Анатолий Рибаков
Страх (26)

26.

Стояха пред двуетажна къща с дълга редица тъмни прозорци по фасадата. Люда дръпна вратата — беше заключена.

— Гадове! Нарочно заради мен са заключили.

Отиде до другия край на къщата, почука на един прозорец, почака, отново почука. Прозорецът светна, пердетата се размърдаха, отвътре някой бутна прозорчето, глас на старица попита кой е.

— Лельо Даша, аз съм, Люда, отвори.

Прозорчето се затвори, Люда се върна при входа. Сънлива бабичка по халат, с разчорлени бели коси пусна Люда и Саша да влязат и потътри чехли към стаята си.

Люда залости вратата с огромно мандало и поведе Саша по дълъг, полутъмен коридор, от двете му страни се редяха стаи. Явно беше бивш хотел, само че в онези времена не са слагали пред вратите мивки и табуретки с легени под тях.

Люда отключи секретната брава, отвори, от прага се пресегна до електрическия ключ, кимна на Саша да влезе.

Стайчето беше миниатюрно: гардероб, креват, маса, кушетка, два стола, огледало, няколко снимки на стената.

— Събличай се!

Окачи палтото на Саша до своето на закачалката, метна на един стол шала си, оправи си косите пред огледалото, седна на кревата, погледна Саша — очите й бяха пиянски, мътни.

— Е, харесва ли ти при мен?

— Хубаво е, топло и уютно.

— По-хубаво ли е от лагера?

— Какво общо има лагерът?

— Ами че ти не знаеш съвременните песни. Благодари се, че само аз те усетих, никой друг не чу, инак всички щяха да се сетят. Сега народът разбира, схваща ги тези неща.

— В лагера не се ли пеят песни?

— Е, тогава в затвора.

— Защо не престанеш?

— Не, кажи от кой филм е тази песен?

— Коя?

— Дето я пееше Хана. „Легко на сердце от песни веселой…“

— Не знам.

— Видя ли, и филмите не знаеш. Затворник си ми ти, приятелче.

— Може пък да съм работил на Север?

— За повече пари ли?

— Може би.

— И много ли пари имаш?

— Колкото имам, мои са. Мога да ти дам назаем.

— Не ми трябват парите ти. Да не мислиш, че съм „медхен фюр алес“?

— И немски знаеш — позасмя се Саша, — на разпит ли ме подложи?

— Трябва да знам с кого ще си легна.

— Слушай! Да не съм ти се натрапвал? Ти ме заведе у ковача, и тук, ти ме доведе. Аз отивах на гарата, защо ме свали от газката?

Тя помълча, въздъхна:

— Говорим глупости. Понапихме се. — И наведе глава.

— Да не си пила! Как да стигна оттук до гарата?

Тя остана с наведена глава и вместо отговор попита:

— Обиди ли се?

— От какво да се обиждам? Другите, ще знаеш, и за името не ме питат. А ти ми разрови цялата биография.

— И без биография знам всичко. Като вървеше по коридора, нали видя? На три стаи има восъчни печати, прибраха дори обикновените работници от „Пролетарий“. А ти идеш от затвора, веднага разбрах, ако искаш да знаеш, дори там, в гостилницата си го помислих и въпреки това не те оставих на улицата, сърцето си отворих за тебе, а ти ме обиждаш.

Саша приседна на края на стола, спеше му се. Цяло денонощие не беше мигвал, че и пи. Да можеше да се добере до гарата, там ще подремне, после във влака пак.

— Не съм искал да те обиждам, но ми омръзнаха разпитите. Свободен човек съм, виж ми паспорта!

Посегна към джоба си за портфейла, но тя се дръпна:

— Няма нужда. Не съм ти искала документи.

— Чети, чети, поне ще научиш фамилното ми име.

— Махни го, не искам.

— Щом не искаш, недей. Да, идвам от заточение, излежах си нужното, нямам право да живея в Москва, дойдох тук, мислех да се уредя, не става, ще замина другаде.

Тя го изгледа продължително:

— Къде ще вървиш? Леонид Петрович обеща да те вземе, работата ти е осигурена.

— Не ми харесва тук, прекалено сте бдителни.

— Миличък, навсякъде е така, навсякъде.

Тя седна на коленете му, обгърна главата, притисна устни до неговите. Той я вдигна и я сложи в леглото…

На сутринта тя го разтърси, вече беше облечена, с палто и боти, гледаше го усмихната.

— Ще бягам, миличко, ще си дойда в два, днес имам намален работен ден — наведе се, целуна го. — Ти се наспи. Гледай — посочи му масата, — там има хляб, кашкавал, салам, в термоса има чай. Ако искаш да идеш до тоалетната, излез в коридора, третата врата вдясно, не се бой от никого, гадовете са на работа, пантофите са под леглото, ключът от стаята е на масата, после се заключи, аз имам друг. Ако някой потропа, не отваряй. Е хайде, аз ще тичам.

Саша стана, обу си панталоните, наметна сакото, отвори вратата, коридорът беше пуст и тих, отиде до тоалетната, върна се, заключи отвътре, сложи ключа на масата, изми си ръцете на мивката, както беше прав, хапна малко салам, съблече се и пак легна, хубаво беше, ах! И веднага заспа.

