Анатолий Рибаков
Страх (43)

43.

Ако на 1 май на Червения площад Тухачевски се бе извърнал към трибуната, ако ТОЙ бе видял лицето му, сега ТОЙ може би нямаше да го извика. Но Тухачевски не се извърна и ТОЙ не видя лицето му. Тухачевски си тръгна, като му показа гърба си. А ТОЙ не е палач. ТОЙ гледа не в тила, а в лицето. И за последен път ще погледне Тухачевски в лицето: дали очаква края си, разбира ли, че е обречен или дори не подозира? И този човек ще престане да съществува за НЕГО — без значение колко му остава до смъртта — час, ден, седмица или месец.

ТОЙ никога не обявяваше лично присъдата. Обратното, ТОЙ криеше присъдата, която сам бе износил в мислите си. ТОЙ успокояваше. Понякога за да приспи бдителността на жертвата, но в случая с Тухачевски този мотив липсваше. Той вече не е опасен. Седи си в Наркомата, издава длъжността, след седмица ще замине за Куйбишев и там ще го приберат. Няма никакви данни за контакти на Тухачевски с войсковите командири. Да избяга в чужбина е изключено: всяка негова стъпка се следи, всички военни летища са под контрол. С никого не може да се свърже, никъде не може да избяга.

И все пак ТОЙ трябва да го види, да се взре в очите му и да му вдъхне надежда за живот. Може би нейде в душата МУ още живее свещеникът. Тъй де… Да внушиш на човека надежда за земен живот е по-милосърдно, отколкото да му внушиш надежда за небесния.

Не, ТОЙ не е свещеник и не милосърдието говори у НЕГО. Милосърдието не е политическа категория, милосърдието е нещо от лексикона на дамичките от благотворителните дружества. ТОЙ иска със собствените си очи да види поваления враг, докато той е още жив. И му вдъхва надежда не от милосърдие, а за да може онзи докрай да остане в неведение, за да се вкопчва във възможността да оцелее. Човек, примирил се с мисълта за неизбежната смърт, вече се е откъснал от земните дела, не подлежи на въздействие, но на човек, който все още таи надежда за живот, може да се въздейства. Нека Тухачевски се безпокои, нека се тревожи до последната си минута.

 

 

Тухачевски влезе в кабинета. Държеше се, както винаги, с достойнство, едва забележимо се поклони и макар че седна на стола, посочен от Сталин, направи го така, сякаш предварително бе решил да седне именно на този стол. Излъскан, надменен господин, господин с аристократично лице, аристократ във всеки свой жест. Ето Шапошников, и той е бивш царски офицер, хем не някакъв си поручик като Тухачевски, а полковник от царската армия, но се държи скромно, почтително, разбира с кого си има работа. Не претендира като Тухачевски за ролята „герой на гражданската война“, за ролята на главен победител на Колчак, Деникин, Антонов, на човек, който замалко е щял да извърши световна революция, ако другарят Сталин не му бе попречил да завземе Варшава.

— Обиден ли сте, задето ви местим в Куйбишев? — попита Сталин.

— Готов съм да служа всякъде, където ме изпратят, но причината за преместването не ми е известна.

— Другарят Ворошилов не ви ли каза?

— Не.

— Но защо не сте поискали обяснение от него?

Тухачевски го погледна. Спокоен ясен поглед, в дълбочината му Сталин долови насмешка.

— Моята работа е да изпълнявам заповедта. Наредено ми е да издам длъжността, издавам я.

Сталин седеше с притворени очи.

Вдигна ги към Тухачевски.

— Партията няма претенции към вас. Тя винаги ви е имала доверие, има го и сега. Но виждате обстановката в страната. Тази обстановка е свързана с изострянето на вътрешнополитическата ситуация. Усили се съпротивата на вражеските елементи, нарасна и бдителността на съветските хора. В някои случаи съветските хора са излишно бдителни, свръхбдителни, развива се нездрава мнителност. За съжаление имаме такива явления и в армията. Разбира се, това не е хубаво, но можем да разберем нашите хора, процесите срещу Зиновиев-Каменев, Пятаков-Радек нажежиха атмосферата. В такава обстановка бе арестувана вашата близка Юлия Ивановна Кузмина…

Той замълча.

