Анатолий Рибаков
Страх (15)

15.

Саша успя да напусне Тайшет едва след две седмици.

Във вагона и на долните, и на горните легла хората седяха притиснати един до друг. Онези, които бяха успели да заемат полицата за багажа, лежаха: таванът беше току над главите им. Багажа държаха на пода в коридора. Кондукторът настояваше да си го приберат: пречи, не може да се минава. Пътниците вдигаха торбите и куфарите на коленете си, обгръщаха ги с ръце и щом кондукторът се скриеше от погледа, пак ги сваляха на пода.

Плачеха деца, възрастните мърмореха, всички бяха раздразнени, груби, недоброжелателни. Гъст дим от махорка се стелеше във въздуха. Вагонът не се отопляваше, прозорците бяха заскрежени, пътниците седяха с кожусите, в отговор на оплакванията им кондукторът небрежно отвръщаше едно и също:

— Когато пристигнем в Красноярск, ще отоплим.

Единият клозет беше заключен, пред другия се редеше опашка, трябваше да се чака гара, а пък по гарите яростни тълпи обсаждаха влака, кондукторът не пускаше никого: „Няма места“. Невъзможно е да си пробиеш път през такава тълпа, пък и да си пробиеш, не можеш се върна обратно. Тъй че — стой и чакай до Красноярск.

С местни влакове Саша стигна до Красноярск, после през Новосибирск — до Свердловск.

В Красноярск би телеграма на майка си: „На път съм, ще се обадя.“ Дълго обмисля текста и се спря именно на този: майка му ще разбере, че е освободен и ще се обади по телефона от града, където отседне. Тя не може да не знае, че му е забранено да живее в Москва, всички го знаят.

Къде да иде? Най-близо е Марк. За завода на Марк паспортният режим не се отнася: не е областен център, там работят и разкулачени интернирани, и бивши криминални престъпници, и какви ли не хора. Марк има достатъчно власт, за да го уреди някъде и да го улесни при получаване на постоянен паспорт. Още повече, че фамилните им имена са различни.

Но Саша веднага отхвърли този вариант: виждаше какво става в страната, всички, на всички етажи и нива бяха под око, и Марк ще да е следен зорко. Не бива да му усложнява положението.

При баща си? И Ефремов не е режимен град, може да поживее там известно време, да посвикне с положението си, да се поогледа наоколо. Но мисълта за баща му надигаше в душата му тежки спомени. Неговата педантичност, вечното му недоволство, вечната раздразнителност — не, няма да свикне лесно с баща си. А той сигурно има и друго семейство. Не бива да обременява никого.

В Москва му е забранено да стъпва. И все пак трябва — поне за ден, за няколко часа, да види майка си, Варя. Ако не отскочи сега, къде ли, кога ли ще ги види?

Трябва да рискува. Може да отиде у леля Вера, майка му и Варя ще дойдат там. Ще й се обади по телефона от гарата. По гласа й ще почувства дали е съгласна.

Рисковано е, опасно е. Но няма друг изход.

В Свердловск му провървя. Стоеше близо до затворената каса, разбира се, нямаше билети. Изведнъж прозорчето се открехна, Саша пръв подскочи към касата, наведе се, попита:

— Случайно да е останал един билет до Москва?

Касиерката каза цената, Саша плати, взе билета и хукна към влака. Прозорчето се затвори. Този единствен билет от резервираните явно бе останал непотърсен.

Вагонът беше със запазени места, всеки пътник имаше свое легло, на Саша се падна горно, можеше да лежи през целия път.

Няколко души без запазени места, а може би и без билети, пуснати от кондуктора срещу някоя и друга рубла, най-често пътуваха до следващата гара или до по-следващата. Те се тълпяха на платформата, на площадката до клозета, присядаха в крайчеца на някоя пейка, ако „легалните“ пътници нямаха нищо против.

