Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (2.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Страх, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
fwiffo(2022)
Корекция и форматиране
fwiffo(2023)

Издание:

Автор: Анатолий Рибаков

Заглавие: Страх

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: руски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Мекум“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска (не е указана)

Художник: Веселин Христов

ISBN: 954-8213-07-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18638

История

  1. —Добавяне

24.

Докато се сбогуваше с майка си, Саша изпусна момента да заеме място във влака, приседна криво-ляво на крайчеца на една седалка.

От ума му не излизаше Марк, от ума му не излизаха Будягин и тези нещастни Травкини от техния блок. В страната става нещо страшно, невъобразимо и ако се съди по вестникарската истерия, то няма да има край. И въпреки това той се държа добре с майка си, със своето спокойствие поне малко я окуражи. И тя се държа твърдо, искаше да му внуши сигурността, че не е сам, ако потрябва, роднините, близките ще му се притекат на помощ.

Изслуша мъжествено и онова, което майка му разказа за Варя, нито един мускул не трепна на лицето му, тя за нищо не се досети.

Ала сега, седнал сред чужди, непознати хора в тесния вагон, който го откарваше надалеч от Москва, от неговата Москва към чуждия Калинин, той се чувстваше опустошен, съсипан, смазан. Срещата с майка му бе му струвала много и сега силите го напуснаха. Отметна глава назад и затвори очи. Край него си бъбреха съседите му, високо се смееха младите момчета отсреща, пляскаха карти, но той нищо не чуваше, мислите му прескачаха от едно на друго, опитваше се да се ориентира в онова, което му се стовари.

През последните дни на заточението той знаеше какво го очаква. Когато крачеше след шейната през тайгата, виждаше колоните затворници, слушаше радио в Тайшет, успя да усети този мрак и беше готов за всякаква изненада. Дори в Москва, докато чакаше майка си, можеше да направят хайка на гарата и да го приберат за нарушение на паспортния режим. За всичко беше подготвен и само за онова, което се случи, не беше.

Той няма право да осъжда Варя. Тя нищо не му е обещавала, между тях не е произнасяна нито една дума за любов. Варя не го е предала, няма никаква вина. Той си я е измислил, въобразил си е всичко. И въпреки това кръв капеше от сърцето му, не можеше да се примири, че някакъв мошеник е живял в неговата стая, спал е с нея на неговия диван, вечер е шарил с лапата си по стената до шкафа, търсил е електрическия ключ, а после в тъмното се е нахвърлял да я гали… О, господи, той ревнуваше за пръв път в живота си, не бе знаел какво е това, но защо бе нужно, изпита толкова мъки, стига му вече, стига!

Трябва да мисли за Калинин, как ще търси работа. Преди всичко ще отиде при Олга Степановна, това е ясно. Не е ясно друго: колко време са живели при майка му, не я попита. Защо не я попита? Три месеца, шест, година? И отново, и отново мислите му се връщаха към Варя, към нейния билярдист, не можеше да се измъкне от този затворен кръг, по дяволите тези мисли, унизителни са. Но разумът не ги надвиваше. И вече не му се живееше. За какво, заради кого? Заради едно момиче, което бе помагало на майка му, бе изпращало колети на пощата, бе добавяло понякога по две-три приветливи думи към писмата на майка му. Заради едно момиче, което никога не бе целувал! Глупаво, срамно, но не можеше да надвие себе си.

Влакът се люшна, Саша се вкопчи в края на седалката, стисна я до болка.

Да можеше да стовари юмрука си по скулите на тоя кучи син, отляво, после отдясно — тоя гад му е отнел Варя. Саша погиваше в Мозгова, а мошеникът е живял в неговата стая, тържествувал е, веселил се е, живял е в разкош и с това е подмамил Варя, купил я е…

Какво като не е знаел за съществуването на Саша, това не променя нещата, Саша въпреки това го мрази — подмамил е момичето с ресторанти, влачил го е по билярдни, фукал се е с победите си, прегръщал я е с мръсните си лапи… Поне да го е правил на друго място, а не в неговата постеля… Стига! Край! Забрави Варя, никога не си спомняй за нея! С това е свършено!

Саша отвори очи, погледна през прозореца — сняг, сняг, сняг, тъжно…

На гарата в Калинин Саша даде куфара си на гардероб. Да отиде у Олга Степановна с куфара би означавало да се натрапи за нощувка, пък и съседите може да видят, че при нея пристига кой знае откъде непознат човек.

