Анатолий Рибаков
Страх (1)

1.

След като се раздели с Алфьоров, Саша отиде в милицията и получи временен паспорт. Малко, сгънато на две листче: фамилно, собствено, бащино име, националност, година и място на раждане. Издаден въз основа на удостоверение за отбиване срока на административното заселване. Подлежи на замяна с постоянен паспорт в течение на шест месеца.

На другия ден, на разсъмване, Саша напусна Кежма.

В шейната отпред под брезента е пощата, отзад се е сгушила жена с две момиченца, така омотани с шалове, че очите им не се виждат.

Там намериха място и за куфара на Саша. А той крачеше подир шейната. Конят пристъпваше равномерно, не ускоряваше и не забавяше крачка, затичваше само по наклонено. Тогава пощальонът присядаше в края на шейната, а Саша, хванат за ока, тичаше в тръс, като коня.

Но по брега на Ангара стръмнини и нанадолнища има рядко, почти не ставаше нужда да тича. Отдясно — тайгата, отляво — Ангара, отвъд нея на другия бряг отново тайга, плътна, чак до хоризонта. Пощальонът не възпираше, но и не пришпорваше кончето. До Дворец, закъдето пътуваше и където Саша трябваше пак да се уговаря с някого, за да стигне до Тайшет, имаше седемдесет километра, два дена път, дните бяха кратки, нощем не можеше да се пътува, пък и по обед трябваше да спират — да хапнат нещо топло, да се сгреят и да нахранят коня.

Изминаха петнайсет километра, спряха в село Недокура у едни познати на пощальона, те му бяха свикнали, набързо приготвиха ядене, но докато жената се измъкваше от шейната, докато пренасяха в къщата заспалите момиченца, докато ги събличаха и ги слагаха на гърнето, докато ядоха, отново обличаха и увиваха децата, наместваха ги в шейната, заобикаляха ги със сено и им подпъхваха ямурлука, минаха час и половина.

В къщата Саша можа да огледа спътницата си: млада жена, наглед чиновничка или жена на чиновник, а може би и жена на някакъв районен началник: кожена яка на палтото, вълнена рокля. Пощальонът се обръщаше към нея почтително.

По-голямото момиченце ядеше само, майката хранеше по-малкото, ръката с лъжицата трепереше, чорбата се разливаше, тя ядосано прехапваше устна, забърсваше масата с носна кърпа. За да не я смущава, Саша извръщаше поглед. Кекава една такава женичка, или пък болна: лицето й бледо, напрегнато, гласецът треперлив. Накрая учтиво благодари на стопаните, но преди това не се включваше в никакви разговори, а пък Саша сякаш не съществуваше за нея. Той понечи да й помогне, вдигна на ръце малкото момиченце, разтревожено промълви „не, не“ и си взе детето. Това затвърди предположението на Саша, че жената е съпруга на някой кежемски началник — знаела е или бързо се е досетила, че Саша е от интернираните и затова гледа да стои настрана от него. Това е вече ново! Саша не се познаваше с районното началство, със съпругите на началниците. Но интернираните, живеещи в самата Кежма, все някъде са работили, общували са с колегите си и не са били подлагани на никакъв остракизъм. Така му беше разказвал Всеволод Сергеевич.

А тази жена го отбягва. Значи мъжът й е с висок ранг: секретар на районен комитет или председател на районен изпълком.

В такъв случай още по-неясно е защо тя пътува с попътната поща, всички районни началници си имат служебни впрягове: шейна, два коня, кочияш. Пък и как е могъл в тоя студ, по такъв път съпругът й да я пусне сама, с малките деца? Можел е той да ги закара до Дворец.

Потеглиха от Недокура. До Окуневка имаше осемнайсет километра, там щяха да нощуват, трябваше да стигнат по светло. Пощальонът накара кончето да ускори крачка и вече не присядаше на шейната, за да не го уморява. Когато то минаваше в тръс, подтичваше до него. И Саша тичаше отзад, хванат за ока.

Вече по тъмно влязоха в Окуневка, мъничко селце, засипано със сняг, сякаш измряло — нито светлинка, нито пушек.

Ниска полутъмна къща, на зиданата печка спят хора, там настаниха и децата, на Саша хвърлиха в къта зад печката дрипава полушубка.

