Анатолий Рибаков
Страх (17)

17.

Очната ставка се проведе не в кабинета на Алтман, а при някакъв по-голям началник. Но зад началническото бюро сега седеше Алтман, а зад другото, поставено перпендикулярно — Вадим.

Докато чакаха да доведат Сергей Алексеевич, Алтман пишеше нещо, а Вадим не откъсваше неспокойния си поглед от вратата, трепваше и при най-незначителния шум в коридора… Ужасно, ужасно, ужасно… Как ще гледа познатото от детинство лице, как ще уличава почти роднина в лъжа… Боже мой! Но защо Сергей Алексеевич отрича такава дреболия? Спасява Вадим, не иска да го издаде? Разбира се, това е благородно, но изобщо не е необходимо, така и ще му каже: „Сергей Алексеевич, разбирам, вие не искате да подложите на удар мен, това е много благородно от ваша страна, но е абсолютно ненужно. Аз сам поех цялата вина. Признах си, че АЗ, и само АЗ, ви разказах този виц. Кажете, че беше така, много ви моля, това е важно за двама ни…“

Вратата се отвори неочаквано и в кабинета, придружен от милиционер, едва пристъпвайки, влезе един старец. В първата минута Вадим не можа да познае в този крайно изнемощял човек Сергей Алексеевич. По лицето му имаше синини, главата му се тресеше. С лявата ръка той придърпваше падащите си панталони, а пръстите на дясната, в която обикновено Сергей Алексеевич държеше ножицата, непрекъснато мърдаха и тази странно шареща из въздуха ръка окончателно срази Вадим. „Господи — помисли си той, — човекът е на прага на смъртта, а рефлексът е още жив.“

Известно време Алтман втренчено гледа Сергей Алексеевич, после кимна към наредените до стената столове:

— Седнете, Феоктистов!

Сергей Алексеевич седна, без да поглежда Вадим — или не го забеляза, или не го позна.

— Гражданино Феоктистов — строго произнесе Алтман, — познавате ли този гражданин? — и посочи Вадим.

Сергей Алексеевич с усилие повдигна глава, погледна Вадим.

На Вадим му се стори, че за миг нещо припламна в очите му, после помръкна, угасна и Сергей Алексеевич отново наведе глава.

— Питам ви: познавате ли този човек?

Сергей Алексеевич си пое дъх и с усилие промълви:

— Познавам го.

Подъвка устни и тогава Вадим забеляза, че му липсват зъби. По-рано той имаше всички зъби.

— Как се казва?

— Вадим Андреевич… — изфъфли старецът, — Марасевич…

— Значи потвърждавате, че се познавате?

— Потвърждавам.

— При какви обстоятелства се запознахте?

— Той се подстригва при мен…

— А други подстригват ли се при вас?

— Подстригват се.

— И вие знаете трите имена на всеки от тях?

— На случайните не ги зная, но на постоянните ги зная… Татко му, Андрей Андреевич, професора, още отпреди революцията…

— Не ме интересува какво е било преди революцията — прекъсна го Алтман, — разкажете какво сте вършили след революцията. Какви разговори сте водили с Вадим Андреевич Марасевич?

— Никакви — без да вдига глава, отговори Сергей Алексеевич.

— А той с вас?

— И той!

— А политически вицове разказвал ли ви е?

Сергей Алексеевич още по-ниско наведе глава.

— Не, не ми е разказвал.

— Така, инатите се — зловещо изрече Алтман, — да чуем тогава гражданина Марасевич. Гражданино Марасевич, познавате ли този човек?

Като сдържаше треперенето в гласа си, Вадим отговори:

— Познавам го.

— Трите му имена.

— Сергей Алексеевич Феоктистов.

— Откъде го познавате?

— Той ме бръснеше и подстригваше.

— А откъде знаете трите му имена?

— Как откъде… Подстригвам се при него от 15 години, как няма да зная? И баща ми се подстригва при него.

Въпросите бяха глупави, нелепи, но Вадим разбираше, че са необходими: Алтман разговаряше с него също както със Сергей Алексеевич, не като с обвинител, дори не като със свидетел, а като с обвиняем, поставяше го в еднакво положение със Сергей Алексеевич. И много добре прави, така трябва, само да не изглежда на Сергей Алексеевич като предател.

— Гражданино Марасевич, водил ли е с вас гражданинът Феоктистов антисъветски разговори?

— Не, не, какво говорите?! — замънка Вадим. — Никакви антисъветски разговори не е водил с мен.

— А вие с него?

— И аз не съм водил.

— Но как така? — фалшиво се учуди Алтман. — Ами антисъветски вицове разказвали ли сте му?

