Метаданни
Данни
- Серия
- Децата на Арбат (2.2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Страх, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Здравка Петрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Йосиф Сталин
- Линейно-паралелен сюжет
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анатолий Рибаков
Заглавие: Страх
Преводач: Здравка Петрова
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: руски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателство „Мекум“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1994
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска (не е указана)
Художник: Веселин Христов
ISBN: 954-8213-07-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18638
История
- —Добавяне
20.
Обади се завучът на училището, за Нина питаха от районния комитет, търсеха Нина Ивановна Иванова и хора, пожелали да останат анонимни. Обаждаха се през деня, когато Варя беше на работа, за тези телефонни обаждания й съобщаваха съседите и сами се чудеха: „Наистина, къде е Нина?“ Варя равнодушно свиваше рамене:
— Откъде да знам? Не се отчита пред мен. Заминала е някъде на семинар.
Сега всеки ден на път от работата към института Варя се отбиваше в Централната поща. Дойде телеграма от Кострома: „Всичко е наред, целувам те“. После също такива телеграми от Курган, Новосибирск, Красноярск — всичките без подпис. И най-сетне — от Хабаровск: „Всичко е наред, целуваме те с Макс.“ И Варя веднага телеграфира на Максим: „Здрава съм, работя, уча, целувам всички, Варя.“ От този текст те трябваше да разберат, че с нея всичко е наред, органите не я закачат, живее си, както преди.
А след известно време забравиха за Нина. Никой не се обаждаше, не идваше, не питаше.
И тъй, целта бе постигната, при Макс Нина беше в безопасност. Там не биха могли да я намерят, там армията е опора на властта, опора на Сталин, нашите славни летци, танкисти, артилеристи и какви бяха още… Да, и нашите славни кавалеристи.
Варя си спомни абитуриентския бал в Дома на Червената армия. Колко романтично изглеждаше всичко тогава! Тези стегнати курсанти, похватни, красиви, весели, с техните буйни и разпалващи танци. Сега всичко е различно. Из улиците се движат служители на НКВД с военни униформи. Още щом видя Юрка Шарок във военна униформа, тя й стана отвратителна. Наистина, понякога арестуват и военните. В техния блок живееше стар царски генерал, който през гражданската война се бил на страната на червените, професор от Военната академия, беше един представителен, със сивкави бакенбарди и пенсне. Арестуваха го! На процеса съдят и Муралов. А тя още си спомня празничните вестници: „Наредено ми е аз да командвам парада. Муралов.“ А излезе, както пишат сега, германояпонски шпионин. Да се пръснеш от смях! А пък Максим Костин… С него нищо няма да се случи, твърде дисциплиниран е. Простодушно, но симпатично момче, зад гърба му Нина е като зад каменна стена. На кого би хрумнало да я търси в Далечния изток?!
Единственият човек, на когото Варя каза всичко, бе Софя Александровна. Между тях нямаше тайни.
— Правилно е постъпила — одобри тя заминаването на Нина, разправят, че от тяхното училище са арестували не само директорката, ами и някои учители… и един десетокласник, Парамонов от нашия блок. Знаеш ли го, от пети вход? Нима само заради този нищо и никакъв бюст на Сталин?
— Че вие какво мислите, арестуват и за по-дребни неща!
— Разбира се — продължи Софя Александровна, — на Нина й е тежко. Толкова вярваше.
Каза го съчувствено. Бе минало времето, когато се засягаше от равнодушието на приятелите на Саша към съдбата му, когато я потискаше мисълта, че всички са добре, само Саша е зле. Сега всички са зле, времето изравни големи и малки, всички са под секирата, и Марк е разстрелян, и Иван Григориевич е в затвора, и Нина бяга от арестуване. Виж. Саша обратното, той се връща. Ще се върне ли?
Тя броеше дните. Ако освободят Саша на точната дата, ако му върнат навреме документите, до гара той ще се добере някъде към десети февруари и тогава ще й прати телеграма. Наистина, документите може да закъснеят и понеже не е лесно зиме през тайгата да стигнеш до гара, трябва да се прибавят най-малко две седмици. Виж, ако на двайсет и пети не се получи телеграма, значи нещо се е случило. А засега трябва търпеливо да чака.
Софя Александровна споделяше своите предвиждания с Варя. И Варя броеше дните, прегъваше пръст след пръст, нейните сметки говореха за няколко дни по-малко и настроението и се повдигаше. Както и Софя Александровна, тя знаеше, че на Саша му е забранено да живее в Москва. Нищо, тя ще отиде при него. Ако трябва, ще замени стаята срещу стая в града, където ще отседнат, ще си намери там работа, а в института ще се прехвърли задочно. Ще живеят в някое градче и колкото по-малко е то, толкова по-добре, ще е по-безопасно. Най-добре е на село, но навсякъде има колхози, така че селото отпада. Може би в Козлов, сега той се казва Мичуринск, някога бяха ходили с Нина, при леля си. Там никой не ги познава със Саша. Ще работят, ще се разхождат, всичко наоколо е поля, ливади с лайкучка, метличина, детелина. Хванати за ръце, ще скитат по селския път, по огрените от слънце ливади, никой друг не им трябва. Така си представяше Варя тяхното бъдеще. Не можеше да мисли и не мислеше, че може да не го освободят. Само да си избере място, където ще му позволят да живее, тя веднага ще замине при него.
Всичко това беше решено категорично и отдавна, но будеше съмнения. Варя беше убедена, че такова е и решението на Саша. Не обсъждаха това в писмата, нали писмата ги отварят, особено писмата на заточените. Но във всяко писмо на Саша, във всяко редче, отправено към нея, тя чувстваше, че и той мисли за същото, животът им е съсредоточен в едно: в очакване да се срещнат.
Всъщност всичко започна от онази вечер в „Арбатски зимник“, после бяха опашките покрай стените на затвора, колетите, писмата, разговорите със Софя Александровна, с Михаил Юриевич за Саша, така се очерта линията на нейната любов, която трябваше да се увенчае с щастлива среща, след която те вече никога нямаше да се разделят. Вярно, имаше Костя, тя с отвращение си спомни косматия му гръб, късите му криви крака, но всичко това беше случаен епизод, грешка. Животът с Костя й помогна само с едно — вече не я интересуваха нито ресторантите, нито танците, нито младите мъже, нито компаниите. По-приятно й беше да седи с Михаил Юриевич, да разговаря с него или да си бъбрят със Софя Александровна.
Те постоянно си спомняха за Саша, но Варя никога не бе й казвала за любовта си към него — тя се разбираше от само себе си. Естествено, Софя Александровна всичко вижда и всичко разбира. А да споделя с нея плановете си за бъдещето би означавало да бърка в раната, да припомня непрекъснато, че Саша не би могъл да живее в Москва, да я травмира излишно. В това нещастно време изобщо е неуместно да говориш за щастие, щастие няма, има живот и борба за живот, предстоящото също е борба за живот.