Анатолий Рибаков
Страх (31)

31.

Сутринта на закуска Люда почти нищо не яде, жадно се напи със саламура от краставици, облече си палтото, каза на Саша да бъде готов, надникна в коридора, повика го с пръст и го отведе в стаята на леля Даша.

— След две минути ще излезеш с нея, ще те чакам зад ъгъла.

Предпазливостта се оказа уместна: в коридора вече се миеше някакъв мъж, наведен над леген, вратата на друга стая беше отворена: вътре метеше жена.

Човекът, който се миеше, не вдигна глава, а жената внимателно изгледа Саша.

Люда го чакаше зад ъгъла. По пресечката излязоха на успоредната улица, Люда беше доста мрачна, под очите й се бяха образували синкави кръгове. Улови погледа на Саша и каза:

— От снощи ме боли главата, а тебе?

— Нищо ми няма.

— Елизавета живее тук — тя посочи нов пететажен блок, — дай си паспорта.

Не без известно колебание той й подаде паспорта си.

— А ти чакай наблизо.

Тя изчезна във входа. Саша пресече улицата и се заразхожда напред-назад, без да изпуска от очи входа.

Снощният разказ на Люда не го смая, такива неща стават навсякъде, учудващо беше, че тя му разказа всичко, в днешно време хората не постъпват така. И той й разказа за себе си, но с това нищо не рискуваше, с неговия паспорт нищо не може да се скрие, а за нея, за баща й и брат й тук нищо не се знае и ако тя си мълчи, така и няма да се узнае. Да се е разбъбрила от пиенето? Изключено. Тя и пияна умее да си държи езика зад зъбите.

Люда излезе.

— Всичко ще направи, още днес, но по бележката, както каза тя, „за режима“ — не. Нито тя, нито началникът й биха посмели, ще получиш паспорт за пет години, но с бележката. Решавай.

Саша се замисли. Разполага с още няколко месеца, може би ще успее да намери някакви други пътища, а ако не успее? Ще се запазят ли отношенията им с Люда? Ще остане ли Елизавета служителка в отдела по паспортите? Ами ако се наложи да замине оттук по-рано, тогава ще трябва да сменя паспорта си вече на ново място, без да има познати, да чака на опашка в милицията, лично да се разправя с началника.

— Какво се чудиш, решавай — мрачно каза Люда, — ако решиш, дай снимката, ще я занеса, довечера ще си получиш паспорта. И решавай бързо, че тя ще тръгне за работа.

— Нямам снимки — каза Саша.

— Така и предполагах. Дори й казах: „сигурно утре ще я донесе“. Иди сега във фотото, ще ти покажа, близо е, за паспорти снимките се правят по-бързо, помоли, може да стане до довечера. А после иди в гаража, поговори с Леонид, разбери как стоят нещата. Е, хайде.

И след кратка пауза добави:

— Ако днес не ти дадат общежитие, ела в гостилницата, аз работя до девет.

Снимката беше готова на другия ден. Саша веднага отиде в милицията, даде я заедно с временния си паспорт. Елизавета погледна паспорта, снимката и с обичайния тон на канцеларистките каза:

— Ще дойдете утре от десет до дванайсет.

С нищо не показа, че е предупредена за него и когато Саша отиде, му връчи новия постоянен паспорт. Цялата операция струваше сто рубли. Тази сума му каза Люда и Саша веднага й даде парите. Но в паспорта в графата „издаден въз основа на“ с едър ясен почерк беше написано: „Пост. на ЦПК и СНК на СССР от 27 декември 1932 година“. Именно, това беше забележката за забраната да се живее в „режимните“ градове, така нареченият „минус“.

Тези две нощи Саша спа у Люда. Излизаше, придружен от леля Даша, връщаше се заедно с Люда късно, за да не го видят съседите. Денем скиташе из града, обядваше в някой работнически стол, отбиваше се в читалнята. Книги и списания не му даваха — нямаше документи, но февруарските вестници бяха на масата, можеше да чете на воля. Все пак Саша помоли за януарското течение на „Правда“ и библиотекарката, симпатична възрастна жена, му го донесе.

