Анатолий Рибаков
Страх (16)

16.

Сутринта, на закуска, когато поднасяше на Вадим чая, Феня изтърва чашата върху коленете му.

Вадим скочи, изтръска халата си.

— Не виждаш ли къде слагаш, идиотко?!

— Вярно, нищо не виждам, Вадимушка, съвсем ослепях от сълзите.

И зави, занарежда по селски:

— Божке ле, божке, за какво го наказа? На кого пречеше? Кротък човек, на мравката път сторваше. Стар беше вече, с големи внуци, та за какво? Никого не закачаше, нищо не командваше, предлагаха му да командва бръснарницата, ама отказа, не щя… „Не, вика, недейте, да съм по-спокоен“. Сега е в затвора. Настя, жена му, отиде да го види, в Бутирки е…

— Каква Настя, каква бръснарница, какви Бутирки?! — развика се Вадим, вече досетил се и ужасен, че ей сега Феня ще изрече името на Сергей Алексеевич.

— Ами Настя, жената на Сергей Алексеевич… Нашия Сергей Алексеевич го затвориха в Бутирки — тя пак зави, — Настя отишла, не приемали храна и пари, под следствие е, рекли… А какво ще е това следствие? За какво следствие, как е бръснал и стригал ли?… Наклеветил го е някой проклетник, да го разкъсат дяволите дано, всички болести да го нагазят, треска да го изсуши, да не се отърве нито той, нито децата, нито внуците му…

— Стига, стига! — завъртя глава Вадим, отвратителната новина му развали настроението, сега беше свършено и с работния му ден, — стига, със сълзи няма да му помогнеш!

— Ти му помогни тогаз, Вадимушка, нали пишеш по вестниците, известен човек си, и Андрей Андреич лекува всички началства. Помолете тоз-онзи! Мигар няма да ви послушат?!

Глупачка, селяндурка, как да й обясни, че за такива работи никой никого не слуша и никой на никого не помага.

— Ще помисля какво може да се направи — каза Вадим. Поплаците на Феня му късаха сърцето, — само, моля ти се, престани да ревеш.

Феня млъкна и без да раздига масата, си отиде в стаичката при кухнята. А Вадим се потътри към своята, тръшна се на кревата.

След като подписа при Алтман показанията си за вица, чут от Сергей Алексеевич, Вадим престана да се подстригва при него. Не му се искаше да го вижда, някакво неприятно чувство, нещо като обида го спохождаше всеки път, когато минаваше край бръснарницата на малката уличка „Калошин“. Защо Сергей Алексеевич намясто и не намясто вмъква това „И тук има пръст Лев Давидович“, дрънка разни глупости, а почтените хора после да отговарят. Пък и вече нямаше нужда от стареца. В театъра на Вахтангов дойде младичка хубава гримьорка, при това се оказа, че подстригва добре, с връзки и Вадим се уреди при нея, още повече че и гримьорката искаше да припечелва по нещо. Защо ли това момиче не дойде да работи в театъра по-рано, на нея Вадим със сигурност не би разказал вица за Радек и Алтман нямаше да го тормози повече, и той нямаше да подпише никаква декларация за сътрудничество, и Сергей Алексеевич щеше да си работи в бръснарницата, дорде е жив.

Ах, клетникът, клетникът… Нима наистина са го арестували заради глупавите му думички за Лев Давидович? Те всичко могат. Но защо? Сега имат толкова работа, водят се гръмки процеси, провеждат се мащабни акции, за какво им е един нищо и никакъв бръснар?

Но от друга страна старецът произнасяше думичките си за Троцки леко подигравателно, демек, каквото и да се случи, всичко стоварват на Лев Давидович. Така внушаваше на клиентите си, че не бива да се вярва на НКВД, не бива да се вярва, че зад всички престъпници стои Троцки. Именно така е оценил тези думички някой от хората, обслужвани от Сергей Алексеевич, и е съобщил на Лубянка. А Вадим няма нищо общо. Нали бе разговарял с Алтман за бръснаря преди година време. Тогава спомена и Елсбейн, и Ершилов, те са на свобода, живеят си живота, никой не ги закача, а Сергей Алексеевич го прибраха. Значи някой го е издал наскоро, преди година не може да са обръщали внимание на такива приказки, а сега те са престъпление. Логично ли е? Логично е.

