Анатолий Рибаков
Страх (23)

23.

Софя Александровна току-що бе влязла вкъщи след срещата със Саша, когато по телефона се обади Варя.

— Софя Александровна, къде бяхте, звъня ви, звъня…

— Посрещнах го и го изпратих — отговори Софя Александровна. — Обади се сутринта, веднага те потърсих. Казаха ми, че ще се върнеш чак в единайсет, а той гонеше влак. Трябваше да отида.

— Боже мой — с прекършен глас издума Варя, — изпратиха ме в Моспроект само за един час, какъв лош късмет!

— Не се огорчавай, сега той не е далече.

— Ще дойда у вас направо от работа, за да ми разкажете всичко.

— След лекции ли?

— Няма да ида на лекции. От работа — направо у вас.

— Добре. Чакам те.

 

 

Варя дойде запъхтяна, беше тичала.

— Е, как е той?

— Всичко е наред, жив, здрав, весел. Съблечи се де, горещо е, сега ще ти налея чай.

— Оставете чая — Варя окачи палтото си, смъкна шала, — първо ми разкажете всичко.

— Най-важното ти го казах: жив, здрав, весел, в бодро настроение. Вярно, има паспортни ограничения, но нали ги имат всички, които са били на заточение, не само той. Замина за Калинин, имал там познати, надява се да намери работа. Ще се обади, заръча да ти предам поздрави.

Варя слушаше внимателно. Жив, здрав, весел, бодър, предал поздрави, всичко уж беше наред. Но нещо не й достигаше, другояче си беше представяла всичко. В разказа на Софя Александровна тя не видя онзи Саша, с когото, хванати за ръце, ще тръгнат по лятна, обляна в слънце ливада.

Ако се бяха срещнали на гарата, тутакси, пред Софя Александровна, щяха да се втурнат един към друг и да се прегърнат, светът щеше да стане различен, всички грижи и несгоди щяха да изглеждат глупави, дребни, нищожни. Само така си бе представяла срещата и тази среща не се състоя заради онова проклето копие, дето някой забравил да го вземе вчера от Моспроект, та трябваше да иде тя.

С усилие на волята Варя се стегна. Добре де, всичко се случва, не й провървя. Добре поне, че Калинин е наблизо, ще отиде там още следващата неделя.

— Разкажете ми по-подробно — помоли тя Софя Александровна.

— Какво друго да ти кажа, Варенка, никак не е променен, брадясал е, отдавна не се е бръснал: пътувал е почти месец. Смая ме неговото спокойствие, мъжеството му. С каменно лице посрещна вестта за разстрела на Марк Александрович, за арестуването на Будягин, не искаше да ме разтревожи, като покаже болката си. Защото много обичаше Марк и Иван Григориевич. Разпитва ме за процеса. Там не е чел вестници. Смята да работи като шофьор, мисля, че това е правилно, няма толкова строго да му проверяват документите. Каза, че имал късмет, дето го арестуваха тогава, сега щели да го осъдят на десет години лагер. Изобщо, за всичко си поприказвахме, дадох му парите, храната, която ти купи, уговорихме се за всичко — кога да се обажда, как да ми съобщи, ако нещо се случи.

— Попита ли за мен?

— Ама разбира се, Варя, как може!

— Как попита, с какви думи?

— С какви думи ли?… „Как живее Варя?“ — направо така си попита: „Как живее Варя?“

— Сигурно „Как е Варя?“

— Не, точно с тези думи: „Как живее Варя?“ Ама как, Варенка, нима можеше така небрежно, между другото да попита за тебе? Не! Попита веднага и то именно както ти казвам: „Как живее Варя?“

— Е, и какво му казахте?

— Всичко му разказах — Софя Александровна се разсмя, — какво можех да му разкажа за тебе? Само едно: без тебе щях да бъда загубена, нямаше да издържа…

— Е, стига де.

— Но това е истината! И той знае, разбира всичко и ти е благодарен. Между другото, Варя, казах му за Нина, добре ли постъпих?

— Разбира се.

