Анатолий Рибаков
Страх (22)

22.

Влакът наближаваше Москва. Пътниците подреждаха багажа си, кондукторът метеше коридора, пречеше на всички и на всичко отгоре нагрубяваше хората.

Саша духна и забърса стъклото на прозореца, видя заснежените поля, горичките, празните перони на вилните селища — познатия от детинство, разнежващ московски пейзаж.

Какво ли го очаква в Москва?

Майка му няма да се сдържи, ще се разплаче, ако й се обади по телефона, ще каже нещо непредпазливо, ще го назове по име, може да чуят съседите, в жилището може да има и странични хора, а не е чудно и да го причакват там. Дори всичко да мине добре и майка му да каже „идвай“, как ще прекоси двора, как ще се изкачи по стълбището — само един да го види, всички ще научат.

Да позвъни на Варя, а пък тя да се обади или да отиде при майка му. Но там е Нина. Нина, разбира се, няма да хукне да долага. И все пак… А какво ще каже на майка му Варя? Че е в Москва, на гарата, не знае как би могъл да я види? Не, не е хубаво.

Да отиде у лелите? Но как ще възприемат посещението му техните мъже, децата им, неговите братовчеди? Времето е друго, хората са променени, у никого не може да отседне, никого не бива да посещава. За нарушението на паспортния режим ще отговаря не само той, но и хората, които е посетил — защо не са съобщили, че еди-кой си, Александър Павлович Панкратов, се е намирал в Москва? Не бива дори по телефона да се обажда — защо не сте съобщили? Прикривали сте го, помогнали сте му да наруши паспортния режим!

У никого няма да ходи, на никого няма да се обажда. Ще напусне Москва, и то колкото може по-скоро. От влака — на другия влак. Калинин не е режимен град, близо е до Москва, там има и позната — Олга Степановна, съпругата на Михаил Михайлович Маслов, която бе идвала в Мозгова. Малка надеждица, но надеждица. Той има адреса, съобщи й какво стана с Михаил Михайлович — тъжно излезе писмото, но го изпрати, изпълни дълга си. Сега има повод да я посети: получила ли е писмото, какво става с мъжа й? Може би ще му помогне да наеме стая или част от стая? А на другия ден ще се обади на майка си от Калинин.

Единственият вариант! Законен, безопасен, хем той не рискува, хем никого не подлага на опасност.

И още едно съображение в полза на Калинин. Веднъж в Мозгова, през 35-а година, Саша бе прочел във вестника, че от Московска област се отделя Калининска и за първи секретар на Калининския областен комитет на партията е избран М. Е. Михайлов. Саша си го спомняше смътно: Михайлов или бе живял у тях, или бе посещавал родителите си в техния блок. Спомняше си го, защото бяха приятели с неговия по-малък брат Мотя и от този Мотя знаеше, че големият брат е партиен работник от голям мащаб.

Саша често ходеше у Мотя да играят шах. Мотя даваше аванс на Саша и въпреки това печелеше. Така веднъж Саша видя и брат му — Михаил Ефремович Михайлов, гледаше го почтително, тогава той много уважаваше партийните работници от голям мащаб. Това беше преди дванайсет-тринайсет години и едва ли Михайлов бе запомнил хлапака, който играеше с брат му шах, смешно беше да се надява на неговата помощ, той дори не би могъл да се добере до един първи секретар на областен комитет. И все пак — едно познато име, ръководител на Калининска област, свързан е по някакъв начин с детството на Саша, брат е на негов приятел. Ами ако и Мотя е в Калинин?

В тълпата от пътници и посрещачи Саша мина през перона и излезе на Комсомолския площад.

Москва, господи, Москва! Той е в Москва. Един трамвай спря на спирката и сърцето му трепна: четворката, може да се каже, неговият трамвай, с четворката, винаги бе пътувал до площада с трите гари. Някаква баба, май с внуче, слезе неправилно, от задната врата — щастливи хора, нищо не ги обременява, от нищо не се страхуват, нищо не ги тревожи, живеят нормален човешки живот, пътуват с трамваи, с коли… Да… Май колите са станали повече, а в останалото тук нищо не се е променило: същите павилиони, същите будчици, същият часовник със зодиакалните знаци на кулата на Казанската гара. Колко пъти бе идвал на този площад, колко пъти бе тръгвал оттук за пионерски лагер, за вилата, обикновено наемаха вила по Ярославския път — на Клязма, в Тарасовка, в Тайнинка. Знаеше наизуст гарите и спирките и по трите железопътни линии.

