Анатолий Рибаков
Страх (19)

19.

Родителите на Шарл живееха в Алжир, баща му заемаше важен пост във френската администрация. Те изпращаха писма, предаваха нежни поздрави и целувки на снахата, Шарл също предаваше от името на Вика добри думи и целувки.

Сутрин Сюзан поднасяше закуската: кафе, мляко, кроасани, масло, конфитюр. След закуска Шарл работеше в своя кабинет, а към един и нещо Сюзан съобщаваше на мадам, че обедът е готов и сервиран в трапезарията. Обикновено вечеряха в ресторант. Вика обожаваше френските ресторанти и кафенета, обстановката там беше непринудена, всички ти се усмихват, в Москва вечерята в ресторант е събитие, а тук — част от живота на парижани. Няма портиери и гардеробиери, оставяш палтото си на кръглата закачалка или го мяташ на стола до себе си, метрдотелът те съпровожда от вратата до удобна за теб маса, не настанява на същата маса непознати, келнерите са услужливи — на всеки дават меню — чети, избирай… През тези няколко месеца някои заведения станаха любими на Вика, например ресторант „Ротонда“ — оттам по булевард „Распай“ си правеха чудесна разходка преди лягане. Но не ходеха там твърде често, Вика не знаеше къде ще я заведе Шарл — в „Ротондата“ или на брега на Сена, или в някой непознат район: всичко зависеше от неговите делови съображения.

Веднъж Шарл каза, че вечерта ще отидат в „Closerie des Lilas“ — имал среща с един от колегите си.

— Ще ти бъде интересно, може да видим някоя знаменитост, там обичаше да ходи Хемингуей, обикновено седеше на бара, но сега е в Испания…

Ресторантчето се намираше на ъгъла на булевард Монпарнас и Avenue de L’Observatoire. Шарл искаше да покаже на Вика обсерваторията, която именно бе дала името на тази улица. Но тя се оказа затворена.

Спряха на кръстовището: даваше червено. И загледана в колите, минаващи край тях, и без да изпуска ръката на Шарл, Вика каза:

— Още не мога да повярвам, че съм в Париж и ти си до мен… Понякога ми се струва, че сънувам…

„Closerie des Lilas“, това „Люляково селце“ хареса на Вика. Уютно, оживено. Много посетители се познаваха, поздравяваха Шарл. Приятелят му журналист им махна, седнаха на неговата маса. И Вика вземаше участие в разговора, като от време на време вмъкваше не твърде сложни фрази. Беше доволна от себе си — приятно е да говориш на френски.

Вече бяха свършили с вечерята, Вика размисляше какво да вземе за десерт, когато вдигна очи от менюто и зърна току-що влезлия господин.

Среден на ръст, шейсетинагодишен, с очила в рогови рамки и дълбоки вертикални бръчки над носа. Може би Вика спря погледа си на него и защото й се стори, че публиката за миг притихна, сякаш приветствайки този господин. Наистина лицето му беше волево и внушително.

Той метна палтото си на един свободен стол, огледа се, видя Шарл, приближи до тяхната маса и поздрави всички с поклон.

Шарл стана, стиснаха си ръцете.

— Моля ви, предайте на вашия главен редактор благодарност за статията за моята книга.

— Не можеше и да бъде другояче, мосю Жид, това е прекрасна книга.

— Не всички мислят така.

— Те не познават Русия. Не са съумели да я разберат и видят така, както сте я видели вие. Аз живях там няколко години и съм поразен от вашата наблюдателност. Нещастна страна. Единственото хубаво нещо там аз го взех със себе си…

И представи Вика.

Жид вежливо й стисна ръката, доброжелателно се усмихна:

— Виктория! Тя наистина е ваша победа. Надявам се, госпожо, че ще бъдете първата рускиня, която ще прочете моята книга за Русия. Макар да не съм убеден, че всичко в нея ще ви хареса.

— Напротив! — отвърна Вика, мило усмихната. — Съпругът ми толкова ми е разказвал за нея, толкова й се е възхищавал. Аз се доверявам на вкуса му.

 

 

Вкъщи Шарл каза:

— От съвременните френски писатели Андре Жид ми е любимият. На колко години мислиш, че е?

— Около шейсетте.

— На шейсет и осем е. Попадала ли ти е в Москва негова книга?

— Не — призна Вика.

— В Русия го печатаха много. Дори му издадоха събрани съчинения. Беше голям поклонник на СССР.

