Кейт Мортън
Пазителка на тайните (23)

23

Лондон, март 1941 г.

Вивиан се блъсна в мъжа, защото не гледаше къде върви. Освен това крачеше много бързо — по навик твърде бързо. Затова се сблъскаха на ъгъла на Фулам Роуд и Сидни стрийт в един студен лондонски ден през март.

— Извинете — каза тя, когато изненадата й се превърна в разкаяние. — Не ви видях.

Той имаше леко зашеметено изражение и отначало тя си помисли, че му е причинила сътресение. Затова поясни:

— Ходя прекалено бързо. Открай време.

„Крачета със скоростта на светлината“, казваше баща й, когато тя беше мъничка и префучаваше през храсталака. Вивиан се отърси от спомена.

— Аз съм виновен — махна с ръка той. — Трудно ме виждат, на практика понякога съм незабележим. Не мога да ви опиша колко е досадно.

Коментарът му я изненада и Вивиан усети как по устните й плъзва учудена усмивка. Беше грешка, защото той наклони глава и се вгледа внимателно в нея, леко присвил тъмните си очи.

— Вече сме се срещали.

— Не — секна усмивката й. — Не мисля.

— Да, сигурен съм.

— Грешите. — Тя кимна като знак, поне се надяваше, за край на въпроса, после каза: — Приятен ден — и продължи по пътя си.

Миговете се нижеха. Вече беше стигнала почти до Кейл стрийт, когато:

— В столовата на женския доброволчески отряд — провикна се той подире й. — Видяхте снимката ми и ми разказахте за болницата на приятеля си.

Тя спря.

— Болницата за деца сираци, нали?

Бузите на Вивиан пламнаха, тя се извърна и забързано се устреми към него.

— Млъкнете — изсъска тя и вдигна пръст към устните си, когато стигна до него. — Веднага млъкнете.

Той се намръщи, видимо объркан, а тя се озърна през неговото рамо, после през своето и го завлече подире си зад пострадала от бомбардировките витрина на магазин, далеч от любопитните погледи на улицата.

— Сигурна съм, че изрично съм ви предупредила да не повтаряте думите ми…

— Значи си спомняте.

— Разбира се, че си спомням. На глупачка ли ви приличам? — Тя стрелна поглед към улицата и изчака някаква жена с пазарска чанта да ги подмине. След това прошепна: — Предупредих ви да не споменавате пред никого за болницата.

— Не мислех, че това включва и самата вас — отвърна й той също с шепот.

Следващото изречение на Вивиан заседна в гърлото й неизречено. Лицето му беше сериозно, но нещо в тона му й подсказа, че сигурно се шегува. Обаче тя не си позволи да го признае видимо, защото така щеше да го насърчи, а никак не й се искаше.

— Е, включва го — отвърна. — Включва и мен.

— Разбирам. Е, вече разбирам. Благодаря, че ми обяснихте. — По устните му заигра тънка усмивка, когато каза: — Определено се надявам да не съм развалил всичко, като съм ви разкрил собствената ви тайна.

Вивиан си даде сметка, че го стиска за китката, и го пусна като опарена, после отстъпи назад сред руините и нагласи косата, която бе паднала над челото й. Рубиненият фуркет, който Хенри й беше подарил за годишнината им, беше красив, но не придържаше стегнато кока й като фиба.

— Вече трябва да вървя — каза тя кратко и без нито дума повече се отдалечи към улицата.

Разбира се, веднага си го спомни. Позна го в мига, в който се блъснаха, когато отстъпи назад, видя лицето му и усети електрическата тръпка от разпознаването да пробяга по тялото й. Все още не можеше да го обясни дори на себе си — съня, който беше сънувала, след като се срещнаха в столовата. Боже, но беше сън, от който дъхът й секваше, когато отекнеше в съзнанието й на следващия ден. Не беше сексуален, беше още по-опияняващ и много по-опасен. Сънят я изпълни с дълбок и необясним копнеж по далечно време и място, с желание, което Вивиан си мислеше, че отдавна е превъзмогнала, с усещането като за липса на починал близък, когато се събуждаш на следващата сутрин и осъзнаваш, че ще трябва да живееш без него. Какво ли не опита, за да прогони от мислите си този сън, хладните му сенки, които отказваха да се разсеят. Не можеше да погледне Хенри в очите на закуска, защото беше сигурна, че той ще разчете погледа й, а вече толкова умело криеше разни неща от него.

