Анатолий Рибаков
Страх (13)

13.

Вкъщи Нина завари Варя.

Неприятна изненада. Нина очакваше, че ще бъде сама, да обмисли, да прецени всичко, не й се искаше Варя да вижда нейното объркване, нейния страх.

Варя четеше, както винаги полегнала на кревата.

„Цял ден съм на крак — обясняваше тя, — трябва да дам на крайниците си възможност да отдъхнат.“

— Защо днес си се прибрала толкова рано?

— Нямахме лекции. Защо?

— Нищо, питам просто така.

— Супата и картофите са топли — каза Варя.

Дори е сготвила!

— Не съм гладна — отговори Нина.

Седна до бюрото си с гръб към Варя, закри с ръце лицето си. Да можеше да остане така сама, да помисли. Но й пречеше присъствието на Варя с нейното неискрено дружелюбие, иззад което всеки момент можеше да изскочи някоя хаплива дума.

— Неприятности ли имаш? — безучастно попита Варя.

— Защо мислиш така?

— Видът ти е странен.

— Всичко е наред.

— Май не личи много.

Нина гневно се извърна към нея:

— Защо се заяждаш, какво искаш?

— Е, не може ли да попитам.

— Може. Само че без този подигравателен тон.

Известно време Варя мълча, чуваше се само шумоленето на прелистваните страници. И това пречеше на Нина, тя не можеше да се съсредоточи върху мислите си.

— Каква е тая история във вашето училище?

Нина се обърна, взря се във Варя.

— Какво имаш предвид?

— Ами какво се е случило с тебе? — без да откъсва поглед от книгата, каза Варя.

— Откъде ти хрумна?

— Разказаха ми.

— Кой и какво ти е разказал?

— Няма значение кой, а какво може да са ми разказали и ти самата добре го знаеш.

— И все пак бих искала да го чуя от тебе.

Варя врътна глава:

— Леле, какъв наставнически глас.

— Бих искала да чуя от тебе какво става в нашето училище — повтори Нина.

— В училището е работила комисия от районния комитет на партията. Доноса е написала Туска Наседкина, тя си е гадина открай време. Фактите… Ами, фактите са много, не запомних всичко. Счупили носа на Сталин, после го обесили, на някакво събрание някой й казал, че той е умрял, а той „слава богу“ бил жив. После, какво друго… А, да, Алевтина пропъждала учителите комунисти и ги заменяла със съмнителни и враждебни елементи. В училище се четели „Декамерон“, Балмонт, Игор Северянин, изобщо какви ли не контри.

— И все пак кой ти каза това?

— Вече ти отговорих — няма значение.

Варя се надигна, седна на леглото.

Сега се гледаха в очите.

— Ще ти кажа и нещо повече — и тебе са те викали в тази комисия. Да, да. А сега идваш от районния комитет. Какво стана там? Разкажи! Изключиха ли те от партията?

Нина не отговори. Всичко знае. Откъде ли? Впрочем какво значение има? Знае.

Все така втренчена в Нина, Варя продължи:

— Излъгах те. Не е вярно, че нямаме лекции. Просто не отидох. Дойдох си вкъщи — да те чакам. Искам да знам какво става. Все пак ти си ми сестра!

„Все пак ти си ми сестра“. Нина потръпна. Каквато и да е Варя, нали е единственото й близко същество. Кого друг има? Никого, всички се разпиляха. Алевтина Фьодоровна е арестувана, след ден-два може и нея да арестуват. Варя, разбира се, ще се втурне да търси помощ и справедливост, тя познава Вариния характер, не оставя никого в беда, но никакво търчане няма да помогне, оттам не пускат. И въпреки това Варя трябва всичко да знае: и нея може да извикат на разпит.

За пръв път от много години Нина си помисли, че Варя и само Варя никога не ще я изостави и няма да се отрече от нея. Искаше й се да отиде при сестра си, да седне до нея, да сложи глава на рамото й, може би и да заплаче, да каже колко нелепо се руши животът, животът свършва, защото арестуването означава край на живота, край на всичко.

Но не отиде, не седна, не прислони глава. Не можеше да преодолее отчуждението, трупано с години, не можеше да надвие характера си, който също бе изграждан с години. Каза само:

— Да, такива обвинения са отправени срещу училището. И срещу мен и много други: поръчител за партията ми беше Иван Григориевич Будягин, той е арестуван, а аз не съобщих за това в партийната организация; във всичко подкрепях Алевтина Фьодоровна, тя ме назначи в училището, а когато арестуваха Саша, исках да напиша писмо в негова защита. — Помълча и добави: — Днес след заседанието в районния комитет още на улицата арестуваха и откараха Алевтина Фьодоровна, а аз трябва утре да се явя при партийния следовател. Сега ще имам неприятности и заради това, че Алевтина ми беше поръчител за партията. — Избърса очите си, не успя да спре сълзите.