Саша се събу в тъмното, сложи валенките да се сушат на печката, намери топло място за краката си, легна върху полушубката, зави се с палтото си и мигновено заспа.

Тежък ден беше. Трийсет и три километра пеша по разровения от конски копита път, с валенки и дебели дрехи. А като добавиш и дванайсетте километра от Мозгова до Кежма — ето ти ги цели четирийсет и пет. Беше станал в четири сутринта, беше мъкнал до Кежма куфара и книгите, не искаше да оставя книгите, изпрати ги в колет от Кежма до Москва.

Саша тъкмо бе заспал, когато го събудиха, така му се стори. В огнището мъждукаше пламъче, спътницата му се приготвяше в тъмното, момиченцата хленчеха. Пощальонът излезе да впряга, върна се, свали шубата, закуси, стана, взе ямурлука, изчака останалите да свършат със закуската. Жената припираше децата, угрижена, потисната, избягваше и погледа на Саша, и погледите на стопаните.

Преди три години, когато под конвой докараха Саша на Ангара, хората бяха разговорливи. Тогава той и спътниците му лягаха да спят, а пощальонът или кочияшът до късно разговаряха за селските си работи със стопаните. Сега, и в Недокура, и тук, в Окуневка, не се впускаха в приказки. Защо ли? От умора? Намръзнали са по пътя, капнали са, бързат да се опънат на постелята? Или просто през тези години са станали по-мълчаливи?

Най-сетне потеглиха. Времето беше хубаво: студено, но пък нямаше вятър. Спорно изминаха двайсет километра, спряха в Сава, набързо хапнаха, нахраниха коня, отново потеглиха и през нощта влязоха в Дворец.

В тъмното Саша не можа да познае селото. Впрочем не би го познал и денем: бе нощувал тук само веднъж преди три години, беше лято и единственото, което запомни, бе брегът, на който се сбогува със Соловейчик.

Пощальонът закара жената с децата до една тъмна къща, потропа, слабо просветна прозорецът, отвори се вратата, тя пренесе децата вътре. Пощальонът внесе багажа й, върна се и попита Саша:

— Тебе къде да те карам?

— Абе май трябва до пощата. Ще се уговарям с някого за Тайшет.

— Ама пощата е затворена.

Пощальонът отговаряше мрачно, оправяше каруцата, затъкваше цепнатините със сено, сгъваше ямурлука.

— Все някак ще дочакам.

— Студено е за чакане — избуча пощальонът, не погледна Саша.

И Саша разбираше: през нощта ще измръзне.

— Май ще трябва да те карам до комендатурата — каза пощальонът, — там дежурният е длъжен да осигурява транспорта на такива като тебе.

— Какви такива като мене? — предизвикателно попита Саша.

— Ами интернирани.

— Аз не съм „интерниран“, аз съм свободен!

За пръв път след изминалите три години можеше да се нарече така: нощува, където си иска, пътува, закъдето си иска, никой не го спира, не му иска документи, не го проверява и няма да го проверява. Свали от себе си каиновия печат! Да иде в комендатурата, да пренощува там, дори да прекара нощта буден, значи да признае, че това учреждение има нещо общо с неговата съдба. Хайде де! Ще си остави куфара пред пощата и ще обикаля наоколо цяла нощ, докато не отворят. Няма да замръзне — нали пазачите не замръзват!

Пощальонът внезапно дръпна поводите, шейната потегли, Саша тръгна подире им.

И отново кратка нощ в тясната сиромашка вдовишка къща, където го остави пощальонът и където от беднотия приемат всекиго и по всяко време, стига да плати нещо, ако ще и само рубла.

Саша си плати рублата, мъчи се цяла нощ на тесния одър, на сутринта скочи и хукна към пощата да пита кога ще се тръгва за Тайшет. За Тайшет пощата щяла да тръгне на другия ден.

Пристигна неговият вчерашен пощальон, предаде чувалите с писмата, колетите и другия си товар, дойде и нов пощальон, този, който щеше да кара пощата до Тайшет. Оказа се стар познат на Саша — Нил Лаврентиевич, същият, който преди три години го бе возил със Соловейчик от Богучани за Дворец. Саша го позна веднага: улисан в работата си човечец с дребни черти на подвижното лице. Както тогава, и сега той угрижено броеше чувалите, пакетите, проверяваше восъчните печати.