— Юлия Ивановна — каза Тухачевски — е съпруга на Николай Николаевич Кузмин, вероятно го познавате, той е член на партията от 1903 година, бивш комисар на Югозападния фронт, делегат на Х-я конгрес на партията и участник в потушаването на Кронщадския метеж. Не е участвал в никакви опозиционни групировки…

— Ние познаваме другаря Кузмин — прекъсна го Сталин, — на Централния комитет са известни заслугите на другаря Николай Николаевич Кузмин. Но е арестувана Юлия Ивановна Кузмина, вашата близка. За това се говори какво ли не, еснафски приказки, женски клюки. Но тези приказки, тези клюки трябва да се прекратят. Ние искаме да опазим авторитета на нашите военни ръководители. Авторитетът на нашите военни ръководители е авторитет на армията. Затова Политбюро сметна за целесъобразно да ви преместим в Куйбишев. Нека приказките позатихнат, нека НКВД реши въпроса с Кузмина и между другото с вашия адютант, защото и той е арестуван.

Тухачевски премълча.

Недочакал отговор, Сталин продължи:

— Арестуваните във връзка с процесите срещу Зиновиев и Пятаков командири на корпуси Путна и Примаков дават странни показания.

Тухачевски продължи да мълчи.

— Споменах Путна и Примаков във връзка с техните стари троцкистки връзки, оказа се, че не са ги прекъснали. Това няма отношение лично към вас, макар че естествено то усложнява общата политическа атмосфера в армията. Затова, повтарям, Политбюро сметна за нужно да направи някои размествания в армията и така да прекрати и предотврати разпространяването на всякакви измислици. Щом положението се нормализира, щом дрънканиците престанат, вие ще се върнете в Москва. Освен това, мисля, че макар и временна, работата във войските ще ви бъде полезна при проверката на въоръжението, което се подготвя по ваше искане. Как мислите, другарю Тухачевски?

— Ще работя там, където ми нареди партията.

Измъкна се от отговор.

— Добре тогава.

Сталин стана, излезе иззад писалището, подаде ръка на Тухачевски:

— Желая ви успех.

Тухачевски тракна токове:

— Благодаря, другарю Сталин.

И добави натъртено:

— Довиждане.

Даде му да разбере, че не се надява на нова среща. И с право не се надява.

Сталин се обади на Ежов и му нареди най-късно до петнайсети да му предостави пълните показания на Примаков и Путна.

Същата нощ Примаков даде показания, че троцкистите са искали да заменят Ворошилов с Якир и може би Якир изпълнява строго секретни, неизвестни за тях задачи на Троцки.

Когато прочете тези показания, Ежов изпадна в бяс. Измами го негодникът Примаков, опитал се е да замаже картината. Какво значи „неизвестни задачи на Троцки“?!

Ежов извика следователя Авсеевич и в присъствието на Леплевски — началника на специалния отдел, размахвайки под носа на Авсеевич протокола от разпита, се развика, че може да хвърли тези хартишки в клозета.

— На руски ви питам, какво значи това „неизвестни задачи на Троцки“?! Доведете Примаков тук, аз лично ще поприказвам с него!

— Сега е абсолютно невъзможно — отговори Авсеевич, — Примаков си почива в килията.

— Къде е Путна? — попита Ежов Леплевски.

— Преди един час го докараха от Бутирската затворническа болница. Путна е тук.

— Доведете Путна! — нареди Ежов на Леплевски.

Доведоха Путна. Зле изглеждаше Путна. Бутирки не ти е Великобритания. Лицето му бяло, от дипломатическото лустро няма и следа, ушите щръкнали, както се е родил селянин, така и ще си умре.

— Е какво — тихо, подражавайки на Сталин, каза Ежов, — още ли ще се опъваме?

Путна не отговори.

— Не иска да говори — констатира Ежов и Авсеевич веднага сграби Путна за раменете, умееше да бие, знаеше кое как се прави.

И въпреки това си губиха времето с Путна чак до шест сутринта.

До гуша му дойде да гледа това.

Николай Иванович стана от стола и лично се включи в работата: палеше цигара и веднага я гасеше в голото тяло на Путна. Похаби почти цял пакет, докато Путна, полуприпаднал, подписа показания, че Тухачевски, Якир и Фелдман са участници във „военна антисъветска троцкистка организация“.

