Анатолий Рибаков
Страх (49)

49.

Събранието свърши. Монтьорите се разотидоха по работните места, служителите — по канцелариите, колите потегляха по маршрути. Саша получи пътния лист и също тръгна с камиона.

Днес работеше в мебелната фабрика, караше до товарната гара готовата продукция — маси и столове. От цепнатините на големите сандъци стърчеше талаш. Товареше се ръчно, без много бързане. И Саша не припираше товарачите. Дори не слезе от кабината. Седеше, оборил глава върху кормилото.

Вчера той не подкрепи електротехника Володка Артьомкин, днес гласува за смъртта на хора, които бе уважавал през целия си съзнателен живот и които фактически не бяха съдени. Утре… Какво го чака утре? Очевидно същото, което и днес. Прав излезе Всеволод Сергеевич — Саша вдигна ръка.

„Вие няма да вършите подлости — бе му говорил Всеволод Сергеевич, — няма да изскачате напред и да сочите някого с пръст, но ще бъдете принуден да вървите в крак с всички, без значение дали го искате.“ Така и стана. Накараха го да крачи в общия строй, да се равнява по другите. По-рано го правеше доброволно, свято вярваше: „Който не е с нас, е против нас“. Днес вече не мисли така, но крачи, равнява се, гласува от страх, от малодушие, от боязън, срещу ръжен не се рита. Това, което става сега, е неизбежно следствие от предишното. Тогава самият той искаше от другите да пеят победни химни, сега искат същото от него. Трябваше да стане превозвач, салджия на някоя река, да живее, без да слуша радио, без да чете вестници, да се обажда само на майка си, сигурно салджиите не гласуват. А може и тях да ги мъкнат в речното управление, за да вдигат ръка. Един вятър е завял всички, и силните, и слабите. Многомилионна страна, пееща, крещяща, проклинаща измислени врагове и прославяща своите палачи. Стадото препуска с бясна скорост и който забави крачка, ще бъде стъпкан, който спре, ще бъде премазан. Трябва да препускаш напред и да ревеш с цяло гърло, с цялата сила на белите си дробове, защото върху онези, които мълчат, ще се стовари наказващият бич, не бива с нищо да изпъкваш, трябва безжалостно да тъпчеш падналите, да отскачаш далеч от онези, които примката на ловеца е застигнала. И да крещиш, да крещиш, за да заглушиш страха у себе си. Победните маршове, бойките, бодри песни са именно този крясък.

Сега и неговото място е в това стадо, сега и той е предопределен да препуска напред и да крещи с цяло гърло, да тъпче падналите, да отскача от уловените и да крещи, за да заглуши страха.

Един товарач затропа по кабината:

— Ей, заспа ли?! Натоварихме те, тръгвай за гарата.

Когато вечерта приемаше пътния му лист, диспечерът поклати глава:

— Само четири курса ли?

— Бавно товареха.

— Да беше им съставил акт.

— Че те ще подпишат ли такъв акт?!

В двора на гаража стоеше Глеб, видя Саша, помаха му с ръка и когато Саша вкара камиона в мивката, отиде при него.

— Здрасти, приятел!

— Здравей!

Саша слезе от кабината, отвори крана, вдигна маркуча, насочи струята към каросерията.

— Какво ще правиш днес? — попита Глеб.

— Нищо.

— Да идем някъде, а?

— Уморен съм, ще си легна рано.

— Да ударим по чашка.

— Нямам пари.

— Аз имам.

Понякога Глеб си плащаше сметката, но да плаща за двамата — това никога не беше се случвало.

— Лихвите от банката ли си получил?

— Именно.

— Къде ще идем?

— Хайде в „Селигер“.

Саша учудено погледна Глеб. „Селигер“ беше единственият истински ресторант в града, и то скъп ресторант.

— Ще ме пуснат ли както съм с ботушите?

— С мен ще те пуснат и бос.

— За какво ти оказват такива почести?

— Има за какво.

Днес той беше сериозен, не се усмихваше, само веднъж каза „приятел“, но много му се пиеше, личеше му по погледа.

 

 

Поръчаха бутилка водка.

— Да ударим по едни кюфтета — предложи Глеб, — да си разнообразим менюто, тук правят хубави кюфтета.

— Както кажеш.

