Нанси Фишер
Код „Червено“ (8)

Глава 7

— Добрият лекар си е направил прекрасна обител — отбеляза Рик, когато таксито спря пред внушителната тухлена постройка — къщата на Бил Милър в центъра на града. Златисто сияние се излъчваше от високите арковидни прозорци. Искрящи светлинни гирлянди обсипваха миниатюрните дръвчета във вътрешния двор и огромния венец, окачен върху парапета от ковано желязо, увенчаващ балкона над тежката дъбова врата.

— Предполагам, че може да си го позволи — отвърна Луси с усмивка. — Казвали са ми, че коледните увеселения на доктор Бил са легендарни.

Рик стисна ръката й, помагайки и да излезе от таксито.

— Тази рокля е истинско бижу!

— Така ти се струва, защото ме виждаш все в бяла престилка или джинси — подразни го Луси. Но всъщност беше подбрала грижливо скъпата черна вечерна рокля.

Първата им вечеря преди две седмици беше последвана от втора. След първия следобед на Луси в лабораторията на ОММП излязоха заедно да хапнат хамбургери и да изпият по нещо. После ходиха заедно на кино. Миналата неделя отпрашиха с колата на обяд в малък мотел в Кънектикът и разгледаха задрямалия под снежните пресни провинциален пейзаж. Затова изглеждаше съвсем естествено, когато Рик предложи да отидат заедно на прочутото Коледно увеселение, организирано от доктор Бил.

Луси намираше Рик за все по-привлекателен — интелигентен, забавен, внимателен и — трябваше да си признае — секси. Ала бе решила да каже сбогом на кратките наситени с жарки страсти връзки. Беше се зарекла този път всичко да се развива бавно и за щастие Рик изглежда желаеше точно същото.

Посрещна ги смях и музика. Двамата влязоха в просторното мраморно фоайе. Един от многото икономи взе палтата им и посочи накъде да вървят — трябваше да минат край широко стълбище с прекрасен парапет, украсен със свежи цветя, за да стигнат до центъра на къщата.

Двете зали за приеми бяха обединени в обширно, обзаведено с удобни мебели пространство. В двете камини пламтяха огньове. Край двете срещуположни стени имаше маси с храна и напитки, а в един от ъглите джазов оркестър от петима музиканти свиреше последните хитове. Хората танцуваха и бъбреха, хранеха се, пиеха, възхищаваха се на произведенията на изкуството, окачени по стените или артистично подредени в стъклени шкафове. Сервитьорите се стрелкаха с подносите шампанско. Луси и Рик си взеха по една чаша, докато търсеха сред гостите стоя домакин. Луси махна с ръка към Алиша, секретарката на Бил, докато си проправяха път в залата.

— Познаваш ли всички тези хора? — попита Рик.

Тя поклати глава. Част от лицата й бяха познати от кабинетите и лабораториите на ОММП, ала повечето виждаше за пръв път.

— Мисля, че той смесва бизнеса с удоволствието — отбеляза Луси.

— Или по-скоро бизнеса с друг бизнес. — Луси погледна учудено. — И медицинските му сътрудници, и спонсорите му сигурно са тук — обясни й Рик. — Това не са просто приятели и хора, работещи за ОММП. Хей, Енрике — Рик спря да поздрави един от колегите си. Изведнъж усмивката на Луси замръзна. Изправен зад Енрике, подобният на мъртвец доктор Андерс се бе обърнал към нея и я гледаше с неприязън. „Е, добре — помисли си Луси. — Не е възможно всички да ме харесват.“ Тя се усмихна лъчезарно в неговата посока, после му обърна гръб, преструвайки се, че изучава голямата пъстра рисунка на стената.

— Допадат ли ти подобни неща? — попита Рик, приключил кратката размяна на любезности с Енрике.

— Всъщност не са съвсем по вкуса ми. Долавям красотата в тях, но ми се струва прекалено…

— Сурово? Излъчването е прекалено силно, нали? — Бил Милър беше застанал зад тях. — Понякога въздействието на примитивното изкуство е точно такова. То влияе на първичните ни инстинкти, прастарите ни радости и страхове.

— Предполагам, че тъкмо затова се нарича примитивно — вметна Рик.

— Не е затова — обясни Бил любезно. — „Примитивно“ във фразата „примитивно изкуство“ означава липса на обучение по отношение на техниката. Луси… — Бил протегна ръка към дланта й, — така се радвам, че дойде! — после се обърна към Рик с объркан, но все пак дружелюбен израз.

— Ричард Холандър — представи се Рик и протегна ръка. — От лабораторията на ОММП.