А тук, зад ъгъла, трябва да е барачката на ваксаджията, стария мустакат циганин. Тук си е барачката, и циганинът е тук, седи като някога на ниската табуретка, жив е старецът! Саша му се усмихна, циганинът не го разбра, открехна вратата:

— Да лъскаме?

— Другият път.

Но щом излезе на площада, отново го обзе страх: не бива да се тика между шамарите, нямаше право да идва в Москва. Ами ако сега тук, както и в Тайшет, по гарите минават патрули и проверяват документите? Ей, гражданинът с куфарчето, я си покажете паспорта! И всичко ще се завърти отначало. На какво основание е дошъл в Москва? Транзит ли? Тогава трябва да имате транзитен билет, а вие какво ни показвате? Пак нарушавате закона, пак започвате старите си престъпления, последвайте ни!

Замислен така, Саша случайно блъсна някакъв военен, оня високо го наруга, веднага се спряха няколко души, сега ще извикат милиционер. Най-нищожният повод, всяка случайност може да го провалят. Извини се, ускори крачка, почти бегом прекоси площада, влезе в чакалнята на Ленинградската гара. Унизително, отвратително състояние! Пое си дъх, намери касата, която му трябваше, влакът за Калинин тръгваше след три часа, билети имаше свободно, купи си и въздъхна с облекчение: сега има два билета — единият от Свердловск до Москва, другият от Москва до Калинин. Билетите потвърждават, че се прехвърля от влак на влак и не нарушава закона.

И самият факт, че веднага се успокои, още по-силно му развали настроението. Бе треперил от страх, наближавайки Москва, бе треперил от страх, прекосявайки площада, бе треперил от страх пред касата, бе се опасявал, че няма да има билети за Калинин и ще трябва кой знае колко време да виси на гарата. Така ли ще живее занапред? Ще се крие по ъглите, ще трепва от всеки поглед, ще се озърта, ще се плаши от всеки срещнат?

Не, нещо го е прихванало. Трябва да се справи с това, инак е загубен, ще се превърне в парцал. Да се овладее. Те искат да го смажат със страх. Няма да стане! Защо няма право да се обади вкъщи? Кой може да му забрани?

Саша отново излезе на площада, намери автомат, пусна монета в цепнатината.

Чуха се дълги сигнали, после — гласът на майка му:

— Ало.

И от звука на нейния глас сърцето му отново потръпна, мама е тук, до него.

— Мамо — каза Саша, — не се вълнувай. Аз съм, Саша. Добре съм. Сега съм на Ленинградската гара, заминавам за Калинин, утре ще ти се обадя оттам.

— Как се чувстваш? — попита майка му спокойно, без ни най-малко да се учуди нито от позвъняването му, нито на факта, че не си идва вкъщи.

— Прекрасно!

— Кога тръгва влакът ти?

Той беше смаян от самообладанието й.

— След три часа.

— Ей сега ще дойда.

— Ама какво говориш, мамо, защо?

— Пред коя каса чакаш?

— Вече си купих билет.

— Чакай ме пред входа на гарата. Тръгвам.

— Мамо!

В слушалката се чуха кратки сигнали.

Саша се върна на гарата, приседна на куфара си близо до входа.

Трамваят беше директен, четворката, но все пак докато майка му стигне до спирката, докато се качи, докато стигне, ще мине цял час, не по-малко.

Остава му само да чака.

Понякога ставаше, излизаше от зданието на гарата, взираше се в тълпата хора, пресичащи площада. Трамваите, които идваха от центъра, спираха отсреща. Там беше и изходът от метрото. И отсам имаше изход. Разбира се, беше му любопитно да види метрото, но не биваше да се отделя от гарата, можеше да се размине с майка си.

