Анатолий Рибаков
Страх (32)

32.

На съобщението за поканата на Плевицкая Шарл реагира хладно.

— Какво пък, Озуар-ла-Фериер е красиво място.

— Имаш ли нещо против това познанство?

Той се засмя:

— Против познанството ти с госпожа Плевицкая — не. Но съпругът й е твърде красив господин.

И Вика се засмя. Не бе давала повод за ревност и самата тя не ревнуваше Шарл. Не е еснафка. Но в думите на Шарл прозвуча някакво предупреждение. Нели наричаше емигрантите просяци, Шарл имаше предвид нещо друго.

— Ако смяташ отиването ми там за излишно, няма да отида.

— Приела си поканата, ще дойдат да те вземат с кола, не е учтиво да откажеш. Но се постарай да се върнеш до седем. Ще ти се обадя от Прага.

Същата вечер той заминаваше за три дни за Прага.

На другия ден в десет сутринта от телефона на портиерката й се обади Скоблин.

Вика слезе.

Пред входа стоеше нов автомобил „Пежо“, Вика вече различаваше марките на колите. Скоблин я настани на задната седалка, седна на кормилото и потеглиха, отначало по близките, познати улици, после из покрайнините. Скоблин беше мрачен, съсредоточен, зададе й няколко банални въпроса, понякога назоваваше местата, през които минаваха — градчето Жовнвил, Шампани, във Венсенската гора й показа мястото, където на 27 февруари 1935 година върху колата им връхлетял камион: буквално я смазал, двамата останали живи само благодарение на това, че излетели от колата. Надежда Василиевна се отървала с няколко синини и лек шок, седмица по-късно вече пяла на концерт, а на него му се счупила дясната ключица и му се пукнала лопатката.

— Всичко заздравя — каза Скоблин, — понякога при лошо време ключицата и лопатката леко се обаждат, но Надежда Василиевна е сигурна, че крия болката си, и ме масажира.

Това беше най-дългата фраза, която той произнесе. Вика веднага разбра: Скоблин не се интересува от нея като жена.

Озуар-ла-Фериер се оказа също такова малко приятно градче като онези, през които бяха минали: тесни улици, къщите най-често двуетажни с мансарди и чугунени гравирани решетки на балкончетата, на първите етажи на някои от тях имаше магазинчета, ресторантчета, в началото на града се извисяваше светла църква. „Свети Петър“ — назова я Скоблин и съобщи, че им остава да пътуват най-много десет минути.

Двуетажната къща на Скоблини се намираше на ъгъла на две нешироки радиално разположени улици. Фасадата с номер 345 гледаше към авеню „Маршал Петен“. Стени от сив камък, големи прозорци, керемиден покрив с широки комини, къдрава бетонна оградка, обточена с храсти. Красиво изглеждаше сред зелената трева пътечката, посипана с червена натрошена тухла. „Много приятно — помисли си Вика, — и сигурно струва доста пари.“

Скоблин остави колата пред портичката, пусна Вика да мине напред, изкачи се с нея на верандата, засенена с бетонна козирка.

Отвори прислужница, изпод ръцете й изскочиха две кучета и се втурнаха към стопанина си.

— Тази е Юка — каза Скоблин, като посочи черното, — а бялото се казва Пусик.

Във вестибюла излезе Плевицкая в дълга, свободна, прикриваща пълнотата й рокля, целуна мъжа си, целуна Вика, въведе я в хола. Скоблин се качи на втория етаж.

— Коленка, сега ще пием кафе — предупреди го Плевицкая.

Холът заемаше цялата дясна половина на първия етаж. По диваните лежаха котки, друга котка — с кафява козина на черни шарки — се бе настанила в креслото. Голяма маса, камина, пиано. На прозорците имаше отворени двойни кепенци, боядисани в жълто, жълти завеси, и тапицерията на диваните и креслата беше жълта, явно Плевицкая обичаше този цвят.

„Следващият път ще трябва да й донеса жълти рози“ — помисли си Вика. Направи й впечатление, че къщата отвън изглеждаше по-богатска, отколкото отвътре.

По стените имаше много снимки. Плевицкая в сарафан, в пътен костюм, в лятна блузка в градината, сред почитатели в различни страни на света, портрет на Врангел, на някакъв огромен на ръст генерал с калпак и кавказки мундир с ширити, на генералите Милер и Кутепов и на най-видно място — на Шаляпин, Собинов, Рахманинов, Балмонт — и на всяка от тях трогателен надпис: „На скъпата Надежда Василиевна“, „На великата Надежда Василиевна“…

— Моите приятели — усмихна се Плевицкая, — гледам ги и те ме гледат.