Докато търсеше мястото си, Саша надникна в едно купе, където седяха полуизлегнати трима едри юначаги. Петлиците и кантовете по униформите им показваха, че са от войските на НКВД.

— Какво търсиш, друже? — направи строга физиономия старшината.

— Мястото си търся.

— Кое място имаш?

— Шестнайсето.

Старшината погледна лейтенанта. Той седеше облегнат назад и с леко, почти неуловимо движение на главата показа, че одобрява поведението на старшината. Оня стана още по-строг.

— Покажи си билета!

Като се увери, че той е за номер 16 и не знаеше как да действа по-нататък, старшината подаде билета на Саша на лейтенанта.

— Откъде взехте билета?

— От касата.

— Извикайте кондуктора.

Старшината предаде нареждането на лейтенанта на червеноармееца, седнал до него. Спазваше субординацията.

Червеноармеецът тръгна да търси кондуктора.

Колко места имаше във вагона, а той случи на такава компания! Нахални муцуни, студени, безпощадни очи. Абе карай да върви! Саша метна куфара си на горното легло.

Дойде кондукторът и лейтенантът му подаде билета на Саша:

— Какво значи това?

— Не виждате ли? Билет. Осми вагон, шестнайсето място. Всичко е наред.

На това място трябва да вземем човек от Казан многозначително изрече лейтенантът, намеквайки, че в Казан ще поемат затворник, когото да конвоират по-нататък.

— Като стигнем в Казан, ще видим.

— Имаме резервация и за четирите места — каза лейтенантът.

— Къде е тогава билетът? — възрази кондукторът и върна билета на Саша. — Резервацията се прави на касата, а за мен единственият документ е билетът, ето билета, заемете си мястото, гражданино.

И си тръгна. Сигурно беше свикнал с претенциите на такива конвоиращи, а то си личеше от пръв поглед, че са конвой. Придружавали са някого, сега се връщат и искат да пътуват сами, без странични хора.

Саша избута куфара си до прозореца, свали валенките, допря ги до куфара вместо възглавница, легна, зави се с палтото и заспа.

 

 

Влакът рязко спря и Саша се събуди. Спътниците му спяха. Лейтенантът на горното легло, срещу Саша, старшината и червеноармеецът — на долните. А пък би трябвало единият от тях да дежури. Сигурно са скрили пистолетите си под възглавниците и на, къртят.

Влакът ритмично потропваше на стрелките. Саша за пръв път почувства, че пътува, заминава си у дома, заточението е свършило.

Като гледаше да не събуди някого, Саша си обу валенките, слезе, отиде до клозета, върна се, все така тихо се покатери на леглото и отново заспа.

Събуди се, когато през прозореца вече проникваше мътната утринна зимна светлина. Погледна часовника си. Девет! Влакът беше спрял на някаква гара, прозорецът се беше запотил и Саша не можа да прочете коя е гарата. Наоколо хората бяха станали, час по час се отваряше вратата и отвън във вагона нахлуваше струя студен въздух, влизаха и излизаха хора с чайници в ръце, наливаха си гореща вода за чай от апарата на гарата. Саша нямаше чайник, имаше само алуминиево канче, купено още в Тайшет, в него не би могъл да си донесе вода. Апаратът за гореща вода във вагона не работеше.

Излегнат горе, Саша измъкна от джоба си купените на гара Свердловск вестници — в тях бяха публикувани материалите от процеса срещу Пятаков-Радек, статии за коварните методи на троцкистките шпиони.

Конвойните закусваха, старшината белеше твърдо сварени яйца, като ги почукваше о масичката и хвърляше черупките на пода:

— Да ги изнеса — предложи червеноармеецът.

— Няма нужда, кондукторът ще помете, това му е работата.

Лейтенантът каза нещо на старшината, Саша не чу какво.

— Ей, съседе, слез да пиеш чай — покани го старшината.

— Благодаря, ще почакам да заработи апаратът.

