Кейт Мортън
Пазителка на тайните (24)

24

Грийнейкърс, 2011 г.

Сестрите Никълсън (без Дафни, която остана в Лос Анджелис, за да снима рекламен филм за нова телевизионна мрежа, но обеща да хване късен нощен полет за Лондон „веднага, щом могат да се лишат от мен“) откараха Дороти у дома в Грийнейкърс в събота сутринта. Роуз се притесняваше, защото не бе успяла да се свърже с Джери, обаче Айрис — която обичаше да командори — заяви, че вече се е обадила в колежа му, откъдето научила, че той е заминал „по много важна работа“. От канцеларията обещали да му предадат съобщение. Лоръл неволно посегна към телефона си, докато Айрис пишеше съобщението си, завъртя го в дланта си и се запита защо ли още няма новини за доктор Руфъс, но се сдържа и не се обади. Джери действаше посвоему, със свой ритъм, и Лоръл знаеше от опит, че няма да постигне нищо, като звъни на служебния му номер.

Към обяд Дороти беше настанена в стаята си и спеше дълбоко, а бялата й коса беше като ореол около главата й върху тъмночервената възглавница. Сестрите се спогледаха и тихомълком се разбраха да я оставят да спи. Времето се беше прояснило и беше нетипично топло за сезона, затова те излязоха навън, настаниха се на люлката под дървото и хапнаха кифличките, които Айрис беше настояла да приготви сама, пъдеха мухите и се наслаждаваха на вероятно последните топли дни за годината.

Уикендът премина гладко. Настаняваха се до леглото на Дороти, четяха или разговаряха приглушено, по едно време дори поиграха скрабъл (но не задълго — Айрис никога не издържаше цяла игра, без да избухне заради забележителните познания на Роуз относно хитроумни двубуквени думи), но през повечето време просто се редуваха да седят безмълвно до спящата си майка. Добре постъпиха, че доведоха мама у дома, мислеше Лоръл. Мястото на Дороти беше в Грийнейкърс, в тази странна и стара къща с огромно сърце, която тя беше открила по случайност и тутакси беше усетила, че трябва да живее в нея и да я притежава. „Винаги съм мечтала за такава къща — казваше им тя и по лицето й плъзваше широка усмивка, докато влизаха вътре откъм градината. — Известно време мислех, че никога няма да я открия, но накрая всичко се нагласи. Още щом я зърнах, разбрах, че това е къщата.“

Лоръл се питаше дали майка й си е мислела за онзи отдавнашен ден, докато я караха по алеята в петък, дали си е представяла възрастния фермер, който почерпил с чай татко и нея, когато двамата потропали на вратата му през 1947 година, дали си е спомнила птиците, които ги наблюдавали иззад закованата с дъски камина, и младата жена, която била тогава, вкопчила се във втория си шанс, отправила поглед към бъдещето и опитвайки се да избяга от стореното преди. Или пък, докато са лъкатушели по алеята, Дороти си е мислела по-скоро за събитията, разиграли се през онзи летен ден на 1961 година, и за това, че всъщност е невъзможно да избягаш от миналото. Или пък Лоръл просто беше сантиментална и отдаваше кротките и беззвучни сълзи, които майка им пророни на предната седалка в колата на Роуз, на въздействието на старостта и увреденото тяло.

Така или иначе, преместването от болницата видимо я изтощи и Дороти спа почти през целия уикенд, хапна съвсем малко и говори още по-малко. Когато идваше нейният ред да бди до постелята й, Лоръл мислено нареждаше на майка си да се размърда, да отвори изморените си очи и да познае най-голямата си дъщеря, за да възобновят разговора си от предишния ден. Трябваше да разбере какво е отнела майка й на Вивиан Дженкинс — това беше кулминацията на загадката. Хенри през цялото време е бил прав, като е твърдял, че смъртта на съпругата му се дължи на нещо повече от видимите причини, че тя е била мишена на съмнителни изнудвачи. (И то в множествено число, забеляза Лоръл — дали беше просто изказ, или майка й беше действала съвместно с някого?) Възможно ли е да става въпрос за Джими, мъжа, когото беше обичала и изгубила? Затова ли двамата се бяха отчуждили? Налагаше се да почака до понеделник обаче, защото Дороти не говореше. Всъщност, докато наблюдаваше заспалата старица и помръдващите от вятъра пердета, на Лоръл й се струваше, че майка й е минала през някаква невидима врата и е отишла на място, където призраците от миналото вече не могат да я достигнат.