— Ами това е, разказах му колко си внимателна, колко си мъжествена, как си накарала Нина да замине при Макс, изпратила си я, кажи-речи насила, как изгони Костя…

— Какво, какво? — сепна се Варя.

— Ами… как изгони Костя — изведнъж, без да разбира защо, се разтревожи Софя Александровна.

Варя не откъсваше очи от лицето й.

— Той откъде знае за Костя?

— Как… Не разбирам — объркано промълви Софя Александровна, внезапно схванала, че е сторила нещо непоправимо.

— Откъде той знае за Костя? — повтори Варя, тежко дишайки.

— Ами… аз му казах.

— Какво, какво сте му казали? — приведена, прегъната надве, извика Варя.

— Какво ти е, Варенка, опомни се! — Софя Александровна с усилие си пое въздух, присви я сърцето и тя по навик протегна ръка за нитроглицерина.

— Какво, какво сте му казали? — без да забелязва нито състоянието на Софя Александровна, нито таблетката нитроглицерин, която тя сложи под езика си, все така прегъната, повтори Варя.

Софя Александровна успя да овладее дишането си:

— Варенка, нищо особено не съм му казала. Как ти се омъжи и живеехте при мен, как го изгони и той искаше да те убие, но си намери майстора… Че всичко това беше отдавна, преди две години.

Варя захлупи с ръце лицето си:

— Боже мой, боже мой, защо му разказахте това? Нужно ли беше?

— Но, Варенка — едва чуто продума Софя Александровна, — нали всичко това е истина, рано или късно Саша щеше да научи, ти самата щеше да му разкажеш.

Варя откри лицето си:

— Да, щях да му разкажа, но аз, аз, разбирате ли, аз. Щях да му обясня, той щеше да ме разбере.

И пак захлупи с ръце лицето си.

— Боже мой, боже, какво сте направили?! Какво сте направили?!

Софя Александровна мълчеше, сърцето я болеше, нитроглицеринът още не бе подействал, само малко й се виеше свят, господи, само да надвие пристъпа, да не падне от стола. Разбира се, Варя е в ужасно състояние, но тя сама разврежда раната си, горкото момиче. Нищо особено не се е случило, Саша дори не обърна внимание на това, излезе да запали цигара, върна се, помоли я по-подробно да му разкаже за омъжването на Варя и лицето му беше съвършено спокойно, тя помни много добре.

— Варенка, моето момиче, успокой се, много те моля. Нали знаеш, Саша не е еснаф. И двамата може да сте преживели какво ли не. Хайде, успокой се, моля те.

Варя не отговори, грабна палтото си.

— Къде, Варенка, почакай!

— Не, благодаря, време е да тръгвам.

И задавена от сълзи изхвръкна навън.

Господи, помисли си Софя Александровна, как е пропуснала, как не е проумяла всичко това? Варя е влюбена, надявала се е на нещо. Сигурно щеше да бъде добра съпруга на Саша. Волева, силна, понякога избухлива, невъздържана, но способна на саможертва — качество, което Софя Александровна бе смятала за основно у жената. Наистина, сега на Саша не му е време да мисли за семейство, но Варя няма да го обременява, напротив, ще го подкрепя, тя не е бреме, а опора. И ако е разчитала на нещо, тя естествено не е искала Саша да знае за Костя, за цялата тази общо взето некрасива история.

Сърцето май я поотпусна, по-малко й се виеше свят. Софя Александровна внимателно се надигна и отиде до кревата, легна си. Затвори очи и пак й се зави свят. Не, не бива да затваря очи. Обзе я страх от смъртта, знаеше, че това е признак на стенокардията и все пак се страхуваше, че ще умре, няма повече да стане от леглото. Господи, да умре ей така. Да остави Саша неуреден в живота. Да остави Саша сам на този свят.

Напипа в джоба си стъкълцето с нитроглицерина, отново сложи една таблетка под езика си.