— Много има да чакаш — каза лейтенантът, без да вдига глава, — хайде, слизай. Щото ние ще хапнем и пак лягаме да къртим. Тогава къде ще седнеш да ядеш?

Саша извади от бохчицата си канчето, хляб, последното парченце сланина. Извади от куфара ботушите, подът беше мокър, кален, затова ги обу и слезе долу.

На масичката освен чайника имаше бутилка водка, на парче вестник — дебели филии хляб, варена наденица, също нарязана на едро, обелени яйца, масло в канче. До масичката, с разперени лакти, седяха лейтенантът и старшината. Червеноармеецът бе приседнал отстрани, дъвчеше мълчаливо, беше безлично, възтъпо наглед момче, но явно с повече съвест, щом бе пожалило труда на кондуктора. Саша седна точно срещу него, сложи своите продукти на масичката. Лейтенантът и старшината ги погледнаха равнодушно.

После лейтенантът раздели водката на три — на себе си, на старшината и на червеноармееца.

Пийнаха, замезиха с наденица.

Саша си отчупи парченце лук, изяде го с хляб.

Старшината наля в канчетата гореща вода, наля и на Саша.

Лейтенантът взе своето, постопли си ръцете, сръбна.

— Откъде пътуваш? — попита той Саша.

— От Подкаменна Тунгуска.

— Това река ли беше?

— Река. В Красноярския край. Евенкийски национален окръг.

Лейтенантът за пръв път чуваше тези имена, но не искаше да се покаже неосведомен, та изписа на лицето си обичайното за кадрови чекист недоверие.

— На работа ли беше там?

— Да. В експедицията на професор Кулик. Търсихме тунгуския метеорит. Чували ли сте за него?

— Чухме. Паднал от небето.

Саша въздъхна с облекчение. Сега разказът му ще звучи за тях правдоподобно. Вестникарският шум около тунгуския метеорит се беше вдигнал в края на двайсетте и началото на трийсетте години, за него вече не се пишеше, та беше късмет, че лейтенантът бе чувал тази история. Поведението му беше непредсказуемо, те биха могли да се захванат за всяка дума, да я изтълкуват, както си искат. Като заговори за тунгуския метеорит, Саша прехвърли разговора върху безопасна почва.

— Метеоритът — продължи той — е паднал преди почти трийсет години, на трийсети Юни 1908 година в седем часа сутринта. Най-общо казано, метеоритите са късове от небесно тяло, те падат на земята от междупланетното пространство и когато влизат в земната атмосфера, изгарят. Едрите горят ярко и се наричат болиди, дребните ние наричаме падащи звезди.

— Виждал съм такива — каза старшината.

— Тунгуският метеорит — погледна го Саша — е бил, разбира се, огромен болид и е опустошил според предположенията пространство от около 2000 квадратни километра.

— Охо! — старшината се уригна.

— От почти всички точки на Източен Сибир се е виждало как болидът се движи по небето. А когато е паднал, разнесъл се оглушителен взрив, чут на разстояние хиляди километри. В много села къщите се тресяли, стъклата на прозорците се чупели, от полиците падали съдове, падали дори хора и животни. Също като при земетресение. Това било регистрирано дори в Англия.

— Откъде знаеш за Англия? — наостри уши лейтенантът.

— Писали са го дореволюционните вестници. Метеоритът е паднал девет години преди революцията.

Обяснението задоволи лейтенанта.

— Ами къде се е дянал самият метеорит?

— Изгорял е. Щом е навлязъл в земната атмосфера, е изгорял, станал е на пепел.

— Ама защо е изгорял? — отново напрегнато попита лейтенантът.

— Ами защото те падат с огромна скорост — дванайсет километра в секунда, това е повече от четирийсет хиляди километра в час. Например нашият влак се движи най-много с петдесет-шейсет километра в час, а болидът — с четирийсет хиляди, какво триене се получава само! Затова и температурата е огромна — десет хиляди градуса, затова болидът изгаря, остава само пепел. Пепелта е потънала дълбоко в земята и на това място са се образували езера и блата.