— Чакайте малко.

О, боже, пак той, следваше я. Вивиан закрачи по-бързо, вирнала още по-нагоре брадичка. Не искаше той да я настигне — щеше да е най-добре за всички да не го прави. Но все пак. Част от нея — същата онази непредпазлива нейна част, която я движеше като дете и я забърка в толкова много неприятности, онази част, която довеждаше леля й Ейда до отчаяние и която баща й подхранваше, малката скрита част, която не загиваше, каквото и да стовареше съдбата върху й — искаше да узнае какви ще са следващите думи на мъжа от съня й.

Вивиан проклинаше тази своя част. Пресече улицата и тръгна по-енергично по паважа, а обувките потракваха студено. Глупава жена. През онази нощ той беше нахлул в съзнанието й единствено защото мозъкът й по някакъв начин беше подметнал образа му в неосъзнатата бъркотия, от която се появяваха сънищата.

— Чакайте — подвикна той съвсем близо зад нея. — Боже, не се шегувате за бързината! Може би трябва да участвате в олимпийските игри. Шампионка като вас ще повдигне бойния дух на страната, не мислите ли?

Тя усети как едва-едва забавя крачка, когато той я настигна, но отказваше да го погледне, само го чу да казва:

— Съжалявам, че започнахме с недоразумение. Не исках да ви дразня преди малко, просто се зарадвах, че се срещаме така.

— Така ли? И защо? — погледна го тя.

Той спря и нещо в сериозното му изражение накара и нея да спре. Тя се озърна нагоре-надолу по улицата, провери дали не я следи някой, а той каза:

— Не се тревожете, просто… откакто се срещнахме, си мисля много за Нела… за момиченцето от снимката.

— Знам коя е Нела — сряза го Вивиан. — Видях я тази седмица.

— Значи все още е в болницата?

— Там е.

Вивиан забеляза, че лаконичността й го сепна — това добре, — но после той се усмихна, вероятно за да я предразположи.

— Вижте, просто искам да я посетя, това е. Не исках да ни притеснявам и обещавам да не ви се пречкам. Ако ме заведете някой път, ще съм ви много признателен.

Вивиан съзнаваше, че трябва да откаже. Последното, от което имаше нужда — или което искаше, — беше човек като него да се мъкне с нея, когато ходи в болницата на д-р Томалин. Цялата работа и бездруго си беше опасна, Хенри вече ставаше подозрителен. Обаче непознатият я гледаше толкова настойчиво и, по дяволите, лицето му излъчваше светлина и доброта… надежда, че се върна онова усещане, искрящият копнеж от съня.

— Моля ви? — вдигна той ръка към нея, а насън тя я поемаше.

— Трябва да вървите в крак с мен — остро каза тя. — И ще го направим само веднъж.

— Моля? Сега ли? Натам ли сте тръгнали?

— Да. И освен това закъснявам. — Тя не каза „заради вас“, но се надяваше да го е намекнала. — Аз имам… уговорка.

— Няма да ви се пречкам. Обещавам.

Не смяташе да го окуражава, но по усмивката му отсъди, че го е направила.

— Днес ще ви заведа, но после трябва да изчезнете — заяви му тя.

— Нали знаете, че всъщност не съм невидим?

Тя не се усмихна.

— Връщате се там, откъдето идвате, и забравяте какво ви казах онази вечер в столовата.

— Давам ви дума — протегна той ръка, за да стисне нейната. — Казвам се…

— Не — побърза да го прекъсне тя и по изражението му отсъди, че го е изненадала. — Никакви имена. Приятелите се представят един на друг, а ние не сме такива.

Той примигна и кимна.

Думите й прозвучаха студено — и толкова по-добре, вече се бе държала доста глупаво.

— И още нещо — додаде Вивиан, — след като ви заведа да видите Нела, се надявам повече никога да не се срещаме.