Само веднъж, в малките часове в понеделник сутрин, я връхлетяха ужасиите, които я преследваха през последните седмици. Роузи и Айрис се бяха прибрали да нощуват по домовете си, затова Лоръл се събуди сепнато в тъмното и излезе залитаща в коридора, опипвайки стените за ключа за осветлението. Помисли си за многото нощи, когато майка й е правила същото: събуждала се е от нечий плач в мрака и се е втурвала по коридора да прогонва демоните на дъщеря си, да я гали по косата и да шепне в ухото й: „Тихо, мъничко крилце… ето така, тихо“. Колкото и противоречиви чувства да изпитваше Лоръл към майка си напоследък, бе привилегия да може да направи същото за нея, още повече че самата тя беше напуснала отчаяно дома си, не беше тук, когато баща й почина, и прекара целия си живот, отдадена единствено на себе си и на своето изкуство.

Лоръл се качи в леглото при майка си и прегърна старицата силно, но нежно. Дългата бяла памучна нощница на Дороти беше потна от кошмара, а слабичкото й тяло трепереше.

— Аз бях виновна, Лоръл — каза тя. — Аз бях виновна.

— Шшшт — прошепна Лоръл. — Хайде, стига, всичко е наред.

— Аз съм виновна, че тя умря.

— Знам го, сигурна съм, че е така.

В съзнанието на Лоръл отново изникна Хенри Дженкинс, настойчивите му твърдения, че Вивиан е починала, защото е подмамена да отиде на място, където иначе не би стъпила, от човек, на когото има доверие.

— Стига, мамо, вече всичко е приключило.

Дишането на Дороти се успокои и възвърна бавния си ритъм, а Лоръл се замисли над същността на любовта. Забележително бе, че продължава силно да обича майка си въпреки нещата, които научава за нея. Като че ли грозните постъпки не заличаваха обичта, но разочарованието, ако Лоръл го допуснеше, би я сразило. Разочарование беше успокоителна дума, но срамът и безпомощността й бяха смайващи. Не че Лоръл очакваше съвършенство. Тя не беше дете. И не споделяше сляпата вяра на Джери, че точно защото Дороти Никълсън е тяхна майка, тя ще се окаже чудодейно невинна за всякакви злини. Ни най-малко. Лоръл беше реалистка, тя разбираше, че майка й е човешко същество, поради което, естествено, е правила в живота си и съвсем не непорочни неща, беше мразила и беше допускала незаличими грешки — точно като самата Лоръл. Обаче картината, която Лоръл започваше да рисува на събитията от миналото на Дороти, на онова, което беше видяла майка си да прави…

— Той ме намери.

Лоръл беше потънала в мислите си и тихият глас на майка й я стресна.

— Какво каза, мамо?

— Опитах да се скрия, но той ме намери.

Говореше за Хенри Дженкинс. Изглежда, се приближаваха до случилото се онзи ден през 1961 година.

— Вече го няма, мамо, няма да се върне.

Шепот:

— Аз го убих Лоръл.

Лоръл притаи дъх и после прошепна в отговор:

— Знам.

— Можеш ли да ми простиш, Лоръл?

Лоръл никога не си беше задавала този въпрос, камо ли пък да му отговори. Изправена пред него в този момент, в тъмната тишина на стаята на майка си, успя да каже само:

— Шшшшт, мамо, всичко ще се оправи. Обичам те.

* * *

Няколко часа по-късно, когато слънцето започваше да се издига над върховете на дърветата, Лоръл предаде щафетата на Роуз и се запъти към зеленото мини.

— Пак ли в Лондон? — попита Роуз, която крачеше до нея по алеята.

— Днес в Оксфорд.

— А, Оксфорд — завъртя мънистата си Роуз. — Още проучвания, значи?

— Да.

— Приближаваш ли се до онова, което търсиш?

— Знаеш ли, Роуз, мисля, че да — отговори Лоръл, седнала на шофьорското място и готова да дръпне вратата. Усмихна се, махна с ръка и даде на заден, доволна, че може да избяга, преди Роуз да успее да зададе въпрос, който да я принуди да увърта здравата.

