили са със Семьон Григориевич да изкарат повечко пари, трябва им още един човек, асистент, както го наричат, и Глеб се е наел да уговори Саша.

Саша пак работеше на тухлите. Щом не докара плана, в мебелната, да гълта прахоляка на тухлите.

Диспечерът пресметна курсовете, подаде на Саша едно синьо листче.

— За тебе е.

Беше призовка да се яви утре в девет сутринта в районното управление на милицията, да носи и паспорт.

Не беше причинил никакво пътно произшествие, нямаше никакви нарушения. Пък и за нарушения викат в автомобилната инспекция.

— Какво е това? Защо?

— Аз откъде да знам — отвърна диспечерът, — дойдоха от милицията, накараха ме да се разпиша в книгата.

— Ама така ще закъснея за курса.

— Какво да се прави? Може нещо мобилизация да има. Ама каква? Жътвата още не е почнала.

 

 

Вкъщи Саша намери същата призовка. Бабата каза:

— Дойде участъковият, остави призовката, накара ме да се подпиша. Питам го: че какво е сторило момчето, кротко е, не пие. А той: всички не пиете, знаем ви ние. Утре точно в девет, да се яви с паспорта.

Дали да си събере багажа? За всеки случай. Ама какъв случай? Ако искаха да го арестуват, щяха да дойдат тук. Да не би да са научили, че е получил паспорта с връзки, да са завели дело срещу Елизавета? Едва ли… Люда щеше да знае.

Да замине днес, веднага? Но на новото място ще започнат нови усложнения: къде ви е документът от предишната месторабота? Защо в паспорта нямате отметка за напускане на работата, че и за предишното местожителство? Подозрителни документи! С такива не може нито да го регистрират, нито да го приемат на работа.

Колко здраво е оплетен съветският гражданин с всичките тези книжа, сведения, документи! Никъде не можеш се скри!

Добре, ще иде в милицията. Да става, каквото ще.

Много хора бяха дошли преди него, тъпчеха се в коридора, пред входа. Ето новината: в Калинин, се въвеждал паспортен режим, всички лица с паспортни ограничения са длъжни да напуснат града за двайсет и четири часа. Саша дори се учуди: само в един район имало толкова много осъждани хора. Опашката се разделяше на три потока, по букви: А — Ж, 3 — О, П — Я. Застана на своята опашка, мина повече от час, докато стигна до гишето.

Лейтенант прегледа паспорта на Саша, под печата „регистриран“ сложи още един: „отписан“, намери в списъка името му, сложи отметка до него:

— Подпишете тук!

Отзад напираше тълпата. Саша едва успя да прочете: „Предупреждение за напускане на град Калинин“. И се подписа срещу името си.

— От работа ще ви освободят — каза лейтенантът — във връзка с напускането на град Калинин. Администрацията е предупредена. В случай, че не напуснете в рамките на двайсет и четири часа, ще носите наказателна отговорност. Следващият!

 

 

От милицията Саша отиде в автостопанството. Там наистина бяха предупредени. В канцеларията му дадоха обходен лист. С него отиде в гаража, предаде камиона на механика Хомутов. Хомутов не погледна камиона, подписа листа, каза само:

— Малко поработи при нас.

— Няма как.

Домакинът също подписа обходния лист, и диспечерът го подписа — всички пътни документи бяха предадени, и в профкомитета се подписаха — не беше вземал заем от взаимоспомагателната каса. Заключителния подпис сложи Леонид, мрачно го попита:

— Накъде сега?

— Още не знам.

Саша върна обходния лист в счетоводството, там вече му бяха приготвили седемдесет и осем рубли и 24 копейки, двайсет и девет рубли и 23 копейки за неизползван отпуск и Саша ги получи. Секретарката сложи на паспорта му печат — „освободен на еди-коя си дата“, натрака на машината служебна бележка, че Саша е работил в автостопанството като шофьор, не е получавал наказания, освободен е във връзка с напускане на град Калинин…

Докато му я подаваше, секретарката не го погледна. И всички, с които днес бе имал работа в автостопанството, не го гледаха в очите. Само механикът Хомутов каза: „Малко поработи при нас“, а Леонид го попита: „Накъде сега?“ Останалите не изрекоха нито една човешка дума.

 

 

От автостопанството Саша веднага отиде у Глеб. Дълго чука на вратата, никой не отваряше. Повдигна се на ръце над оградата, видя леля му, ровичкаше нещо в градината.

Саша я извика, попита я къде е Глеб.

Тя го погледна с присвити очи:

— Няма го Глеб. Замина.

— Къде?

— Не знам. Може за Ленинград, може и за другаде. Не знам. Каза, че ще ми пише.

— Взе ли си баяна?

— Баяна… — Бабичката се почуди известно време. — Да, взе го… Мисля, че го взе…

И тъй, Глеб бе заминал със Семьон Григориевич.