 

 

Ежов се върна в кабинета си към шест и нещо, приседна на дивана в стаичката зад кабинета. Сега Сталин идваше в Кремъл рано — към дванайсет, дори и към единайсет и Николай Иванович трябваше да бъде в Наркомата.

На масата имаше вина, коняк, водка, пресни мезета. Николай Иванович изпи чашка водка, замези си с маринована краставичка, хубави бяха краставичките, от Нежин, наля си втора, гаврътна я, дохруска си краставичката, отчупи си коричка от френската франзелка, намаза я с масло, върху маслото сложи лъжица неразбит хайвер. Не позволяваше да му приготвят сандвичите, изглеждаха неапетитно, като в служебен бюфет.

Вече няколко дни Николай Иванович не беше се прибирал. Водеха се безкрайни денонощни разпити на военни, беше им даден нечувано кратък срок: за две-три седмици да подготвят процес, макар и закрит, но със собственоръчни признания от подсъдимите. Тези кратки срокове не им даваха време за прилагане на обичайните мерки на въздействие: конвейер, карцер с вода и плъхове, глад, жажда, безсъние, психологически натиск, заплахи за разправа с близките — всичко това иска време, а време няма. Значи се налага да се прибягва до особени мерки. Разрешение за тях е получено. Когато Николай Иванович в предпазлива и деликатна форма намекна за това на другаря Сталин, той го погледна тежко и каза:

— Ако вършиш неща, не бой се, страх ли те е — не го върши!

— Да, разбира се — отвърна Ежов, — но аз имам предвид, че те трябва да застанат пред военен съд… В приличен вид. Както се казва: седем пъти мери, веднъж режи!…

— Но непременно отрежи — прекъсна го Сталин, — в тази поговорка главната дума е „режи“. Човек мери именно за да отреже, а не обратното.

Това беше ясно разрешение да се прилагат изключителни мерки за физическо въздействие.

— Да, да — облекчено въздъхна Николай Иванович.

Той не се съмняваше, че Тухачевски, Якир и останалите също ще упорстват и ще отричат участието си в заговор. Значи ще трябва да приложи най-силните похвати, от най-висша категория, например „Лястовичка“: слага се кучият син да легне по корем, връзват му се ръцете и краката, в устата му се натиква средата на дълъг пешкир, както се слага мундщук на кон, краищата на пешкира през гърба се връзват за краката и се затягат, та петите да докосват тила. И се държи така, като колело, и се затяга, затяга, докато прешлените не изпукат. Или „седлото на Фриновски“, наречено на заместника на Ежов — той го измисли, макар за това да не се искаше особена изобретателност: слага се подследственият с гол задник върху два котлона и се държи, докато замирише на изгоряло месо. А пък на особено упоритите негодници може, да речем, „да се мачкат яйцата“. Гол се хвърля на пода, разкрачва се, петима яки мъжаги участват в операцията — двама сядат на краката, двама на разперените ръце, а петият започва постепенно да мачка с ботуш половите органи. Такова нещо никой не е издържал! Но има и опасност — мъничко да прекалиш, вече не можеш изкара лицето на съд.

И при паленето на космите в ушите с клечка кибрит трябва да има мярка, инак ушите се покриват с мехури, тогава се налага бинтоване на главата, и това не става за съд. Николай Иванович бе принуден лично да наблюдава тези мерки, да не прекалят. Затова трябваше да нощува в кабинета си.

Впрочем Николай Иванович нямаше и особено желание да се прибира вкъщи. Семейството му рухна. А как го бе създавал, пазил, колко се бе старал… Нямаха деца, взеха хранениче, Наташка, хубаво момиченце, беличко, обичливо, сутрин се пъхва при него в леглото, прегръща го, целува го, притиска телцето си до неговото, нека се радва, докато е малка. И онези, които той лишава от родители, нека и те се радват в детските домове: ще израснат под чужди имена, ще живеят като обикновени съветски граждани. А върху другите ще остане клеймо: „дъщеря или син на враг на народа“ и те ще могат само да последват родителите си, нека благодарят на глупавите си роднини, че са ги „спасили“ от детския дом. Изобщо, според късмета. Наташка има късмет, взеха я от детския приемен пункт. А сега, когато семейството рухна, как ще потръгне животът й — не се знае.