— Здравейте, Нил Лаврентиевич — радостно възкликна Саша.

Той наистина се зарадва на тази среща. Колкото и да е, познат човек, заедно бяха пътували нагоре по Ангара, бяха теглили лодката, Саша добре си спомняше и жена му — болнава, увита в голям шал, мълчаливо седнала на кърмата. Спомняше си и лакърдиите му за златотърсачите, за партизаните; неговите макар и сдържани, но ужасяващи разкази за разкулачените, докарани в тайгата и захвърлени в снега.

Но Нил Лаврентиевич не изрази никаква радост, напротив, престори се, че не е познал Саша, може пък и наистина да не го позна. Беше го виждал през лятото, а сега беше зима, Саша беше облечен в кожух, с шапка и валенки, че и колко ли хора бе превозил през тези три години Нил Лаврентиевич, и зиме, и лете, на колко ли бе носил поща и от колко бе вземал, можеш ли ги запомни всичките, още повече че не бе обслужвал района на Саша.

И в отговор на поздрава той дори не вдигна глава, само я врътна, сиреч, „здрасти, човече, не те познавам, но щом ме поздравяваш, значи, здрасти.“

— Помните ли ме, Нил Лаврентиевич? По-миналото лято с вас пътувахме нагоре по Ангара, насам, от Богучани до Дворец, и жена ви беше с нас, помните ли? Спирахме в Голтявино, там живееха Анатолий Георгиевич, Мария Фьодоровна, помните ли?

Нил Лаврентиевич попогледна Саша, строго попита:

— Какво искаш сега, момче?

— Трябва да пътувам за Тайшет — изведнъж се развълнува Саша, — само куфара да сложа на шейната, инак ще вървя пеша.

— Ами имаш ли разрешително за пътуване?

— За какво ми е разрешително? Имам паспорт. Ето.

Саша извади паспорта, подаде го на Нил Лаврентиевич.

Старецът само врътна очи към паспорта.

— Паспортът не е документ, какъв документ е паспортът? Че то в него пише ли закъде трябва да пътуваш? Трябва да си вземеш разрешително от комендатурата, момче: че, нали, пътува еди-кой си за Тайшет или, да речем, през Тайшет.

— Нил Лаврентиевич, разберете, разрешителното за пътуване се издава на хора, които се завръщат от заточение.

— Ам ти отдека идеш? — насмешливо попита Нил Лаврентиевич.

— Да, но аз вече си получих паспорта. Имах разрешително до Кежма, там ми дадоха паспорта и мога да пътувам, закъдето искам.

В отговор Нил Лаврентиевич неуверено поизгледа Саша: още не беше виждал хора, които могат да пътуват, закъдето искат, беше виждал само такива, дето пътуват, закъдето им е определено.

— Иди до комендатурата — заключи Нил Лаврентиевич и се извърна към чувалите си.

— Нил Лаврентиевич, разберете — взе да го убеждава Саша, — в комендатурата няма да ми обърнат внимание. Ще кажат: имате си паспорт, вие сте свободен човек, сам си решавайте какво да правите.

Нил Лаврентиевич нищо не отговори. Бърникаше си нещо чувалите и пакетите, дори не извърна глава.

На Саша му стана чоглаво. За пръв път засрамен и отвратен изпита страх, непреодолим, унизителен. Навлажниха му се дланите, гърбът му плувна в пот. Заради такава нелепост ще остане тук, пощата ще замине, а той ще остане. Няма да мръдне от тая дупка. И не се знае колко време. Да отиде в комендатурата е не само безсмислено, но и опасно. В най-добрия случай ще кажат: „Имате паспорт, можете да заминавате, закъдето искате, сам се оправяйте.“ В най-лошия — ще го задържат, за да го проучат, ще се обадят на Алфьоров, а току-виж и в Красноярск.

Алфьоров имаше желание да го избави от сложнотии и изненади, свързани с получаването на паспорта в непознат град, но не предвиди, че тук, в тайгата, от Иркутск до Красноярск, от Ангара до големия Сибирски път, за хората, освободени от заточение или придвижващи се от едно място на заточение до друго, съществува само един документ — разрешително за пътуване. И без този документ всеки интерниран е беглец. А никой не иска да носи отговорност за един беглец. Ще го закараш донякъде и за тази работа ще ти припишат помагачество, демек, помагал си за бягството.