Все същото, все същото… „Изпечените лицемери от троцкисткозиновиевската шайка в Киев“… „Троцкистките епигони в Киргизия“… Дори едно такова заглавие: „Синът на Троцки, Сергей Седов, достоен наследник на баща си, се е опитал да отрови група работници с генераторен газ… Работнически митинг е помолил органите на НКВД да очистят завода от тази фашистка гадина…“

Саша си припомняше какво се говореше в Москва през 1929 година: когато изселили Троцки, по-малкият му син Сергей отказал да замине с баща си, не споделял неговите възгледи и останал в СССР. Говореше се, че по майчина линия бил внук на прочутия полярен изследовател Седов и лично Сталин, Орджоникидзе и Бухарин станали поръчители на Сергей за партията. А сега излиза, че е тровил работници.

Поздрави за Ежов от работници и огромен портрет на самия Ежов, Постановление на Централния изпълнителен комитет на СССР за удостояване на Ежов със званието Генерален комисар на Държавна сигурност, награждаване на служители на сигурността. Всичко това — за умелото провеждане на процесите. Редакционна статия в „Правда“: „Най-подли сред подлите“ — за процеса срещу Пятаков-Радек и митинг на Червения площад при двайсет градуса под нулата, на който произнесли гневни речи и одобрили присъдата Хрушчов, Щверник и президентът на Академията на науките Комаров.

Интересно, какво ли са си мислили хората, присъствали на митинга? Вярвали ли са?

Когато четеше пълния отчет за процеса, Саша също изпитваше отвращение към обвиняемите, но от друга страна, къде са доказателствата освен техните собствени признания? Извършвали са широка враждебна дейност из цялата страна, получавали са указания от чужбина — и нито един документ, нито едно писмо; готвили са терористични актове — и нито един пистолет, нито един куршум.

„Спектакъл“ — тази дума обичаше да повтаря Лидия Григориевна Звягуро. Мъдра жена, всичко е разбирала. А той спореше с нея, когато тя казваше, че Сталин е престъпник над престъпниците, би убил всекиго, ако реши, че трябва. Предсказанията й се сбъдват.

Саша върна на симпатичната библиотекарка течението на „Правда“ и помоли за „Литературная газета“ от януари и февруари.

И тук беше пълно с настойчиви искания: да се разстреля, да се унищожи. Бабел: „Лъжа, предателство, смердяковщина“, Юрий Тинянов: „Присъдата на съда — народна присъда“, народният поет Джамбул: „Поема за наркома Ежов“; Вл. Луговской: „Кървавите псета на реставрацията“, Николай Тихонов, М. Илин и С. Маршак: „Пътят към гестапо“, Андрей Платонов: „Победа над злодейството“.

Кое от кое по-прочути имена. Състезание между майстори, съревнование кой ще се изяви най-бързо и с най-силни думи. Разбира се, той не може да съди никого, той, както казваше Всеволод Сергеевич, бе живял „в стерилна обстановка“. И все пак е любопитно как след такива статии се гледат в очите? Дали физиономиите им са смутени, покорни или обратното — горди от победата? Замислят ли се какъв пример дават на народа, или се преструват, че нищо не се е случило, че нали, времето е чудесно, със здравето сме добре, работата върви прекрасно… Ами ако на него, на Саша, му се бяха разминали арестът и заточението, ако работеше някъде в Москва и един ден се прибереше вкъщи, за да съобщи на майка си, че е написал във вестника статия „Изчадия“ или „Кървавите псета на реставрацията“, или „Маските са смъкнати“? Какво би казала майка му? Би седнала, би захлупила лицето си с ръце и би се разплакала. Колко е хубаво все пак да не си прочут, дори да сториш зло, за това ще научат неколцина съседи или колеги, а после вече е въпрос на съвест дали ще се пропиеш, или ще си живееш все така весело.

Както и да е, нека продължим.

Константин Федин: „Агенти на международната контрареволюция“, Новиков-Прибой: „Презрение за фашистките наемници“, Юрий Олеша: „фашистите пред съда на народа“, Леонид Леонов: „Терариум“, Сергеев-Ценски: „Тези хора нямат право да живеят“, Р. Фраерман: „Ще ги измъкнем от дупките им на светло“…

Виж, да „измъкнат от дупката му на светло“ него, Саша, е най-лесната работа, той сам се тика в ръцете им. Вестниците са изпълнени с гневни разобличения на ръководители, които вземат на работа врагове: на строежа на Амурската железопътна линия взели на работа някой си Б., на друго място някой си М., на трето — някой си П. „В тази връзка — пишеше вестникът — трябва да обърнем внимание върху престъпната система на приемане на работници. Работниците се приемат безразборно, без да се вниква в биографичните им данни.“ Това се отнася точно за него, недвусмислено указание да не вземат на работа хора като Саша. Лошо. Не се знае как ще тръгнат нещата занапред.

