Анатолий Рибаков
Страх (44)

44.

Следобед в службата й се обади Софя Александровна, Варя се вцепени: Саша е в Москва! Софя Александровна никога не й се обаждаше за дреболии.

Но гласът на Софя Александровна беше слаб, безжизнен, не предвещаваше нищо добро.

— Варя — каза тя, — аз съм, помоли да те освободят и си ела, прибери се у вас. Аз ще дойда там.

И затвори.

Да не би да се е случило нещо лошо със Саша?!

Игор Владимирович я пусна начаса. Варя прибра чертежите и приборите и хукна към трамвая. Отиде си вкъщи. След около пет минути дойде Софя Александровна, отпусна се на дивана, с усилие си пое дъх.

— Какво се е случило, Софя Александровна?

С треперещи пръсти Софя Александровна извади от джоба на блузката си стъкълце с нитроглицерин, сложи едно хапче под езика си.

Варя мълчаливо чакаше, знаеше, че от бързане Софя Александровна винаги се задъхва, трябва да вземе лекарството и пристъпът минава.

— Видях през прозореца, че идваш, и се затичах.

Тя отново помълча, най-сетне вдигна очи.

— Варя, Михаил Юриевич се самоуби.

— Как така се самоуби?! Софя Александровна, опомнете се, какво говорите?!

Бе допускала, че може да арестуват Михаил Юриевич, дори имаше чувството, че той очаква това, затова раздава книгите си, затова толкова внимателно я слушаше, когато разказваше как по спешност бе отпратила Нина от Москва. Тогава той дори кимаше, сякаш съгласявайки се с нейния план: тя ще изнесе през задния вход куфарите и ще го чака в метрото. Само преди два дена бяха обсъждали това и не щеш ли — „самоуби се“!

— Кога стана това? Как? Защо?

Софя Александровна не отговори, притвори очи.

Варя пренесе възглавницата от кревата на дивана:

— Полегнете, Софя Александровна.

— А… Да… Добре. Само да си сваля обувките… Краката ми отичат.

— Не се навеждайте!

Варя застана на колене, развърза обувките, намести Софя Александровна на дивана.

Софя Александровна се надигна, легна малко по-нависоко.

— Варенка, не можеш да си представиш този ужас — тя тежко въздъхна, — от сутринта се чувствам зле. Пролет, времето се променя, сърцето реагира… Така че извинявай.

— Ама моля ви се, Софя Александровна, лежете си, ако ви е трудно да говорите, нищо не ми разказвайте, аз ще ида до вас и всичко ще разбера.

— Не, не — развълнува се Софя Александровна, — не отивайте там, недейте, в никой случай.

— Добре, няма да ходя, ще направя, каквото ми кажете, само се успокойте.

Софя Александровна отметна глава на възглавницата, притвори очи.

— Дали да викнем „Бърза помощ“?…

Софя Александровна си пое дъх:

— Не, няма нужда… Добре съм… Я да седна…

— Защо? Лежете си.

— Легнала ми е по-трудно да говоря.

Варя й помогна да седне, подложи една възглавница.

— Такъв ужас беше, Варенка, такъв ужас! — Тя отново дълбоко въздъхна. — От сутринта се чувствах зле, нали ти казах, сърцето току ме приболяваше… И началничката ми каза: „Прибирайте се, Софя Александровна.“ Прибирам се и гледам — на закачалката палтото на Михаил Юриевич. Видя ми се странно, нали трябваше да е на работа. Да не се е разболял? Отидох до вратата, ослушах се — тихо, почуках, съвсем лекичко — никой не се обажда, почуках по-силно — пак нито дума. Открехнах вратата. И, боже мой, Варенка, боже мой, той висеше! Разбираш ли, висеше… И главата му клюмнала, ей така — тя наведе глава настрани, очите й се окръглиха от ужас, — толкова се уплаших, веднага затръшнах вратата и се подпрях на стената, мислех си, ей сега ще падна… Какво да правя?! Какво да правя?! Може би е още жив, но няма да мога да го сваля, нямам сили… В целия апартамент нямаше жива душа. Изтичах на площадката, затропах по съседните апартаменти, вдигнах на крак целия вход… Извадиха го от примката, Михаил Юриевич беше мъртъв, дойде „Бърза помощ“, милицията, влязоха при мен, разпитаха ме как е станало: как съм влязла, как съм го видяла, кого съм повикала, кой го е свалил, съставиха протокол. А после, Варя, дойдоха и други хора.

Тя зашепна:

— Дойдоха от НКВД, да, да, показаха ми удостоверение, но на мен не ми трябват удостоверения, от пръв поглед ги познавам. Та така. Напомниха ми да говоря истината, попитаха: кой е идвал при Михаил Юриевич? Никой, рекох, живееше сам. Ами роднини? Той има брат в Рязан, гостува му миналото лято. Адреса? Аз имам адреса му, взех го заради Сашенка, но казах, че не го знам. И най-важното, Варенка — тя отново сниши глас, — дали не ми е предавал, на мен или на съседите някакви книжа? Разбираш ли, затова те извиках толкова бързо. Не разбираш ли? Ама как не разбираш? Нали ви подари книги, на тебе и на Саша.