Служителят на рецепцията в читалнята в Британската библиотека в петък изглеждаше доволен от нейната молба да издирят „малко известни мемоари“ и се зарадва още повече, когато тя се зачуди на глас как ли трябва да подходи човек, ако иска да разбере какво се е случило с кореспонденцията на госпожица Кейти Елис след смъртта й. Той се намръщи решително срещу екрана на компютъра си, като от време навреме драскаше нещо в бележника си, а надеждите на Лоръл литваха и рухваха, следвайки движението на веждите му, докато накрая нейното прекомерно внимание не се превърна в пречка и той изтъкна, че търсенето може да отнеме известно време, но той с радост ще продължи, докато тя се занимава с нещо друго. Лоръл схвана намека, излезе навън за една бърза цигара (добре де, три) и малко нервно крачене напред-назад, преди отново да се втурне към читалнята и да провери докъде е стигнал.

Оказа се, че той се справя прекрасно. Плъзна към нея лист хартия с доволната усмивка на изтощен маратонец и оповести:

— Намерих я.

Или поне склада на нейните лични документи. Намираха се в архива на библиотеката на Ню Колидж в Оксфорд, защото Кейти Елис правила там докторантура и документите й били дарени след нейната смърт през септември 1983 година. Имаше и екземпляр от мемоарите й, но Лоръл допускаше, че е много по-вероятно да открие каквото търси сред оригиналните документи.

Лоръл остави зеленото си мини на паркинга в Торнхил и се качи на автобуса за Оксфорд. Шофьорът я упъти да слезе на главната улица, което тя стори, точно срещу Куинс Колидж. Последва упътванията му и тръгна пеша покрай Бодлеанската библиотека, после по Холиуел стрийт и стигна до главния вход на Ню Колидж. Невероятната красота на университета никога нямаше да й омръзне — всеки камък, всяка кула и шпил, устремени към небето, изподрани и разкривени от товара на миналото, обаче днес Лоръл нямаше време да разглежда забележителностите. Пъхнала ръце в джобовете на панталона си и навела глава, за да се предпази от студа, тя крачеше бързо по тревата към библиотеката.

Вътре я посрещна млад мъж с рошава синьо-черна коса. Лоръл обясни коя е и защо идва, като спомена, че библиотекарят от Британската библиотека е звъннал в петък и е уговорил посещението й.

— Да, да — каза младият мъж (чието име, оказа се, е Бен, и който — ентусиазирано, трябва да му се признае — караше едногодишен стаж в библиотеката, преди да започне магистърската си програма по управление на архиви), — лично говорих с него вчера. Искате да прегледате колекцията на наша бивша възпитаничка.

— Документите са на Кейти Елис.

— Точно така. Донесъл съм всичко от кулата с архива.

— Страхотно. Благодаря ви.

— За нищо, готов съм на всичко, само и само да се кача в кулата. — Той се усмихна и се наведе към нея заговорнически. — Нали разбирате, има спираловидно стълбище, до което се стига през врата, скрита в дървената ламперия в салона. Все едно си в Хогуортс.

Разбира се, Лоръл беше чела „Хари Потър“ и подобно на всички останали беше подвластна на очарованието на старите сгради, обаче работното време беше ограничено, личните документи на Кейти Елис бяха на една ръка разстояние и съчетанието от тези два факта събуди у нея паника при мисълта да прекара още дори минутка в разговори за архитектура или литература с Бен. Усмихна се отнесено (Хогуортс?), той реагира със състрадателно разбиране (магъл) и двамата продължиха.

— Сбирката ви очаква в читалнята на архива — осведоми я той. — Лично ще ви заведа. Малко е заплетено и човек може да се обърка, ако идва за пръв път.

Лоръл го последва по каменния коридор, а Бен през цялото време весело бъбреше за историята на Ню Колидж, докато накрая, след многобройни завои, стигнаха до една зала с маси и прозорци, които гледаха към великолепна средновековна стена, обрасла с бръшлян.

— Стигнахме — каза той и спря пред маса, върху която бяха натрупани двайсетина еднакви кашона. — Ще ви бъде ли приятно да работите тук?

— Прекрасно, не се съмнявам.

— Отлично. До кашоните има ръкавици. Моля ви, слагайте ги, докато пипате материалите. Ще бъда ето там, ако ви потрябвам — посочи той купчина документи върху бюрото в далечния ъгъл, — и ще транскрибирам — поясни. Лоръл не попита какво, защото се опасяваше, че той ще й разкаже, така че Бен кимна и се отдалечи.

