Анатолий Рибаков
Страх (48)

48.

Саша не отиде в кръжока на Семьон Григориевич. Защо да си губи времето. По-добре да поседи в читалнята или да иде на кино, през тези три години бе изпуснал много филми. Пък и Семьон Григориевич водеше занятията си някъде на края на града, в някакви заводски и фабрични клубове, дори, както казваше Глеб, в учреждения след работно време. Измествали встрани бюрата и танцували под звуците на Глебовия баян. Изобщо, халтура, Семьон Григориевич, макар да наричаше себе си балетмайстор и хореограф, бе просто дребен мошеник, пък и всичко това не беше интересно на Саша.

Нищо не му беше интересно. Нямаше живот, нямаше въздух. Примката около врата му все повече се затягаше, подсказваше му го шестото чувство. Уж всичко беше наред, сутрин отиваше в автостопанството, вземаше пътния лист, тръгваше по маршрута, караше тухли на някакви строежи, връщаше се, преизпълняваше плана, но името му нито веднъж не се появи на Почетната дъска. Тая Почетна дъска хич не го засягаше, но показателите му не бяха по-ниски от тези на ударниците. Страхуваха се. Ако го приберат отново, онези, които са сложили снимката му на Почетната дъска, здравата ще пострадат. Ще загазят и директорът, и парторгът, и профпредседателят — целият триъгълник. Че и във вестника ще ги пишат: „Враговете и техните покровители“. Ще ги изпозатворят всичките.

 

 

Саша не бързаше да се яви във военкомата, но го извикаха с призовка.

Военният канцеларист с чин капитан прелисти паспорта на Саша, попита го:

— Осъждан ли сте?

— Да.

— По член?

— Петдесет и осми, алинея десета.

— Кога бяхте арестуван?

— През януари 1934 година.

— Служили ли сте в казармата?

— Не.

— Защо? През трийсет и четвърта година сте били на 23 години.

— Учех в Транспортния институт, там имахме висша извънвойскова подготовка.

Саша подаде на капитана студентската си книжка, посочи му графата „военно дело“ с бележката „добър“.

— Дадоха ли ви чин?

— Не, не успях да защитя дипломата си, арестуваха ме.

— Почакайте малко.

Капитанът взе паспорта на Саша и студентската му книжка, отиде в съседната стая, върна се, на бланка написа името на Саша:

— Идете в поликлиниката, адресът е посочен, ще минете през медицински преглед, ще се явите тук на комисия в петък. Ето ви призовката, за да я покажете в службата си.

Саша отиде в поликлиниката, обикаля кабинет след кабинет, прегледаха му сърцето, белите дробове, кръвното налягане, зрението, слуха, измериха ръста му, привечер картата бе запълнена, не му откриха никакви болести или дефекти, установи се, че е здрав и в петък той се яви пред комисията.

Същият капитан взе документите му, отиде в съседната стая, после го повика. До масата седяха трима военни, еднакво вчесани назад, със сериозни физиономии и строги очи. Председателят даде на всички да подпишат решението, забодено за медицинското заключение, равнодушно обяви:

— Годен за нестроева служба във военно време.

Такава военна книжка получи Саша. С неговото здраве, с неговата висша извънвойскова подготовка — „годен за нестроева“ — в строителен батальон или в кухнята, не може да се поверява оръжие на народен враг.

 

 

На няколко пъти в автостопанството идва високата, плоскогърда началничка на отдел „Кадри“ в автоуправлението — Кирпичова. Стоеше в диспечерската, не сваляше от Саша зъл поглед, докато той си оформяше пътния лист. Лош признак.