 

 

На пропуска пазачът се надигна от табуретката, попита Саша при кого отива.

— При инженера.

— Виж в работилниците, мини през гаража, работилниците са там.

На двора под двата дълги навеса стояха автобуси без колела, на трупчета, явно нямаше гуми. Тук беше и мивката — дървен подиум, под него устройство за изтичане на водата.

През широкия портал Саша влезе в празния гараж, лъхна му на бензин, на ацетилен, на изгорели газове: около два автобуса шетаха монтьори, останалите бяха излезли на линия.

Тази миризма, монтьорите в омазнените ватенки веднага върнаха в паметта му годините, когато беше шофьор в Дорогомиловския химически завод. Учител му беше Илюшка, златно момче, добра душа.

Сутринта, почти на разсъмване, тръгваха от завода и литваха по пустата крайбрежна улица до Москва река.

— Намали газта, намали газта! — викаше Илюшка, — ще те махна от кормилото, така да знаеш!

Щом Саша намалеше скоростта, успокояваше се и започваше да говори за годеницата си. Веднъж тя поискала Илюшка да я заведе на танцова забава в парка „Горки“. Илюшка бе прекарал половината си живот на село, не беше чувал за никакви фокстроти, но не посмял да си признае това на годеницата.

— Добре — обеща му Саша. — Ще те науча.

Върнаха се в гаража на завода, там имаше само две коли: директорският ролс-ройс и техният камион, престориха се, че са останали да го ремонтират, заключиха се отвътре и Саша взе да обучава Илюшка. Илюшка беше ритмичен, дори заигра казачоци и пляски, правеше невероятни подскоци, но не можеше и не можеше да надвие простичките стъпки на фокстрота. Хващаха се за ръце със Саша, Саша командваше:

— Стъпка надясно… Стъпка наляво… И-и раз! И-и два!

Илюшка се взираше в краката си, объркваше се.

— Вдигни главата, мене гледай! — нареждаше Саша. — И-и раз! И-и два!

Мястото беше малко, Саша движеше Илюшка покрай стената ту надясно, ту наляво. „И-и раз! И-и два!“

След ден-два отидоха до Нина, Саша взе за известно време Вариния грамофон с единствената им плоча — от едната страна с фокстрота „Рио-Рита“, от другата — с тангото „Пръски шампанско“. И отново се заключиха в малкия гараж, пуснаха грамофона и Саша отново взе да командва в такт с музиката: „И-и раз! И-и два!“

После Илюшка дойде на работа щастлив: ходил с годеницата си в Парка за отдих и култура, танцували и фокстрот, и танго, дори румба, годеницата му отначало го похвалила, после взела да ревнува: „Коя те научи?“ А Илюшка й казал: „В завода ни учат, имаме специален инструктор — Панкратов“. Годеницата похвалила инструктора, добър е, рекла. Оттогава Илюшка много го уважаваше, при пътуванията им не се заяждаше, помагаше му да се готви за изпита, показваше му как да продухва карбуратора, как да действа със запалването.

Хубаво време беше, и хората наоколо бяха добри, споменът за тях стопляше сърцето му.

Саша намери Леонид в каросерийния цех. Подпрян на тезгяха, той разговаряше с Глеб, а Глеб с четка в ръка, облечен в изпоплескан с боя панталон и яке, седеше на покрива на една каросерия. И двамата веднага познаха Саша, Глеб го поздрави широко усмихнат, белите му зъби лъснаха. Леонид кимна.

— Какво, реши ли?

— Да.

— Донесе ли заявление?

— Донесох.

— Дай го тук, дай си и книжката.

Леонид прочете заявлението, шофьорската книжка вече беше виждал, и излезе.

— Почакай тук.

Глеб скочи от покрива, седна на пейката до Саша, извади пакет „Беломор“.