Саша отдавна бе загубил ключа от куфара, затваряше го със закопчалките. Но в гардероба нямаше да приемат незаключен куфар.

Намери на гаровия площад един камък и силно удари с него закопчалките. Те се огънаха, стана невъзможно да се отвори куфарът. Вярно, дожаля му, но пък щяха да приемат куфара, после щеше да го даде на поправка.

Служителят натисна едната закопчалка, после втората, куфарът не се отвори. Саша получи квитанция, попита как да стигне до улица „Степан Разин“ и излезе от зданието на гарата.

Никога не бе идвал в Калинин, мислеше, че е затънтен областен град. И беше приятно изненадан: чисто, красиво. Саша вървеше по главната улица, „Съветска“, прекоси няколко площада: Червения — с градската градина „Ленин“, Съветския и Пушкинския. На площад „Ленин“ в големи старинни къщи бяха настанени Градският съвет, Градският комитет на партията, там се намираше и театърът.

Улицата беше асфалтирана, тротоарите почистени от снега, движеха се трамваи и коли, от онези, които бе виждал преди три години в Москва: ГАЗ-АА, ЗИС-5, лека газка, и само пред зданието на Градския комитет бе спряла нова лека кола М-1, „емка“, а пред Областния изпълком — голям чер автомобил ЗИС-101, по-рано Саша не бе виждал такива, но бе чувал, че имало ново производство.

Не е Москва, но не е и Канск или Кежма, нито пък Тайшет. Движат се хора, Саша отдавна не беше виждал засмени лица — спокоен, безметежен, нормален живот.

И бръснарницата е типично московска, със същите кресла, огледала, топло, уютно, в ъгъла — зелен фикус. Бръснарят подстрига Саша, избръсна го, направи му горещ компрес, дявол го взел, приятно е да живееш цивилизовано. И видът му сега е напълно приличен. Вярно, едни филцови ботушки биха изглеждали по-добре от грубите, с които е обут, но нали и лично другарят Сталин ходи с такива. Под сакото има не риза, а груб пуловер, и сакото му е доста овехтяло, пък и панталоните. Добре де, и така ще преживее. В Мозгова се бръснеше сам, а за подстригването му услужваше Всеволод Сергеевич — с обикновена ножица, че и какъв бръснар беше той! А когато изпратиха Всеволод Сергеевич в Красноярск, изобщо нямаше кой да го подстригва. Къде ли, в кой лагер ли е сега Всеволод Сергеевич, на колко ли години са го осъдили? Нищо не знаеше, а му се искаше да направи нещо за него, поне да му изпрати пари или колет. Но за арестуваните даваха справки само на роднини. И то не винаги и не на всички.

 

 

Къщите по улица „Степан Разин“ край реката също бяха старинни, дву- и триетажни, с колони, но явно отдавна не бяха ремонтирани — овехтели, с олющена мазилка, а по номера на квартирата — 11 — личеше, че къщата, която търсеше Саша, отдавна е разделена на комунални жилища.

Дворът беше занемарен, пълен с боклуци, целият в преспи сняг, вратата на входа не се затваряше добре, на стълбището беше тъмно. Все пак Саша намери квартира номер 11, потропа на вратата, облицована с мушама, от която стърчаха фандъци вата. Излезе странно облечен мъж — ватирана долна фанела, ботуши и брич с тиранти.

— Извинете — каза Саша, — търся Маслова.

Оня се вгледа в Саша:

— А вие откъде идвате? Какъв сте на Маслова?

Тлъста муцуна, свински очички, гледат недоброжелателно, през тия години Саша се бе нагледал на такива.

— Какъв й се падате?

— Никакъв. От Пенза съм, преподавам в музикалното училище. Пиано. Една моя колежка, Раиса Семьоновна Розмаргунова, като чу, че ще ходя в Калинин, ме помоли да се отбия при приятелката й от гимназията Олга, извинете, забравих бащиното… — Порови в джобовете си, извади листчето, — Олга Степановна Маслова, да й предам много поздрави и да попитам защо не й пише. Да разбера жива ли е, здрава ли е.

— Е, и после?! Питам ви — после какво?

— Нищо, това е.

Саша простодушно го гледаше в очите.

— Напусна оттука — каза мъжът, — отдавна напусна. А къде е отишла не знам.

И с тези думи затръшна вратата.

Саша излезе. Ясно. След убийството на Киров във всички градове са прибирали подозрителните, а тя е жена на затворник, още от Соловки. Разбира се, интернирали са и Олга Степановна, или тя сама е заминала някъде, където не я познават, и тоя пън от органите е заел нейната стая. Дребна риба, но риба. Как го гледаше, свинската муцуна! Сигурно се чудеше дали да го задържи, или не.