И той беше храненик, отгледа го обикновено работническо семейство, рано тръгна на работа, през седемнайсета година, двайсет и две годишен влезе в партията. Работническата младеж тръгваше най-вече след болшевиките. Подир меншевиките и есерите тръгнаха дърдорковците, любителите на спорове, домораслите философи, гнилите интелигенти. При болшевиките всичко беше просто и ясно. Светът се дели на свои и чужди. Чуждите трябва да се унищожават, а своите — да се защитават. Има дисциплина: наредено ли ти е — изпълнявай, не мисли, хората са го мислили вместо теб.

С ниския си ръст Николай Иванович и на трибуната, и в строя, и в тълпа изглеждаше като джудже — всеки застанал до него го гледаше отгоре надолу, гледаше го отвисоко. На младини пееше хубаво — истински тенор — така казваха приятелите му, веднъж го чу дори една професорка от Петроград. Високомерна гадина! Изслуша го и каза: „Имаш глас, но не и школовка, това е преодолимо. Непреодолим е ниският ти ръст, в операта всяка партньорка ще бъде с цяла глава над теб. Пей като любител, в хор — там ти е мястото.“

Той сам намери мястото си, не на сцената, не в хор, не на трибуната, а в партийния апарат, зад бюрото, в кресло. Това се оказа истинското му място, добре го уцели и най-важното — навреме. Свърши гражданската война и започнаха да управляват именно креслата. Властта се оказа тяхна.

Усърден, работоспособен, мълчалив, незабележим, той не дразнеше никого, към никого не се присъединяваше, но всеки ръководител го смяташе за свой човек. В средата на двайсетте години вече беше секретар на един от областните комитети на партията в Казахстан. Строгата Сталинова канцеларска система допадаше на Николай Иванович. Той улови същината на тази система, нейната сърцевина: правилен подбор и разпределяне на кадрите, на нужните кадри, на своите кадри. И когато не след дълго започна вътрешнопартийната борба за ръководство, Николай Иванович без колебание заложи на Сталин, отстраняваше неговите противници, издигаше съмишлениците му. През 1929 година, в разгара на колективизацията и разкулачването го преместиха в Москва на длъжност заместник народен комисар на земеделието. Тук той подготвяше инструкциите за изселване на стотици хиляди селяни, за прехвърлянето на милиони частни стопани в колективните стопанства.

— Жал ми е за хората — каза веднъж жена му.

— А за мен не ти ли е жал, по цели денонощия не излизам от Наркомата.

И наистина, работеше денонощно, за сметка на това най-стриктно представяше в ЦК таблиците и сводките не само за всяка област, но и за отделните райони. Тук го забеляза другарят Сталин и през 1930 година го прехвърли в ЦК на длъжността завеждащ отдел „Кадри“. Работейки под ръководството на другаря Сталин, той направи стремителна кариера: кандидат член на Политбюро, народен комисар на вътрешните работи, подготви и проведе процесите срещу Пятаков-Радек, подготвя процеса срещу военните. По същество е вторият човек в партията. Сега вече всички виждат неговото място. Подмазват му се членове на Политбюро, и те предчувстват съдбата си.

Нервна работа. Вършат я изпълнители, но и той понякога е принуден да помага, като днес за Путна. В гражданската война врагът беше ясен — буржоата и белогвардеецът, през колективизацията пак беше ясен — кулакът, не беше нужно нито едните, нито другите да признават нещо, просто ги разстрелваха. Сега не е така, сега всичко трябва да се оформя, да се доказва вината на всеки поотделно. С какви средства ще я доказват — няма значение, важното е да подпише протокола, а НКВД има достатъчно средства за целта. Човек озверява от такава работа. Единственото място, където можеше да се отпусне и отпочине, играейки с Наташка, беше домът му. Сега няма и дом.