Събуди се от усещането, че някой ходи из стаята. Седна на леглото, сърцето му биеше лудо. Бе сънувал някакъв неясен сън — че някой чупи прозорец с камък.

Люда по пеньоарче тихо нареждаше масата.

— Събудих ли те, миличко? Без да искам, дръннах с чашата.

Саша се протегна.

— Наспах се вече. Колко е часът?

— Три.

— Откога си тук?

— Има вече четирийсетина минути.

Целуна го. Саша разкопча пеньоарчето, притегли я, дълго не я пусна…

— Ще ми извадиш душата. Няма да мога да вървя.

— Ще можеш.

— Ставай, миличко, да хапнем, донесла съм готвено, сега ще го стопля.

— Чакай малко. Главата ми я измиха в бръснарницата, сега да можех да се поизкъпя. Има ли наблизо баня?

— Близо е. Само че днес е женски ден.

— Какво значи това?

— Ами един ден мъжка баня, един ден — женска. Измий се тук — тя му посочи мивката. — Ще налея в легена топла вода — извади изпод леглото голям леген, забърса го с кърпа, — и аз се мия така, не ходя на баня, там е мръсно, крадат дрехите и отвсякъде духа.

Саша погледна мивката, легена.

— Трябва да си сменя бельото, чорапите, но куфарът ми е на гарата, на гардероб.

— Дребна работа: гащета, потник… Сега ще изтичам до магазина на ъгъла и ще купя, зиме е пълно с бельо. Кой номер носиш — четирийсет и осем, петдесет?

— Не знам.

— Сигурно петдесет, ще ти купя петдесети номер.

— Добре — той й посочи с поглед сакото, — вземи пари.

Тя извади портфейла, взе трийсет рубли.

— Ще стигнат.

С крак премести черджето от вратата пред мивката, сложи върху него легена, до него на табуретката — по-малък леген, приготви гъба, сапун, донесе голям чайник с гореща вода, наля в мивката и в малкия леген, постави на пода чебър със студена вода.

— Ще стъпиш в големия леген, ще си гребеш от малкия. Ако не ти стигне, в чайника има още гореща вода. Ето ти пешкир, ето ти моя пеньоар, стой с него, докато ти донеса гащета и фанелка. Ще те заключа, вече сноват по коридора… е, това е, отивам.

Ключалката щракна, тя го заключи.

Саша стана от леглото, стъпи в големия леген, насапуниса гъбата в мивката, изтърка се.

Ех, дявол да го вземе, отдавна не беше се къпал, сигурно от месец. Търкаше ръцете, раменете си, отново насапунисваше гъбата, като гледаше да не разплиска водата, свали от табуретката малкия леген, седна, така му беше по-удобно да сапунисва краката си.

Вярно, не беше баня, вярно, не беше във ваната им на Арбат, но пак беше хубаво, прекрасно!

Избърса се, навлече пеньоара на Люда, беше му тесен, но бархетът приятно стопляше гърба и гърдите. Седна на кушетката с подвити крака. Ех че хубаво!

Най-сетне някакво подобие на нормален човешки живот, не е нужно да бяга, да бърза, да се прехвърля от влак на влак, нещо да измисля, да съчинява и то спешно, под заплаха. Седи в чиста уютна стая, в град, не на село, как да не се радва на такъв късмет? Люда не му предложи да си донесе куфара от гарата, значи не смята да го задържи задълго. Ами правилно. Това малко ли е: поне си отпочина, поотпусна се, арестът, затворът, заточението, Ангара, Кежма, Тайшет се отдръпнаха надалече в паметта му. И за Варя не мислеше, вече не страдаше, не ревнуваше, посъвзе се. Дори за Москва си спомняше без особена тъга, какво да се прави, Москва е заключена за него, пък и вече няма близък човек там освен майка си.

Илюзиите свършиха, започна борба за оцеляване, дали ще се укрепи в Калинин, или да замине за Рязан или за другаде — никъде няма да му е лесно. Според късмета! Ето, в Калинин му провървя, случи на добър човек.

Люда се върна, подхвърли на Саша пакет:

— Хващай си гащетата. Нямаше черни, купих сини.

— Черни повече ли ти харесват? — усмихна се той.

— Ами…

Съблече се, изнесе легена, чебъра, чайника, сгъна черджето, наведе се да избърше пода и полата й се вдигна, изопна се на бедрата.

— Ела тук!

— Не — изправи се тя, — сега ще обядваме.

— Ама аз не за това — изхитрува Саша, — седни да ти кажа нещо.

Тя седна.

— Хайде да обядваме после. Трябва да отида до пощата, да се обадя в Москва на мама.

Тя ревниво примижа:

— На майка ти ли?

— Да, на мама. Вчера й обещах, чака да се обадя. А при Леонид ще отида утре сутринта. Как мислиш, дали не е забравил за мен?

— Не е забравил, не се тревожи.

— Слушай — Саша погали ръката й. — Добре, стига, като се върна, ще си поприказваме. Ще ме оставиш ли да пренощувам още веднъж?

— Ама ти съвсем ще ме съсипеш.

— Ще легна на кушетката.

Тя се засмя:

— Ще ме докопаш и от кушетката.