Размина се! А можеше и да не се размине. Покажете си документите! Аз съм еди-кой си. И показва удостоверение на служител на НКВД. Я влезте вътре! Ще види паспорта… Аха, а уж бяхте от Пенза… Ясно! И на телефона: идвайте, Вася, Володя, Петя, при мене има една птичка „от Пенза“, търси Маслова, оная, дето… Хайде, хайде, идвай! Че като се завърти! Откъде познавате Маслова? Били сте заедно с мъжа й на заточение? Значи сте свръзка? На конвейера, в карцера, гол на студа! Признавай, гадино, кой освен тебе, Маслов и жена му членува в организацията! С това дръвникът би могъл да се издигне. Но нещо му попречи. Може в стаята му да е имало момиче, а когато в постелята те чака топличко гадже, не ти е до шпиони и врагове. Майната им на враговете!

Постъпи непредпазливо, лекомислено! Натресе се в жилището на съпруга на лагерник, а може би вече и разстрелян контрареволюционер. Нали Алфьоров го предупреди: „Не бива да се събирате с хора, вие трябва да се отделите… Не ви трябват връзки, изобщо не бива да имате никакви връзки…“ Отърва се този път. Занапред ще действа по-умно.

На улицата бе притъмняло. Саша отиде до уличния фенер, погледна си часовника — пет без нещо. Къде да иде? Да намери някой гараж и да попита дали не им трябва шофьор? Вече е късно да търси гаражи в непознат град. И все пак ще се наложи да се яви в някой „Личен състав“, а не се знае кой ще го посрещне там — сигурна пак някоя такава муцуна със свински очички.

Да, без познат човек не може. Трябва да отиде в Рязан, при брата на Михаил Юриевич — Евгений Юриевич, чудесно име е Евгений Юриевич, интелигентно. Саша си го спомняше смътно, той беше идвал при брат си, приличаха си, но Евгений Юриевич е по-млад. Във всеки случай добра връзка е, сигурна, стабилна, с почтен човек, и самият Евгений Юриевич е вече предупреден. Ако Саша има късмет и успее тази нощ да замине, утре ще е в Рязан, дотам влакът от Москва пътува пет-шест часа, не повече. В Москва само един площад дели Ленинградската от Казанската гара. Още щом майка му му предаде писмото от Михаил Юриевич, трябваше да промени плана си и да замине за Рязан. Защо не постъпи така? Защото вече си беше купил билет за Калинин ли? Страхуваше се, че няма да има билети за Рязан и ще трябва още няколко часа да се мотае из Москва? Опасяваше се, че внезапното решение ще разтревожи майка му, тя ще разбере, че всъщност той няма къде да отиде, че няма нищо осигурено в Калинин? А може би бързаше по-скоро да се махне от Москва, страх го беше да се върти дори из гарата?

Беше гладен. От сутринта не бе слагал троха в устата си. А пакетът с храната от майка му беше в куфара. Трябваше да отиде на гарата и там да реши какво да прави.

През Калинин за Москва минаваха няколко влака, но билети за тях се продаваха само с предварителна резервация. Единственият директен влак Калинин-Москва заминаваше в осем сутринта, билетите щяха да се продават от шест. И още една неприятна изненада: гаровият ресторант беше в ремонт, нямаше къде да се нахрани. Да вземе от гардероба куфара заради храната? Но ще трябва да счупи закопчалките, а после няма да приемат отново куфара, ще трябва да го мъкне със себе си до сутринта.

Саша излезе на улица „Съветска“. И макар че през деня Калинин му бе харесал, не му се скиташе нощем из чуждия град — беше му чоглаво, неуютно, самотно. Къде да потърси храна?

Видя една табела „Гостилница“. Зад осветените прозорци се виждаха много хора, влизаха и излизаха, не пияници, не проститутки, обикновени хора. На вратата Саша различи надпис „Отворено от 9 до 19 часа“, в момента беше шест, имаше време.

Влезе, съблече се, салонът беше доста голям, с нагъсто поставени маси, всяка за четирима души, маси имаше дори на естрадата за оркестъра, значи нямаше да има музика, обикновена гостилница, но с бюфет в ъгъла, където се продаваха напитки.