Мислеше си колко твърдо посрещна майка му неговите думи, че не може да отиде до вкъщи, примири се, не захвана да го убеждава, за да не го огорчи. Колко спокойно разговаря с него, чакала е да й се обади, чакала е от деня, когато е получила телеграмата от Красноярск, чакала е две седмици, докато той пътуваше за Москва, може би не е излизала от къщи, не е спала нощем, ослушвайки се за телефона, нали така беше писал в телеграмата: „Ще се обадя.“

Тя се появи неочаквано, Саша дори не забеляза кога е приближила, само почувства нечие докосване, майка му се притисна до него, беззвучно се разплака, трепереше цялата. Той я прегърна, целуна я по главата, беше със сив шал. По-рано, когато той си беше тук, носеше черна шапчица от морска котка, леко накривена, та да се вижда белият кичур. Явно шапчицата се е износила, а този шал от груба вълна говореше, че майка му живее в бедност.

Тя вдигна глава, гледа го продължително с дълбоки, страдащи очи, устните й пак трепнаха и тя отново се сгуши на гърдите му.

Прегърнал майка си през раменете, той я въведе в чакалнята, намери свободно място на пейката, настани я, приседна до нея на куфара си.

Тя го гледаше все така мълчаливо и отнесено.

Саша се усмихна:

— Мамо, здравей! Хайде, кажи нещо!

Тя го гледаше все така и не продумваше.

Той се усмихна и опипа брадясалата си буза:

— Във влака човек не може да се обръсне, а по гарите бръснарниците са отвратително мръсни.

Същите или почти същите думи й бе говорил тогава, в Бутирки, преди да го откарат. Със същите думи се срещат сега.

— Щом пристигна в Калинин, веднага ще си оправя вида.

Тя попита:

— За колко години е забраната за Москва?

— Тази забрана няма срок.

Тя отвори чантичката си, извади плик:

— Тук са парите за теб, петстотин рубли.

— Толкова много?! Остави половината за себе си, моля ти се.

— Не, и дума да не става, изпращаше ти ги Марк, бяха в спестовната книжка, остават още хиляда и петстотин, когато ти потрябват, ще изтегля.

Тя отново погледна Саша:

— Саша, трябва да ти кажа… — Помълча, въздъхна и без да откъсва от Саша напрегнат поглед, произнесе: — Разстреляха Марк.

Саша я гледаше смаяно. Марк разстрелян?! Марк не е между живите?!

— Не исках да ти пиша за това. Арестуваха го през август. Съдиха го в Кемерово…

Саша мълчеше. А тя, без да откъсва очи от него, продължи:

— Иван Григориевич Будягин е арестуван, изселиха Лена, Владлен и детето от Пети дом на съветите в комунално жилище.

Какви ужасни новини! Саша буквално предишния ден си бе спомнял за Иван Григориевич, а през това време той вече е бил в затвора… Горката Лена, горкият Владлен!

— Лена омъжила ли се е?

— Не, сама е. Баща на детето е Шарок, но не живеят заедно и дори май не се виждат.

Софя Александровна помълча, после попита:

— При кого заминаваш в Калинин?

— Там живее съпругата на един мой познат.

— Аз имам два адреса за теб: единият в Рязан, при брата на Михаил Юриевич, работел в областната планова комисия, Евгений Юриевич, сигурно го помниш, идвал е в Москва. Михаил Юриевич го предупреди и той ще ти помогне, с каквото може. Вторият адрес е в Уфа, там живее деверът на Вера. И тя му е писала. Вярно, Рязан е по-близо, но ти решавай. Най-важното е да не се отчайваш, най-страшното мина. Щом се уредиш, аз ще идвам да те виждам.

Всичко бяха премислили, подготвили — майка му, лелите, Михаил Юриевич и разбира се, Варя. Мили наивници. Достатъчен е един подозрителен поглед на някой дангалак в униформа с малинови петлици и всичките им планове ще рухнат.

Но въпреки това е щастие да имаш зад гърба си предани хора.

— Още ли работиш в инвентаризационната кантора?

— Да. Сега съм в отпуск.