Още повече, че наоколо ставаше нещо невъобразимо. Изчезваха секретари на областни и районни комитети на партията, председатели на областни и районни изпълкоми, народни комисари и техни заместници, затворите се пълнеха дори със служители на НКВД. Веднъж, случайно минавайки, Саша чу как Леонид казваше на майстора, че Бухарин и Риков били арестувани направо от пленум на Централния комитет на партията. Откъде го знаеше Леонид не беше ясно, но можеше да е било точно така. От автостопанството прибраха двамата шофьори, пътували до Опочка, а останалите ги мъкнеха по разпити. Не казваха за какво са ги разпитвали, бяха декларирали, че ще мълчат. Арестуван бе началникът на автоуправлението Табуншчиков, Саша не го познаваше, никога не беше го виждал, но преди арестуването всички говореха за него само хубави неща.

Съвсем наскоро в часа за политпросвета Чекин, секретарят на партийната организация, им чете за полярната експедиция на Папанин, Фьодоров, Ширшов и Кренкел — първото в историята на човечеството стъпване на Северния полюс. И тогава стана електротехникът Володка Артьомкин и каза: „Пръв е достигнал Северния полюс американецът Пири, още през 1909 година, с кучешки впрягове.“ Каза това и си седна. Чекин се облещи срещу Артьомкин: как е възможно някакъв си американец да е изпреварил славните синове на съветския народ! Артьомкин обаче не си премълча, ами отново стана и предложи да донесе в автостопанството книжка за Пири. Чекин се развика, че не желаел да чете никакви буржоазни клевети и че Артьомкин искал да омаловажи постиженията на нашите съветски полярници, затова да престанел да провежда вредната си агитация тук, на работническото събрание.

Саша присъства на това занятие по политпросвета, всички бяха длъжни да присъстват, нямаше как да се измъкне, знаеше, че Артьомкин е прав, но си премълча. Така се държеше винаги в автостопанството — мълчеше, премълча и този път. На другия ден Володка Артьомкин го нямаше на работа, разбра се, че още същата нощ са го арестували, направили обиск в стаята му, преобърнали всичко наопаки, взели някакви книги, Артьомкин ги имаше с купища, много четеше. И изчезна Володя Артьомкин.

Същия ден Саша се скара с бригадира на строежа:

— Вашта мамка, докога ще разтоварвате! Размърдайте се, какво се движите като заспали! — И дълго крещя така, не можеше да спре.

Искаше му се да излее върху някого яда си, объркването, недоволството от собственото си поведение.

Правилно ли постъпи като премълча, или не? Кой постъпи по-честно — той или Артьомкин?

По-честно постъпи Артьомкин, по-умно — Саша.

Щеше ли да помогне на Артьомкин, ако бе потвърдил, че наистина тоя пуст Пири е стигнал пръв до полюса? Същата нощ щяха да го приберат заедно с Володка, че щяха и да им припишат създаване на контрареволюционна организация в автостопанството. Щяха и на двамата да лепнат по десет години. И все пак му беше гадно на душата, той, който знаеше какво значи затвор, разбираше и си представяше как ще се чувства там полуслепият Артьомкин. Но какво да се прави, какво? Лъжата стана морална норма в обществото, всеки лъже на всяка дума. И никой не се бунтува, всички са измамени, изиграни, у всекиго е набит, втълпен страхът. И у него е набит страхът, и той вече започна да затъва в това блато. Господи, дай ми сили да устоя, да не се окалям до шия.

На другата сутрин Саша потегли от автостопанството; както винаги, на улица „Советская“ спря за минута камиона до тротоара, претича през улицата до вестникарската будка — там обикновено си купуваше вестници. Разгърна „Правда“ и ахна, като прочете съобщението на Прокуратурата на СССР за арестуването и даването под съд на Тухачевски и други висши военачалници, обвинени в държавна измяна, шпионаж и диверсии. Процесът щял да се състои още днес — по реда, установен със закона от 1 декември.

Саша бързо прехвърли заглавията: уводна статия за металурзите; статия, защитаваща книгата на академик Тарле „Наполеон“; съобщения за успехи на трудовия фронт; за пристигането на футболния отбор на баските. И редом с всичко това — съобщението за прославените пълководци. Както и резолюции от митинги с искания за разстрела им.