В ъгъла на видно място бе поставено черно-червено знаме на корниловския полк, простреляно от куршуми.

— Николай Владимирович е командир на корниловци — гордо съобщи Плевицкая, — чували ли сте за тях?

— Смътно си спомням — призна Вика, — зная за това най-вече от учебниците по история.

— Николай Владимирович пое корниловския полк през ноември 1919 година с чин капитан, тогава беше на двайсет и пет години, а през май 1920-а вече командваше корниловска дивизия с чин генерал. Той беше командир, а аз — командирша… Ако в бялата армия всички бяха като Коленка, болшевиките сега нямаше да управляват Русия.

Прислужницата, казваше се Мария, поднесе кафето и мляко и бисквити към него, донесе бутилка червено вино, подреди чашите. С чанта в ръка в хола слезе Скоблин, всички седнаха край масата. Наблизо, сврели муцуни в лапите си, легнаха кучетата.

Николай Владимирович бързо, мълчаливо изпи кафето си, стана, целуна Плевицкая по челото, взе чантата, поклони се на Вика:

— Извинете ме, бързам.

— Гледай да се върнеш по-раничко, Коленка — каза подире му Плевицкая и се обърна към Вика: — Ето, останахме си двете.

Понечи да налее вино в чашата на Вика.

— Благодаря — отказа Вика, — сутрин някак си не съм свикнала.

— Има ли значение сутрин или вечер, френското вино е леко, като вода е, аз го пия с удоволствие — наля на себе си и веднага изпи половин чаша, — хайде, разкажете ми за Москва.

— Какво да ви разкажа? — Вика се усмихна, сви рамене, — наскоро пуснаха метро.

— Метро — презрително повтори Плевицкая, — в Париж има метро от трийсет и седем години.

Извика котката от креслото, сложи я на коленете си.

— Тъгувам по Москва, Вика… В Москва отначало пеех в „Яр“, имаше такъв луксозен ресторант. Директорът на „Яр“ Судаков не позволяваше на актрисите да излизат на сцената с големи деколтета, тук, казваше, „идват търговци със съпругите си, да няма неприличия“. „Неприличия“ нямаше, а успехът ми в Москва беше голям, московчани ме обикнаха. От Москва ходех на Нижегородския панаир, там ме забеляза Леонид Виталиевич Собинов, поднесе ми букет чайни рози, каза: „Вие сте талант“ и ме покани да пея на неговия концерт в Оперния театър. Това беше отдавна, миличка, през 1909 година, виждаш ли колко отдавна.

Допи си чашата, помисли, ливна си още.

— Ах, милите ми московчани, колко ги обичам, те са добродушни, със сочни гласове, и говорът им е истински руски. Мигар може да се сравняват с петербургчаните, онези знаят френския по-добре от руския. Някакви дами веднъж насочиха към мене лорнетчетата си, разглеждат ме като вещ. А едната пита: „Ами какво е това къделка, какво е батожка?“ Че като ми кипна, тръснах й право в очите: „Батожка“, рекох, е тоягата, с която мъжът поучава жена си, когато е виновна. А „къделка“ е снопче лен, разчесан и приготвен за предене. Тя пак ме гледа с лорнета си и вика: „Charmant! Много сте мила!“ Точно този хайлайф погуби Русия. Презираха народа си, пада им се сега. Честно ще ви кажа, и тук гледам да съм по-настрана от тези надменни госпожи: само лорнетчетата са им останали, инак — сиромашия до шия… Но няма да говоря за тях, че само се ядосвам.

И отново ливна вино в чашата си.

— Когато ме споходи известността, се заселих в Москва, взех си хубаво жилище на „Дегтярний“, а докато ми го подредят, живеех в мебелираните стаи на „Болшая Дмитровка“. Знаете ли къде е тя?

— Естествено. Зная и „Болшая Дмитровка“, и „Дегтярний“.

— А тогава зимата беше снежна, дойде март, а снегът още се сипе, покрива дърветата, за да не мръзнат от студените ветри, и хубавицата Москва се възправя, родната, като сребърна принцеса със снежни труфила.

Вика сведе очи, престори се, че разбърква захарта в кафето си, цветистите думи я накараха да се чувства неудобно.