Вадим излезе при Феня уж да попита изпрана ли е бялата му риза и между другото попита кога са арестували Сергей Алексеевич. Преди две седмици. Ами да, ето на! Искаше му се да се утеши с тази мисъл, искаше му се да повярва в нея и да се успокои, но не, не се успокои; тази жертва лежи на неговата съвест, Сергей Алексеевич фигурира в неговите показания, той, Вадим, лично подписа тези показания. Вярно, имаше още едно оправдание: тогава Вадим мислеше, че самият бръснар е доносник и затова нищо не го заплашва. Значи е сгрешил, излиза, че Сергей Алексеевич не е доносник, напразно е погубил невинния човек.

Ужасно, ужасно неприятно… И то се знае, нищо не може да научи от Алтман. Веднъж на две седмици Вадим ходеше на среща с него в хотел „Москва“, отнасяше му поредния си доклад — кратка рецензия за някое произведение, несъответстващо на социалистическия реализъм, а следователно — враждебно на съветската власт. Алтман го четеше, седнал зад бюрото, а Вадим се разполагаше на дивана и чакаше. Разбира се, Алтман имаше много информатори от писателските среди, Вадим не се съмняваше в това, същият този Елсбейн например, пък и други, но неговите доклади бяха особени, литературно лустросани, високопрофесионални. При това той беше човек осведомен, всеки ден ходеше в писателския клуб, отбиваше се в редакцията на „Литературная газета“ и в редакциите на дебелите списания, беше в течение на всички новини — от кого са доволни там, „горе“, и от кого не са, чий разгром предстои, кой е вече арестуван. Но най-важното беше интуицията, интуицията му бе помагала винаги, той гледаше далече напред, можеше точно да определи кое е „в угода“ и кое не е. И затова неговата информация не следваше събитията, а ги предвиждаше, изпреварваше вестниците. Това „изпреварване“ именно го спасяваше, като му създаваше в очите на Алтман известна репутация.

Алтман палеше цигара, драсването на клечката, което винаги дразнеше Вадим, означаваше, че е свършил с четенето. И тогава започваше най-мъчителното, Вадим вдигаше очи към него, пребледнял от страх: поведението на това говедо никога не можеше да се предскаже. Понякога с гнусливо движение на пръстите Алтман отбутваше изписаните листове, мърмореше „Не е достатъчно“. Вадим приглушено се оправдаваше — няма други сведения. Понякога Алтман кратко подхвърляше „Довиждане“ и Вадим припряно си тръгваше, без да чака асансьора, изтичваше по стълбата от петия етаж.

Веднъж, след като прочете рецензията му за „Далечното“ на Афиногенов, Алтман запали цигара, кимна към стола:

— Седнете по-близо, да поговорим.

Вадим седна.

Мисля, че Шчукин добре игра Малко в „Далечното“, или вие смятате, че беше лошо, други съображения ли имате по този въпрос?

Господи, сега за Шчукин ли ще му иска сведения? Ще каже, че не го познава лично, такава знаменитост не допуска до себе си млади хора. Ами ако Алтман знае, че баща му няколко пъти е преглеждал Шчукин, и то не в поликлиниката, а вкъщи? И започне да крещи: „Вечно лъжете, Марасевич, вечно лъжете“. Единственият изход е веднага да прехвърли разговора от Шчукин към Афиногенов. Това е сигурна карта. Първо, вече всички плюят Афиногенов, та му струваше доста пот да оцени „Далечното“ така, че да не повтори другите. Заслужено го плюят: защо му трябваше да възразява на Сталин по повод формулировката „социалистически реализъм“? В края на краищата, не е ли все едно как ще се казва? Ама не, навири главата, предложи да се казва „психологически реализъм“. Второ, жена му е американка. Трето, усилено се приказва, че всеки момент Афиногенов ще бъде изключен от партията и изгонен от писателския съюз.