Лоръл изчака малко, после въздъхна в каменната тишина на библиотеката. Най-сетне остана насаме с писмата на Кейти Елис. Приближи се към бюрото и изщрака кокалчетата на пръстите си — не метафорично, а буквално, така й се стори редно, — после сложи очилата си за четене, надяна белите ръкавици и се зае да търси отговори.

Кашоните бяха еднакви — кафяви, предпазващи от окисляване и с големината на енциклопедия. Бяха надписани и номерирани с код, който Лоръл не проумяваше, но, изглежда, принадлежеше на сложна каталожна система. Зачуди се дали да не помоли Бен да й обясни, обаче се опасяваше, че той ще й поднесе въодушевена лекция по история на управлението на архивите. Кутиите бяха подредени хронологично… Лоръл реши да рискува и да приеме, че всичко ще добие смисъл, щом се заеме с документите.

Отвори капака на първата кутия и намери вътре няколко предпазващи от окисляване плика. В първия имаше двайсетина писма, привързани с бяла лента за твърдо парче картон, малко по-голямо от най-голямото писмо. Лоръл огледа внушителната купчина кутии. Явно Кейти Елис беше водила оживена кореспонденция, но с кого…? Писмата бяха подредени по ред на получаването, но трябваше да има по-добър начин да намери каквото й трябва, а не само чрез проба и грешка.

Лоръл забарабани замислено с пръсти и погледна към масата над ръба на очилата си. Усмихна се, когато забеляза какво е пропуснала — картичката с показалеца, — взе я бързо и плъзна поглед по цялото й съдържание, което, както се и надяваше, беше списък на получателите и подателите на писмата. Лоръл стаи дъх, плъзна пръст по колонката „податели“ и се позадържа най-напред на „дж“ за Дженкинс, а после на „л“ за Лонгмайър и накрая на „в“ за Вивиан.

Нито едно от имената не фигурираше.

Лоръл отново се огледа, този път по-внимателно. Пак нищо. В показалеца не се споменаваха писма от Вивиан Лонгмайър или от Вивиан Дженкинс. Въпреки това Кейти Елис споменаваше за такива писма в откъса от „Родена за учител“, цитиран в биографията на Хенри Дженкинс. Лоръл извади фотокопието, което беше направила в Британската библиотека. Ето, пишеше го черно на бяло: По време на дългото морско пътуване до голяма степен успях да спечеля доверието на Вивиан и установихме помежду си взаимоотношения, които продължиха много години. Кореспондирахме си с писма сърдечно и редовно до нейната трагична и преждевременна смърт по време на Втората световна война…

Лоръл стисна зъби и отново провери показалеца.

Нищо.

Нямаше логика, Кейти Елис твърдеше, че писма има — редовна и сърдечна кореспонденция, водена до края на живота на Вивиан. Тогава къде бяха писмата? Лоръл погледна към приведения гръб на Бен и реши, че не й остава друго.

— Това са всички писма, които сме получили — отговори той, когато тя му обясни. Лоръл му показа редовете от мемоарите, а Бен се намръщи и се съгласи, че е странно, но после лицето му се проясни: — Може да е унищожила писмата, преди да почине. — Той нямаше откъде да знае, че смачква мечтата на Лоръл като сухо листо между пръстите си. — Случва се понякога — продължи младежът, — особено когато хората планират да дарят кореспонденцията си. Вземат мерки сбирката да не съдържа нищо, което не желаят да бъде показвано. Знаете ли дали има причина, поради която тя би желала това?

Лоръл се замисли. Допускаше, че е възможно. Имаше вероятност писмата на Вивиан да са съдържали нещо, което Кейти Елис е смятала за деликатно или уличаващо — божичко, на този етап всичко беше възможно.

— Може ли да се съхраняват другаде? — попита тя.

Бен поклати глава:

— Библиотеката на Ню Колидж е единственият получател на архива на Кейти Елис. Тук е всичко, което е оставила.

На Лоръл й идеше да разхвърля спретнатите кутии из цялата стая и да изнесе истинско представление пред клетия Бен. Да стигне толкова близо и нещо да й попречи на този етап — разочарованието беше съкрушително. Бен се усмихна съчувствено и Лоръл тъкмо се канеше да се замъкне обратно до бюрото си, когато си спомни нещо:

— Дневниците — бързо каза тя.