Той разбра: взела си е отпуск, за да седи до телефона.

Майка му извади от чантата си пакет:

— Тук има нещо за из път. Траен салам, сланина, бонбони.

— Но защо трябваше?

— В Калинин нищо не можеш да си купиш. И днес не си обядвал.

— Добре!

И това тя бе пазила за него.

Страшни неща стават, Саша — каза Софя Александровна, страшни! От нашия блок всяка нощ прибират по някого.

— Какво се говори в Москва за процеса?

Какво се говори ли? — Софя Александровна се позасмя. Сашенка, сега никой с никого за нищо не говори, всички се страхуват. Само ако нощем мъжът прошепне нещо на жена си, и то под одеялото, та да не чуят стените. Нали знаеш поговорката: „И стените имат уши…“ Много чужденци присъстваха на този процес, Лион Фойхтвангер беше, в залата имаше посланици, защитници, прочутият Брауде държа реч… Не знам какво да ти кажа — тя сви рамене, — само с Варя съм разменила няколко думи, но Варя нали я знаеш: „Вишински е блюдолизец, продажник и изобщо всичко е лъжа, фалшификация, позовават се на писмата от Троцки, а после става ясно, че уж Радек ги изгорил…“

Саша се усмихна. Спомняше си как Варя изобличаваше някакъв Лякин от техния клас: доносник, подлизурко. И затова веднага си представи колко сърдито е било лицето й, когато е ругала Вишински. Умница е неговата Варя, добре го е казала.

— Но ми се струва, Сашенка, че повечето хора вярват. Психиката на тълпата е неустойчива: може да я извъртиш и в едната, и в другата посока. Ти си спомняш Травкини, живееха в нашия блок, стара жена и дъщеря й… А по-голямата дъщеря — есерка или меншевичка — е в затвора още от 22-а година… Та ето че сега, след 15 години, изселиха и старата Травкина, и по-малката дъщеря. За какво ли? За връзка с враг на народа. А този враг на народа е собствената й дъщеря, която не е виждала от 15 години. И забележи: освободените жилища на арестуваните ги вземат за себе си служители на НКВД. Между другото, имай предвид, че Юра Шарок работи в НКВД, има висок чин.

— Разбрах от писмата ти, че работи там. Все още ли живее в нашия блок?

— Напусна. Получи ново жилище. В старото останаха баща му, майка му, брат му, криминалният престъпник. Тоя Володка се върна от лагерите, такива не ги регистрират в Москва, но него — веднага, и то на Арбат, режимна улица.

— Значи им е нужен — каза Саша.

— Ужасен тип! Нахалник, с престъпна физиономия, докато се разминеш с него, все очакваш да те наръга с камата. Между другото, пита за тебе.

— Така ли?

— С една особена усмивчица: „Чакате ли вашия Сашенка?“

— А ти?

— Аз му рекох: „Щом дочакахме тебе, и Саша ще дочакаме“. Дори не се спрях, в движение му го подхвърлих… Разправят, че работел в Московския криминален отдел на милицията… Хайде стига, аз подхванах все наши работи. Извинявай! Ти как си?

— Много добре. Нали виждаш — жив съм, здрав съм.

— Разказах ти тези неща, за да си изясниш обстановката.

— Представях си я.

— Такива като тебе ги преследват, заяждат се за всяка дреболия. Бъди предпазлив, Сашенка. Не влизай в спорове и конфликти. Какво смяташ да работиш?

— Каквото намеря. Най-добре като шофьор. Между другото, ти донесе ли ми книжката?

— Да, да, разбира се. Боже мой, замалко да забравя да ти дам документите — порови в чантата, извади един плик, — тук са шофьорската ти книжка, студентската книжка, ето и листчето с адресите, за които ти говорих, виж, и профсъюзната книжка, но тя вече е просрочена, три години не е плащан членски внос.

— Нищо — Саша взе плика, — всичко може да влезе в работа.

Прегледа документите: шофьорската книжка — от твърд зеленикав картон, със снимката му — съвсем хлапашка физиономия, облечен е в раирана фанелка, такива бяха на мода тогава; студентската — с познатите имена на преподавателите, всички изпити са взети, не успя да защити само дипломната си работа.