— Пуши, приятел, нищо, че тука е забранено.

Запалиха.

— Последната каросерия довършвам — каза Глеб, — гадна работа, но разбираш ли, приятел, трябват парици, а на тебе трябват ли ти парици?

— То се знае.

— На всички трябват — възвести Глеб. — Заради грошове и великите са вършили най-черна работа. Реноар, чувал ли си това име?

— Чувал, съм го — усмихна се Саша.

— Реноар е рисувал сервизи, Крамской е бил ретушор на снимки, а Поленов, знаеш ли го Поленов?

— Знам го и Поленов.

— Поленов си е казал направо: не виждам нищо лошо в рисуването на табели. Той е рисувал табели, аз пък боядисвам каросерии. Векът е друг.

Леонид се върна, даде на Саша шофьорската книжка, заявлението с резолюция от директора на автостопанството: „Да се зачисли за шофьор във втора автоколона.“

— Втора автоколона — поясни Леонид — са тритонните камиони, ЗИС-5. Като вземеш изпита за втора категория ще те прехвърлим на автобус. А сега иди в канцеларията, при секретарката, да ти оформи назначението.

Секретарката седеше в стаята пред директорския кабинет, на чиято врата висеше табелка с името „Прошкин Н. П.“ Тракаше на пишещата машина.

Саша сложи заявлението на бюрото. Както си беше с ръце върху клавишите, секретарката му хвърли бегъл поглед:

— Оставете и служебната бележка от последната си месторабота.

— Нямам, загубих я.

Тя вдигна очи.

— Загубих всичките си документи — добави Саша, — по-точно, не ги загубих, а ми ги откраднаха. — Това звучеше по-убедително.

Чули думата „откраднаха“, и тримата, които седяха в стаята, вдигнаха очи от книжата си и извърнаха глави към него. Две брадати старчета и девойче с плетена блузка.

— И паспорта ли?…

— И паспорта. Издадоха ми нов — той извади паспорта от джоба си и й го показа, — едва вчера го получих, ето, вижте датата.

Тя напрегнато присви вежди, после взе паспорта на Саша, заявлението, влезе при директора.

Саша тревожно си мислеше какво ли ще реши въпросният Н. П. Прошкин. Веднага ще забележи „въз основа“ на какво е издаден паспортът. И със сигурност ще откаже да го назначи. Защо да си окачва на врата една съмнителна личност? После ще го обвинят в липса на „бдителност“.

Саша приседна на един свободен стол, никой вече не му обръщаше внимание. Младото момиче отново затрака на сметалото, единият дядка завъртя ръчката на ръчната сметачна машинка, другият се вглъби във ведомостта си.

Най-сетне секретарката се върна, подаде паспорта на Саша:

— Директорът каза, че нямаме свободни коли.

Саша не си тръгна веднага, взе да обмисля как да постъпи. Да отиде при директора да се разправя? Нали Леонид ясно каза — трябват им шофьори. Безполезно, ще си спечели само още едно унижение.

В коридора срещна Леонид.

— Оформиха ли ти назначението?

— Не, директорът ми отказа.

— Какво? Ела да ми разкажеш.

Влязоха в кабинетчето на Леонид. Отвореният шкаф беше пълен с автомобилни части, на бюрото вместо пепелник имаше бутало, пълно с фасове.

— Какво ти каза?

— Аз не го видях. При него влезе секретарката, после излезе и каза, че не ви трябвали шофьори.

— Как да не ни трябват?! — Той ядно изгледа Саша. — Шест камиона стоят без шофьори и още шест работят само на една смяна!

Саша кисело се позасмя:

— Ами аз какво съм виновен? Не аз отказвам да работя, на мен ми отказват.

— Къде е заявлението ти?

— Остана при него.

Леонид изпсува, излезе от кабинета.

Саша остана сам. През прозореца виждаше двора на гаража, шофьорите край колите, локвите по асфалта. Леонид нищо няма да постигне, напразно се пени.

Леонид се върна мрачен, седна зад бюрото, помълча, най-сетне попита:

— За какво си осъждан?

— За нищо. Една глупава история в института, на някои хора не им хареса един стенвестник.

— Да-а — провлече Леонид, — но и той си има довод.

