Анатолий Рибаков
Страх (28)

28.

Шарл намери време след седмица, заведе Вика в „Каролина“. Лично господин Епщейн ги посрещна на вратата, изтича напред, помести към тях меките фотьойли.

— Седнете, господа! Сега Сесил ще се освободи, вече съм я предупредил, тя ви чака. О, за нея ще бъде щастие да облече такава елегантна дама — той се поклони на Вика, — госпожо, вашето присъствие тук е голяма чест за нас. Току-що — наведе се той към Шарл — довтаса госпожа Плевицкая, — той безпомощно разпери ръце. — Повярвайте ми, предупредих я, че точно по това време трябва да дойдете вие със съпругата си. Но актрисата си е актриса, знаменитост, какво можех да направя? Дойде и толкоз… Бях безсилен, мосю Шарл, повярвайте ми!

„Плевицкая, Плевицкая, мислеше Вика, познато име… Актрисата Плевицкая“ И най-сетне си спомни. У тях в Москва се пазеха стари плочи, отпреди революцията… Вера Панина, Надежда Плевицкая. Баща й веднъж разказваше, че Плевицкая дори е идвала у тях, на „Староконюшенний“…

— Ще ви кажа нещо повече… — отново подзе Епщейн.

Но не успя да довърши. Завесата се дръпна, от пробната излезе едра, именно по руски едра, висока жена на петдесетина години, с жакет от белки. Облото й, с широки скули, полутатарско лице с блестящи черни очи и голяма уста приковаваше вниманието.

— Pardon, monsieur, pardon, madame — подхвърли Епщейн на Шарл и Вика и се втурна към дамата:

— О, госпожа Плевицкая! За вас…

Вика не се вслуша в бъбренето му. След Плевицкая излезе елегантна червенокоса дама, о, господи, беше Силка, Сесил Шустер. Вика не беше я виждала десет години, помнеше я като шестнайсетгодишно момиче, но веднага я позна, може би защото знаеше, че ще я види тук. Силка, самата тя… В училище никога не бяха я смятали за хубава: мършава, със ситни къдрички, но пикантна, с изключително стройна фигура. Когато бяха в девети клас, започна представления мюзикхолът и Сесил издържа някакъв огромен конкурс, взеха я в трупата „гърлс“, полугола, танцуваше в редицата на момичетата на авансцената. После стана скандал: затвориха мюзикхола, разпъдиха гърлите, Сесил замалко щяха да я изключат от училище, но все пак я оставиха да завърши девети клас, след което тя и майка й заминаха за Франция.

Но и Сесил не беше виждала Вика от десет години и изобщо не бе очаквала да я срещне тук. Усмихна й се приветливо, както на всички клиентки. Тогава Вика пристъпи малко напред и попита на руски:

— Силка, ти ли си?

И този руски говор, и свързаният с нещо глас, и упоритият, далечно познат поглед, и също тъй далечно познатото лице, и най-важното, нейното име от училище — Силка, всичко това взето заедно изведнъж съживи в паметта й московския живот. Сесил позна Вика. И спокойно, дори равнодушно, без капчица интерес отвърна:

— Да, Вика, аз съм… По какъв случай си тук?

— Със съпруга си съм.

Тя посочи Шарл. Шарл се поклони.

Щом чу руски говор, Плевицкая се извърна и заразглежда Вика.

— Силка — каза Вика, — защо не се целунем, щом се срещнахме? Разцелуваха се.

— Боже мой — каза Вика, — никак не си се променила.

— Аз не съм се променила — отвърна Сесил, — а ти, доколкото си спомням, беше симпатична мързелива дебеланка. Разхубавила си се оттогава, дори не те познах отведнъж.

— Каква трогателна среща — Плевицкая се обърна към Вика. — Кога пристигнахте от Москва?

— Преди няколко месеца.

Плевицкая погледна Шарл, премина на френски:

— Имате очарователна съпруга, мосю…

Шарл сдържано й благодари и стана от фотьойла, показвайки, че посещението им се е проточило доста.

За да смекчи сухотата на отговора му, Вика каза:

— Баща ми е професор Марасевич. Вие сте идвали у нас, на „Староконюшенний“.

Плевицкая облещи очи, с пресилен ентусиазъм потвърди:

— Ама разбира се, разбира се… Господи… „Староконюшенний“. Това беше… на Арбат.

— Да.

— Ама разбира се, как не… Боже мой, Арбат, Москва…

Ала беше ясно, че не помни нито професор Марасевич, нито апартамента им на „Староконюшенний“.