* * *

Джими не се шегуваше, не изцяло — Вивиан Дженкинс крачеше като човек, на чийто гръб е нарисувана мишена. Още по-точно, като човек, който се старае винаги да е две крачки по-напред от другия, когото неохотно е допуснала да я придружи на среща с любовника й. Налагаше се той да подтичва, за да е в крак с нея, докато Вивиан бързо прекосяваше лабиринта от крайречни улички, така че беше невъзможно в същото време и да подеме разговор с нея. И по-хубаво: колкото по-малко неща си кажеха, толкова по-добре. Както самата тя каза, не бяха приятели, нито щяха да станат. Добре, че тя го изрече — своевременно предупреждение за Джими, който обикновено се сближаваше с повечето хора, че всъщност не желае да опознава Вивиан Дженкинс повече, отколкото тя иска да опознае него.

Накрая се съгласи с плана на Доли отчасти защото тя му беше обещала никой да не пострада.

— Не разбираш ли колко е просто? — убеждаваше го тя и стискаше ръката му силно в „Лайънс Корнър Хаус“ до Марбъл Арч. — Срещаш се с нея случайно — или поне така изглежда — и докато се чудите и маете на съвпадението, подмяташ колко ти се иска да посетиш онова момиченце, сирачето, оцеляло след бомбата.

— Нела — каза той, загледан как слънцето пада така, че ръбът на металната маса заблестява.

— Тя ще се съгласи, всеки би се съгласил. Особено като й кажеш колко си покъртен от страданието на детето — което си е вярно, нали, Джими? Ти сам ми каза, че искаш да отидеш и да видиш как е момичето.

Той кимна, като продължаваше да не я поглежда в очите.

— Значи, отиваш с нея, намираш начин да си уговориш още една среща, после се появявам аз и ви снимам, така че да изглеждате… близки. Ще й изпратим писмо — анонимно, разбира се, — в което ще я осведомим с какво разполагам, а после тя с радост ще направи каквото е нужно, за да запази историята в тайна. — Доли угаси цигарата си, като я смачка настървено в пепелника. — Виждаш ли? Толкова е просто, че няма какво да се обърка.

Просто — може би, че няма да се обърка — вероятно, обаче въпреки това не беше редно.

— Това е изнудване, Дол — тихо отбеляза той, а после се извърна и я погледна: — Това си е кражба.

— Не… — настоя Доли, — тя го заслужава след онова, което ми стори, което стори на нас, Джими, да не говорим какво причинява на съпруга си. Пък и Вивиан има купчини с пари, няма дори да усети липсата на незначителната сума, която й искаме.

— Обаче съпругът й, той…

— Никога не се знае, Джими, точно това му е хубавото, всичко е нейно. Къщата, в която живеят на Кампдън Гроув, частните доходи… Бабата на Вивиан й ги е завещала с условието тя да запази контрола и след брака си. Само да беше чул какво казваше лейди Гуендолин по този въпрос — смяташе го за невероятна шега!

Той не отговори и Доли вероятно усети желанието му, защото започна да изпада в паника. Вече се беше ококорила и беше преплела пръсти умолително.

— Не разбира ли? Тя почти нищо няма да усети, а ние ще можем да заживеем заедно като съпруг и съпруга. До края на дните си, Джими.

Той все още не знаеше какво да каже, затова замълча, заигра се с клечка кибрит, докато напрежението помежду им продължаваше да расте, и както ставаше винаги, когато Джими беше притеснен, мислите му започнаха да блуждаят като завъртулки от дим далеч от разглеждания проблем. Джими се замисли за баща си. За стаята, в която живееха двамата, докато намерят нещо по-добро, как старецът седеше до прозореца и наблюдаваше улицата, питайки се дали майката на Джими ще знае къде са сега и дали пък затова не идва, и всяка нощ умоляваше Джими вече да се връщат в предишния си апартамент. Понякога плачеше и сърцето на Джими се късаше, като слушаше стареца да хлипа във възглавницата си и да повтаря отново и отново, без да насочва думите си конкретно към никого, колко му се иска нещата пак да станат каквито са били. Джими се надяваше, когато има деца, да знае точно какво да им каже, за да ги успокои, когато се разплачат, обаче, когато плаче баща ти, е по-трудно. Напоследък толкова много хора ридаеха във възглавниците си — Джими се замисли за всички изгубени души, които беше снимал от началото на войната, останали без нищичко и скърбящи, отчаяни и храбри, после погледна към Дол — тя си запали още една цигара и притеснено запуши, толкова различна от момичето на морския бряг със засмените очи — и си помисли, че вероятно много хора искат като баща му да могат да превъртят времето назад.