Тук наистина познаваха Глеб.

— Работил съм при тях — обясни той на Саша, — в оркестъра, бях пианист, после ми писна, всяка вечер си зает.

Пийнаха, замезиха.

— Отскачаш ли при Людмила?

— Отдавна не съм я виждал.

— Защо така?

Саша сви рамене.

— Как „защо“? Тая работа е както се случи. Отбия ли се в гостилницата да вечерям — виждам я, не се ли отбия — не я виждам.

— Тя е свястно момиче, много наш човек, и много си е паднала по тебе, но — Глеб погледна Саша, — мъжка приказка, нали?

— Разбира се.

— Тя си има един човек, знаеш… В Москва. Голямо началство. Развел се с жена си, разменя жилището, щом го размени, ще вземе Людка в Москва. Тя има перспектива, разбираш ли?

— Ами прекрасно — искрено каза Саша, — радвам се за нея.

Наистина се радваше.

В Москва по-лесно ще й загубят дирите. Между другото, и тя можеше да му обясни всичко това.

— Не ме издавай — предупреди го Глеб.

— Ясно! И ще ти кажа честно: искрено се радвам за нея.

— Но към тебе тя има добри чувства — Глеб наля на себе си и на Саша, — не просто като към мъж, а сърдечни чувства.

— Защо мислиш така?

— Забелязал съм.

— Да — каза Саша, — ние сме в много добри отношения.

— А познаваш ли приятелката й Лиза?

— Коя Лиза?

— Май работи в милицията.

— Нямам представа.

Защо ли той изведнъж заговори за Елизавета от паспортния отдел, какво се крие зад този въпрос, случаен ли беше, или не?

Глеб извърна очи, загледа се към страничната врата, оттам излязоха трима музиканти с бели ризи и черни папионки, с черни панталони и черни лачени обувки. Видяха Глеб, кимнаха му приветливо.

— Бившите колеги — позасмя се Глеб, — Беня, Семьон и Андрей. Добри музиканти, но нямат късмет — той посочи бутилката, — нали разбираш. Клиентите поръчват музиката, а това значи петарка, че и десетарка, руснакът обича да се изфука. Един ще поръча валс, друг „Камаринская“, трети лезгинка, ще си потанцува, после черпи музикантите, как да откажеш? „Ти защо така бе? Не ме уважаваш, значи!“ И като тръгне, няма край. Уважаваш ли ме, не ме ли уважаваш — прибираш се вкъщи на четири крака. А ето я и нашата примадона.

От същата странична врата излезе едра жена, изрусена, с дълга рокля, усмихната застана на подиума. Заръкопляскаха й. Все така усмихната, тя се поклони, изпрати на салона въздушна целувка.

— Имаше някога глас, имаше… Не обича бутилката, обаче си пада по упойващото… Засега се крепи в ресторанта, но скоро ще иде в някой хор.

Оркестърът засвири песента от „Веселите момчета“: „Легко на сердце от песни веселой…“. Саша вече я знаеше, сега знаеше и други съвременни песни. Слушаше ги по радиото: „Песен от еди-кой си, от еди-кой си филм“. Изгледа и всички филми, които бе пропуснал, докато беше в Мозгова — и „Младостта на Максим“, и „Тримата другари“, и „Последният табор“, и „Седемте смели“, и „Цирк“, и „Децата на капитан Грант“, и „Търсачи на щастие“, и новите: „Без зестра“ и „Завръщането на Максим“. И как пък се случи — всички песни, които не знаеше, бяха от филми. Вече нямаше да се изложи.

Ресторантът шумеше, хората танцуваха фокстрот и танго, танцуваха лошо, но оркестърът свиреше без почивка.

— Я ни донеси две кисели краставички — каза Глеб на келнера.

Келнерът ги донесе.

— Е хайде — Глеб наля чашките, — нещо навъсен ми се виждаш днеска.

— Аз ли? Обратното, на мен пък ми се струва, че ти си угрижен — възрази Саша.

Май нещо тревожно пробягна в очите на Глеб, пък и сигурно не случайно черпеше.

Най-сетне, за пръв път тази вечер Глеб се разсмя:

— Я стига, Сашка, съм го увъртал. Имам предложение за теб: Семьон Григориевич, моят балетмайстор, запрашва на гастроли в дълбоката провинция, нейде към Азия, да просвещава аборигените. Мен ме кани за пианист и баянист, трябва му и асистент. Искаш ли?