— Разказах му вица за Радек.

— За кой Радек, дето беше осъден по процеса?

— Да.

— Е, и какъв беше този виц?

Вадим разказа вица.

— И как го оценявате вие?

Вадим не отговори.

— Питам ви — повтори Алтман — как оценявате този виц, съветски ли е или антисъветски?

— Но нали е виц — каза Вадим.

— В който се повтарят думите на шпионина и убиеца Радек за нашия вожд другаря Сталин, подигравателни думи — подзе Алтман, — съветски или антисъветски е този виц?

— Антисъветски — с половин глас измънка Вадим.

— И вие го разказахте на гражданина Феоктистов?

— Да.

— С каква цел?

— Без цел, просто така.

— Просто така — повтори Алтман, — и как реагира на това гражданинът феоктистов?

— Засмя се и каза: „И тук има пръст Лев Давидович.“

— Кой Лев Давидович?

— Очевидно Троцки.

— Как възприехте този отговор на Феоктистов?

— Ами… като поговорка.

— В какъв смисъл поговорка?

— Ами… популярни думички.

— В какъв смисъл „популярни думички“?

— Ами, сега е ясна ролята на Троцки в антисъветската дейност, за това говорят и процесите, така че сред хората се разнасят подобни поговорки.

— Но нали вие сте разказали вица миналата година, още преди арестуването на Радек?

— Да.

— Защо според вас още тогава гражданинът Феоктистов е свързал Радек с Троцки?

Вадим сви рамене.

— Добре — Алтман порови в книжата на бюрото, с омраза се втренчи в Сергей Алексеевич, — гражданино Феоктистов, чухте ли показанията на гражданина Марасевич?

— Чух ги — прошепна Сергей Алексеевич.

— Разказвал ли ви е той виц за Радек?

— Не си спомням.

— Споменавали ли сте нещо за Лев Давидович Троцки?

— Не, никога.

Алтман се подсмихна.

— Сергей Алексеевич — изведнъж каза Вадим и се понадигна от стола, — защо упорствате, защо отричате очевидни неща? Нали поех цялата вина, нали признах, че именно аз ви разказах този виц, не вие, а аз. Аз ще отговарям за това, а не вие. Защо трябва да упорствате? Мен ли искате да запазите? Но аз не се нуждая от това, никак не се нуждая. И двамата не се нуждаем, повярвайте ми.

Алтман изчаквателно гледаше Феоктистов. Но той изобщо не реагира на думите на Вадим, дори не повдигна глава.

— Ами добре, ще запишем — каза Алтман.

Той дълго писа протокола за очната ставка, после го прочете. Вадим потвърждаваше според него предишните си показания, а в отговорите на Сергей Алексеевич срещу всеки поставен въпрос стоеше думата „отричам“.

— Вярно ли е записано? — обърна се Алтман към Вадим.

Всичко беше записано вярно, но изглеждаше ужасно.

Вадим се почуди какво да отговори. С безсмисленото си упорство Сергей Алексеевич се погубваше. Сам си копаеше гроба…

— Гражданино Марасевич, вярно ли е записано? — повтори въпроса си Алтман, в гласа му се долавяше нарастващо раздразнение.

— Вярно.

— Подпишете.

Показа му къде и Вадим подписа.

— Гражданино Феоктистов, вярно ли е записано? Отговорете!

— Отричам — прошепна Сергей Алексеевич.

— Точно това е записано тук: „отричам“. Станете!

Сергей Алексеевич едва се надигна от стола.

— Елате тук!

Тътрейки нозе, Сергей Алексеевич се приближи до бюрото.

Алтман побутна към него протокола за очната ставка:

— Прочетете с очите си!

Сергей Алексеевич прочете, врътна глава.

— Ето тук подпишете!

Сергей Алексеевич подписа.

Алтман натисна копчето на звънеца, на вратата се появи милиционерът.

— Отведете го!

Милиционерът отиде при Сергей Алексеевич, хвана го за лакътя.

И в този миг Сергей Алексеевич вдигна очи към Вадим. Лицето на Вадим стана съвършено бяло.

— Ех, Вадим Андреевич, Вадим Андреевич.

Алтман удари с юмрук по бюрото:

— Не разговаряй! Отведете го!

Милиционерът грубо дръпна Сергей Алексеевич за лакътя, блъсна го и го изведе от кабинета.

— Каква птица, а? — каза Алтман. — Вече три месеца се мотаем с него. Упорито говедо.

— И всичко това — заради един виц?

— Вицът е дребна работа — отговори Алтман, — има много по-съществени неща. Между другото, не знаете ли какви познанства има Феоктистов с военни?

— С военни ли? Нямам представа.