Или напред. Клечката се строши между пръстите му. Не можеш да се върнеш назад, това са само мечти, обаче има друг начин да избягаш и той е да превъртиш времето напред. Той си спомни как се чувстваше през седмиците, след като Доли отказа да се омъжи за него, огромната празнота, чернееща напред, самотата, която не му позволяваше да заспи нощем, заслушан в нещастното и несекващо туптене на сърцето си, в хлипащия си баща, и се запита най-сетне дали предложението на Дол е наистина толкова ужасно.

Обикновено Джими би отговорил, че да, ужасно е, защото някога имаше ясна представа за добро и зло, обаче сега, след началото на войната, когато край тях всичко ставаше на пух и прах, е… Джими поклати неуверено глава… нещата вече изглеждаха различно. Той си даде сметка, че на моменти човек рискува, ако се вкопчи в безкомпромисните си схващания.

Долепи идеално едно към друго парченцата от клечката и чу Дол да въздиша до него. Погледна към нея и я видя да се отпуска тежко на кожената седалка и да заравя лице в малките си ръце. И отново забеляза драскотините по дланите й, колко бе отслабнала.

— Извинявай, Джими… просто исках… извинявай. Не биваше да те моля. Просто ми хрумна. Аз само… само исках… — гласът й се беше снижил до шепот, сякаш сама не можеше да понесе да изрече ужасната проста истина. — Тя ме накара да се почувствам като нищожество, Джими.

Доли обичаше да играе роли и никой не умееше толкова убедително като нея да надява кожата на въображаем персонаж, обаче Джими я познаваше добре и в този момент голата й откровеност го разчувства дълбоко. Вивиан Дженкинс беше накарала неговата красива Доли — тя, която беше толкова умна и жизнерадостна, чийто смях му вдъхваше толкова много живот, която можеше да предложи на света толкова много — да се почувства като нищожество. Друго не му трябваше да чуе.

* * *

— Побързайте. — Вивиан Дженкинс беше престанала да крачи и го изчакваше на прага на една тухлена сграда, съвсем еднаква с двете съседни, с изключение на месинговата табелка на вратата: „Д-р М. Томалин, лекар“. Тя погледна изящния часовник от розово злато, който носеше като гривна, и слънцето огря тъмната й коса, когато наклони глава да погледне надолу по улицата зад гърба му.

— Трябва да побързам, господин… — рязко си пое дъх тя, припомняйки си уговорката им. — Е, вие със сигурност трябва да побързате. И бездруго съм закъсняла.

Джими я последва вътре и се озова във вестибюла на някога великолепна къща, който в момента служеше за рецепция. Жена, чиято прошарена коса беше в типичната за времето патриотична и решителна прическа на две завити рула отстрани, вдигна поглед от бюрото със струговани крака.

— Този господин иска да види Нела Браун — съобщи й Вивиан.

Вниманието на жената се насочи към Джими и тя го изгледа кратко и немигащо над очилата си. Той се усмихна, тя — не. Джими усети, че трябва да поднесе още някакво обяснение, че го очакват от него. Той пристъпи към бюрото. Изведнъж се почувства като герой от Дикенсов роман, като момче от ковачницата, което си подръпва перчема, изправено пред величието.

— Познавам Нела — поясни той, — така да се каже. Видях я в нощта, когато загинаха родителите й. Аз съм фотограф. За вестниците. Идвам да й се обадя, да видя как е. — Застави се да млъкне. Погледна към Вивиан с надежда тя да се намеси и да се застъпи за него, обаче тя не го стори.

Някъде тиктакаше часовник, над главите им прелетя самолет и най-накрая медицинската сестра въздъхна бавно и замислено.

— Разбирам — каза тя, все едно здравият разум не й позволява да го пусне. — Фотограф. За вестниците. Как се казвате?

— Джими — отговори той и погледна към Вивиан. Тя извърна очи. — Джими Меткалф. — Можеше да излъже — и сигурно трябваше, — обаче не се сети навреме. Не беше опитен двуличник. — Искам само да видя как е Нела.

Жената го измери с поглед, стиснала устни, после кимна кратко:

— Добре, господин Меткалф, последвайте ме. Но ви предупреждавам, че няма да допусна никакъв хаос в моята болница или сред моите пациенти. При първите признаци за нещо нередно изхвърчате оттук.

