Анатолий Рибаков
Страх (5)

5.

Сестрите почти не се виждаха: Нина по цял ден беше в училище, Варя на работа, вечер — в института. Но беше непоносимо да живеят заедно, без да разговарят, да вижда на Вариното лице насмешка към всяка чута от радиото дума, да усеща презрението й, задето вярва на „всичко това“. От Варя можеше да се очаква какво ли не. Докъде може да се стигне така?!

В техния вход арестуваха „враг на народа“, бе живял тук само три месеца, а съседът му по апартамент Дима Полянски бе изключен от партията заради притъпена бдителност. Нина и Дима бяха приятели от детинство. В онези дни се срещнаха случайно на стълбището, Дима я хвана за лакътя и й зашепна на ухото: „И две думи не съм разменил с него, само «добър ден» и «довиждане», а в районния комитет изобщо не пожелаха да ме чуят, изключиха ме и край.“

— Времето е сериозно — навъси се Нина, сега е нужна особена бдителност.

Дима отскочи като попарен, хукна нагоре, прескачайки през две стъпала. Дори не каза довиждане. Дощя й се да му подвикне: „Приятелю, и мен всеки момент може да ме изключат, благодарение на родната ми сестричка.“ Разбира се, не подвикна, но се разстрои, с треперещи пръсти вкара ключа в ключалката.

Не биваше така грубо да прекъсва Дима. Дима е чудесно момче, по-голям е от нея с две години, инженер, работи в авиацията. По-миналата година покани Нина в Тушино, на празника на въздушния флот. Тя отиде с удоволствие и не съжаляваше. Великолепно, смайващо зрелище! Слънчев ден, самолети в синьото небе, снежнобели парашути, радост и ликуване. Летците са героични момчета! Нина се гордееше с тях, гордееше се със страната си, гордее се и сега.

Дима беше внимателен към нея, приветлив, честичко се обаждаше по телефона, за 8 март й носеше цветя, за октомврийските и майските празници — кутия бонбони. Но Нина не вземаше насериозно неговите ухажвания. Чувстваше го чужд. Само с Максим можеше да разговаря за неприятностите си, да бъде откровена, той я слушаше внимателно, вдъхваше й своето спокойствие.

И писмата, които пишеше на Нина, бяха разумни, добросърдечни, подробни. На два пъти Максим си идва в отпуск, търпеливо чакаше тя да се върне от училище, редеше се на опашки за билети, ходеха на театър, на изложби, той вземаше дори билети за консерваторията, макар че не разбираше и не обичаше класическата музика, усмихваше се добродушно: „Искаш Бах, ето ти Бах, искаш Моцарт, ето ти Моцарт“, но Нина я обичаше и Макс седеше безропотно до нея през целия концерт, важното беше на Нина да й харесва, Нина да изпитва удоволствие. Лично той предпочиташе народните песни, когато си дойде миналата година, гледаха „Младостта на Максим“ и през целия път към къщи си тананикаше: „Крутится, вертится шар голубой, крутится, вертится над головой, крутится, вертится, хочет упастъ, кавалер баръшню хочет украстъ.“ Нина беше в добро настроение, и тя тананикаше, но влезеше ли една мелодия в главата на Макс, трудно излизаше.

На третия ден Нина не издържа: „Стига вече де, не ти ли омръзна?!“ Макс бързо намери отговор: „Може пък и аз да искам да открадна една госпожица и да я приучвам към тази мисъл.“ Тя се усмихна: „Почакай, Макс, не сега.“

Защо не сега — и тя не можеше да обясни точно. Може би немалка роля играеше привързаността й към училището, към учениците, тя обичаше своя предмет — историята, в Москва имаше библиотеки, курсове, семинари, музеи, всичко свързано с професията й. Там, в глухата провинция, в Далечния изток, нямаше нищо подобно. Еднообразен провинциален живот, ще дойдат децата, ще започнат, както винаги при военните, местения от град на град, вместо любимата работа — пране на пелени, вместо обществената дейност — готвене.

Веднъж след заминаването на Макс Варя й каза: „Внимавай, кандидатът ще ти избяга.“ Нина избухна: „Каква пошлост! «Кандидатът», «ще избяга»… Ти обаче не изтърва кандидата и повярвай ми, нито аз, нито някой друг ти завиждаше.“ В отговор Варя саркастично се усмихна: „И на старите моми никой не завижда.“

Ей такива реплики си разменяха понякога и после отново със седмици не си говореха.

Това ставаше непоносимо, трябваше да се разделят.

 

 

В края на ноември, на рождения ден на Нина се обади Лена Будягина. Нина се усмихна: иска да й честити, мила е, никога не забравя, всичко помни. Може да отидат в кафе-сладкарницата на улица Горки, ще поседят, ще побъбрят, още повече че отдавна не са се виждали. Но Лена не й се обаждаше, за да й честити.