— Няма никакъв довод! Според Конституцията имам ли право на труд, или нямам?

— Виж какво — предложи Леонид, — напиши заявление до началника на областното автоуправление. Името му е Табуншчиков. Той може да реши такъв въпрос.

Саша го погледна замислено. Мярна му се една мисъл… Дали да рискува?

— Ще ми дадеш ли един лист?

Взе перодръжка, придърпа мастилницата… взе да пише. Леонид не му пречеше, от време на време ставаше, излизаше, разговаряше с влизащи хора. А Саша пишеше ли, пишеше, накрая препрочете написаното, взе попивателната, попи и стана.

— Покажи какво написа.

— Друг път. Сега да побързам. Хайде остани си, благодаря ти.

На трамвайната спирка Саша разгъна листа, още веднъж препрочете заявлението си:

„До Секретаря на Областния комитет на ВКП/б/др. Михайлов от А. П. Панкратов

Уважаеми другарю Михайлов,

Аз съм на 25 години. Целия си живот прекарах в Москва, на ул. «Арбат» №51. През януари 1934 година ме арестуваха, осъдиха ме на три години заточение в Сибир, по член 58 ал. 10. Изтърпях присъдата си, освободен съм без право да живея в големите градове. Дойдох в Калинин, исках да започна работа в градското автостопанство като шофьор на товарен камион, но директорът на автостопанството Н. П. Прошкин ми отказа, макар че поради липса на шофьори камионите стоят в гаража. Конституцията ми дава право на труд, но на практика съм лишен от това право. Какво да правя сега?

С уважение, Панкратов.“

Трябваше да промени една от фразите. Ако Михайлов го приеме, може да го попита: „А защо дойдохте именно в Калинин?“ Ето тук трябваше някак да се подсигури, например да напише: „Дойдох в Калинин, където имам роднини.“ Но вече не може да го напише, късно е. Да остане както си е, пък каквото излезе.

Това беше стъпка на отчаяние и сигурно безнадеждна стъпка. Но нямаше друг изход. Ще си тръгне оттук, а на новото място ще се започне същата история. Тук поне има малък шанс — Михайлов може и да си спомни за него.

 

 

Отдолу, от пропуска Саша се обади по телефона в кабинета на Михайлов. Слушалката вдигна референтът. Саша каза, че иска да говори с другаря Михайлов.

— По какъв въпрос?

— По личен.

— Запишете се за прием.

— Утре заминавам.

— Когато се върнете, ще се запишете.

— Тогава позволете ми да му предам едно писмо.

— Предайте го в експедицията.

— Много ви моля, позволете ми да предам писмото лично на вас, повярвайте ми, много е важно.

— Трите имена.

— Александър Павлович Панкратов.

— Носите ли си партийната книжка?

— Безпартиен съм.

— Паспорт?

— Нося.

Референтът на Михайлов беше млад, възпълен, среден на ръст, носеше ботуши и полувоенен костюм.

Застанал прав, той набързо прочете заявлението, вдигна поглед към Саша и на Саша изведнъж му се стори, че някъде вече е срещал този човек. Във внимателния му поглед прочете същото: лицето на Саша му е познато, и той като него напряга паметта си, за да си спомни къде го е виждал.

— Ако обичате, дайте си паспорта.

Саша му даде паспорта.

— Седнете — референтът посочи стола в ъгъла и влезе в кабинета, плътно затвори тапицираната с изкуствена кожа врата.

Приемната на секретаря на Областния комитет беше обзаведена скромно. Обичайните за държавни учреждения мебели, обичайната килимена пътечка. Вдясно между прозорците — увеличен портрет на Ленин, който чете вестник „Правда“, на отсрещната стена, също на увеличен фотопортрет, разпалваше лулата си Сталин.

Но наистина, къде ли е виждал този референт? А може и да не го е виждал, може да греши. Но така или иначе той прояви отзивчивост, изпълни молбата на Саша, издаде му пропуск, внесе заявлението при Михайлов. И все пак надеждата за успех беше нищожна.

Най-сетне референтът излезе от кабинета и отново плътно затвори вратата след себе си. Саша забеляза, че зад нея има още една.

Референтът му върна паспорта и каза:

— Утре идете при директора на автостопанството, ще ви назначи.

Значи Михайлов си беше спомнил за него.