— Интересно — провлече Саша, — за това никога не бях мислил.

— Помисли!

— Но на него му трябва по-скоро асистентка, а не асистент.

— Асистентка той си има. Ще заминем официално, с командировка от концертно бюро, там той има познат, всичко ще бъде по закон, с разните отчисления и проценти. И в паспорта ще имаш отметка: на отчет в концертно-естрадното бюро. Схващаш ли, приятел?

Саша се замисли. Бе мечтал да стане някъде салджия, превозвач, а това е още по-свободна професия, съвсем на воля. Но салджийството е работа, там би изкарвал прехраната си с честен, макар и непрестижен труд, както я изкарва и сега. А танците са халтура, дребни мошеници като Семьон Григориевич стрижат глупавите овчици, печелят грешни пари. Наистина, в автостопанството е под похлупак, но кадрите се проверяват и сред танцьорите, сигурно и тях ги събират на разни събрания и митинги. Вярно, в неговото положение е опасно да се задържа на едно място, но нали не го закачат и ако се наложи да се махне от Калинин и да търси работа в друг град, това ще изглежда естествено: работил като шофьор и пак започва като шофьор. А да търси работа в автостопанство, след като е бил асистент на преподавател по западни танци? Смешна работа!

От тази сутрин, вдигайки ръка на митинга, той се покори на съдбата. Ето какъв ден настъпи в живота му. Съпротивата е безполезна. Дадат ли му работа — добре, затворят ли го — нищо, ще лежи в затвора. Прекършиха го! И няма смисъл да оплита следите си като заек, пак ще го настигнат и ще му заврат муцуната в земята.

А оркестърът свиреше, след популярните песни из филми певицата мина на репертоара на Шулженко и Едит Утьосова. Публиката танцуваше на тази музика, на тези песни.

— Не, Глеб — каза Саша, — това не е за мен. Имам професия, имам си работа, къде ще хукна, при какви аборигени?

— Калинин ти харесва, така ли? — ухили се Глеб.

— Харесва ми, какво му е лошото. Хубав град.

— Я стига, Сашка. Не на мене… „Хубав град“, Москва да не е по-лоша?

Саша се вгледа право в очите му:

— Какво искаш да кажеш?

— Стига се, нали сме приятели? Имаш забрана, това е.

— Кой ти каза?

— Има ли значение? Леонид ми каза.

Саша порови с вилицата в чинията, улови едно пържено картофче.

— И ако е така, какво?

Веднага излезе от апатията. Ясно: Глеб му предлага да бяга заради забраната. Защо така изведнъж му хрумна? Изпълнява поръчение на Леонид? Ако затворят Саша, ще подберат и Леонид, той го настани в автостопанството, настоя да го вземат, сега иска Саша да се махне и всичко да се заличи?

— Е, та? — продължи Саша. — Какво, като имам забрана? Не само аз имам забрана. Такива в Калинин с лопата да ги ринеш.

— Приятел — пусна в ход усмивките си Глеб, — какво се зарепчи сега? Съден си, днес те държат на работа, утре ще те изгонят. Имаш забрана, днес Калинин не е режимен град, утре ще стане режимен. А аз ти предлагам по-свободен живот.

— Като твоя ли?

— Нещо такова. Нали не рисуваш… Не свириш на пиано… Да, нещо като моя, сега хората печелят от танци луди пари! Дай боже и на нас!

— И кога смятате да тръгнете?

— След два-три дена.

— Къде по-точно ще идете?

— Още не сме решили — уклончиво отговори Глеб.

Внезапна догадка споходи Саша.

— И ти ли имаш забрана? — попита, направо.

— Откъде ти хрумна?

— За какво са ти писали забрана?

— Какво се заяде сега?! — озъби се Глеб. — Може би мислиш, че и Семьон Григориевич, и неговата асистентка Нона имат забрани, така ли? — И пак се ухили. — Ей че си чешит, Сашка!

— Добре де, като не щеш да кажеш, недей — махна с ръка Саша, — но аз никъде не тръгвам. Я да си допием!

Допиха бутилката. Поискаха сметката. Саша плати половината. Глеб не възрази.