— Моля?

— Дневниците. Кейти Елис си е водила дневници — споменава за тях в мемоарите. Знаете ли дали те са в сбирката?

— Знам и да, тук са — каза той. — Донесох ви ги.

Той й посочи купчина книги на пода до масата и на Лоръл й идеше да го разцелува. Въздържа се обаче и вместо това седна и измери с поглед първия подвързан с кожа том. Носеше дата 1929 година, когато, спомни си Лоръл, Кейти Елис е придружавала Вивиан Лонгмайър по време на дългото пътуване по море от Австралия до Англия. На първата страница имаше черно-бяла снимка, закрепена с помощта на златисти ъгълчета за документи и вече покрита с петна от старост. Беше портрет на млада жена с дълга пола и строга блуза, косата й — трудно беше да определи човек, но Лоръл имаше чувството, че е рижа — беше сресана на път от едната страна и после накъдрена ситно. Цялата й външност беше скромна и педантично консервативна, обаче очите й грееха решително. Беше вирнала брадичка срещу фотоапарата и не се усмихваше, просто изглеждаше доволна от себе си. Лоръл заключи, че харесва госпожица Кейти Елис, още повече, след като прочете кратката анотация в дъното на страницата: „Като проява на дребна и неблагоразумна суета авторката прилага тук тази снимка, направена в ателие «Хънтър и Лайън» в Брисбън“. Тя се усмихна на леко помпозния тон на Кейти Елис, после притаи дъх, когато срещу погледа й изскочи името „Вивиан“. Насред едно повърхностно описание на кораба — каютите, другите пътници и (това най-подробно) храната, Лоръл прочете следното:

Моята спътница е осемгодишно момиченце, което се казва Вивиан Лонгмайър. Тя е необикновено дете, много озадачаващо. Има приятна външност — тъмна коса, разделена на път по средата и сплетена (от мен) на две плитки на гърба, много големи кафяви очи и плътни устни, тъмночерешови на цвят, които стиска решително и създава впечатление за сприхавост или за сила на характера — тепърва ще определя кое от двете. Тя е горда и волева, личи си по начина, по който вперва тъмните си очи право в моите (а леля й ме заля с всякакви сведения за острия език на детето и за бързите й юмруци), обаче досега не съм видяла никакви доказателства за физическата й сила, нито пък съм я чула да изрича повече от пет думи — остри или някакви други. Със сигурност е непокорна, несъмнено няма добри обноски, но въпреки това по силата на необясними чудатости на човешката природа детето е симпатично. Притежава някаква привлекателност, дори когато просто си седи на палубата и съзерцава морето. Не става дума само за физическа красота, макар че тъмните й черти са много приятни, а по-скоро за дълбоко скрита страна от характера й, която се проявява неволно, и на човек не му остава друго, освен да наблюдава.

Трябва да добавя, че момиченцето е необичайно мълчаливо. Другите деца тичат и лудуват по палубата, а тя се крие и седи почти напълно неподвижна. Неестествено неподвижна, не съм подготвена за такова нещо.

Явно Вивиан Лонгмайър продължаваше да интригува Кейти Елис, защото освен допълнителни коментари за пътуването и бележки относно планове на уроци, които тя смяташе да използва след пристигането си в Англия, текстовете в дневника й от следващите няколко седмици съдържаха подобни сведения. Кейти Елис бе наблюдавала Вивиан от разстояние и се беше намесвала само доколкото е необходимо за съвместното им пътуване, докато накрая, в текст с дата 5 юли 1929 година, озаглавен „Седма седмица“, изглежда, беше осъществила пробив.

Тази сутрин беше горещо и от север духаше лек ветрец. Седяхме на предната палуба след закуска, когато се случи нещо странно. Казах на Вивиан да се върне в каютата и да си донесе тетрадката за упражнения, за да прегледаме няколко урока — преди да отплаваме, обещах на леля й, че Вивиан няма да занемари учението, докато сме в открито море (според мен тя се опасява да не би английският чичо да остане недоволен от интелекта на момичето и да го изпрати обратно в Австралия). Уроците ни са интересна шарада и винаги е едно и също: аз рисувам и показвам в книгата, обяснявам различни принципи, докато мозъкът ми пламне от неизменното търсене на яснота на обяснението, а Вивиан се взира с безизразно отегчение в плодовете на моите усилия.