— Разбира се, Шчукин е превъзходен актьор — уклончиво поде Вадим, — но…

— Знам ги вашите „но“. Имам друга задача за вас. Вземете си листовете вкъщи и преправете рецензията на официална. Подпишете я с името си.

— Да, но… — обърка се Вадим.

Алтман го прекъсна:

— Какво ви смущава? Това е едно — той посочи донесението, — а онова, което ще напишете, е съвсем друго. Ще напишете официална рецензия, която ние можехме да поръчаме на всеки критик, включително и на вас. Какво? — той примижа, — страх ви е, че ще ви разшифроват ли? От кого се страхувате?

Вадим не можеше да понася това палаческо примижаване.

— Не, не, защо…

— Може би се страхувате, че съветската власт ще бъде свалена и ще ви потърсят отговорност?

— Ама моля ви се! Кой може да свали съветската власт?

— Именно — позасмя се Алтман, — така че не се страхувайте… — Той пак примижа. — А ако я свалят, вас няма да ви намерят, не се тревожете. Колко сътрудници на царската тайна полиция открихме ние? Единици, а е имало хиляди, десетки хиляди. Никое разузнаване не издава хората си. При най-малка опасност на първо място се унищожават агентурните документи. Всяко истинско разузнаване цени и пази хората, които са му помагали. Тъй че най-малко вие трябва да се тревожите.

— Не че се тревожа… само се чудя доколко е съвместимо. Такава рецензия може да подскаже, че авторът й е сътрудник…

— А ако бяхте публикували тази рецензия във вестник и ние бяхме я използвали при следствие, пак ли щяха да ви заподозрат, че сте сътрудник? Каква е разликата? Или ако бяхте написали отрицателна вътрешна рецензия за издателство и ние я бяхме приложили към делото? Никаква рецензия не дава повод за подозрение, че авторът й е сътрудник. Тъкмо обратното: написал я човекът, подписал я с името си, всичко е честно и открито. Необходимо ли е да пишеш такива открити рецензии, ако си таен сътрудник?

Алтман не откъсваше поглед от Вадим. Каква е тази игра?

— Зад нашия широк гръб няма от кого да се страхувате — натърти Алтман, — зад нашия широк гръб и само зад него вие сте в пълна безопасност. Ако го нямаше, вие, скъпи Вадим Андреевич, отдавна щяхте да я закъсате… Казвам това не като упрек. Ние вярваме във вашата искреност, вярваме, че искате да помагате на партията в борбата срещу нейните врагове. Но ние, Вадим Андреевич, не можем да не констатираме и вашата сдържаност, вашата предпазливост. Тя не е необходима, повярвайте, не е необходима.

Вадим не искаше да уточнява какво има предвид Алтман под думите „прекалена предпазливост“, знаеше го — на Алтман му е нужна информация за разговори, по възможност групови разговори. Но сега никой не води групови разговори, хората не се впускат в откровения и на четири очи — всички са уплашени до смърт. Ако беше тръгнал по този път, Вадим не би донесъл на Алтман нито един доклад и тогава Алтман би го заставил да ги измисля, да ги изсмуква от пръстите си, затова той намери единствено правилната позиция — пише рецензии, макар и тайни, макар и под псевдоним, но рецензии в тон с официалната партийна позиция, под които би могъл да се подпише със собственото си име и да ги публикува навсякъде. Ершилов пише и печата още по-остро. И статийките му са също такъв обвинителен материал, но Ершилов получава и пари, а той работи за тях безплатно, може да се каже, от идейни съображения. Веднъж Алтман се опита да му пробута пари, Вадим дори скри ръцете си зад гърба: „Ама моля ви се, моля ви се, в никакъв случай…“

— Но нали работното ви време струва пари, можехте да напишете нещо за вестник, да получите хонорар — той се вкопчи в тази дума, — затова гледайте на тези пари като на хонорар. Не се тревожете, няма да ви поискам разписка.