— Нина — каза тя, — татко го няма вече.

Нина не разбра отведнъж — умрял? Но веднага се сети — Иван Григориевич е арестуван, и припряно избъбри:

— Ще ти се обадя.

И затвори телефона. Уплаши ли се? Не, защо? Но как да говори за тези неща по телефона? Върна се в стаята, отпусна се на стола, замисли се. Да отиде ли у Лена, или не? Жилището им е под наблюдение. Това е ясно. От Петия дом на Съветите всеки ден прибират по някого, личи по имената във вестниците. Но как да не отиде? Ще изостави приятелка. Сама с дете. Трябва да отиде. Но как? Портиерът ще попита: „Кого търсите?“ Ще трябва да каже — Будягини. И той веднага ще звънне, където трябва, че у Будягини е влязло едно младо момиче. И ще излязат наяве всички нишки, ще научат, че преди няколко години Иван Григориевич й е дал препоръка за партията. Едната й я даде директорката на училището Алевтина Фьодоровна Смирнова, другата — Иван Григориевич, а той е арестуван. Но как да постъпи? Да съобщи в партийната организация? Хубав подарък получи за рождения си ден.

 

 

Отиде на улица „Грановски“ в шест и половина: хората се прибират от работа, ще се шмугне незабелязано. За щастие портиера го нямаше на вратата.

Отвори й Лена, разцелуваха се. Лена беше учудващо спокойна и делова. И Ашхен Степановна се държеше спокойно, макар че в жилището всичко беше надолу с главата, две от стаите бяха запечатани с червен восък, по коридора бе разхвърлян багаж. Тягостна гледка.

— Не се плаши — каза Лена. — Утре трябва да се пренесем в Дома на правителството на улица „Серафимович“. Дадоха ни една стая там — тя се усмихна, — попътен бивак от брега на Москва река към бреговете на Енисей. Виждаш ли, събираме си багажа.

— Виждам, виждам — помрачня Нина.

На масата Ашхен Степановна прибираше в един сандък съдове, на пода домашната помощничка увиваше на руло килима.

— Как ще съберете всичко това в една стая? — попита Нина.

— Всичко е предвидено — пак така кисело се засмя Лена. — В стаята ще пренесем само най-необходимото — останалото ще предадем на коменданта на блока. Там има специално помещение за такива случаи. Както разбираш, помещението е голямо, такива случаи сега има твърде много. Рано сутринта отведоха татко, а в три часа дойдоха и ни предупредиха за преместването, дадоха ни възможност да се приготвим, напълно хуманно. Аз вече ходих там, гледах, съвсем прилична стая, 14 квадратни метра, на първия етаж. И в другите стаи има настанени семейства, видях дори познати от нашия блок. Получих и ключа.

Тя говореше ли, говореше, като продължаваше да хвърля по нещо в куфара, а Нина пристъпваше от крак на крак до нея, със страх се взираше в лицето й. Насмешката не слизаше от устните на Лена, а очите оставаха неподвижни. И тази странна съсредоточеност, съчетана с неуместната веселост и необичайната за Лена бъбривост, навяваше ужас.

В съседната стая заплака детето. Лена отиде при него, Нина я последва.

— Какво, какво, мъничкият ми — Лена вдигна момченцето от креватчето, — е, подмокрил си се малко, няма страшно.

С една ръка тя държеше детето, с другата ловко сменяше чаршафчето, мушамата. Малкият търкаше с юмруче очите си, примижаваше от светлината.

— Сега ще оправим нашия Ванечка.

Тя обърна момченцето така, че Нина да вижда лицето му.

— А, Нина, погледни само какво чудесно чекистче расте, русичко, цялото на татко си, красиво чекистче, ще арестува лошите чичковци, ще арестува и лошите лелички, миличкото ми чекистче.

Нина сведе очи, имаше чувството, че Лена се е побъркала, не знае какво говори, и се страхуваше, че внезапно ще изтърси нещо такова, което ще постави Нина в неудобно положение и завинаги ще прекъсне отношенията им. За да спре това бръщолевене, попита:

— Какво по-точно се случи с Иван Григориевич?

— С Иван Григориевич… С Иван Григориевич… А това тук — тя сложи момченцето в леглото, зави го с одеялцето — ни е Иван Иванович, така е записан на дядо си: Иван, и бащиното му е дядово — Иванович.

— Знам това, Леночка — меко я спря Нина.

— Вярно, бях забравила. Иван Григориевич го арестуваха, отведоха го. Защо ли? Ами за същото, за което арестуват и отвеждат всички. От нашия блок прибраха половината хора — тя полюшваше креватчето, за да приспи отново детето. — Не виждаш ли какво става? В Народния комисариат по тежката промишленост остана само другарят Орджоникидзе, всички други са в затвора, скоро ще ги съдят, ще ги разстрелват — тя погледна Нина в очите, отново насмешка разтегли устните и, — как беше онази песен: „… И в затвора ще лежим, и стрелба ще стреляме, дойде ли времето, и ще умираме.“

— Лена — повика я Ашхен Степановна, — събрала ли си багажа на детето? — Още не.