Вратата се отвори и в магазина влезе висок господин, младолик, наглед на около трийсет и пет, в стойката му, в изправения гръб и в походката проличаваше офицерът. Уловила погледа на Плевицкая, Вика веднага си помисли, че това е мъжът й и се изненада от разликата във възрастта им.

— Съпругът ми — генерал Скоблин, — представи го Плевицкая на Шарл и Вика, — представи си, Коля, тази очарователна млада дама само преди няколко месеца е пристигнала от Русия, от Москва.

Скоблин учтиво кимна на Шарл и Вика, после на Епщейн и Сесил, хвана жена си под ръка.

На вратата Плевицкая се обърна, погледна Вика:

— Наистина сте много симпатична, мила. Надявам се, пак ще се срещнем и ще си побъбрим, ще си спомним нашата майчица Москва?

 

 

Вика си купи две летни рокли, лек костюм и блузка към него. Със Сесил дълго избираха и мериха тези дрехи, на няколко пъти викаха в пробната Шарл, искаха мнението му, пускаха го, пак го молеха да дойде. Сесил забождаше карфички на местата, където трябваше да се стесни, отбелязваше с тебеширче къде да се отпусне, нито веднъж не попита Вика за живота й, за плановете й, нищо не разказа и за себе си, не търсеше сближаване. Наистина, Вика не е бедна руска емигрантка, мъжът й е известен журналист, но Сесил я вижда тук за пръв път и не може да знае дали е стабилен този брак и дали след месец-два Вика няма да дойде с молба да й помогне. Така че няма защо да възобновяват познанството си. Като клиентка — моля, тя е готова да я обслужва, но нищо повече.

Вика чувстваше всичко това. Нели я бе предупредила. Все пак каза:

— Защо не се видим някой път, да побъбрим.

— Сега за пролетния сезон имам страшно много работа, от сутрин до късна нощ. Но естествено ще се постарая да отделя няколко минути и да ти се обадя по телефона, остави ми номера си.

Вика остави номера, макар да разбираше, че Сесил няма да й се обади.

 

 

След няколко дни служител на „Каролина“ донесе в апартамента на Вика две фирмени кашончета с покупките й.

Той получи бакшиша си и си тръгна, а Вика се зае с мерене. Всичко й стоеше идеално, какво да говорим — Париж! Ако се появеше с такава рокля в ресторант в Москва, всички щяха да пукнат от завист. Вечерта, когато си дойде Шарл, тя демонстрира роклите и пред него, искаше мнението му, въртеше се и се преобличаше пред огледалото… Всичко свърши с една бурна любов пред самото огледало… А после той не й позволи повече да се облече. Беше чудна вечер и дивна нощ.

Сутринта на закуска тя каза:

— Искам да благодаря на Сесил поне по телефона. Какво ще кажеш?

— Тук това не е прието. Дамите се обаждат, ако има нещо да се поправи. Но вие сте приятелки, приятелски може да й се обадиш.

Вика се засмя:

— Какви приятелки сме ние? В училище не сме били близки, след училище не сме се виждали десет години.

След две седмици се обади самата Сесил:

— Вика, здравей, как си?

— Добре съм — сдържано отговори Вика, — благодаря.

— Слушай, госпожа Плевицкая ми е изпратила два билета за концерта си в зала „Гаво“. Искаш ли да отидем?

— Сигурно билетите са за теб и господин Епщейн.

— Не, за мен и теб са. Приложена е една бележчица. Надежда Василиевна ме кани с моята прелестна московска приятелка. Готова ли си да признаеш, че си такава?

— Добре де, добре, без комплименти.

— На нейните концерти винаги е препълнено, не е лесно да се намери билет.

— Да — кисело промълви Вика. Емигрантите не я интересуваха, но можеше с никого да не се запознава, щеше да помоли Сесил да не я представя на никого. Но беше глупаво да отхвърли такава ласкателна покана.

— А къде е зала „Гаво“?

— На Rue de la Boetie.

Тя обясни на Вика как да стигне до залата…

— Точно в шест и половина те чакам пред входа.

 

 

Публиката беше прилична. Някои дами носеха скъпи украшения. Но Сесил не поздравяваше никого, от което Вика си направи заключение, че тук няма нейни клиенти, във всеки случай постоянни. Значи публиката не беше твърде богата, не беше хайлайфът. Впрочем тук несъмнено имаше хора с известни на стара Русия имена, но явно Сесил не се познаваше с тях.