— Да, разбира се. Моля, простете ми — Бил се обърна към висока ослепително красива жена в дръзко изрязана рокля без гръб. — Скъпа, това е доктор Луси Неш, доброволка, работеща за ОММП, и Ричард Холандър, един от изследователите в нашия екип. — Бил Милър обви с ръка на собственик голия кръст на дамата. — Позволете ми да ви представя Рене, графиня де Палма.

— Графиньо — Рик протегна ръка, взе дланта й и я целуна. Луси си помисли, че я задържа секунда по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Моля, наричайте ме Рене, господин?… — Акцентът й беше мек и плавен.

— Холандър. Ричард. Рик.

— Рик — графинята му подари ленива, твърде дръзка усмивка, после се наведе към Луси, накланяйки мургавата си глава. Скъпият й парфюм изпълни пространството между тях. — Луси Неш. Приятно ми е. — Погледът й пробяга по роклята на Луси, след това лицето й отново изобрази ленива усмивка. Луси изпита необяснимо неудобство.

— Може би сте пристигнали в Ню Йорк на посещение, графиньо? — попита Рик.

— Наричайте ме Рене — усмивката на графинята стана още по-широка, разкривайки малки остри бели зъби. — Не, аз живея тук. Е, толкова, колкото живея и навсякъде другаде по света.

— Тук в Ню Йорк — побърза да обясни Бил, — графинята има апартамент в Сътън. Притежава и вила в Амалфи, на юг от Неапол.

— Както и апартамент в Мейфеър — добави Рене, — макар че напоследък посещавам Лондон съвсем рядко. Там е толкова мрачно.

— Графинята е един от основните спонсори на ОММП — обяви гордо Бил.

— Бих желала да помагам на по-малко щастливите от нас — заяви графинята.

— Много, много похвално! — Луси долови нещо в тона на Рик, което я накара да хвърли бърз поглед към него, ала лицето му изразяваше истинско възхищение. — Семейството ви от Неапол ли е?

— Не, от Вила роса. Съпругът ми, граф Де Палма, живее в Неапол.

— Ужасен човек — довери им Бил с мрачен глас. — Просто не мога да повярвам, че ти се омъжи за него.

— Бях много млада — усмивката на Рене стана пленителна. — А той — много богат! — „Поне е честна“ — помисли си Луси. — Живеем разделени от много години — продължи графинята. — Той не означава нищо за мен — тя направи пренебрежителен жест с ръка и огромните й пръстени проблеснаха. — А, вие сте изпили шампанското си! Трябва да си вземат още, нали, Бил? И обезателно да похапнат нещо!

— Точно така.

— А ти самият трябва да потанцуваш! — Погледът на графинята се задържа върху Рик. — Дошли сме на увеселение. Всички трябва да танцуваме. — Зад тях двойките се въртяха на дансинга, покрит с блестящ паркет.

— Да, ние ще танцуваме — заяви Бил, вземайки ръката на Рене. — Моля, извинете ни.

За миг Луси остана неподвижна, вгледана в жената, след това се обърна към Рик.

— Интересен обект, нали?

— Да, предполагам, че е така… — Оркестърът подхвана модерна мелодия и нивото на децибелите се увеличи значително. — Какво ще кажеш да похапнем? Умирам от глад.

 

 

Едва си пробиха път сред множеството, ала най-сетне се озоваха близо до масите, разположени пред големите френски прозорци. Градината отвън беше ефектно осветена.

— През лятото тук сигурно е прекрасно — предположи Рик, преди да съсредоточи вниманието си върху пиршеството, разкрило се пред очите им.

— Пушената сьомга наистина е нещо удивително — отбеляза Луси, протягайки ръка към вилицата за сервиране. — Докарали са я със самолети от Шотландия специално за случая. Да ти сервирам ли?

— Да, ако обичаш — и той протегна чинията си към нея. Луси сервира първо на него, след това на себе си. Когато вдигна глава от масата, забеляза, че придружителят й наблюдава дансинга. Надзъртайки в същата посока, Луси видя, че Рене се е обърнала към тях и си разменят погледи с Рик. Всъщност дали наистина се случи точно това? Секунда по-късно Рене им обърна гръб, а Рик пое чинията си, бъбрейки възбудено, като междувременно взе и за двамата филии ечемичен хляб и пикантна салата, след което я заведе към току-що освободеното канапе.

Докато се хранеха, Луси се улови, че често поглежда към дансинга. Като оставим настрана очебийния интерес на графинята към Рик, в тази жена имаше нещо обезпокоително.

Рик, тълкувайки погрешно погледа й, остави чинията си на една масичка и предложи:

— Да потанцуваме?