Въпреки това съм обещала да упорствам. Днес сутринта, и то не за пръв път, Вивиан не направи каквото я помолих. Тя дори не ме поглеждаше в очите и аз се видях принудена да повтарям и да потретвам все по-строго. Въпреки това детето не ми обръщаше внимание, докато накрая (с напиращи в гърлото ми сълзи) я помолих настойчиво да ми обясни защо толкова често се държи така, все едно не ме чува.

Вероятно загубата на контрол трогна детето, защото тогава то въздъхна и ми разкри причината. Погледна ме в очите и ми обясни, че тъй като за нея съм само част от съня й, че съм родена от собственото й въображение, не вижда никакъв смисъл да ме слуша, освен ако не „дърдоря“ (както се изрази тя) за нещо интересно.

Друго дете на нейно място би било заподозряно в арогантност и пернато през ушите, задето дава такъв отговор, обаче Вивиан не е друго дете. Тя не лъже — въпреки охотните критики към племенницата си, леля й призна, че никога няма да чуя устните й да изрекат лъжа („Тази е откровена до степен на грубост“), затова бях заинтригувана. Постарах се да попитам най-небрежно, все едно питам колко е часът, какво има предвид, като твърди, че съм част от съня й. Тя примигна с големите си кафяви очи и отговори: „У дома заспах край потока и още не съм се събудила“. Каза ми, че всичко случило се оттогава — новината за катастрофата на семейството й, изпращането й като нежелан колет в Англия, дългото морско пътуване в компанията само на някаква учителка — е просто част от този дълъг кошмарен сън.

Попитах я защо не се събужда, как е възможно някой да спи толкова дълго време, и тя отговори, че било заради вълшебството на храста. Била заспала под някаква папрат на брега на магическа река (река със светлинки, обясни ми тя, и с тунел, който минава през голямо машинно помещение и води до отсрещната страна на света), затова не се събуждала, както би станало иначе. Тогава я попитах как ще разбере, когато се събуди окончателно, а тя наклони глава, като че ли съм някаква глупачка: „Когато отворя очи и видя, че отново съм си у дома“. Разбира се, стоическото й изражение помръкна.

Лоръл запрелиства дневниците, докато две седмици по-късно Кейти Елис не се върна отново на темата:

Поразучих — деликатно, разбира се — за въпросния сън на Вивиан, защото съм силно заинтригувана от факта, че едно дете избира да асимилира такова травмиращо събитие по този начин. От откъслечните сведения, които тя ми дава, заключавам, че си е измислила призрачна страна, която обитава, тъмно място, в което броди и търси, за да се върне обратно при спящата си същност в „истинския свят“ на брега на реката в Австралия. Сподели, че понякога, аха да се разбуди, си е внушила, че ако стои съвсем неподвижно, успява да надникне от другата страна на воала, че вижда и чува своите близки да се занимават с обичайните неща, без да подозират, че тя е отвъд и ги наблюдава. Сега поне разбирам защо на моменти е абсолютно безмълвна и неподвижна.

Теорията на момичето за бляна й е едно — прекрасно разбирам инстинктивното оттегляне на човек в безопасен въображаем свят. Повече ме тревожи привидната радост на Вивиан от наказанието. Или — ако не е радост, защото не е точно това — нейното примирение, почти облекчение, когато й отправяш укор. Онзи ден станах свидетел на кратък инцидент, при който несправедливо я обвиниха, че е взела шапката на една възрастна дама от горната палуба. Тя не беше извършила провинението, сигурна бях, защото забелязах как отвратителната капела отлетя с бриза и затанцува зад борда. Обаче пред очите ми, докато за миг замълчах изумено, Вивиан доброволно се подложи на наказание и понесе безмилостно гълчане, а когато я заплашиха с бой с каиш, момичето, изглежда, беше готово да се съгласи. Докато я хокаха, в погледа й прочетох едва ли не облекчение. Възвърнах дар словото си, намесих се да прекратя несправедливостта и осведомих всички с възможно най-хладен тон за действителната съдба на шапката, преди да отведа Вивиан на безопасно място. Обаче погледът на момичето ме измъчваше дълго след това. Защо, питах се, защо едно дете доброволно ще приема наказание, още повече за простъпка, която не е извършило?