— Винаги съм обичала повече зимната Москва, зиме животът ми изглеждаше по-весел, всички бързат, втурнали са се нанякъде, кочияшите пришпорват кончетата, камбанките звънят… И годините ни летят бързо като онези шейни, а Москва все е жива в сърцата, сладък, далечен сън… И Петербург е жив в сърцето ми, и Царское село, където пях пред самия Император. — Тя замълча, усмихна се, загледана в прозореца, издържа една актьорска пауза, за да даде възможност на Вика да оцени казаното. — Вълнувах се ужасно, помолих за чашка кафе с коняк, взех и двайсет капки валериан… И ето ме пред Негово Величество. Поклоних се ниско, много ниско, после го погледнах право в лицето и видях как от лъчистите му очи сякаш струеше светлина. Страхът ми мина и веднага се успокоих. Този път пях много, Негово Величество дори попита дали не съм се уморила. Но, Вика, мила, аз бях толкова щастлива, че дори не мислех за това. Пеех за каквото се сетех, за селяшката орис, дори една революционна песен за Сибир. Изпях „Ах, помня млада като бях“. Изпях и за коларя. Знаете ли я тази песен?

— „Прелита тройката лудешки“, или беше другояче…

— Не, на Негово Величество изпях друга песен. — Тя остави чашата на масата, изопна гръб, повдигна глава и полугласно запя:

Виж, тройка бърза прелетява,

както от лък лети стрела

Просторът песен тук запява:

Прости, родино и Москва!

Аз може вече да не видя

кубетата ти златни, знай,

и може да не чуя нивга

камбани кремълски в чужд край.

Нетрайно всичко на света е,

съдбата хвърля ме далеч.

Простете, рожби, жена, прощавай,

бог знай ще ли ви видя веч?

Конете спряха, пара вдигат,

коларят наклони глава,

а по гърди му търкули се

сълзица бисерна една.

… И Негово Величество каза: „От тази песен буца застана на гърлото ми.“ Ето така чувстваше Негово Величество руската песен. А когато се сбогуваше с мен, силно ми стисна ръката и каза: „Благодаря ви, Надежда Василиевна. Слушах ви с голямо удоволствие. Бях чувал, че никога не сте учили пеене. И не учете. Останете си, каквато сте. Слушал съм много учени славеи, но те пееха за ухото, а вие пеете за сърцето.“ Ето какво щастие ме споходи в живота ми, Вика — да чуя такива безценни думи от самия Император.

— Да, да, разбира се — съгласи се Вика, като обърна внимание, че бутилката вино вече е преполовена.

— Пяла съм много пъти в Царское село за Негово Величество, обичах да му пея, и той обичаше да ме слуша. Обичаше и да разговаря с мен, та дори придворните се обиждаха, осъждаха ме, задето като съм разговаряла с императора, съм размахвала ръце. А Негово Величество не ме осъждаше, той разбираше, че не са ме учили на великосветски обноски. Такъв цар ни убиха! Никога няма да им простя! — с омраза добави тя и по лицето й се изписа злоба. — На никого няма да простя! Ако Негово Величество живееше в Москва сред истински руснаци, нямаше да стане никаква революция, руснаците нямаше да дадат косъм да падне от главата му… Спомням си Бородинските тържества в Москва. Хората бяха изпълнили всички улици, пееха, танцуваха, слънцето сияеше по кръстовете и кубетата на Златоглавата престолнина. А като заби Великият Иван и всичкият безброй московски камбани поде звъна му, земята затрепери и сълзи закапаха от очите на всички, които бяха тогава в града. Мигар е възможен в Петербург такъв празник? Там всички са аристократи, немчоря и финландци, затова почнаха тая проклета революция… Ами Шаляпин, колко истински руснак беше, с него ме запозна Мамонтов. Фьодор Иванович ми каза: „Бог да ти помага, мила Надюша, пей си песните, дето ги носиш от земята, аз нямам такива, от занаятчийско селище съм излязъл, не съм селянин.“ Да, много добри и умни хора ми прати Бог по пътя ми.

Под прозореца гръмко изкукурига петел. Вика трепна от почуда, Плевицкая се разсмя:

— Имаме не само кучета и котки, а и кокошки. Коленка ги храни сам — тя стана, — сигурно се уморихте да ме слушате, омръзнах ви.

— Ама моля ви се — запротестира, ставайки, Вика. — Толкова интересно разказвате.

Не лъжеше. Наистина й беше интересно. Тази селянка, завършила трето отделение в енорийско училище, стискала ръката лично на Негово Величество императора, после смазана от революцията до положението на бежанка без подслон и отново издигната до световна известност — каква съдба!

— Благодаря ви, ако е така… Елате да ви покажа къщата, а после ще поседим в градината.