Джими й се усмихна признателно. И малко боязливо.

Тя пъхна стола си старателно под бюрото, оправи златното кръстче, което висеше на верижка на шията й, и после, без да поглежда назад, пое към стръмните стълби целеустремено и явно с очакването той да я последва. Джими го стори. Някъде по средата на стълбите си даде сметка, че Вивиан не идва с тях. Обърна се и я видя да стои до някаква врата в далечната стена и да се оправя пред огледалото.

— Няма ли да дойдете? — попита той. Постара се да шепти, но заради формата на помещението и купола на тавана въпросът му отекна силно.

Тя поклати глава.

— Трябва да свърша нещо… да се видя с някого… — Вивиан се изчерви. — Вървете, вървете! Не мога да говоря сега, вече съм закъсняла.

* * *

Джими остана около час и наблюдава как момиченцето танцува степ, после звънна звънец и Нела каза:

— Викат ни за обяд — и той реши, че е време да се сбогува. Нела го хвана за ръка, когато поеха заедно по коридора, а щом стигнаха стълбите, вдигна очи към него: — Ще дойдеш ли да ме видиш пак?

Джими се поколеба — не беше мислил за това предварително, — но когато погледна откритото й сериозно личице, го връхлетя споменът как майка му си тръгва, последван от ослепително ярката светкавица на просветлението за нещо, което бе твърде мимолетно, за да го определи конкретно, но беше свързано с невинността на децата, с доверчивостта им, с това колко малко е нужно, за да пъхнат малката си мека ръчичка в твоята и да допуснат, че няма да ги разочароваш.

— Какво ще кажеш да е след няколко дни? — После тя му се усмихна, махна му с ръка и се отдалечи надолу по коридора към трапезарията, потропвайки в ритъма на степа.

* * *

— Идеално се е получило — отсъди Дол по-късно вечерта, докато й разказваше. Изслуша жадно целия му разказ за срещата и се ококори, когато й спомена за огледалото пред стаята на лекаря и как Вивиан се бе изчервила — виновно, решиха единодушно, — когато разбра, че Джими я е видял да се гласи. („Казах ти, Джими, нали? Тя се среща с лекаря зад гърба на съпруга си.“) Сега Дол се усмихна: — О, Джими, още малко остана!

Джими не беше толкова сигурен. Запали цигара.

— Не знам, Дол. Сложно е… обещах на Вивиан да не ходя повече в болницата…

— Да, но си обещал на Нела да го направиш.

— Значи, разбираш проблема.

— Какъв проблем? Нали няма да нарушиш обещанието си към едно дете? При това сираче.

Разбира се, че нямаше, обаче явно не беше обяснил на Доли достатъчно ясно колко язвителна е Вивиан. Преди да се качи на горния етаж заедно с жената с прошарената коса, той понечи да предложи двамата да се видят после и да се върнат заедно в Кенсингтън, а Вивиан го изгледа така, сякаш идеята я отвращаваше.

— Джими? — отново попита Доли. — Нали няма да разочароваш Нела?

— Не, не — махна той с ръката, в която държеше цигарата. — Ще отида пак. Обаче Вивиан няма да се зарадва. Съвсем ясно ми даде да го разбера.

— Ще я разубедиш. — Доли нежно обхвана лицето му с ръце. — Мисля, че нямаш представа колко те харесват хората, Джими. — Тя приближи лицето си към неговото, така че устните й да докосват ухото му, и прошепна игриво: — Виж само колко аз те харесвам.

Джими се усмихна, но разсеяно, докато тя лекичко го целуваше. Всъщност си представяше неодобрителното изражение на Вивиан Дженкинс, когато го види отново в болницата в разрез с недвусмислените й нареждания. Все още се опитваше да измисли как да й обясни повторната си поява — достатъчно ли беше да каже, че Нела го е помолила да отиде, — когато Доли се облегна назад и каза:

— Това наистина е най-лесният начин.

Джими кимна. Тя имаше право, знаеше го.

— Отиваш при Нела, случайно се натъкваш на Вивиан, уговаряш си време и място за среща, а останалото е моя работа. — Тя наклони глава и му се усмихна — така изглеждаше по-млада. — Лесно, нали?