Няколко страници по-нататък Лоръл намери следното:

Мисля, че отговорих на един от най-натрапливите си въпроси. Понякога чувам Вивиан да крещи насън — епизодите обикновено са кратки и приключват, когато момичето се завърти на другата страна, обаче онази нощ кошмарът достигна кулминацията си и аз скокнах от леглото си да я успокоявам. Тя заговори много бързо, вкопчила се в ръката ми — най-дългото словоизлияние, което съм чувала от нея досега, — и от думите й заключих, че, кой знае защо, смята себе си виновна за гибелта на семейството си. Нелепа мисъл, ако се преценява със здравомислещ критерий, защото, доколкото знам, близките й са загинали при автомобилна катастрофа, докато тя е била на километри от мястото, обаче детството не е период на логика и здравомислие, така че, кой знае как (не мога да не заподозра, че лелята на детето някак е помогнала за това), мисълта се беше загнездила в главата й.

Лоръл вдигна поглед от дневника на Кейти Елис. Бен шумно си събираше нещата и Лоръл погледна разтревожено часовника си. По дяволите! Беше един без десет, а я бяха предупредили, че библиотеката затваря за час по обяд. Лоръл се вкопчваше във всяко споменаване на Вивиан и имаше усещането, че напредва, обаче не разполагаше с време да прочете всичко. Прегледа набързо останалата част от морското пътуване, докато накрая стигна до текст, написан с по-колеблив почерк от предишните — Лоръл установи, че фрагментът е написан, докато Кейти Елис пътувала с влак до Йорк, където трябвало да бъде наета като гувернантка.

Кондукторът идва, затова ще опиша набързо, преди да забравя, странното поведение на детето, когато вчера слязохме в Лондон. Веднага, щом минахме по подвижното мостче и аз започнах да се озъртам, за да се ориентирам накъде да поемем, тя застана на четири крака — нищо, че беше облечена с рокля, която специално бях изпрала за срещата с чичо й — и притисна ухо към земята. Не се смущавам лесно, така че не това нищожно чувство беше причината да се провикна, когато я видях, а по-скоро тревогата ми да не я стъпче тълпата или копитата на един изправен на задните си крака кон.

Не се сдържах и креснах тревожно: „Какво правиш? Изправи се!“.

На което — и надали беше чудно — не получих отговор.

„Какво правиш, дете?“, попитах я.

Тя поклати глава и отговори бързо: „Не го чувам“.

„Какво не чуваш?“, попитах.

„Тракането на превъртащите се колелца.“

Тогава си спомних какво ми беше разказвала за машинното отделение в сърцето на земята, за тунела, който ще я отведе у дома.

„Вече не го чувам.“

Явно започваше да осъзнава безвъзвратността на положението си, защото и тя като мен много години нямаше да види отново родината си, ако изобщо някога се върнеше там, и със сигурност нямаше да я види такава, каквато копнееше. Сърцето ми се късаше заради упоритото мъниче, но не й поднесох думи на безсмислено насърчение, защото е най-добре тя след време сама да се откопчи от фантазиите си. Всъщност не можех да кажа или да сторя нищо друго, освен да я хвана за ръка и внимателно да я поведа към мястото на срещата, уговорена от леля й с английския й чичо. Твърдението на Вивиан ме разтревожи, защото бях наясно какъв смут ще предизвика в сърцето на детето фактът, че предстои моментът да се сбогувам с нея и да я изпратя да поеме по пътя си.

Вероятно нямаше да се притеснявам толкова, ако бях усетила повече сърдечност от страна на чичото. За жалост, не усетих. Новият й настойник е директор на училището Нордстром в Оксфордшър и за него може би донякъде е въпрос на професионална (мъжка?) чест да издигне преграда помежду ни, защото той явно бе твърдо решен да не забелязва присъствието ми, отдели време само да огледа Вивиан, преди да й нареди да тръгват, защото нямали време за губене.

Не, не ми изглеждаше като човек, който ще отвори дома си с топлотата и разбирането, от които се нуждае едно момиченце, чийто живот напоследък е бил изпълнен с огромно страдание.