Всичко беше заето, само на една маса близо до вратата Саша видя свободно място. До възрастната, интелигентна, бедно облечена, явно съпружеска двойка седеше мъж на средна възраст с вратовръзка и сухо, мрачно и неприятно лице. Злъчен темерут, напомнящ с нещо оня гад с брича, който живееше в квартирата на Маслова. И макар че онзи беше дребен със свински очички, а този — мършав и очилат, веднага си личеше: от една порода бяха, носители на власт, голяма или малка, но еднакво ненаказуема.

Саша докосна облегалката на свободния стол:

— Можели?

Жената смутено се усмихна, погледна мъжа си, той отговори:

— Моля.

Темерутът мълчеше.

Саша седна.

По тесните пътечки между масите сервитьорките носеха на табли събраните чинии и прибори, бързаха, щяха да приключват. Гардеробиерът заключваше вратата след излизащите, вече не пускаше никого — Саша извади късмет, още десет минути — и нямаше да влезе.

Дойде сервитьорката, донесе второто на темерута.

— Не съм си доял още първото, вдигнете това!

Изрече го заповеднически, с нетърпящ възражения тон.

— Кухнята бърза да приключи — без да вземе чинията, спокойно отговори сервитьорката.

Беше добре сложена, стройна брюнетка с висока гръд, възмургаво лице и равнодушен студен поглед на леко изпъкналите сиви очи.

Погледна към Саша.

— Затваряме.

— Ще хапна бързо. Ако можете, сервирайте ми нещо. Тя отново го погледна, спря очи върху него за секунда — кратък, изучаващ поглед, — после насочи молива си към бележника.

— За първо остана зелева супа, кокоша супа с юфка, за второ — кюфтета с макарони.

— Зелева супа и кюфтета. Ако може, и компот или кисел. — Бял или черен хляб? — Черен.

— Нещо за пиене?

— За пиене… Ами-и… Не, благодаря…

— Ако обичате, искаме да си платим — помоли жената.

Сервитьорката пресметна сумата в бележника си, каза я. Мъжът извади портфейл, плати.

Сервитьорката пъхна бележника и молива в джоба на бялата си престилчица и тръгна към касата.

Съпрузите си доядоха компота, станаха, жената, подпряна на бастуна си, отново измъчено и приветливо се усмихна на Саша.

— Приятен апетит — каза мъжът й, — всичко хубаво.

— Всичко хубаво, довиждане — отвърна Саша.

С темерута не си взеха довиждане и Саша си помисли, че сигурно преди да дойде онзи нещо ги е нагрубил и с това се обяснява тягостната атмосфера на масата, уплашените очи на жената, жалната й усмивка, изобщо приветливото им отношение само към Саша.

На масата, покрита с не твърде чиста покривка, останаха само неприбраните съдове, в средата се извисяваше ваза с изкуствено цвете, около нея — четири чаши за вино и четири за водка, като знак, че тук се поднасят и напитки.

Темерутът си дояде супата, отмести чинията, закачи една от чашите за вино, тя падна и се счупи. Темерутът гнусливо се смръщи и сякаш нищо не се е случило, се зае с второто.

Сервитьорката дойде да вдигне приборите, видя счупената чаша и въпросително ги погледна.

Темерутът кимна към столовете, на който бе седяла съпружеската двойка.

— Ония я счупиха.

Сервитьорката се огледа, но в гардероба вече нямаше никого.

— Ей, какви хора — поклати глава тя, — сега аз ще я плащам.

Темерутът спокойно си ядеше кюфтетата.

— Според вас това справедливо ли е? — попита го Саша.

— Какво, какво? — наежи се темерутът.

— Питам ви, смятате ли, че е справедливо сервитьорката да плаща чашата, която счупихте вие?

— Стига сте говорили глупости — продължи да яде оня.

Сервитьорката ги гледаше в очакване. В сивите й студени очи просветна интерес.

— Вие я счупихте — Саша гледаше с омраза службашкото лице.

— Повтарям: престанете да говорите глупости и не си търсете скандала.

На Саша не му беше нужен скандал, той добре го разбираше. Но в тази непробиваема чиновническа физиономия, в това нагло господарско самочувствие изведнъж се въплътиха всички обиди и унижения, които бе понасял. Тази одържавена гадина е оттам, тя е частица от машината, която безжалостно премила хората, измъчва ги, преследва ги и ги унижава, на черното казва бяло, на бялото — черно и всичко безнаказано й се прощава. Тоя обаче ще си изпати, не е страшен.

Саша отмести чинията, наведе се напред, бавно и отчетливо произнесе:

— Ти да не мислиш, свиньо, че тя ще плаща вместо тебе? Ей сега ще ти забия това стъкло в гушата, твойта мамка…

Темерутът уплашено отскочи, но тутакси се овладя:

— Изразявате се нецензурно… На обществено място — той посочи сервитьорката, — вие ще ми бъдете свидетелка.