Петнайсет години живя с Женя, петнайсет години! Хем тя се омъжи за него по любов, какъв беше тогава? Обикновен партиен работник, а пипна такава красавица, с тъмни очи и коси, вярно, сега краката й отичат, и със сърцето не е добре… Скромна. Образована. През 1929 година, веднага след преместването им в Москва, отиде да работи като обикновена коректорка в Издателството за селскостопанска литература. Обясни му, че тази работа изисква голяма грамотност. Сама, без неговата подкрепа започна да се издига в службата, стигна до заместник главен редактор на списание „СССР на стройке“, отзивите бяха, че работи добре.

Но стана лоша съпруга. От септември миналата година, още щом го назначиха за народен комисар на вътрешните работи, отношенията им се развалиха. Бойкотира го. Преди това, когато и да се прибереше, в пет, в шест сутринта — преди другаря Сталин никой не можеше да се прибере — винаги го чакаше с вечерята. Дори да беше задрямала, винаги ставаше и хапваше с него. Сега домашната помощничка му поднася вечерята, жена му спи, видите ли, тя трябва рано да става. Дори веднъж с насмешка заяви: „Аз не съм народен комисар, трябва да бъда в редакцията в десет сутринта…“

Миналата година бе създадено списание за жени: „Общественичка“, Женя бе избрана за член на редколегията. А главна редакторка стана Ася Сергеевна Попова, жената на Сергей Сирцов, лидера на блока Сирцов-Ломинадзе, нейна приятелка. Веднъж той се опита да предпази Женя относно Попова, а тя рязко му отговори: „Аз работя с нея.“ Добре, премълча си. Арестували мъжа на някаква нейна колежка, бил троцкист, тогава Женя пред очите на цялата редакция демонстративно качила тази колежка в колата си, на която всички светофари дават зелено, а милиционерите козируват. И това премълча, знаеше какво ще му отговори: „Дадох тази кола за спешно пътуване по служба.“ Глупачка, не подозира, че му докладват за всяка нейна стъпка. Той лично заповяда: цялата информация за списанията „СССР на стройке“ и „Общественичка“, където се споменава името Евгения Ежова, да се доставя на собственото му бюро. И се разбра: Женя е дала неговата кола на съпруга на народен враг пред очите на всички. Колко клюки ще тръгнат из апарата! Как ще използват това неговите врагове в ЦК! Иска да се прави на добричка. Мъжът й злодей, бияч, а тя — ангелска душа.

И най-сетне, последната информация. За връзката на Ежова с главния редактор Урицки. Нож в гърба! Браво на осведомителя, не се е уплашил да съобщи. По-рано на Николай Иванович и през ум не му минаваше за разни любовници, всички знаеха с кого ще си имат работа. А това говедо, негодникът Урицки, не го ли беше страх да застане срещу него, срещу Ежов! Значи, Ежов не е толкова страшен, значи, може да не се страхуват от Ежов. Ще видим, ще видим! С друг глас ще запее в Сухановка. Урицки е роднина на писателя Леополд Авербах, значи — роднина на Ягода… Или това е отмъщение? Някой клевети? Къде се срещат? Заедно са ги виждали само в редакцията. Е, какво от това? Той е главен редактор, тя му е заместник. Как може да не седнат, да разговарят помежду си?! Но Урицки има зад кабинета си точно като тази стая за почивка, значи там се забавляват… Има неопровержими данни за семейството на Урицки: молили са го да скъса отношенията си с Ежова. Разговорът е подслушан и записан. Изневяра, изневяра, изневяра!

Николай Иванович си наля и изпи трета чашка. Женя, вярната, спокойната, грижовната, чистата, той се бе гордял, че в тази мръснишка страна има поне един честен човек и това е неговата жена. Не, дори в неговото семейство няма честен човек. Всички са подлеци, цялата страна е населена с подлеци! Когото и да вземеш — подлец! Когото и да разстреляш — подлец!

Добре, всички ще ги изловим, всички ще ги изпозастреляме! Колкото до Урицки и Евгения Ежова, решението е следното: още утре да се арестува Урицки, роднина и помагач на арестувания Ягода. Евгения Ежова, която е работила под ръководството на Урицки, до приключване на следствието по неговото дело да се постави под домашен арест. Пък после ще видим.

След като взе това решение, Ежов изпи още една чашка, замези си с хайверец, пийна чай от термоса, съблече се и легна да спи.