— Е, та какво от това?

— Как какво, Варенка! Ами че може ли да се говори за това? Та те ще преровят цялата библиотека, ще прелистят всяка страничка, дали нещо не е скрито вътре, ще почнат разпити: защо ги е подарил именно на вас, с каква цел, а на друг подарявал ли е?… Извиках те толкова спешно, за да те предупредя: мълчи си за книгите, инак ще почнат да те привикват и да те разпитват.

— Но какво търсят у него, какви книжа?

— Не знам, но мисля, че е свързано с преброяването. Нали той в ЦУНХУ^[1] се занимаваше с това, напоследък имаше неприятности.

— И не само той. Всички в ЦУНХУ имали неприятности. Михаил Юриевич ми каза. Според преброяването са се получили с шест милиона души по-малко, отколкото са им искали, сега си спомням по-точно. И Михаил Юриевич може да е правил отделни пресмятания, тях са търсили.

— Запечатаха стаята — каза Софя Александровна, — откараха Михаил Юриевич в моргата. Трябва да съобщим на брат му в Рязан.

— Непременно. Дайте ми адреса, ще изпратя телеграма.

— Трябва добре да го обмислим, Варенка, „те“ може да се заинтересуват кой е изпратил телеграмата.

— Ами аз няма да се подпиша. „Елате веднага, Михаил Юриевич почина…“ Или: „Михаил Юриевич е тежко болен…“ Ще я пратя без подпис.

— Почакай, Варенка. Не можеш да напишеш, че е умрял, едва ли ще приемат такава телеграма, ще ти поискат документ — всеки може да реши да напише такова нещо, най-малкото ще ти поискат паспорта, ще ти запишат името и всички данни! И не се знае дали такава телеграма ще отиде. В Рязан може да не я отнесат. Предлагам друг план: иди до централната поща, в телефонната палата, и се обади в Рязан, имам и домашния, и служебния му телефон. Кажи: обаждаме се от работата на Михаил Юриевич. Михаил Юриевич почина, да, да, кажи го точно така, елате веднага, и затвори… Това е най-безопасно… Утре сутринта Евгений Юриевич ще пристигне, стаята е запечатана, ще отиде „там“, ще го попитат: „Откъде знаете за смъртта на брат си?“, той ще отговори: „Обадиха ми се от неговата служба“: А в службата ще се докаже, че никой не се е обаждал в Рязан, така че на никого няма да причиним неприятности.

— Не съм сигурна, че са нужни такива предпазни мерки — понамръщи се Варя.

— Нужни са, Варенка, нужни са.

— Нямам ли право да съобщя на човека, че брат му е починал? Не се ли разрешава на роднините да погребват своите близки?!

— Разрешава се, Варенка, имаш право, така е. Но когато човек умира, не запечатват стаята му, не разпитват съседите. Но виждаш — и запечатват, и разпитват. Трябва да се съобразяваме с обстоятелствата. Няма да допусна ти да рискуваш.

— Добре — съгласи се Варя.

Облече си шлифера, сложи в чантичката си телефонните номера на Евгений Юриевич, отново седна.

— Какво нещастие, горкият Михаил Юриевич. Не мога да си представя, че никога вече няма да го видя!… А вие?

— И аз — Софя Александровна избърса сълзите си.

— Може би днес не бива да си ходите вкъщи, защо не останете при мен?

— Май си права, Варюша. Наистина, просто краката не ме държат.

 

 

Ковчегът с тялото на Михаил Юриевич бе изложен в малката стая при моргата. Служителят сложи цветята близо до лицето, закри шията, та да не се вижда следата от въжето. Варя хвана Софя Александровна подръка, заведе я при ковчега. Евгений Юриевич, който поразително приличаше на покойния си брат, само дето нямаше пенсне, вдигна отнесени очи, погледна ги. Дойде съседката Галя, взе да оплаква Михаил Юриевич, да хлипа: „Добър човек беше, тих човек“. Дойдоха трима негови колеги от ЦУНХУ, сравнително млади, с тъжни лица, сигурно бяха обичали Михаил Юриевич, него изобщо не можеше да не го обичаш. Михаил Юриевич сигурно бе имал и други познати в Москва, но тефтерчетата му с адресите бяха прибрани заедно с другите документи.

Трябваше да се каже нещо, да се произнесе някакво слово. Но никой нищо не каза, не се произнесоха слова. Служебните слова бяха неуместни, а никой не знаеше или не би посмял да произнесе истинските думи. Постояха мълчаливо, всеки се прости мислено с Михаил Юриевич. Колегите заедно с Евгений Юриевич изнесоха ковчега, качиха го в камиона, всички седнаха около него и потеглиха, до Ваганковските гробища беше близо. Там заковаха капака, спуснаха ковчега, всеки хвърли по шепа жълтокафява глина, та да му е лека пръстта на Михаил Юриевич, гробарите хванаха лопатите, после в прясната могилка бучнаха дъсчица с номера на гроба и името. След година, когато се слегне земята, ще сложат надгробна плоча.