— Ето и другите — продължи майка му, преглеждайки документите от друг плик, — актът за раждане, дипломата за средно образование, карта от някакво спортно дружество…

— Тези не ми трябват — каза Саша, — нека стоят при тебе, впрочем чакай, ще взема акта за раждане.

Може пък да изникне възможност да получи нов паспорт, тогава актът за раждане ще свърши работа.

— Не искам да те огорчавам, Сашенка — каза майка му, — но вкъщи обстановката е доста напрегната. Галя претендира за малката стая, не иска да знае, че тя се пази за баща ти, следи ме. Дори ме е страх, че първа прибира писмата ти и ги предава, където трябва. Наложи се да си поставя отделна пощенска кутия. И когато ще ми се обаждаш по телефона от друг град, не ми се иска тя да вдига слушалката. Нали знаеш, телефонистката съобщава: „Търсят ви от Калинин… Търсят ви от Ленинград…“ Затова нека всеки път се уговаряме приблизително по кое време ще се обаждаш, за да чакам.

— Добре — съгласи се Саша, — само че не знам по кое време от провинцията викат Москва.

— Аз се прибирам в шест часа и цялата вечер съм си вкъщи.

— Утре непременно ще се обадя след седем, а после ще се уговаряме. Е, и ще ти пиша — усмихна се той, — все пак е по-евтино.

— Разбира се — каза тя, — не харчи напразно пари. Пиши ми по-често, ако можеш, всеки ден. По телефона се обаждай само в краен случай. Можеш да пращаш писмата до Вера, тя ще ми ги предава.

— Страхуваш се, че ще ме търсят ли?

— Да. Те рядко освобождават. Но освободят ли някого, после пак го прибират. И тогава ще приберат не само тебе, но и твоите приятели, и познати, дори просто колегите ти. Системата им е такава. Трудно ще живееш, Саша.

— Знам. Но не се тревожи. Ще се оправя.

— Дай боже… Дай боже… — тихо каза тя и очите й отново овлажняха, — боже мой, за какво, защо?

— Стига, мамо — той взе ръцете й, притисна ги до устните си, — трябва да се радваш, аз съм жив, здрав, свободен, свободен разбираш ли? Имах късмет, че ме арестуваха тогава, а не сега, затова се отървах толкова леко. Ако ме бяха арестували сега, щяха най-малкото да ме пратят в лагер за десет години. За какво ли? За каквото пращат и другите, за нищо! Така че трябва да се радваш. Бъди спокойна, за нищо не се тревожи. Ще ти пиша, не всеки ден, едва ли ще мога всеки ден, но ти изобщо не бива да се тревожиш. С мен всичко ще бъде наред.

Тя го изслуша мълчаливо, помисли, после каза:

— Леля ти Вера предложи при крайна необходимост да дойдеш на тяхната вила, на 42-ия километър. Ако е зима, ще трябва да ме предупредиш, за да отключат, там има дърва. Хайде да измислим условна фраза — когато я кажеш, ще разбера, че трябва да предупредя Вера. Например: „Изпрати ми пуловер, студено ми е.“ Бива ли?

— Чудесно — усмихна се Саша, — ще запомня. „Изпрати ми пуловер, студено ми е.“

И за това се подготвиха: в случай, че се наложи да бяга отнякъде. Храбра жена е леля му! Брат им е разстрелян, но не я е страх да крие племенника си.

— Чудесно — повтори той при внезапната мисъл, че там би могъл да се срещне с Варя.

— Как живее Варя?

— Варя е прекрасно момиче, добра душа. Искрено я обичам. Може да се каже, тя е единствената ми опора. Тя изпращаше всичките ми колети за тебе: „Софя Александровна, за вас е тежък, аз ще го занеса в пощата…“ Трогателно, нали?

— Да, разбира се… — кимна Саша.

— Водеше ме до поликлиниката, идваше в пералнята, защитаваше ме от придирчиви клиенти. Момиче с характер. Именно тя накара Нина да замине за Далечния изток, инак щяха да я арестуват.