Чак сега Саша разбра защо Глеб му бе предлагал да замине. „Днес Калинин не е режимен град, утре ще стане режимен“, значи бе надушил, че предстои въвеждане на паспортен режим. Защо не му каза направо? Защото такива неща не се казват. Ако органите научат, че Глеб е осведомен, няма да го пуснат, докато не разберат от кого е получил сведенията. Готвели са акцията тайно, та да сварят неподготвени всички засегнати от режима, с един удар да прочистят града. Някой е предупредил Глеб и той сигурно се е заклел да не казва на никого, затова само намекна на Саша. И побърза да изчезне, за да не го изселят. Значи и той има забрана, значи и той е осъждан. Не си призна. Дори много пиян си държеше езика зад зъбите.

Сега Сана съжаляваше, че не прие предложението му. Разбира се, нямаше да успее да си оформи напускането от автостопанството, но би могъл да замине след тях, щеше да знае адреса, на първо време щеше да има работа, па макар и като асистент на преподавател по модерни танци.

А сега накъде да поеме? Отново скитни.

 

 

С тези мисли Саша се прибираше вкъщи. Не бе изпитал особена радост в този град, но все пак бе намерил стряха, подслон, работа. Тук бе имал късмет: Лорда, Леонид, Михайлов, бе получил паспорт, регистрация, профсъюзна книжка — всички външни атрибути на свободния човек.

И пак всичко отначало, дадоха му няколко месеца отдих, кажи благодаря на органите и поемай нататък, дявол ги взел! Накъде да тръгне? Може би за Рязан. Там е братът на Михаил Юриевич, може да му помогне. Със сутришния влак за Москва, оттам — на Казанската гара и в Рязан.

Засега няма да се обажда на майка си. Нито оттук, нито от Москва, защо да я безпокои напразно. Ще се обади от Рязан, ще й каже — преместих се, тук е по-добре, всичко е наред.

Прибра се и съобщи на хазайката, че утре сутринта напуска квартирата.

— Защо така? — попита хазайката.

— Местя се на друга работа. Дължа ли ви нещо?

Старицата профъфли:

— Май че ми плати до първи.

— Значи сметките ни са чисти.

Саша си събра нещата в куфара и раницата. Беше понатрупал багаж. Нищо особено не бе купувал, но куфарът се напълни със зимни дрехи, сложи всичките там: шубата, валенките, пуловера, ботушите, шала, вълненото бельо, ръкавиците. Добре че на битпазаря си бе купил евтино раница. Напъха в нея чаршафите, калъфките, пакета с непрано бельо. Беше захванал да се обзавежда, мислеше, че ще живее тук дълго. Не стана. И в Рязан нищо няма да излезе, ще го подгонят от град на град. Остави чашата, чинията, някои дреболии на хазаите. Провери чекмеджетата на масата, надникна под кревата, май бе прибрал всичко. На масата останаха само сапунът, четката за зъби, бръснарските принадлежности, сутринта трябваше да успее да се измие и избръсне.

Наближаваше осем вечерта, слънцето още не бе залязло, а в полусутерена беше тъмно, крушката на тавана мъждееше.

Стълбището заскърца, отвори се входната врата, чуха се припрени стъпки, не бяха хазаите, външен човек. Завеската, която заместваше врата към стаята му, се дръпна, навън бе застанала Люда.

Стоеше мълчаливо, запълнила отвора на вратата, със същата лека басмена рокля, с която работеше лете в гостилницата, явно бе дотичала направо оттам.

— Здравей — добродушно каза Саша, — защо стоиш, влизай, седни.

Тя влезе, седна до Саша на крайчеца на железния креват, обърна се към него, мълчаливо го загледа.

— Какво ме гледаш? — все така добродушно я попита Саша. — Не си ли ме виждала?

— Кога заминаваш?

— Утре в осем, с московския.

— Закъде?

Саша сви рамене:

— Засега за Москва, във влака ще реша, може за Рязан.

— Елизавета е кучка, не ме предупреди.

— И да беше те предупредила, какво? Какво щеше да се промени? Щях да замина по-рано, без да си оформя документите. На новото място щях да имам по-големи главоболия.

— Вярно е — съгласи се Люда.

Помести се към него, в тъмното го облъхна познатият аромат, погали го по главата:

— Клетнико, пак ще те завеят ветровете по белия свят — махна си ръката тя, — Егорич ми каза сутринта: „Моят квартирант го извикаха в милицията.“ Отначало си помислих — нещо по шофьорлъка ще е. А после един от работниците в кухнята, и той има отметка в паспорта, не дойде на работа. Дойде в 12 и рече: „Оформяйте ми освобождаването, заминавам“, та така всички разбрахме какво става. Хукнах насам — няма те вкъщи. Отърчах при Лизка, а там тълпа, път не можеш да си пробиеш. Много народ изселват.

— Голяма ни е компанията — засмя се Саша.

— Михайлов вече го няма — изведнъж каза Люда.

— Кой?! Секретаря на Областния комитет ли?!

— Да. Прибират наред, та може би е по-добре, дето заминаваш.

— Може би… Не са ли прибрали и други твои познати?