— След което ще те арестуват — каза Варя.

— Да — тихо промълви Нина, — трябва да си подготвена за това.

Варя стана, походи из стаята, спря, погали Нина по рамото.

— Не плачи. Ще измислим нещо. Колко пари имаш?

— Защо?

— Колко пари имаш?

Нина преброи парите в чекмеджето, после в портмонето си.

— Сто и десет рубли.

— Аз имам двеста, стават триста — каза Варя. — Добре, прекрасно. Стигат. Сега ме слушай внимателно — тя застана пред Нина, — слушай ме внимателно. Веднага си събери багажа, най-необходимото, в един куфар, аз ще изляза с куфара и ще те чакам до станция „Смоленская“ на метрото. Ще отидем до Ярославската гара и ти ще заминеш при Максим. Щом се качиш и влакът тръгне, аз ще му бия телеграма да те посрещне. Ясно? Приготвяй се!

— Не, не, ти си полудяла.

Варя я прекъсна:

— Полудялата си ти! Може всеки момент да дойдат, за да те приберат, дори още тази нощ. Ти си глупачка, не разбираш ли?!

— Но… — опита се да протестира Нина.

— Какво „но“?! — ядно изрече Варя, — заминаваш като хетагуровка^[1], ясно ли е, като хе-та-гу-ров-ка! Сега всички момичета заминават за Далечния изток, на нашите командири им трябват съпруги, та и ти ще заминеш при Макс като съпруга. Нима не разбираш?

— Почакай, не викай — примоли се Нина. — Чудя ти се как не разбираш? Утре сутринта имам часове.

— Глупачка! Часове! Ами ако те тикнат в ареста, с „катафалката“ ли ще те водят да си караш часовете?

— Но трябва поне да се отчисля от партийната организация.

— И те просто ще те отчислят, а?! Те няма да те пуснат! Партиен отчет! Много важно! Нищо няма да й стане на твоята партия!

Варя постави до гардероба стол, свали отгоре един куфар.

— На! Дръж, че ще го хвърля, та целият апартамент ще чуе!

Нина подхвана куфара, застана с него насред стаята.

Варя скочи от стола, грабна куфара, сложи го на пода, отвори го, изхвърли всичко от него.

— Събирай си дрешките!

Но Нина отново приседна до масата.

— Трябва да помисля.

— Мисли, мисли — Варя отвори гардероба, взе да подрежда в куфара бельото и роклите на Нина, — мисли хубавичко, мисли, докато си още жива. Отвори си очите и се огледай какво става наоколо — колко хора от нашия блок са изпоарестувани вече. Вера Михайловна Сапожникова от третия вход, художничката, и нея арестуваха: нарисувала Сталин, видите ли, със следите от едра шарка по лицето, направила копие от някакъв портрет, като дете той боледувал от едра шарка, та заради тези следи й друснали осем години. Дечурлигата на двора пееха: „Ленин умря, Надежда остана, Сталин е жив, надежда вече няма“. Те дори не са разбирали каква е тази Надежда, чули отнякъде песничката, подхванали я, слушах ги как тичат и пеят: „Ленин умря, Надежда остана, Сталин е жив, надежда вече няма!“… Подбраха и тях. Всички над четиринайсетгодишна възраст вече са в затвора, останалите ги тормозят в училище, а родителите им — в НКВД. Търсят организатори, подстрекатели, кой ги е подучил, кой пръв е запял. Разстрелват твоите най-главни комунисти. Прибраха твоята Алевтина. А ти какво си? Буболечка. Ще те затворят и ще те разстрелят. Ако не ти е жал за себе си, пожали другите. Защото там, на Лубянка, ще те измъчват. Ще ти искат показания срещу Иван Григориевич, срещу Алевтина, срещу всички твои познати, срещу учителите, срещу горката Ирина Юлиевна. Ако искаш да знаеш, тя ми разказа всичко и добре направи.

Варя се изправи за миг, погледна Нина.

Тя седеше с наведена глава.

— Та нали щом са арестували Алевтина, цялото ви училище ще бъде обявено за „гнездо“, във вестника ще пишат точно така: „Гнездо на негодници и вредители“. И теб ще те измъчат, ще те накарат всичко да подпишеш, заради тебе ще затворят още много невинни хора. Къде са ти официалните обувки? Аха… — Измъкна изпод кревата панера, в който бяха сгънати летните им дрехи, — нали там ще провеждат разни тържества, сигурно има Дом на Червената армия.

— Ами ако дойдат тази нощ, какво ще им кажеш?