Май не биваше да напомня на Нил Лаврентиевич за себе си. Ако не беше му се обадил, той нямаше и да предположи, че е интерниран — пътува си човекът, може да е в командировка, може да е някакъв пълномощник.

Не, Нил Лаврентиевич нямаше да си помисли така, веднага щеше да се сети с кого си има работа, окото му е набито, и командированите, и пълномощниците не се молят така на пощальоните да ги вземат. Всичко е схванал, мизерникът, и не иска да се забърква.

Засрамен от молитвените нотки в гласа си, от унизеното си положение, Саша жално продума:

— Мигар ще ме оставите тук? Нил Лаврентиевич!

Нил Лаврентиевич завърза някакъв чувал, изправи се, погледна Саша, извърна се. Но в същата секунда едва забележимо врътна очи към момичето зад преградката.

Саша схвана намека, отиде до преградката, подаде си паспорта.

— Девойче, може ли да пътувам с пощата до Тайшет?

Момичето повъртя в ръце паспорта на Саша, върна му го.

— Уговорете се с Нил Лаврентиевич. Нил Лаврентиевич, можете ли да вземете с вас пътник?

— Абе шейната е претоварена — промърмори Нил Лаврентиевич.

— Аз ще вървя пеша — каза Саша, — в шейната ще си хвърля само куфара, той е лек.

— Моята работа е да изпълнявам — изломоти Нил Лаврентиевич, ако трябва, ще го карам, ако трябва, ще върви.

Изпечен хитрец! Явно само това му е трябвало. Ей на, всички видяха, взел е този пътник не тайно, а пред хора, не самоволно, а с разрешение, и който трябваше, му провери паспорта, провери го пак пред хора, и документът излезе правилен, пътникът си е с паспорт, значи може да пътува, закъдето иска.

И когато проблемът се разреши, Саша още повече се засрами от слабостта си. От какво се беше изплашил? В краен случай щеше да зареже куфара тук и да тръгне след шейната. От пътя нямаше как да го прогонят.

В тази минута Саша не помисли, че без куфар пък съвсем щеше да прилича на беглец.

 

 

Потеглиха в обоз: три шейни, сред тях и солидната шейна на Нил Лаврентиевич с пощата. В първата шейна седеше с децата си спътницата на Саша от Кежма. Не поздрави Саша, не го погледна, пък и никого другиго не поглеждаше, с никого не разговаряше.

Тайшетският път е доста широк, използува се често и е утъпкан, пътуването по него е много по-леко, отколкото по брега на Ангара… Сега беше и по-весело — в голяма компания, макар и от непознати хора, с различни цели.

Нил Лаврентиевич често присядаше в края на шейната, види се, товарът не беше чак толкова тежък, но нито веднъж не разреши това на Саша.

Преди три години, не през зимата, а през пролетта, не по този път, а по друг, Саша бе пристигнал на Ангара. Кой остана от онази група? Карцев умря, Соловейчик сигурно се е затрил в тайгата. Володя Квачадзе бе изпратен в Красноярск за нова присъда, Ивашкин или се е „оангарил“, или пак е попаднал в тази месомелачка, пък може и да са го пуснали. Впрочем по член петдесет и осми не пускат толкова лесно. Но него нали го пуснаха!

Защо именно той има този късмет? Защо именно той се изтръгна от този адски и безнадежден кръг? Алфьоров? Но ако не е бивало да го пускат, възможно ли е Алфьоров да е направил това на своя глава? Би ли поел той такава отговорност? Едва ли! Тогава? Случайност? Не, при тях, в техните работи няма случайности. Нечия намеса? Будягин? Марк? Не, те не съумяха да му помогнат тогава, камо ли пък да са му помогнали сега.

Значи все пак Алфьоров?! Изглежда, че е той. Ако не беше Алфьоров, край и със Саша, както с всички останали. Той бе чувствал благоразположението на Алфьоров през всичките тези три години. Сепараторът — вредителство, няма две мнения. Публична обида спрямо председателя на колхоза — това вече намирисва на терор срещу представител на съветската власт. Дори Зида… Алфьоров знаеше за тяхната връзка, беше длъжен да вземе мерки, най-малкото да го премести в друго село. Не го премести.