Джими успя да отвърне със слаба усмивка:

— Лесно, да.

* * *

И наистина беше лесно, само дето Джими не се натъкна на Вивиан. През следващите две седмици ходеше в болницата при всяка възможност, вмъкваше посещенията си при Нела между служебните си ангажименти, между задълженията си към баща си и към Доли. Но макар да видя Вивиан два пъти отдалече, не му се удаде възможност да промени лошото й мнение за себе си и някак да я убеди да се срещнат отново. Първия път тя тъкмо си тръгваше от болницата, когато Джими зави по Хайбъри стрийт. Тя спря на прага, озърна се в двете посоки и вдигна шала си, за да скрие лицето си от всеки, който би могъл да я познае. Той ускори крачка, но когато наближи болницата, вече беше твърде късно и тя се беше отдалечила в обратната посока, свела глава, за да се скрие от любопитни погледи.

Втория път не беше толкова предпазлива. Джими тъкмо пристигна на рецепцията на болницата и чакаше, за да съобщи на Майра (жената с прошарената коса — през изминалите седмици двамата доста се бяха сприятелили), че ще се качи да се види с Нела, когато забеляза, че вратата зад бюрото е открехната. Той надзърна в кабинета на д-р Томалин и там мярна Вивиан, която се смееше тихичко с някого, когото вратата криеше. Пред погледа му една мъжка длан докосна голата й ръка и Джими усети, че коремът му започва да се бунтува.

Искаше му се да си носеше фотоапарата. През вратата не различаваше много, обаче достатъчно ясно виждаше Вивиан: дланта на мъжа върху ръката й, щастливото й изражение…

Точно днес да не си носи фотоапарата — снимката щеше да им свърши чудесна работа. Джими все още се ядосваше вътрешно, когато Майра изникна изневиделица, затвори вратата и го попита как е.

И после най-сетне, на третия понеделник, Джими тъкмо се беше качил по стълбите и поемаше по коридора към стаята на Нела, когато забеляза позната фигура да крачи отпред. Беше Вивиан. Джими се поспря, преструвайки се, че разглежда внимателно кривокракото хлапе с лопата и мотика, изобразено на плаката пред него, агитиращ „Копай за свободата“, и оглеждаше, наострил уши по посока на нейните отдалечаващи се стъпки. След като тя зави, Джими забърза подире й, а сърцето му заби учестено, докато я наблюдаваше от разстояние как напредва. Вивиан стигна до една малка врата, която Джими не беше забелязал досега, и я отвори. Той я последва и изненадано попадна на тясно стълбище, което водеше нагоре. Заизкачва се бързо, но тихо, докато сребриста светлина отпред не му показа вратата, през която тя беше минала. Той стори същото и се озова на етаж от къщата, където таванът беше по-нисък, отколкото долу, и където не приличаше толкова на болница. Чуваше далечните стъпки на Вивиан, обаче не беше сигурен къде точно е отишла, докато не погледна наляво и не видя сянката й да се плъзга по избелелите синьо-златисти тапети. Последва я усмихнат — преследването допадаше на хлапето в него.

Джими имаше усещането, че знае къде отива тя — прокрадваше се към тайната си среща с доктор Томалин в уединеното таванско помещение на старата къща, на скришно място, където на никого няма да му хрумне да ги потърси. Освен на Джими. Той надникна зад ъгъла и видя, че Вивиан е спряла. Този път той си носеше фотоапарата. Много по-добре беше да заснеме истинска компрометираща снимка, отколкото да минава през цялата история с уговарянето на фалшива среща, която може да изглежда злепоставяща, вече проявена на фотографска хартия. Така Вивиан щеше да е виновна в действително прегрешение, а това, кой знае защо, накара Джими да се почувства много по-уверен. Оставаше само проблемът с изпращането на писмото (Изнудване, нали така? Да наричаме нещата с истинските им имена.) и на Джими му беше много трудно да преглътне тази мисъл, макар почти да се беше убедил вътрешно.

Наблюдава я как отваря вратата, а когато тя влезе, той се прокрадна напред и свали капачето на обектива. Запречи вратата със стъпало точно преди тя да се затвори, и се приготви да снима.

Обаче онова, което видя през обектива, го накара незабавно да прибере фотоапарата.