— Мисля, че тази нощ няма да дойдат, нали за утре са те извикали някъде. А ти няма да се явиш. Ще започнат да те търсят, а аз ще кажа: „Нямам представа, вече половин година не си говорим с нея. Не знам къде е, у кой любовник нощува“. Пък и няма да дойдат. Щом видят, че не си отишла нито на училище, нито в районния комитет, ще помислят, че си се разболяла, а докато се сетят, че си изчезнала, ти вече ще си при Макс, но още щом пристигнеш, отивайте в гражданското и си сменяй името на Костина. Пък и няма да те търсят. „Нина Ивановна Иванова“ — иди, че търси из Русия жена с такова име!

Нина седеше с наведена глава.

— Сваляй чехлите — каза Варя, — ще ги сложа в отделна торбичка, ще ти потрябват във влака.

— Никъде не отивам — изведнъж прошепна Нина, — не мога да бягам от моята партия, нямам право.

Варя се наведе, свали от краката й чехлите. Нина не се противи, но и не помръдна.

— Бягаш не от партията, а от куршума в тила. За какво си й мъртва на твоята партия?

— И все пак никъде не отивам, разбираш ли, няма да замина!

Варя стана, улови Нина за раменете, разтърси я, главата на Нина се отметна назад.

— Какво?! Няма да заминеш ли?! Тогава тръгвай сама за Лубянка! Върви, разкайвай се! Издавай, предавай всички, клевети всички! Може би тогава няма да те разстрелят, просто ще те пратят в лагер. Ако пък станеш доносничка, изобщо няма да те затворят. Върви, върви разтърсваше я тя, — върви, изпълнявай дълга си! Върви! Не искам те да идват тук. Върви! На!

Смъкна от закачалката палтото на Нина, хвърли й го, запокити в краката й ботите.

— Хайде, обличай се, приготвяй се!

— Чакай, успокой се — Нина пак се опря с лакти на масата, — чакай да обмислим всичко.

Варя седна на кревата.

— Добре, да обмислим.

— Да речем, ще замина — каза Нина, — да речем, с мен всичко ще мине благополучно. Но нали ще подберат тебе, ще те измъчват.

Варя се позасмя, поклати глава.

— Господи, изхвърли това от главата си. Кой ще разпитва мене? В краен случай все ще им отговоря, не се тревожи. Ще кажа: „фактически аз не живея тук. Питайте съседите. Живеех с мъжа си на друго място. От време на време нощувам тук. Не си говорим със сестра ми, скарахме се още когато се омъжих. Цял ден съм на работа, вечер на лекции.“ Изобщо, не се тревожи за мен! Вашите училищни работи нито ги зная, нито искам да ги зная. Миналото лято теб те нямаше цял месец, чак после разбрах, че си ходила в Ленинград на някакви курсове.

— Но нали ти знаеше… — подзе Нина.

— Кой знае за това?! — развика се Варя, — само аз и ти. А за тях — нищо не съм знаела за живота ти, и ти за моя. Може и сега да си заминала на някакви курсове. Изобщо, стига! Стига сме се разтакавали! Сега се решава съдбата ти. Разбираш ли?! Дали да живееш, или не. Имаш само един шанс — още днес да заминеш при Макс. Утре няма да имаш този шанс — ще започнат да те следят или веднага ще те арестуват.

— Но и днес може да ме следят — каза Нина, — ще видят, че заминавам, и ще ме задържат. Тогава вече край: щом бягам, щом се крия, значи наистина съм виновна.

— Днес още не те следят, не се безпокой! Може и да са те изпратили от районния комитет до вкъщи, пък и едва ли, нали си хукнала в друга посока. При това е вечер, и те трябва да почиват. Дори да ни засекат, което е малко вероятно, но да допуснем — нали не знаят коя заминава, аз или ти. Ако попитат, заминавам аз, а ти ме изпращаш, нали на билета нищо не пише. Но това са все глупави предположения, няма да ни следят, ще заминеш спокойно. Аз ще изляза с куфара — никой няма да ми обърне внимание, а ти излез през задния вход, после по „Сивцев Вражек“ и по „Денежний“ към метрото. Ниночка, мила, моля ти се, вразуми се, престани да се страхуваш от този жалък районен комитет, нали и оттам всеки ден прибират по някого, самите те треперят от страх. И понеже самите те се страхуват, непременно ще те изключат и ще те пратят в затвора.

Тя затвори куфара.

— Хапни поне две лъжици супа на тръгване.

— Добре, сипи ми — съгласи се Нина, нямаше сили да стане и сама да го направи. — Разбира се, за много неща си права, но цял живот да се крия под името Костина, да се страхувам, че ще ме познаят и разобличат, че ще информират как съм избягала от партийно следствие…

Варя поклати глава.