Алфьоров е рискувал. И сега отново пое риск! Какво го накара? Симпатия към Саша? Смехория! Алфьоров е кадрови чекист, лишен от всякакви сантименти. Без санкция на краевото управление на НКВД да дадеш документ за излежаване на присъдата на човек, осъден по член петдесет и осми… Че кой ще се реши на това в днешно време?… Вчера Алфьоров го освободи, а утре ще даде нареждане за удължаване на присъдата или пък заповед интернираният Панкратов да бъде закаран в краевото управление. Какво ще прави Алфьоров? Как и с какво ще се оправдае? Но какво се крие зад поведението му? Опозиция спрямо всичко, което се върши в страната? Но тогава трябва да напусне органите. Още повече че Алфьоров е философ, пише книги, сигурно е молил за научна работа, значи не са го пуснали, държат го тук, фактически в заточение, прав бе Всеволод Сергеевич: „Страхувам се, че е, така да се каже, наш бъдещ колега.“ Може би се държи така именно като „бъдещ колега“? Разбира своята обреченост и иска поне последните дни да преживее като човек. Заповедта за Саша се забави, Алфьоров е разбирал, че това е случайност и затова припираше да замине и му уреди паспорта направо в Кежма, за да си няма работа с милицията поне първите свободни шест месеца. И му даде да разбере, че животът му няма да е лек.

Саша разбра, че животът му няма да бъде лек, още в Дворец. Защо пощальонът позна в него заточеника? Сигурно нещо е изписано на лицето му. Може би хората усещат неговата неувереност, вътрешното му напрежение.

Така размишляваше Саша, докато крачеше след обоза по Тайшетския път. В предната шейна пътуваше с децата си мълчаливата му спътничка от Кежма, и старчето, дето я караше, също бе мълчаливо. В средата на обоза върху голяма разградена шейна бе натоварен багажът, покрит с брезент, придружаваха я двама селяни, които също ту присядаха в края, ту вървяха до нея. На втория ден Нил Лаврентиевич върза за тяхната шейна повода на своя кон, а той закрачи отзад и мъжете до него: зад шейната пътят беше свободен, широк, можеха да вървят трима, да разговарят.

От техните разговори Саша научи, че мълчаливата спътничка, настанена в предната шейна, е съпруга на секретаря на Кежемския районен комитет на партията, който бил арестуван направо от едно заседание. „От салона го откарали“ — каза единият селянин. Та ей на, сега жена му пътува с децата си дали за Красноярск, дали за Москва да ходатайства за мъжа си, а може би при някакви роднини в Русия да се скрие, да не би и нея да затворят и да й вземат децата. И както разбра Саша, прибрали не само този секретар на районен комитет, но и други, и не само в техния район, но и в други, и не само секретари на районни комитети, но и много служители от районните комитети и районните изпълкоми и разните други районни учреждения. От Москва пристигнал голям началник, свикал в Красноярск събрание и на самото събрание изредил имената на „тия врагове“. Та значи „тия врагове“ ги вдигнали направо от събранието — и право в Красноярския затвор.

Всичко това се говореше без злоба, но и без съжаление, без злорадство, но и без съчувствие. Значи, така трябва, значи, така е наредил другарят Сталин, такъв е редът, така е тръгнало „сигинка“, това не е никаква тайна, никаква новост, чистят наред. И във вестника пише за врагове, значи всички наоколо са врагове, накъдето и да погледнеш — врагове, вредители, шпионират, разорили са руския народ, а пък селото отдавна го разориха.

Саша отново си спомни как преди три години Нил Лаврентиевич говореше за въдворените тук разкулачени селяни. Макар да се преструваше, че разбира интересите на държавата, явно жалеше нещастните хора, изскубнати от родните места и прокудени неизвестно защо накрай света, обречени на мъки и страдания, съчувстваше на злочестите деца, изоставени в снега, разбираше, че ако и него стигне същата участ, няма от кого да чака защита. Редно е да го защитава, родната съветска власт, но тъкмо тя ще го изскубне от родното място, ще го прогони и ще го захвърли с все дечицата му в снега.