Саша се върна на будката:

— Ако обичате, дайте ми и „Известия“ и „Комсомолская правда“.

— Днес ще се разорите — усмихна се продавачката. Беше любезна със Саша, както и с всички постоянни клиенти.

— Нищо.

Ужас. Писатели, актьори, режисьори, академици, художници, работници, колхозници — всички искат разстрела на Тухачевски и другите военачалници. Предишните процеси бяха открити, присъстваха журналисти, дори чужденци, тогава можеха да се оправдаят с признанията на подсъдимите. А този процес щеше да бъде закрит. Как могат тогава да искат разстрел? Русия не помни такова нещо — да се одобрява екзекуция, смърт, да се тъпчат повалените, да се тържествува над трупове на разстреляни; да им се подиграват и да ги оплюват. Толстой е написал „Не мога да мълча“ като протест срещу подобни екзекуции. И Пушкин не се е побоял да каже на Николай Първи, че на 25 декември е щял да бъде с метежниците на Сенатския площад, не се е побоял да изпрати посланието си „В сибирски шахти, в мрак и студ…“

Щом из страната се организират митинги, още днес те ще започнат и в Калинин, а значи и в тяхното автостопанство. Какво да прави? Ще гласува ли като всички? Всички искат разстрел. Вярват ли във всичко? Защо и той да не вярва? Страх ли ги е? Защо и него да не го е страх? Те запазват живота си, защо той трябва да жертва своя?

Не, и все пак няма да вдигне ръка. Ще гледа да избегне митинга. Да не иде на работа? За самоотлъчки дават под съд. Все някак ще се измъкне. Ще тръгне на път по-рано, ще се върне към осем.

Отиде в автостопанството един час преди смяната, още порталът не беше отворен. Но не го и отвориха, не даваха пътни листове, цялата сутрешна смяна, и шофьорите, и монтьорите, и чиновниците от канцеларията бяха събрани на двора на митинг.

На каросерията на един камион бяха застанали секретарят на партийната организация Чекин и кадровичката Кирпичова. Тя пронизваше тълпата със злобни очи.

Със запъване и неправилно поставени ударения Чекин прочете съобщението от вчера и новото, от днес — присъдата: разстрел за всички. После зачете уводната статия от „Правда“ „Съкрушителен удар по фашисткото разузнаване“.

Докато Чекин се запъваше и бъркаше ударенията, Саша с тревога и ужас си мислеше, че наближава минутата, когато Чекин или Кирпичова, или някой друг, на когото е възложено предварително, ще предложи резолюция с искане за разстрел на Тухачевски и другите военачалници. И ако той вдигне ръка „против“, веднага ще се приеме втора резолюция: „Да се осъди поддръжникът на враговете Панкратов“ и ще го отведат в НКВД, а утре за това ще пише вестникът и ще започне разследването как е получил работа в автостопанството, ще стигнат и до Областния комитет, до Михайлов и неговия референт. Много хора ще повлече след себе си. Не, не може да гласува против. Но не може да гласува и за. Ако вдигне ръка, никога няма да си го прости. Как ще живее след това?

Саша извади от джоба на гърдите си пакет цигари, извади кибрит. Щом започне гласуването, ще запали цигара, прикривайки с длани пламъчето, а следователно и лицето си.

Чекин прикачи с четенето и каза:

— Има думата за предложение другарят Баришников.

Баришников, профпредседателят, прочете кратка резолюция с искане за разстрел: „Ние, работниците от автостопанство N 1…“ и така нататък.

— Кой е за? — попита Чекин.

Всички вдигнаха ръце.

Саша пъхна цигара в устата си, запали клечка и прикрит с длани, взе да пали.

Леонид, който стоеше до него, го ръгна в хълбока:

— Ей, какво правиш?

Саша отмести длани от лицето си, огледа се, всички стояха с вдигнати ръце, погледът му се спря на трибуната.

Чекин, Кирпичова и Баришников гледаха право към него.

Саша вдигна ръка.