— Кой ще те познае в Далечния изток? Дори да те познаят, нали сега затам са тръгнали хиляди момичета хетагуровки, затова и ти си заминала. А ако след три-четири години се върнеш в Москва, дотогава ще са забравили за тебе, целият твой районен комитет ще е в затвора. Спасявай се, Нина, спасявай се! Късметлийка си, че имаш Макс. Та ти го обичаш, и той тебе. И искаш да замениш Макс срещу килия на Лубянка, срещу лагер, срещу куршум в тила? Стига си яла, приготвяй се, да тръгваме!

Нина тъжно я погледна, стана:

— Да, права си, трябва да замина. Ще мине време, тази вакханалия ще свърши, тогава вече спокойно ще разглеждат делото ми.

— Точно така, виждаш ли — подхвана Варя.

Много й се искаше злъчно да подхвърли, че и за в бъдеще не може да се очаква нищо добро, но премълча, не биваше да дразни Нина. Слава богу, съгласи се.

 

 

Всичко мина спокойно. Нина излезе през задния вход, мина по „Сивцев Вражек“ и „Денежний“, Варя я чакаше в метрото при касите, притиснала куфара с крак към стената, за да не го бутнат. Хората бързаха, блъскаха се, тълпяха се край телефонните автомати, викаха в слушалките, опашката ги припираше.

Загледана в навалицата, макар и обичайна, но винаги малко тревожна за нея, Нина пак се заколеба. Оставя Варя сама, да отговаря, а може би да плаща заради нея, как ще се оправя това момиче?

Варя се наведе за куфара, но Нина я хвана за ръката.

— Варюша… Слушай… Сигурна ли си, че постъпваме правилно?

— О, господи! — ядоса се Варя.

— Ами ако никога повече не се видим?

— Няма да се видим, ако днес не се качиш във влака. Не бива да се връщаме вкъщи, може да ни пипнат на входа. Не разбираш ли?

Нина помълча, помисли, после каза:

— Добре, да вървим.

Слязоха с ескалатора и към десет и нещо бяха на Ярославската гара.

До тръгването на влака Москва-Хабаровск оставаше един час. Следващият беше на другия ден по същото време. Разбира се, нямаше билети.

Варя отиде при дежурния по гара и заяви, че е закъсняла за специалния влак за хетагуровките, който тази вечер в осем е тръгнал за Хабаровск. Забавила се, защото майка й била болна, всичките й документи заминали с ешелона, та трябвало да го настигне. Красива, висока, настоятелна, тя вдъхваше доверие, умореният дежурен погледна графика и й каза на коя гара трябва да слезе от експреса, за да се прехвърли в ешелона. Ще й дадат билет до нея.

— Ами ако той пристигне там по-рано? — попита Варя. — И замине без мен? Къде ще се дявам тогава? Не, не, по-добре ми дайте билет до Хабаровск.

— Защо да плащате толкова пари? — учуди се дежурният.

— За да съм спокойна — отвърна Варя, — другите хетагуровки не знаят при кого точно отиват, а аз знам, имам там годеник, чака ме. Майор е, няма да обеднее от един билет.

— Както искате — равнодушно каза той, отиде с нея до касата и й даде билет. — Поздравете вашия майор.

Явно беше под впечатлението от тържественото изпращане на хетагуровките преди три часа.

 

 

Качиха се, намериха запазеното място, наместиха куфара и седнаха, не биваше да излизат на перона. Разговаряха тихо.

— Щом пристигнеш, бий телеграма до Централна поща, до поискване. И писмата пращай до поискване — каза Варя.

— Мога да я бия утре от коя да е голяма гара.

— Не е нужно толкова да се притесняваш, всичко ще бъде наред, прати я, когато пристигнеш.

— Но все пак отскачай до пощата, не ти е далеч от работата. Питай и за картичка, може да ти пратя още по път.

Нина се държеше спокойно, както винаги, когато бе взела окончателно решение. Не каза на Варя, но бе решила да не изхвърля партийната си книжка, да се яви в организацията на Максим и да се зачисли, като поиска от Москва отчислителна бележка, пък нека там, в Хабаровск, разглеждат положението й. Именно това съображение я бе успокоило, бе й вдъхнало твърдост. Успокои я и благополучното намиране на билет, фактът, че вече бе във влака. Вярно, беше малко нервна, седеше с наведена глава, с гръб към коридора, по който сновяха пътници, помъкнали багажи.

Най-сетне шафнерката обяви, че влакът потегля и помоли изпращачите да слязат.

Сестрите станаха, прегърнаха се, целунаха се, просълзиха се. Кога за последен път бяха се целували? Пък и изобщо бяха ли се целували? Може би като деца.

— Не заставай на прозореца — прошепна Варя и слезе.

Чу се свирка, влакът бавно напускаше перона, Варя гледаше към прозореца, зад който по нейните пресмятания трябваше да седи Нина, но там се виждаше някаква чужда физиономия.

Варя би телеграма на Максим от Ленинградската гара, стори й се опасно да го стори на Ярославската.