Сега, след три години, Саша не съзираше у Нил Лаврентиевич нищо подобно: нито съчувствие, нито ужас, нито смут, нито състрадание към жената, която пътуваше с децата си в предната шейна, нито към хората, арестувани в Красноярск, за които говореха селяните и които Нил Лаврентиевич познаваше. Откъде тази промяна? Защото тогава бедата бе сполетяла селяни, а сега началство, което именно по онова време бе унищожавало селяните? По-рано затваряха другите, сега тях ги затварят. Каквото търсеха, го намериха, така ли?!

Но Саша не долови злорадство. Къде бе тогава причината за равнодушието?

Пътуваха дълго, почти седмица, спираха в селата и за нощувка, и за обед, тук селата бяха къде-къде по-нагъсто в сравнение с пътя, по който Саша бе докаран под конвой на Ангара. Затова седяха на масата по-дълго и на обяд, и на закуска, не бързаха толкова. Но за арестуваните, за осъдените, за „изскубнатите“ не говореха, макар да знаеха за тях, и колкото повече наближаваха Тайшет, толкова по-често се срещаха арестувани, Саша подочуваше за лагери в Тайшет, за бегълци, които се крият из горите, и пътят ставаше небезопасен, чувстваше се една нервозност. И обозът вече не се състоеше от три шейни, беше се удължил, изпреварваха ги солидни впрягове, теглени от пъргави, сити, не колхозни коне, с хубави хамути, и в тези шейни седяха по един, че и по двама войника и по един цивилен — арестуваният. Конвоирите пропъждаха обоза от пътя, шейните затъваха в снега, а онези профучаваха, кочияшите измъкваха шейните от снега, псуваха подир конвоирите.

 

 

Последната нощувка бе току пред Тайшет. Не целият обоз спря. Някои продължиха за Тайшет — били си оттам, а Нил Лаврентиевич и селяните с багажа, и жената на бившия секретар на районния комитет, и още неколцина нощуваха в най-близкото до Тайшет село, Саша дори не научи името му. Само от разговори разбра, че Тайшет е претоварен с народ, навсякъде било претъпкано.

От селото тръгнаха рано сутринта, вече не в обоз, всеки си пътуваше отделно: до Тайшет имало само 12 километра.

Точно пред Тайшет, там, където от пътя се отделяше по-тесен към гората, двама на коне и с пушки през рамо, а в ръцете с камшици, спряха шейните.

— Иди виж какво искат — каза Нил Лаврентиевич.

Шейните бяха заели цялата ширина на пътя напред. Докато ги заобикаляше, Саша беше принуден да минава през преспи, затъвайки в снега. Защо ги бяха спрели? Търсеха ли някого? Документите ли проверяваха?

Когато стигна до най-предната шейна, Саша разбра причината: насреща им от Тайшет се движеше колона затворници — дълга, черна, безмълвна, по трима души в редица. От двете им страни — конвоири с пушки и кучета.

Колоната приближи кръстовката и спря. Сега затворниците се виждаха добре: с ватирани елеци, окъсани балтони, просто в дрипи, само тук-таме някои обути във валенки, а останалите — в саморъчно ушити високи терлици, в изпокъсани обуща, превързани с върви, в цървули, лицата им изпити, небръснати, мършави, очите гладни, някои с ушанки, други с качулки. Саша не бе виждал нищо подобно в живота си, не би могъл да си представи нищо подобно.

Конвоирите претичваха покрай колоната:

— Сгъсти се! Мамка ви! Мамка ви!… Мамка ви!… Хвани се за ръце! Мамка ви!… Мамка ви!… Мамка ви!…

Колоната се стегна, сгъсти се, уплътни се. Дрезгаво, мрачно лаеха кучетата, конвоирите побутваха хората с приклади. Колоната се стягаше, свиваше се. Горският път беше по-тесен — затова сгъстяваха хората в плътна маса.

Чу се команда, колоната потегли, завивайки към гората.

Саша наброи петдесет и две редици — сто петдесет и шест души.

Колоната подмина. След нея поеха конните милиционери. Пътят се изчисти, движението се възобнови. А Саша стоя, загледан подир затворниците, докато не приближи шейната на Нил Лаврентиевич.