— Ами тогава какво сте търсили?

— Как какво? Остатъците от метеорита.

— Нещо ме будалкаш, момче! Отначало рече — пепел, сега — остатъците от метеорита. И за какво са ви тези остатъци?

— За да се определи по тях от какво се състоят метеоритите и другите небесни тела.

— За науката, значи — позасмя се лейтенантът.

— Именно, за науката.

— А нужна ли ни е тази наука?

— Тоест как? — не разбра Саша.

— Ами така. Нужна ли е на социалистическото строителство такава наука — да се търсят разни камъчета?

Ах ти, тъпанар с тъпанарите… Сега ще си получиш заслуженото.

— Правителството разпореди да се търсят късчета от метеорита, значи е нужно — внушително изрече Саша.

И тъй като Саша се позова на правителството, в гласа на лейтенанта прозвуча строгост, той попита:

— Е, и намерихте ли?

— Не, всичко е потънало в земята, смесено е с почвата. А условията са тежки, няма пътища, не може да се достави необходимото оборудване, работата е тежка, комари, хората не искат да работят.

— Как тъй не искат? Щом има правителствена задача, трябва да работят — навъси се лейтенантът.

— Наемат се хора за сезонна работа, за през лятото, а зиме ги освобождават — обясни Саша. — Но после те вече не искат да се хващат отново, не искат да хранят комарите.

— Ако пратят там затворници — отбеляза старшината, — няма да откажат.

— Обектът е малък — разсъди лейтенантът, — колко души сте там?

— На сезон двайсет-трийсет души.

— Малко — замисли се лейтенантът.

— Може да се командироват — предложи старшината, — една барака, и зиме ще копаят, нищо няма да им стане.

— Както и да е — пресече го лейтенантът, — ще се оправят и без нас. Ти как се казваш?

— Саша.

— Не се сърди за снощи. Нали виждаш, на служба сме, оръжие носим, документи, трябва да знаем с кого пътуваме. Ясно?

— Разбира се.

— Бдителност — поясни старшината.

— Сигур четеш вестници — каза лейтенантът, — знаеш за оня процес… Виждаш ли какво става? Пълно е с шпиони, диверсанти, вредители, стигнали са чак до върховете, проникнали са там.

— Трябва да се унищожат тия гадове — изкриви устни старшината, — всичките наред, тия врагове, и жените им, и цялото им семе.

— Ами децата защо? — усмихна се Саша.

Лейтенантът го погледна с подозрение:

— Децата им ли жалиш?

— Мисля, че децата могат да се превъзпитат.

— Тия деца като пораснат нас няма да ни пожалят — примижа лейтенантът, — ще ни припомнят майка си и баща си. Ще видиш тогава колко им е жалостта.

— Ами, ще ги превъзпитаваме — добави старшината, — ходих си веднъж в отпуск на село, във Вологодска област. А в нашия колхоз председателят да излезе вредител, и счетоводителят, и бригадирът — всичките вредители, троцкисти. То се знае, окошарили ги. Викат — жената на бригадира, тя плаче и нарежда, мен пък за какво, имам малки дечица… Млада още, бива си я женичката. А следователят й вика: „Ти защо си крила възгледите на народния враг?“ „На какъв враг?“ „На мъжленцето си — Арсентий Назаров“ „Ами де да знам, че бил враг?“ А следователят: „Не си ли гледала с кого спиш?!“ Ей така поставил въпроса. Сега вече ще знае с кого да спи, лепнаха й десет години, а дечицата — в детския дом.

— Виждаш ли — погледна към Саша лейтенантът, — погрижили са се за децата… В детския дом, на държавна софра. Пък ти ги жалиш. Ти имаш ли деца?