— Свидетелка ли?! — невъзмутимо отвърна тя. — Не той, а вие се изразихте нецензурно, с ушите си чух.

Темерутът се огледа наоколо, сервитьорките вече прибираха покривките от масите в другия край на салона, в гардероба се обличаха последните посетители.

— Колко струва чашата? — попита Саша.

— Пет рубли — отговори сервитьорката и се усмихна. Усмивката направи лицето й симпатично и привлекателно.

— Какво става при теб, Людка? — спря при тях дебела сервитьорка с купчина покривки в ръцете.

— Ей този гражданин счупи една чаша и не иска да я плати.

— Ами извикай милиционера, да състави акт.

Милиционер, акт — само това му липсваше на Саша. Но явно и за темерута не бе желателна срещата с милиционер.

— Колко ви дължа?

Сервитьорката пресметна и му каза сумата.

— Покажете сметките!

Тя му подаде листчето.

Темерутът провери, хвърли парите на масата, добави и една петарка, стана и тръгна към гардероба.

Докато вдигаше съдовете от масата, сервитьорката още веднъж му се усмихна:

— Не оставихте човека да си дояде.

— Няма да умре — отговори Саша.

— Яжте си спокойно, не бързайте.

Отново изкосо погледна Саша и изведнъж попита:

— Как те викат?

— Саша.

— А мене — Люда. Сега ще ти донеса второто.

Скоро се върна с две чинии, сложи ги на масата.

— Ще имаш ли нещо против и аз да хапна с тебе, Саша?

— Моля ти се, приятно ми е.

Тя седна.

— Май не си тукашен?

— Защо помисли така?

— Никога не съм те виждала тук.

— Не съм, вярно е, от Москва съм.

— Значи в командировка?

— Не, исках да си намеря работа, но няма нищо подходящо, заминавам си.

— В Москва няма ли достатъчно работа?

— Там нямам къде да живея.

— Ами жената, дечицата?

— Разведох се, нямам деца.

— Каква ти е специалността?

— Шофьор.

Тя пак го погледна изкосо:

— А кога заминаваш?

— Мислех днес, но влакът е чак утре сутринта.

— И къде ще идеш, ако не е тайна?

— Мисля, в Рязан.

Саша си допи компота, отмести чашата.

— Колко дължа?

— Какво яде? Зелева супа, кюфтета, компот… Рубла и трийсет.

Саша извади портфейла си, сложи парите на масата… Пликът с парите от майка му беше в другия джоб.

— Е хайде — каза, — благодаря ти.

— Закъде бързаш? Нали влакът ти е сутринта. Къде ще преспиш?

— На гарата.

— Ами тогава закъде си се разбързал?

— Нали затваряте.

Тя се засмя:

— Ами ще ни заключат тука двамката. На сутринта ще ни пуснат.

Тя привърши с яденето, отмести чинията, после делово попита:

— Истината ли ми каза, или излъга?

— За какво?

— За себе си.

— Не ми ли вярваш?

— Приличаш на интелигент, а говориш като апаш.

— Страх те е да не съм избягал от затвора ли? — засмя се той. — Не, не съм бягал отникъде, — тупна се по сакото, — паспортът ми е тук, и шофьорската книжка също.

— А защо се застъпи за мен?

— Не обичам гадовете.

— Значи си за справедливостта?

— Да — сериозно отговори Саша, — аз съм за справедливостта.

Тя помисли малко, после попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен на имен ден?

— У кого?

— У една приятелка, Хана.

— Хана… Тя да не е полякиня?

Люда пак се засмя:

— Полякиня! Агафя й е името… Ама когато дошла от село в града, станала Ганя, после Хана, че е по-красиво.

— И какво има днес?

— Нали ти казах: имен ден. Света Агафя.

— А кой ще бъде там?

— Гости, приятелки. Тебе какво те засяга? Ще бъдеш с мен.

— Виж ме как съм облечен. А багажът ми е на гардероб.

— Нищо, хубаво си облечен. Хубавеляк! Нощем гонят от гарата, така поне ще поседиш на топло.

Не му се ходеше. Но съобщението, че гонят от гарата, променяше ситуацията. Наистина, поне ще поседи на топло.

— Добре! Да вървим.

Без да става, тя кимна към вратата:

— Излизай и надясно, на втория ъгъл свърни по пресечката и там ме чакай.