Шарл свали от рафта една книга, отвори я на отбелязаната страница:

— Ето какво е писал преди да посети СССР: „Още преди три години говорих за обичта си, за възхищението си от Съветския съюз. Там се провеждаше безпрецедентен експеримент, който изпълваше сърцата ни с надежда, очаквахме оттам да дойде великият прогрес, там се зараждаше великият порив, способен да поведе цялото човечество. В нашите сърца и умове съдбата на културата бе свързана със СССР. Ние ще го защитаваме.“

Вдигна очи от книгата и каза:

— Пиша голям труд за Жид и чудесно си спомням изказванията му от началото на трийсетте години: „Ако на СССР потрябва животът ми, веднага бих го дал.“

И отново взе книгата:

— А ето какво е писал непосредствено след завръщането си: „В СССР е решено веднъж завинаги, че по всеки въпрос може да има само едно мнение… Всяка сутрин «Правда» съобщава какво е редно да знаете, за какво да мислите и на какво да вярвате… Когато разговаряш с един руснак, все едно разговаряш едновременно с всички. Подобно съзнание започва да се формира още от детските години. Може ли всеобщата в СССР тенденция към загуба на личностното начало да се приема като прогрес?… Няма друга страна, освен тази и хитлеристка Германия, където съзнанието да е толкова лишено от свобода, угнетено, наплашено, поробено. Главите тук никога не са били сведени толкова ниско.“

Шарл погледна Вика.

— Вярно, никой не смее да гъкне — каза на руски Вика. Тя мислеше на руски, не можеше веднага да превключи на френски.

— Не по-малко интересни са неговите разсъждения за властта, чуй: „Диктатура на един човек, а не диктатура на пролетариата. Унищожаването на опозицията в страната е покана за тероризъм. Със запушена уста, притиснат от всички страни, народът е лишен от възможност да се съпротивлява. В най-изгодно положение са най-долните, раболепни, подли личности. Колкото по-жалки са тези личности, толкова повече Сталин разчита на тяхната робска преданост. Най-добрите изчезват, най-добрите биват премахвани. Скоро Сталин ще бъде винаги прав, защото в обкръжението му не остават хора, способни да предложат идеи. Такава е особеността на деспотизма — тиранинът доближава до себе си не мислещите, а раболепстващите.“

Той вдигна поглед от книгата:

— Да не ти е скучно?

— Как ще ми е скучно! За пръв път чувам такива думи… Тоест аз зная всичко това, разбирам го, но той формулира поразително точно.

— Да, майстор е. И по-нататък: „Тук са убедили народа, че всичко в чужбина е определено по-лошо, отколкото в СССР. Оттук произлиза «комплексът за превъзходство». Според тях извън границите на СССР цари мрак: в капиталистическия свят всички водят жалко съществуване: На плажа в Сочи курортисти искаха да чуят от нас, че във Франция нямаме нищо подобно. От учтивост не им казахме, че във Франция има много по-хубави плажове.“

— Това е нашето типично руско високомерие — каза Вика. — Ходила съм в Сочи. Добре са само онези, които са в почивните станции, а останалите се тъпчат на плажа като сардели, а после с часове чакат по опашки пред долнопробните гостилници. Жид знае ли руски?

— Нито дума.

— Чудя се колко точно е схванал всичко, а на него със сигурност са му показвали най-доброто, у нас водят чужденците за носа.

Шарл отново се взря в книгата:

— Ето още едно интересно наблюдение: „Най-добрият начин да се опазиш от донос е да станеш доносник. Доносничеството е издигнато в ранг на гражданска добродетел.“

Вика пламна цялата, потрепери и за да не забележи Шарл, се размърда в креслото.

Шарл я погледна въпросително.

— Кракът ми изтръпна — каза Вика и смени преметнатия си крак, — чети, моля те, страшно е интересно.

Слава богу, овладя се. Защо ли това толкова я жегна? Нали с всичко е приключено? И с Шарок, и с Маросейка, и с нейната проклета декларация, всичко е там, зад границата… А „границата е заключена“. И въпреки това само думата й прозвуча като опасност.

— Чуй и това: „Стоките нищо не струват. Витрините на московските магазини хвърлят в отчаяние…“

Вика се засмя:

— А, това е много точно казано.

— По-нататък. „Група френски миньори, пътешествайки из СССР, заменила по приятелски бригада съветски миньори в техния рудник и без напрежение, дори без да подозира, изпълнила стахановската норма. Съветският работник се е превърнал в изтормозено същество, лишено от човешки условия за съществуване, подплашено, потиснато, лишено от право на протест, дори на гласно изразено оплакване…“

Шарл остави книгата, нежно се усмихна, наведе се, хвана ръката й:

— Разстроих ли те с тази книга?

— Защо, мили?

— Неприятно е да слуша човек такива неща за родината си. Нали руснаците са големи патриоти?

— Да, аз съм рускиня, но нямам нищо общо със Съветите.

— Споменах ти, че пиша голяма статия за тази книга — позасмя се той, — нали минавам за специалист по съветска Русия.

— Наистина си специалист — каза Вика.

— Необичан от нашите леви сили… Впрочем те не обичат и Жид.

— Комунистите ли?

— И комунистите, и гравитиращите към тях. Ромен Ролан, Луи Арагон, Андре Малро и много други. Те са талантливи, но много неосведомени, наивни хора. Ако нямаш нищо против, ще ти прочета няколко реда.

— Разбира се, разбира се…

Макар че беше поизморена и вече й доскучаваше да слуша за Арагон и Малро, за които си нямаше и понятие, трябваше да потърпи. Шарл трябва винаги да намира в нейно лице внимателна слушателка, това е едно от условията за по-нататъшния им щастлив живот.