Вита дървена стълба водеше от хола към втория етаж. На завоя, над широкото стъпало имаше прозорче в стената. Плевицкая хвана Вика за ръка:

— Вижте, точно зад нас е гората, а тук — тя долепи лице до стъклото — гаражът на Коленка, когато човек има кола, непременно му е нужен гараж. Има и друго удобство — отделният вход за кухнята. Когато Мария идва сутрин, дори не я чуваме. Инак аз ставам рано, но понякога ме мъчи безсъние, връхлитат ме разни мисли, тогава заспивам чак към седем.

В кабинета на Скоблин имаше библиотечни шкафове, на едни рафтове френски книги, на други — руски: Тургенев, Достоевски, Толстой…

— По-рано обичах Толстой, но след като прочетох „Разрушаването на ада и неговото възстановяване“, вече не го докосвам. Злобен дядка, оплюва всички, ругае, само той е умният, за какво ми е потрябвал?

И стените на кабинета бяха изпълнени с портрети: Куприн, Бунин, Керенски, много генерали, офицери…

— Това са все наши — корниловци… Коленка е участвал в петстотин битки, много пъти е раняван, корниловците не се щадяха, ако всички бяха воювали като корниловците…

Щом на бой ни призове

свободата на Русия,

ний, корниловски мъже,

в пламък и вода се бием…

В очите й избиха сълзи.

— Клетници, клетници… Истински герои бяха. Та аз съм пяла на Перекоп, в траншеите. Вече гърмяха болшевишките топове, а аз пеех. Но не успяха, нищо не излезе. Сега ще ти покажа нещо… — Тя ту говореше на Вика на „ти“, ту отново преминаваше на „ви“. Наведе се, взе от долния рафт една книга, не дебела, но голям формат, отвори я на титулната страница, кимна на Вика: — Седни до мен, подът е чист, не бой се, ето виж: Надежда Плевицкая, „Дьожкиният карагод“… Разбра ли заглавието? Дьожка съм аз, Надежда. На село нашите ми казваха Дьожка. А карагод според нашия курски говор е хоровод. Предговор от Алексей Ремизов: „Венец“. Голяма чест!… Но вие, днешните московчани, дори не знаете това име, той напусна Русия през 21-а година… А ето я и милата ми майчица… — тя докосна снимката с устни, — безценната ми майчица, царство й небесно… Ето ме и мен като млада. Както си бях чипоносата селянка Дьожка, така си и останах. Ето ме и тук. Давах концерти, облечена с болярски сарафан. А това е втората част „Моят път с песента“, издадена е вече по-късно, през 30-а година, самият Рахманинов я издаде: издателство ТАИР е неговото издателство. „ТА“ е от Татяна, „ИР“ — от Ирина, неговите дъщери. Тук съм на село, ето я пак мама. В тази книга е описан целият ми живот. Ще ви дам да я прочетете. Само че не тази, тя си е моя, на никого не я давам, виждаш ли къде я крия? — Тя се разсмя. — Сякаш е брилянт… Имам още два екземпляра, тях давам на познати да ги четат, щом ми върнат едната, ще ви я дам.

Плевицкая отвори вратата към следващата стая, тя беше обзаведена скромно. „За гости“ — обясни домакинята.

На стената в спалнята бе окачен портрет на Скоблин в цял ръст, с корниловска униформа — мъжествен офицер красавец, на гърдите му Георгиевски кръст, на рамото нашивка — череп и кръстосани кости.

— Такъв беше Коленка през двайсета година, когато се запознахме, още се водеха битки срещу червените, а се оженихме в Галиполи, в Турция. Сватбата беше скромна, няколко офицера корниловци и кумът — генерал Кутепов… Горкият Александър Павлович, тези злодеи болшевиките го отвлякоха, загина в мъки…

Тя се просълзи. Отвори някакво шкафче, извади бутилка коняк, наля си малка чашка, изпи я.

Зад спалнята, отделена с арка, имаше малка стая — тоалетка, мека табуретка, рафтче с книги, широк гардероб, голямо огледало.

— Моите покои — пошегува се Плевицкая. — Обичам тази къща, от пръв поглед ми хареса, наднича към улицата като тъпоноса кутийка. Тук е и уютно, и светло, прозорците гледат на север, изток, запад, виждаме как слънчицето изгрява, виждаме и как залязва. Не понасям тъмнината. И самотата. Искате ли да си измиете ръцете? Ето банята.

Облякоха се, излязоха в градината, кучетата бавно ги последваха, после и котката. Около къщата щъкаха кокошки.

Вика и Плевицкая седнаха в плетените кресла под трите брезички. Макар да беше февруари, беше топло, слънчево.

— Вижте брезичките — каза Плевицкая, — аз съм ги садила.

От кухнята излезе Мария, Плевицкая й посочи с поглед масата. Мария се върна, изнесе същата бутилка вино, две чаши и лешници в бонбониерка.