— Нина?

— Представи си. Толкова правоверна беше. Арестуваха директорката на нейното училище, а тя имаше добро отношение към Нина, чувстваше я по-близка от другите педагози и се завъртя една… Варя й стегнала куфара, едва ли не насила я качила във влака и я изпратила при Макс. Изобщо Варя е един път момиче. Само че е много невъздържана и говори каквото й хрумне, от никого не се пази, страх ме е за нея, още повече че няма никаква опора — личният й живот не потръгна добре…

— Какво имаш предвид?

— На бърза ръка се омъжи за един билярдист, мошеник, продаваше дрехите й.

Саша стана от куфара.

— Краката ми изтръпнаха, ще се поразтъпча, пък и ми се пуши.

Беше потресен.

— Имаш ли нещо против да поизляза и да запаля цигара?

— Върви, върви, аз ще почакам.

Излезе от чакалнята, подпря се на стената. Ето как го посрещна Москва… Марк е разстрелян, разбира се, ще разстрелят и Будягин, ала сега той не можеше да мисли за тях… Варя, Варя! Единствената му радост, тя го стопляше. Нежното, стройно девойче, което бе танцувало с него румба в „Арбатски зимник“, бе го канило на пързалка, тя, нежната и чистата, е спала с някаква отрепка, билярдист. А след като се е галила с него, е сядала и е писала: „Колко бих искала да зная какво правиш сега…“ „Нежната“, „чистата“ — всичко това си го е измислил, нафантазирал той, изтормозен от заточението, създал е във въображението си един идеален образ и го е обожествил, идиот. На ти сега обожествяване — влюбил се е в това момиче. Впрочем какво ти момиче? Чужда жена, както се разбира, и то не твърде придирчива във връзките си.

Смачка недопушената цигара в снега и се върна в чакалнята.

— Прекъснах те, мамо, разказваше ми за Варя.

— Сигурно не ти е интересно?

— Напротив. Само че не разбирам защо се е омъжила за този човек, щом той е мошеник.

— Беше младо-зелено, на седемнайсет години, сираче, живееше с грошове. А с него — ресторанти, лъскав живот, най-добрите шивачи, обущари, фризьори. Слава богу, поне навреме се стресна и изгони този нехранимайко. Живееха при мен, бях им дала малката стая.

На всичко отгоре са живели в неговото жилище и са спали на неговото легло! Защо майка му ги е пуснала, как е могла да участва във всичко това?

— Добре, и после?

— После ли? Дойде й умът в главата, изгони го. И се започна цяла мелодрама, той заплашваше, че ще я застреля, примами я една нощ да излезе, дошъл едва ли не с маскараден костюм, Варя се смееше, като ми разказваше: каскет над очите, яката на шлифера вдигната… А тя му казала: „Стреляй де, стреляй, ще те обесят!“ С една дума, изгони го и се върна при Нина, но се отбиваше при мен почти всеки ден. И когато виждаше, че ти пиша, веднага ме молеше: „Софя Александровна, дайте и аз да добавя нещо за Саша…“ Добро момиче, добро и знаеш ли, много необикновено.

Добро момиче, добро момиче… Наистина е добро и сигурно наистина е необикновено, и явно обича майка му; трябва да й бъде благодарен за това. Но е вземал нейната доброта за нещо повече. Откъде ли му хрумна? Тази единствена фраза на Варя: „Колко искам да зная какво правиш сега“ го накара да мисли, че тя го обича. Глупак! Има ли на света други такива глупаци? Да градиш живота си върху една-единствена фраза на някакво момиче? Ах, идиот, идиот. Получи онова писмо с нейните думи нейде в края на 34-та, през декември. Спомняше си, беше мразовит ден, печката гореше, слънцето проникваше през малките прозорчета, а той, обезумял от радост, сновеше с това писмо из стаята, после дойде Всеволод Сергеевич и му каза, че в Ленинград бил убит Киров… Киров бе убит. Марк — разстрелян. Всеволод Сергеевич изчезна… Няма никого. И Варя я няма, дали е изгонила своя билярдист, или не, какво значение има това сега? Рухна пясъчната кула, която бе градил във въображението си. Какво пък, животът е суров във всичко, суров е и в това.