— Ще изпиташ удоволствие — каза Сесил, — гласът й е смайващ. И биографията й е страхотна. Обикновена селянка е по произход, учила три години в енорийско училище и ето я световна знаменитост, пътува из целия свят, емиграцията я обожава. Но, честно казано, аз я обичам като певица и доста по-малко като клиентка. Тя е капризна, взискателна и категорична, невъзможно е да се спори с нея.

Концертът беше триумфален. На сцената Плевицкая беше просто красавица в сарафана и диадемата — руска народна певица, не циганска, не изпълнителка на романси, а истински народна, руска… След всяка песен залата гръмваше от аплодисменти… Много хора плачеха. Когато Плевицкая запя „Теб снегът те засипа, Русийо“, се просълзи дори Вика.

Теб снегът те засипа, Русийо,

и виелица бяла завя,

ветровете студени тук виха,

панихида жаловна се пя…

Просълзена, Вика горчиво въздъхна, тъжно замислена за другата, истинската Русия, където тя и цялото й семейство щяха да бъдат щастливи, от която нямаше да е нужно да бяга в чужбина, ако не беше тази проклета революция.

Сесил и Вика седяха на допълнителни столове. Към края на концерта при тях дойде един младеж, поклони се и прошепна:

— Госпожа Плевицкая ви моли след концерта да се отбиете при нея. Аз ще ви заведа.

Концертът свърши. Публиката аплодираше, изправена на крака.

Мъжете викаха „браво“, Плевицкая се кланяше ниско, докосвайки с ръка пода, публиката не я пускаше, хората си пробиваха път към сцената, хвърляха цветя.

Онзи младеж отново дойде при Вика и Сесил и по пустите и заплетени коридори ги заведе в гримьорната на Плевицкая.

Тя се преобличаше зад паравана.

— Сесил, Вика, влезте, почти съм готова.

„Все пак, на петдесет и три години е — помисли си Вика, която бе научила възрастта на Плевицкая от Сесил, — дори пред жени е принудена да се крие зад паравана.“

Плевицкая излезе по разкошен жълт халат, някой остана да шумоли зад паравана и след малко излезе — беше прислужницата с голям платнен куфар, явно бе прибрала в него сценичните тоалети.

Плевицкая седна пред тройното огледало, внимателно разгледа лицето си, започна да сваля грима със салфетчица.

— Хареса ли ви?

— О, да, разбира се — в един глас отговориха Сесил и Вика.

В коридора се чуха гласове…

— Почитателите се опитват да ме видят — каза Плевицкая, — нека чакат, докато сте тук, забранила съм да пускат когото и да било, пък и не съм облечена още. И изобщо не искам да виждам никого другиго. Уморявам се. По-рано пеех и следобед, и вечер — никога не се уморявах, но ето че вече се уморявам.

Тя говореше, като продължаваше да почиства лицето си със салфетка. — Но пак, когато пея, си мисля за Русия, не мога да забравя моята Русия, Вика, мила, може ли така да ви наричам?

— Разбира се.

— Защо не ми разкажете за Москва, ужасно ми се иска да слушам за Москва. Елате ни на гости в Озуар, близко е, няма и час с кола, Владимир Николаевич ще ви вземе, привечер ще ви върне, ще побъбрим, ще обядваме. Не каня Сесил, тя се надува, пренебрегва ни.

— Надежда Василиевна, как не ви е срам? Знаете колко работя, нямам нито една свободна минута.

— Знам, миличка, знам, затова и не те упреквам. Ти си нашата делова жена, не ти е интересно с мен, защото съм безделница — добродушно мърмореше Плевицкая, беше избърсала вече грима и сега си червеше устните. — Затова и не те каня вече. Но Вика трябва да дойде, искам да послушам жив човек от Москва. Тук много хора са забравили Москва, забравят Русия… Ще дойдете ли, Вика?

— С удоволствие, но съм свободна само в сряда и събота.

— Ще имам предвид това. Преди да ви поканя, ще ви се обадя по телефона — тя подаде на Вика бележник и молив, — запишете ми номера си и ми кажете какво предпочитате — риба или месо?

— Ама моля ви се, Надежда Василиевна, все ми е едно, каквото ядете вие, това ще ям и аз.

— Ще се постарая да ви нахраня с нещо вкусно.

И се обърна към вратата:

— Жан!

Влезе младежът, който ги бе довел.

— Жан, изпрати тези дами… Значи, довиждане, Вика, довиждане, Сесил… Не ви целувам, ще ви изцапам… Вика, нали се разбрахме!