Писах на австралийската леля, за да изразя опасенията си, но не храня големи надежди тя да се притече на помощ на момиченцето и да настоява за незабавното му връщане. А междувременно обещах на Вивиан да й пиша редовно в Оксфордшър и възнамерявам да удържа на думата си. Ако новият ми пост не ме отведе в другия край на страната, с радост бих взела момичето под крилото си и бих я предпазвала от неприятности. Въпреки здравия си разум и в разрез с най-солидните теории в избраната от мен професия много се привързах към нея. Горещо се надявам, че времето и обстоятелствата — може би намирането на близък приятел наблизо? — ще се съюзят и ще помогнат да зарасне дълбоката рана от скорошните страдания на детето. Възможно е да преувеличавам заради силните емоции и прекалено да се тревожа за бъдещето, да ставам жертва на най-злополучните си фантазии, но се боя, че не е така. Има опасност Вивиан да потъне дълбоко в сигурността на измисления свят, който си е създала, да остане чужда на действителността на човешките същества и така, докато расте, да се превърне в лесна жертва на онези, които биха опитали да се възползват от нея. Човек се пита (вероятно малко подозрително?) какъв е мотивът на чичото да й стане опекун. Дълг? Може би. Обич към децата? Боя се, че не. С нейната красота, която несъмнено ще разцъфти, и с огромното богатство, което, както научих, ще наследи при пълнолетие, се тревожа, че ще притежава неща, които други може да се опитат да й отнемат.

Лоръл се облегна назад и впери невиждащ поглед в средновековната стена пред прозореца. Загриза нокътя на палеца си, докато думите се въртяха отново и отново в главата й: Тревожа се, че ще притежава неща, които други може да се опитат да й отнемат. Вивиан Дженкинс е имала наследство. Това променяше всичко. Тя беше богата жена с характер, който я превръщаше в идеалната жертва на хора, възнамеряващи да се възползват от нея — или поне от това се притесняваше довереницата й.

Лоръл свали очилата си, затвори очи и потри болезнените следи от тях от двете страни на носа си. Пари. Един от най-древните човешки мотиви, нали? Въздъхна. Беше толкова подло, толкова предсказуемо, но би трябвало да е това. Майка й изобщо не приличаше на човек, който иска да притежава повече от това, което има, камо ли да крои как да го отнеме от някой друг, но това беше сега. Десетилетия деляха Дороти Никълсън, каквато я познаваше Лоръл, от гладното младо момиче, което е била някога — осемнайсетгодишната Доли, изгубила семейството си по време на бомбардировка в Ковънтри и принудена да се грижи самичка за себе си във военновременен Лондон.

Съжаленията, които изразяваше майка й сега, приказките й за грешки, за втори шанс и за прошка несъмнено съвпадаха с теорията. Какво повтаряше на Айрис — никой не харесва момиче, което винаги иска повече от другите. Колкото повече размишляваше Лоръл, толкова по-основателно й се струваше. Майка й беше имала нужда от пари, които се е опитала да измъкне от Вивиан Дженкинс, но всичко страшно се беше объркало. Тя отново се зачуди дали и Джими е бил замесен, дали провалът на плана не е бил причина и за провал на връзката им. И каква точно бе ролята на въпросния план за смъртта на Вивиан. Хенри обвиняваше Дороти — тя може и да бе намерила изкупление в новия си живот, обаче скърбящият съпруг на Вивиан не се беше отказал да я търси и накрая я беше намерил. Лоръл със собствените си очи бе видяла случилото се след това.

Бен беше застанал зад нея и се прокашляше тихо, тъй като голямата стрелка на стенния часовник беше подминала точния час. Лоръл се престори, че не го чува, чудейки се какво ли се е объркало в плана на майка й. Дали Вивиан се беше досетила какво се случва и го беше прекратила, или беше нещо друго, нещо по-лошо, заради което замисълът се беше провалил с гръм и трясък? Огледа купчината дневници, търсейки с поглед онези от 1941 година.

— Бих ви оставил тук, наистина бих — каза Бен, — обаче главният архивист е способен да ме обеси с главата надолу — преглътна измъчено той. — Или дори нещо по-лошо.

Проклятие! Мамка му! Сърцето на Лоръл беше натежало, коремът й беше в плен на противен вихър, а сега трябваше да пропилее петдесет и седем минути, докато книгата, вероятно съдържаща нужните й отговори, събира прах тук, в заключената стая.