— Н-не… За Ангелина ли се сети? Ами че нейният паспорт е чист. Онези, на които през 33-а са им отнели паспортите от Москва и Ленинград, получаваха тук чисти паспорти, без разни забрани.

Тя въздъхна.

— Да — каза Саша, — знам.

— Има много такива случаи — потвърди Люда, — ето и Глеб Дубинин, и него през 33-а са го изгонили от Ленинград.

— Глеб ли? За какво?

— Майка му била или от попско, или от дворянско семейство. И той получи паспорт тук.

— Но защо замина тогава?

— Да печели пари. Видях Хана, тя ми каза: „Заминаха за Уфа със Семьон Григориевич, като набичат пари, ще се върнат.“

Уфа! И там живее един роднина на леля Вера. И Вера вече му е писала.

— Със сигурност ли заминаха за Уфа?

— Няма грешка. Казал на Хана: „Пиши ми до Уфа, Централна поща, до поискване“. Тревожи се за леля си, да не би да умре. Та наредил на Хана: „Отбивай се от време на време, питай как е, ако има нещо, бий ми телеграма.“

Помълчаха. Люда докосна ръката му, взе я в своите.

— Сърдиш ли ми се?

— За какво? Как мога да ти се сърдя? Напротив!

Тя го слушаше, втренчила поглед в пода, после вдигна глава:

— Аз… — запъна се, — не знам как да ти кажа… С една дума, имам си един човек, добър е, обича ме. Скоро ще замина при него в Москва. Вярва ми, и аз го уважавам, не искам да го мамя. С тебе беше съвсем друго. Тогава в гостилницата, първата вечер, ме прободе право в сърцето, помниш ли? А у Ангелина, щом разбрах, че идеш от заточение, веднага се вразумих, реших, че в моето положение нямам право да се свързвам с такъв. А пък в камиона на Леонид като си представих отново, че не знаеш къде да идеш, че нямаш нито дом, нито работа, не издържах. Викам си, бог никога няма да ми го прости. С тебе, Саша, исках да се оправдая пред бога. Не изоставих бездомен човек в беда, не те оставих на улицата, затова бог ще ми прости, че отнемам баща от децата му, и аз съм расла така, лошо е да растеш без баща, Саша. А аз им го отнемам.

Остави ръката на Саша, извади от джобчето си носна кърпичка, избърса си сълзите.

— Не ми обръщай внимание, разстроена съм. За тебе ми е жал… А пък като тръгна на работа и си намери квартира, реших: стига! Повече нямам право. И ми харесваше, и така нататък… И все пак не биваше да мамя онзи човек, той ми вярва. А днес, щом чух, всичко зарязах, дотърчах тук, чудех се — как да го спася?…

Сега вече Саша взе ръцете й в своите.

— Радвам се, че дойде, после щях да съжалявам, че не сме се видели, че не съм успял да ти кажа колко много направи за мен. Какво ли щях да правя без тебе? — Той я погледна. — И знаеш ли, най-много от всичко искам ти да си щастлива, животът да те възнагради за всичко. Искрено ти говоря, чистосърдечно.

Люда го слушаше напрегнато, отново сълзи рукнаха от очите й, тя отново ги избърса с кърпичката.

— Благодаря ти, Саша, благодаря ти за добрите думи. Нека и тебе те споходи късметът… — Прибра кърпичката в джоба си. — Хайде, да се целунем за сбогом.

Стана, целуна го по устните, силно го целуна, дълго държа главата му в ръцете си, гледа го в очите.

После отпусна ръце.

— Стига! Прощавай, Саша, не ме помни с лошо. Желая ти щастие!

И изчезна тъй внезапно, както се появи.

 

 

Влакът пристигна на Ленинградската гара.

Оттук преди пет месеца майка му го бе изпратила за Калинин. Сега отново е тук, свършено е с Калинин. Какво ли го чака в Уфа? Какво ще стане след Уфа?

Саша прекоси площада. Миришеше на нагрят от слънцето асфалт, познатият от детството му мирис на лятна московска улица. Внезапно си помисли, че ей сега ще срещне Варя. Нали съдбата може да направи чудо! Взираше се в тълпата, в лицата на момичетата, нямаше нито едно, което да прилича на нея. После му се стори, че тя върви пред него, да, да — Варя, Варината фигура, косите, походката… Със замряло сърце я изпревари. Не, не беше Варя!

На Казанската гара Саша си взе билет, сега трябваше да прати телеграма. Масата беше цялата в мастилени петна, мастилницата беше почти празна, перодръжката ученическа, вързана с канапче за масата, перото не пишеше, а дращеше, столовете — заети, трябваше да пише прав.

Някой леко го докосна по рамото.

Саша потръпна: Варя!

Обърна се.

Чудото не стана.

До него бе застанала овързана с шал млада циганка.

— Дай, соколче, да ти погледам, цялата истина ще ти кажа.

— Благодаря, няма нужда!

Наведе се към масата, дописа телеграмата: Уфа, Централна поща, до поискване, за Глеб Дубинин. Тръгвам на двайсет и пети, влак N 40, седми вагон. Посрещни, Саша.