— Побързай.

— Не можаха ли да ви дадат поне два дена за преместването?

Колко необмислено зададе този въпрос, после дълго се измъчва заради него.

— Наивна душо — каза Лена, — не разбираш ли, че някой няма търпение да се настани в нашето жилище? Когато арестуваха Серебряков, още процесът не беше минал, а Андрей Януариевич вече се беше преместил на неговата вила. Как ти се струва, а? Лицето на нашето правосъдие?

— Кой е този Андрей Януариевич? — изстинала, попита Нина, досещайки се кое име ще произнесе сега Лена.

— Вишински — отсече тя.

Нина пламна цялата.

— Защо събираш разни клюки?! Не мога да те позная!

Лена я погледна:

— Клюки са, разбира се, клюки, наоколо само клюки, а всичко останало е наред.

Но не й се искаше да се разделят в такова настроение.

— Къде е Владлен? — попита Нина.

— У приятели. Уговарят се утре да ни помогнат с преместването.

Нина едва сдържа сълзите си — единайсетгодишни деца — и това ако е помощ! И затова думите й прозвучаха искрено, когато заговори за разписанието си: претоварена е с работа, няма да я пуснат от училището, инак непременно щяла да помогне.

— Всичко разбирам — каза Лена, — благодаря ти, че дойде.

— Благодаря — повтори след дъщеря си и Ашхен Степановна.

От всичко това й стана чоглаво. Отношенията им с Лена са приключени, това е ясно, макар все още да я обича. Но да ходи в блока на улица „Серафимович“, в апартамент, където живеят семейства на арестувани, не може. Нина винаги бе боготворила Иван Григориевич: човек от народа, истински комунист, болшевик, стар член на партията. Но и онези, дето сега ги разобличават по процесите като престъпници и злодеи, не са ли и те стари членове на партията, не ги ли смяташе народът за истински комунисти, болшевики? Смяташе ги. И тя ги смяташе. А сега косите ти се изправят от ужас, когато четеш показанията им. Все пак е невъзможно да си представиш как Иван Григориевич дава команда да се сипва счукано стъкло в храната на деца или отрова в кладенци. Но от друга страна, той е живял почти десет години в чужбина, може да е изпълнявал някакви задачи, за които дори Ашхен Степановна да не се е досещала.

И ако тя прочете във вестниците неговите признания, че е родоотстъпник и шпионин, какво ще каже тогава? Сигурно ще я попитат — защо искахте препоръка именно от Будягин? Естествено тя ще отговори както си беше: Будягин сам й предложи препоръката си. Това я поласка: заместникът на Орджоникидзе, старият болшевик бе оценил нейната политическа зрелост. Добре, ще кажат те, но защо, когато научихте за арестуването му, не ни съобщихте? Опитахте се да скриете това? Именно този въпрос трябва да предотврати. Затова първа ще съобщи в партийната организация. Нали не могат да я изкарат виновна, че е била в един клас с Лена Будягина, ходила е у тях, запознала се е там с баща й. Между другото, Будягин дори веднъж в училище участва в среща на стари болшевики, посветена на техните спомени. Да не забрави да спомене това.

И все пак страхът я глождеше. Да се посъветва ли с Алевтина Фьодоровна? Само на нея Нина вярваше безпрекословно.

След часовете се отби в кабинета и.

— Може ли да вляза за пет минути?

— Влизай — каза Алевтина Фьодоровна, — сядай, какво има?

И когато Нина разказа за арестуването на Будягин и помоли за съвет дали да съобщи в партийната организация за неговата препоръка, Алевтина я попита:

— А ти откъде знаеш, че е арестуван?

— Обади ми се Лена, дъщеря му. Сигурно си спомняте, с нея сме съученички.

Алевтина сякаш изобщо не чу втората половина на фразата.

— Поддържаш ли отношения с нея?

— Как иначе, съученички сме… Приятелка ми е…

— За какво ти се е обадила? Да те предупреди ли?

Едва сега Нина проумя всичко. Боже мой, каква глупачка е! Ами че Ленка й е дала знак, предупредила я е да не отива, да не се обажда и по телефона, да се преструва, че нищо не знае и така да не се остави да я оплетат. А тя веднага хукна.

— Сама решавай — каза Алевтина Фьодоровна. — Ако поддържаш отношения с Будягини, разбира се, трябва да съобщиш в своята партийна организация. Ако не си поддържала никакви отношения, мисля, че не е нужно да съобщаваш. С една дума, твоя си работа, ти си решавай.