— Имам — излъга Саша.

— Затова ги жалиш я. Ама нас враговете жалят ли ни? Отишли при един, заемал голяма длъжност, председател на районен-изпълком, отишли по човешки, със заповед за обиск и арест, всичко по закон. А той грабнал пистолета и почнал да стреля. Двама от нашите оставил на място, последния куршум запазил за себе си, гадината, предател, шпионин такъв. Не пожалил нашите двама другари, загинали при изпълнение на служебния си дълг, според клетвата. И жена си, и дъщеря си не пожалил. Жената я разстреляха, а на хлапачката, била на петнайсет — осем години. Ей това става, като ги жалиш.

— Да — поклати глава Саша, — такива неща стават…

Допи си чая, благодари, качи се на леглото си, задряма, събуди се, полежа, престорен, че спи, отново задряма, отново се събуди.

И спътниците му поспаха, после обядваха, но вече не поканиха Саша, изгубиха интерес към него — изясниха си какво представлява, стига толкова. И Саша беше доволен от това, обърна се с гръб към тях, отново се престори, че спи, и наистина заспа.

Събуди се късно. Влакът беше спрял, хората сновяха из вагона, явно бяха на голяма гара. Спътниците и багажа им ги нямаше.

В купето влязоха две жени с дете, мъж внесе подире им куфар.

— Коя е тази гара? — попита Саша.

— Казан.

Значи конвойните бяха излъгали, искали са да пътуват сами до Казан. Е, слава богу! От сутришния разговор на Саша му беше чоглаво. Не бе говорил нищо, което би го унижило, но и не бе възразявал на тези кучи синове, палачи и убийци. Вярно, че е глупаво да се заяжда с тях, това може да доведе до какви ли не неочаквани последствия, но не биваше да слиза и да сяда с тях на една маса. „Вие вчера не ме пускахте в купето, затова не ща да ви зная.“ Или да се бе престорил на болен: „Нещо ме тресе, сигурно съм настинал“, да помоли за гореща вода и да хапне горе, на леглото си. Я той слезе, седна с тях. Излъга за експедицията на професор Кулик, за Тунгуския метеорит, за да не го гледат с подозрение, и го постигна: и през ум не им мина, че се връща от заточение.

Сега постоянно ще живее в такава лъжа, ще усуква, ще измисля разни истории, ще ги разправя на всеки срещнат, само и само да избягва въпроси и разпити, само и само да прикрие, да заличи миналото си. Тягостно, неприятно. Но няма изход. Всеки негов опит да се реабилитира, да поиска преразглеждане на делото би бил нелеп, би довел само до нова присъда и вече не до заточение, а до лагер, и то не за три, а за цели пет или осем години. А пък ако не иска да бъде предпазлив и не крие съдимостта си, още по-бързо ще види лагерния портал.

Например тези двамата, лейтенантът и старшината, с удоволствие биха го пратили зад решетките. За тях всеки човек, минал през затвора, е човек обиден, а следователно затаил злоба срещу съветската власт. Щом ги е страх от нещастните деца, че ще започнат да отмъщават „за майка и тате“, как няма да мачкат такива като Саша. И ето го затворения кръг: той се страхува от тях, и затова е принуден да лъже ида се крие, а те се страхуват от обидените и затова ги натикват по лагери. И това няма да има край. И неговото положение никога не ще се промени. И значи и страхът никога не ще го напусне.

Стига! Гладен е, там е работата. Сега ще слезе, ще намери кондуктора и ще поиска гореща вода. Платил ли си е билета? Платил си го е. Тогава имайте добрината да осигурите пътниците с гореща вода! Впрочем, карай, защо трябва да се заяжда, ще хапне сух хляб.

И трябва да се прости с всички илюзии. Заточението е минало, а бъдещето му е лагерът, сега е във временен отпуск. И никой не може да каже колко свободни дни са му отредени. Според късмета.