Тя разбира Варя, Варя обича Саша и се срамува от историята си с Костя. Но защо нищо не й е говорила за своята любов? Помагаше й от първия ден след арестуването на Саша и Софя Александровна възприемаше тази помощ като съпричастност от страна на едно добро и благородно момиче, а не на момиче, влюбено в Саша. Та нали някъде след арестуването на Саша Варя й говореше, че като завърши училище, ще се омъжи за някакъв курсант или лейтенант и ще замине при него в Далечния изток. После лейтенантът изчезна, появи се Костя, но и когато беше с лейтенанта, и когато живееше с Костя, Варя продължаваше да се грижи за нея, помагаше й в пералнята, изпращаше колети на Саша. А кога се е родила любовта й към него? Може би тя просто не иска Саша да има лошо мнение за нея, нали е гордо, самолюбиво момиче, страхува се за достойнството си. Но боже мой, колко момичета правят такива грешки! По-скоро Варя се е засегнала и притеснила от думите „изгони мъжа си“: нали един почтен човек не го гонят, почтените хора просто се разделят. Значи Варя се е омъжила за непочтен човек. Да, Софя Александровна се изрази непредпазливо. Грешка беше. Но защо Варя реагира толкова трагично?

Трябва да се успокои, да се успокои. Преди всичко трябва да мисли за Саша, Саша засега не може без нея. Варя е добро момиче, прекрасно момиче, тя я обича нежно, като майка, но не бива да се нервира от всеки неин каприз. Вярно, и животът на Варя не е лек, само историята с Нина колко й струва. И нея може да я разбере човек. И все пак трябва да бъде по-сдържана.

С тези мисли Софя Александровна задряма.

Не знаеше колко време е спала, но се събуди от усещането за нечие присъствие в стаята. До кревата й седеше Варя. Усмихна й се, взе ръката й, подпряна на таблата.

— Как се чувствате, Софя Александровна?

— Добре съм, момичето ми, нищо ми няма.

— Е, слава богу. На, седя, гледам ви как спите. Извинявайте, Софя Александровна, простете ми. Изпуснах си нервите сигурно защото не можах да видя Саша. А много исках да го видя. Пък и… Онази история с Костя е толкова отвратителна… че гледам да не си спомням за нея и не искам и другите да си я спомнят, беше ми неприятно, че за нея е научил Саша, не ми се искаше да ме види в такава светлина.

— Но, Варя, не съм казала нищо лошо. Повярвай, Саша не й придаде никакво значение. Каза, че ще се обажда и на теб, и на мен.

— Така ли каза?

— Разбира се. Непременно ще ти се обади. Когато се обади на мен, ще се уговорим кога е най-удобно и ще те предупредя, нали?

— Чудесно — отговори Варя, макар да се досети, че Софя Александровна е измислила това сега, за да я утеши. Но вече нищо не можеше да я утеши. Животът й е прекършен, Саша няма да й прости за Костя. И макар че отчаянието продължаваше да я задушава, успя да се усмихне, беше я страх Софя Александровна отново да не получи пристъп.

— Така че — надигна се от възглавницата Софя Александровна, — уверявам те, нищо лошо не се е случило, не се огорчавай.

— Да, да, разбирам — побърза да отговори Варя, — просто се бях ядосала, че ме пратиха в тоя идиотски Моспроект, цели две седмици не бях излизала от чертожната зала и ето, отсъствах само един час и точно тогава се е обадил Саша — затова си изпуснах нервите. И вас разтревожих — тя погали ръката на Софя Александровна.

— Как влезе, не съм те чула.

— Софя Александровна, имам ключ от апартамента, забравихте ли?

— О, да, наистина.

— А вратата на вашата стая не беше заключена, светеше, затова влязох, промъкнах се на пръсти до леглото ви. Вкъщи се поуспокоих, разбрах, че съм ви разтревожила, та си рекох, че трябва да се върна, да видя как е моята Софя Александровна.

Очите на Софя Александровна се напълниха със сълзи. Лекичко, доколкото й позволиха силите, стисна ръката на Варя:

— Ах, миличко, златно мое момиче, свята душо.