— Ето — продължи Шарл, — виж какво интересно място: „От твореца, от писателя се изисква само да бъде послушен, всичко останало е без голямо значение. Няма нищо по-опасно за културата от подобно състояние на интелекта. Изкуство, което се поставя в зависимост от ортодоксията, дори и при най-прогресивна доктрина, е обречено на гибел. Революцията трябва да предложи на твореца преди всичко свобода. Без нея изкуството губи смисъл и значение. Големият писател, големият творец винаги е антиконформист. Той се движи срещу течението.“

— Великолепно го е казал!

— Великолепно! Впрочем Жид завършва оптимистично: „Под понятието СССР аз имам предвид онези, които го ръководят. Дори грешките на една страна не могат да компрометират истината. Да се надяваме, че всичко ще се оправи. Инак от този прекрасен героичен народ, толкова достоен за обич, няма да остане нищо друго освен спекуланти, палачи и жертви.“

Вика протегна ръка:

— Дай да погледна и аз.

Прочете на глас няколко пасажа; обърна страницата, почете малко наум и радостно заяви:

— Знаеш ли, вече разбирам всичко или почти всичко. Непознати са ми само отделни думи.

— Поговори с мадмоазел Ирина, нека включи това четиво в програмата ти като домашно.

 

 

Мадмоазел Ирина беше учителката по френски, идваше при Вика два пъти седмично. Вика наруши наставленията на Нели Владимирова: мадмоазел Ирина беше от емигрантско дворянско семейство. Беше родена в Русия, после — Крим, Турция, България и най-сетне Франция. Завършила Сорбоната, тя според думите на Шарл била най-добрата преподавателка в Париж, но ходеше по домовете — миловидна, възпитана, приветлива жена, не посвещаваше Вика в никакви емигрантски истории и изобщо не се отклоняваше в странични разговори. Меко, с усмивка я караше едва ли не по двайсет пъти да повтаря всяка дума, даваше й много домашни — четене, писане, преводи, хвалеше я — за пръв път в живота си Вика учеше усърдно. Всяка седмица Шарл оставяше за мадмоазел Ирина плик с парите за двата урока.

— Прекрасно — каза Ирина за книгата на Андре Жид, — и аз много обичам този писател. За следващия път ми преведете, моля, първите пет страници.

Два пъти седмично Вика отиваше със Сюзан на пазара и се връщаше потресена. След оскъдицата и сиромашията в Москва не й се вярваше, че на света съществува такова изобилие.

С гордост разказваше на Шарл колко изгодно е купила аспержите и гъбите, дори Solle, една от най-скъпите риби, днес струвала по-евтино. Шарл се усмихваше, умиляваше го наивното й убеждение, че като икономисва сантимите, тя пази тяхното благополучие.

Следобед Шарл отиваше в редакцията, беше политически коментатор, водеше ежедневна колонка, много работеше, понякога, и то винаги неочаквано, заминаваше за няколко дена в чужбина — в Лондон, Берлин, Рим, случваше се да заминава направо от редакцията, като успяваше само да съобщи на Вика по телефона. През всичкото това време успя да откъсне за нея само две недели: единият път да я заведе да й покаже Дома на инвалидите, искаше тя да види църквата и саркофага от червен гранит с останките на Наполеон, другият път се разходиха до Версай.

В дните, когато беше свободна и от учителката, и от пазаруване, Вика се разхождаше из Париж. Близо до дома им, на булевард Сен-Жермен беше станцията на метрото Салферино, наблизо беше Сена и крайбрежната улица — Quai d’Orsay, наречена така вероятно заради гарата — Gare d’Orsay, а може би обратното: гарата бе наречена на името на крайбрежната улица.

Отначало Вика спираше пред витрините, но моментално край нея се завърташе някой хаймана. Бързо си тръгваше, а ако той поемаше след нея, влизаше в магазина.

Вика купуваше дреболии: парфюмерия, красиви нощници, бельо, веднъж си купи пантофи и престилка за работа в кухнята в неделя. Показваше покупките си на Шарл, той одобряваше всичко. С възмущение говореше за нахалниците, които й се лепяха. Шарл се смееше:

— Мила, не бива да се застояваш пред витрините, там се спират туристи и бедни възрастни жени, разтревожени за цените.

Този разговор завърши неочаквано: Шарл я помоли да му прости:

— Явно не съм бил достатъчно внимателен към теб. Щом се заглеждаш по витрините, значи ти се иска да си купиш нещо. Наистина хубаво ще е заедно да отидем до магазина. Трябва да се подготвиш за пролетта.

— Има време — Вика скромно сведе очи, но след минута все пак попита: — А къде искаш да ме заведеш, в „Каролина“ ли?

Той повдигна вежди:

— О, ти си чувала за „Каролина“?

— Да, още в Москва. Появеше ли се там красива дрешка от Париж казваха: „От «Каролина» е.“

— Точно там ще отидем — съгласи се Шарл. — Ще се обадя предварително на собственика и ще ти поръчаме две-три пролетни рокли, костюм, ще видиш какво още ще ти трябва.