— Тя ми е съобразителна, полячка е, казва се Мария Чека, но е израсла във франция, с нея си говорим на френски, честно казано, аз не обичам полския език: „пше“, „пши“, не говорят, а съскат и цялото ГПУ е пълно с поляци: Дзержински, Менжински…

Тя наля вино на себе си и на Вика:

— Е, вече под руските брезички трябва да пийнете…

— Разбира се — усмихна се Вика.

— За Русия!

Чукнаха се.

— Да — продължи Плевицкая, — купихме тази къща през май 1930-а от бюрото на Шнайдер. Тук живеят много руснаци. Някога на това място е имало гора, изкоренили са дърветата, за да построят къщи, аз пък посадих брезички — тя докосна стъблото, погали го, — ах, милите ми, родните, щом видя брезички, все си спомням нашето село Винниково в Курска губерния, нашите брезови гори… И знаете ли — гласът й леко трепна, — спомних си вашия апартамент на „Староконюшенний“…

— Да, казахте ми…

— В „Каролина“ не бях сигурна, само смътно си спомних нещичко, а после си спомних всичко — и баща ви, и майка ви. Кажете ми — погледът й стана напрегнат, — все пак искам да проверя спомена си: имахте ли на вратата медна табелка с ръкописни букви: „Професор Мурасевич“?

— Марасевич — поправи я Вика, — да, имахме такава табелка.

— А родителите ви живи ли са?

— Мама почина преди двайсет и две години, а татко наближава шейсетте, тревожа се за него.

— Шейсет години са нищо — отсече Плевицкая — и не се тревожете, не предизвиквайте съдбата, ще даде Господ да е жив и здрав. Та тъй, Вика, у вас ме доведе Станиславски… У вас пях… Беше уютно, хубаво, гостоприемството ви беше чисто руско… Доведе ме Станиславски, бях взела и Клюев. Поета Клюев, знаете ли го?

Вика се почуди какво да отговори.

— Кротък човек беше — продължи Плевицкая, — често плачеше. Слушай, ще ти кажа едно негово стихотворение, то ми е любимо — тя отметна глава на облегалката на креслото, притвори очи:

Ще надяна черната си риза

и последвал мътния фенер,

мълчаливо-ласкав ще възлизам

тук пред вас на ешафода чер…

— И така нататък… Само че ризата му беше не черна, а синя, щампована, една-единствена, ходеше със смачкани, вехти ботуши, подарих му нови, взе ги, винаги вземаше, когато му даваха нещо, но не молеше. Седи си кротко, крие ръцете си в ръкавите на дрехата, мълчи, а заговори ли, все ще каже нещо жално, умно… Къде ли е сега милият ми приятел Колюшка? В нашите вестници писаха, че го арестували, заточили го в Сибир, сигурно е погинал, клетникът. Може би затова плачеше толкова често — предчувствал е горчивата си кончина? Да не ви е студено?

— Не, добре съм.

— Все пак нека се поразходим.

Тръгнаха по улицата, редките минувачи поздравяваха Плевицкая.

— Тук има почти двеста руски семейства. Църквата ни е посветена на Светата Живоначална Троица. Построихме я преди няколко години, голяма част от средствата пожертвахме аз и Николай Владимирович. Затова съм нейна почетна настоятелка.

Приближиха до едноетажна сграда, на покрива й имаше кръст, на фасадата икона — именно това беше църквата. Вътре цареше полумрак, тишина, горяха свещи, по стените бяха накачени икони.

Плевицкая ниско се поклони, отиде при кръста, целуна го, няколко пъти се прекръсти, зашепна нещо. Вика направи същото, но при това не изпита никакво вълнение. Просто й беше неудобно да стои настрана. За пръв път в живота си се озоваваше в църква, може и да я бяха водили като дете, но тя не си спомняше.

А Плевицкая се молеше страстно и когато излязоха от църквата, каза:

— Покойната ми майка, още когато бях малка, ме учеше: „В църквата не бива да внасяш никакви мисли освен молитви. В църквата трябва да заставаш като свещ пред Бога.“ Неграмотна беше, проста селянка, но какви важни думи ми каза: „Като свещ пред Бога!“

Мълчаливо направиха няколко крачки, Плевицкая се върна към прекъснатия разговор:

— Обичам църквата и църковните служби. Вие там, в Русия, сте забравили Бог, и ти сигурно си го забравила?

И строго погледна Вика.

— Да — призна Вика, — възпитаваха ни като неверници.

— Не е хубаво това. Не може да се живее без Бог в сърцето.