Но Вадим не се поддаде и не взе парите. И сигурно постъпи добре, израсна в очите на Алтман, представи се пред него като достоен, почтен човек, който безкористно изпълнява дълга си пред страната и партията. Вероятно Алтман е докладвал пред началството си, че Вадим е отказал да вземе парите и там позициите на Вадим също са се укрепили. Впрочем кой го знае, може и да не е докладвал, оставил е парите за себе си. Нали каза: „няма да ви поискам разписка“. Значи за тези пари и от него не искат отчет, просто записват: „Заплатено на агент еди-кой си еди-колко си“. И за него преспокойно ще запишат същото… Абе както и да е. Но неговата съвест е чиста, той не е продажник, не му трябват сребърници, би искал само да разбере за какво е арестуван Сергей Алексеевич.

Вадим на няколко пъти понечва да попита Алтман за него. Но все го спираше страхът. Не се осмели да чуе истината, не се осмели да чуе, че именно той е причината за арестуването на Сергей Алексеевич. Това би било ужасно! А пък ако не неговите показания са причината, само ще напомни на Алтман за тях и сам ще се заплете в това нелепо дело. По-добре да мълчи, по-добре да се преструва, че нищо не знае за Сергей Алексеевич.

За него заговори самият Алтман. На една от срещите извади от чантата си протокола от първия разпит на Вадим, подаде му го.

— Прочетете… Ето това място.

И посочи с пръст мястото, което Вадим трябваше да прочете. Беше разказът за вица за Радек, за Елсбейн, Ершилов и бръснаря Сергей Алексеевич.

— Опъва се вашият бръснар — каза Алтман, — всичко отрича, гадината! — И се навъси, изкриви устни, явно спомнил си за разпитите на Сергей Алексеевич. — Корав дядка!

После вдигна очи към Вадим:

— Прочетохте ли?

Вадим кимна. Не можеше да говори.

— Утре в два часа ще дойдете на Лубянка, ще получите пропуск, уредихме очна ставка с този бръснар.

— Как?! — Вадим едва дишаше. — Каква очна ставка, защо?

— Ето за това — Алтман посочи няколкото реда от протокола, — в негово присъствие ще потвърдите това, което сте подписали.

— Но, другарю Алтман — умолително възкликна Вадим, — как може? Той е близък на семейството ни, подстригвал ме е още като дете, познавал е покойната ми майка, познава баща ми, как ще свидетелствам срещу него?!

Алтман отново бучна пръст в протокола:

— Истината ли сте написали тук? Тогава просто ще я потвърдите.

— Но това е такава дреболия…

— Може би — съгласи се Алтман, — тогава е още по-лесно да я потвърдите, от какво се страхувате?

— Но нали не той, а аз разказах вица!

— И това ще потвърдите — подсмихна се Алтман.

— Значи показанията ми ще фигурират официално в неговото дело?

— Ще фигурират, какво от това?

— Но нима това е съвместимо с работата, която върша за вас?

— Напълно е съвместимо.

— Аз съм разказал един виц и се разхождам на свобода, а той само го е изслушал и е в затвора. Какъв съм тогава? Провокатор?

Алтман изкриви устни:

— Е, защо са тези гръмки думи? Празни думи. За провокация ние наказваме строго, запомнете! И ако от ваша страна е имало провокация, щяхме да накажем и вас. Но провокация не е имало. Вие сте разказали виц и честно си го признахте. А той го е изслушал и не само не е съобщил където трябва, но и отрича, че го е чул от вас, отрича и думите си: „И тук има пръст Лев Давидович“. Защо отрича всичко това? Можеше да каже: „Да, чух този виц, не обърнах особено внимание… Да, споменах Лев Давидович, сега всички го споменават.“ И толкоз! Въпросът се приключва! Ама не, всичко отрича. Случайно ли е това? Далеч не е случайно. Вие сте наивен, скъпи Вадим Андреевич, витаете в своите литературни облаци… А врагът е коварен. Вие не знаете и не предполагате къде водят връзките на вашия невинен бръснар. Това — той посочи протокола — наглед наистина е дреболия, но зад такава дреболия може да се крият много неща. Тъй че, моля ви, не рефлектирайте, оставете сантиментите: „зная го от дете, той познаваше покойната ми майка…“ Ние искаме едно: бръснарят да каже истината, само истината, и да ни обясни защо крие тази истина. И е добре и вие да му обясните, че е в негова полза да казва истината.