— Как е татко? — попита Саша.

Майка му сви рамене.

— Все така… Дойде веднъж, продължи си срока за стаята. Впрочем от март вече не може да я задържи. Възможно е да се върне в Москва. — И като помълча, добави: — Има жена, дъщеря.

Той го предполагаше. Майка му не беше му съобщила нищо, не беше му писала, не е искала да го огорчава. Ах, мамо, мамо, мила, единствена. Как ще живее, когато се върне баща му? И то с новото си семейство? Ще започнат да разменят стаи, ще пратят майка му в някоя барака в Черкизово или в Марина рошча, където се топлят с печки и готвят на примуси. А през това време той като заек ще се лута из Русия, безсилен да й помогне, да я защити.

— За едно те моля, мамо, не се оставяй да те подритват, когато си дойде татко. Обещай ми!

— Обещавам, и ти не се тревожи за нищо — гласът й беше равен и твърд, значи вече си бе представяла този разговор, — ще ти кажа нещо повече! Никъде не мърдам от нашето жилище. В края на краищата то е твоят дом и преди всичко съм длъжна да мисля за това.

— Точно така! Именно това исках да чуя от тебе.

И се усмихна бодро, макар че се чувстваше съвсем смачкан. Да седне в купето и да затвори очи — това му се искаше най-много. Но майка му не бива да вижда неговото объркване, отчаяние. За всички настъпи нов живот, за него също — тя трябва да се примири с това.

— Ако ти не си спокойна, мамо, и аз ще загубя кураж. А перспективите ми никак не са лоши, бързо ще си намеря работа, нито за миг не се съмнявам в това.

Тя го гледаше мълчаливо, не откъсваше очи и той разбра, че думите не стигат до нея, че мислите й са съсредоточени само върху едно — че отново се разделят.

— Да не закъснееш?

Саша погледна стенния часовник:

— Не, има време. Там е студено, а тук е топло. Не искам да мръзнеш.

Умишлено не бързаше да тръгне: никаква паника, всичко е в реда на нещата, всичко е нормално.

— Какви дрехи да ти изпратя? — попита Софя Александровна.

— Абсолютно нищо. Имам всичко. Ще пристигна в Калинин, ще се поогледам, ще се настаня и тогава ще ти съобщя.

Сега вече той сам погледна часовника. Стана, подаде ръка на майка си.

— Трябва да се качвам… — Прегърна я, целуна я, — тепърва с тебе ще поживеем заедно, ще видиш!

Тя закима често-често.

— Прибирай се. Утре ще ти се обадя.

— Ще те изпратя.

— Защо да се блъскаш на перона?

— Ще те изпратя.

 

 

Влакът още не беше дошъл. На перона се беше събрала навалица, духаше, беше неуютно, хората се нервираха, караха се — какво става, какви са тия работи, до тръгването има само няколко минути, а още не са композирали влака!

Най-сетне се показаха задните вагони, извивайки, влакът приближаваше към перона.

— Хайде да си вземем довиждане — каза Саша, — тук ще те стъпчат, а аз ще тичам да си търся вагона.

— Не, не, рано е още! — Тя заситни след него, промъквайки се през тълпата.

Пред вагона на Саша се бе подредила опашка, кондукторката, нахакана, с начервени устни, проверявайки билетите, припираше:

— Мърдайте, граждани, мърдайте!

И когато Саша подаде билета си, майка му свря лице в палтото му, вкопчи се в него. Саша бързо я целуна по бузата — бавеха всички.

— Хайде де, бабо, пусни момчето! — подвикна й кондукторката. — Не се разделяте завинаги, а пречите на хората да минат!

Софя Александровна се дръпна в дъното на перона, притисна гръб до един стълб. Саша се качи, застана в края на платформата, за да не пречи на никого, но така, че да я вижда.

Чу се свирка, кондукторката натика във вагона последната лелка от опашката, затвори вратата.

Влакът потегли и остави зад себе си Москва, гарата, стълба, до който самотно бе се прислонила майка му.