После колегите се върнаха на работа, а може би си тръгнаха за вкъщи или по свои си работи, сигурно ги бяха пуснали за цял ден.

Софя Александровна и Галя поеха за Арбат, Евгений Юриевич за гарата, днес трябвало да бъде в Рязан, след два-три дена щял да дойде за нещата на Михаил Юриевич. Софя Александровна му предложи да вземе книгите, оставени на Саша и Варя, но той отказа: не бива да се нарушава последната воля на покойния.

Варя остана сама, отиде до гроба на родителите си, отдавна не беше идвала, цяла зима. Пусти гробища, събрана на купчини ланска шума, първата зелена тревица, тук-там посадени цветя.

Вървеше по алеята с наведена глава. Стари паметници отпреди революцията зад оградки, надгробни плочи и кръстове, кръстове и по плочите. А до тях нови гробове — на невярващи. Защо толкова бързо, отведнъж хората се отказаха от вярата? Нея я възпитаваха в безбожие, това е ясно, но милиони хора с векове са вярвали. И са отхвърлили вярата си. С лекота са я отхвърлили. Отведнъж са повярвали в комунизма. Може би ще дойде ден, когато със същата лекота ще отхвърлят и тази вяра. Не, няма да я отхвърлят, всичко е здраво внушено, втълпено, завладяло е хората, сигурно за векове. Не се помръдва лесно…

Варя излезе от гробищата, купи разсад, върна се при гроба на родителите си. Там стоеше камък с издълбаните имена на баща й и майка й: „Сергей Иванович Иванов“, „Мария Петровна Иванова“… Как ли оцеляха двете с Нина след смъртта им? Идваше леля им, за през лятото ги вземаше в Козлов, тя и сега си има къщичка там, имаха и някакви други далечни роднини, изхранваха ги някак с Нина. Сигурно с общи средства са поставили и този камък с оградката. А на четиринайсет години Нина вече започна да печели. Саша уреди нещо в комитета на комсомола и я назначиха за платена пионерска ръководителка. Саша, Саша…

Зад камъка Варя беше скрила един буркан, метличка, завита в парцал лопатка. Почисти гроба, посади морави градински теменуги и бели маргаритки, отиде няколко пъти до чешмата с буркана и поля цветята, изми камъка, избърса с мокър парцал оградката. На места тя бе ръждясала, трябваше отново да я боядиса. Скамейката пък направо трябваше да се смени, съвсем бе изгнила, лежеше на земята.

Все пак Варя приседна на нея, подложи лицето си на слънцето. Не й се тръгваше. Къде да иде, къде да се дене. На кого е потрябвала? Беше нужна на Михаил Юриевич, той се радваше, когато му отидеше на гости, няма го вече Михаил Юриевич. Беше нужна на Софя Александровна, на Саша, вече не е нужна на Саша. Какво да прави, как да живее? И трябва ли да живее? В страх, в лъжа, в лицемерие. Да повтаря безсмислени, заучени думи, покорно да става, покорно да сяда. Да продължава ли да живее така или да последва примера на Михаил Юриевич? Тя никога няма да „им“ прости неговата смърт, никога. Отлично разбира защо се е самоубил, отлично си спомня думите му: „Не искам и няма да крия нищо… Шест милиона… За какво са загинали… Да се крие това е неморално, безнравствено…“

Михаил Юриевич предпочете въжето, „те“ го принудиха да се самоубие. Не им трябват честни хора като Михаил Юриевич и Саша.

И все пак е страшно да умираш. Да висиш на примката, да лежиш в ковчега, после в гроба, където ще те ядат червеите. Не! Ужасно, ужасно! Страшно! Варя се озърна — никой, няма жива душа.

Само един монотонен мъжки глас нарушаваше тишината. Наблизо беше гробът на Есенин и край него някой рецитираше стихове. Когато и да дойдеше Варя във Ваганково — през зимата, пролетта, лятото, есента, там винаги имаше хора, винаги се рецитираха Есенинови стихове. Въпреки че забраняваха книгите му, въпреки че го наричаха кулашки поет и го обвиняваха в упадъчни настроения, „те“ не успяха да унищожат любовта към него.

Тази мисъл я поободри. Не, тя не иска да умира, тя иска да живее. Трябва да отиде при Саша. В края на краищата Софя Александровна може да научи адреса му. Да, да отиде при Саша, да надвие срама, да надвие лъжливата гордост, да си изяснят отношенията, направо да му каже, че го обича.

Отново долетяха стиховете на Есенин и Варя отново не различи думите. Стана, тръгна натам и преди да стигне, чу:

И пак ще дойда в бащин дом

тъгата с радост да примеся,

в зелена вечер мълчешком

с ръкава си ще се обеся,

Рецитираше прегърбен възрастен човек. До него бяха застанали две бабички и младеж с дебел пуловер.

Замисленият върбалак

ще ме погали с лист тъжовен.

Ще легна аз немил-недраг,

сред лай на кучета заровен.

Варя се обърна и тръгна към изхода.

Догонваха я думите:

И все така над бента пуст

ще плува месецът в простора,

ще пие и ще плаче Рус

и ще играе край стобора.^[2]