Рене и Бил тъкмо напускаха малкия дансинг, когато Луси се отпусна в обятията на Рик. Той беше добър танцьор и телата им си подхождаха. Холандър беше съвсем близо до нея. Луси чувстваше силата на ръцете и раменете му, плоските мускули на корема му. Когато песента свърши, двамата останаха за миг притиснати един до друг, изпълнени с нежелание да се разделят. Най-сетне се отлепиха, ала очите им продължаваха да се търсят. Луси почувства как силата на погледа му пронизва тялото й. Онова, което й се бе сторило, че вижда между Рик и графинята, очевидно беше плод на въображението й.

— Може ли? — Бил Милър стоеше пред Луси, протегнал към нея ръка, и се усмихваше.

„По дяволите!“ — помисли си тя. Ала не можеше учтиво да му откаже. Погледна към Рик и удовлетворена забеляза, че той изглеждаше също толкова разочарован, колкото нея. Едва тогава се обърна към Бил и се усмихна:

— С удоволствие.

— А пък аз ще ви разведа из къщата — предложи Рене на Рик, подарявайки му ленивата си усмивка, и го хвана за ръката.

— Защо не потанцуваме? — бързо й отговори Рик. Върху лицето й се изписа разочарование, но го последва на дансинга. Беше по-висока от него. Луси с радост забеляза, че Рик танцува с графинята далеч по-официално, отколкото с нея.

— Невероятно парти — обърна се тя към Бил, докато двамата се носеха в ритъма на бавен фокстрот. — Нямах никаква представа, че колекционирате произведения на изкуството.

— Това ми е хоби от много години. Рисунката от Хаити, на която се възхищаваше, беше една от първите, показани у нас. Тя постави началото на манията по примитивното изкуство. Трябва да разгледаш рисунките от храмовете в Цейлон, сега — Шри Ланка. Те са в кабинета ми.

— Повечето колекционери подбират определен период или страна и се придържат към тях.

— Така е. Ала избраният от мен „период“ е по-скоро състояние на ума, отколкото определено време или място. Възхищавам се на майсторството, необременявано от определени школи. Търся инстинктивната реакция на примитивния художник. Вълнувам се от артистичната чистота, неповлияна от философията на западната цивилизация.

— Днес е трудно да се намери култура, недокосната от западната цивилизация — отбеляза Луси.

— За жалост, така е. Затова и най-ценните ми експонати са твърде стари. Тези двете рисунки тук — той ги посочи с брадичка, — са интересни образци на изкуството от Предколумбовата епоха. Притежавам няколко асирийски амулета…

— Не е ли малко рисковано да съхранявате подобни неща тук?

Бил се усмихна.

— Мерките за сигурност са изключителни, уверявам те. Най-редките експонати са дадени под наем в музеите. Нека те се грижат за безопасността им — Милър се засмя. — Това не е любимият ми танц — добави той, когато фокстротът бе заменен от самба, — макар че на Рене и Холандър изглежда им харесва. По-добре да ви покажа някои от картините си.

Оставяйки без внимание опита на Рене да погълне лявото ухо на Рик, Луси последва Бил сред морето от хора и двамата се озоваха пред една от витрините.

— Аз не разбирам много от изкуство — започна плахо тя.

— Не е необходимо — увери я Бил. — Просто позволи на експонатите да разговарят с теб. — Двамата се вгледаха в колекцията от малки статуи зад стъклото — някои бяха каменни, други — от дърво. — Фигури, символизиращи плодородието, се срещат почти във всяка една от примитивните култури…

— Х-м-м… Доктор Милър? Съжалявам, че ви прекъсвам — извини се сервитьорът, — ала ви търсят по телефона. Междуградски разговор. Икономът отговорил на обаждането от кухнята. Казва, че е важно.

— Моля за извинение — обърна се Бил към Луси и разпореди: — Донесете на дамата шампанско, ако обичате!

Луси проследи с поглед как Бил си проправя път сред гостите и отново се съсредоточи върху статуите. „Позволи на предметите да разговарят с теб“ — беше казал доктор Милър. Дали наистина можеше да разбере какво й казват? Тя се наведе, за да ги огледа по-отблизо. Наистина бяха красиви, само че мъничко по-дебели, отколкото би трябвало. Това не беше по вкуса й, ала оценяваше артистичността на изработката. В музея под тях би имало обяснителна бележка. Луси се наведе по-близо до витрината. Колумбия… Бразилия… Перу… Дали отново си въобразяваше, или наистина имаше слаба прилика между тези статуи и двете фигури, които стояха в апартамента й? Изработката тук бе далеч по-фина, по-прецизна. И все пак…

„Онова, което ми казват — помисли си Луси, — е, че вероятно преценката ми за стойността на фигурите в куфара на Жан-Пиер е погрешна…“

— Прекалено крещящи за вкуса ми — подхвана Рик, приближавайки към нея.

— И за моя — отсече Луси и се изправи. — Ала бих се наслаждавала на импресионистите по всяко време.

— Имах предвид нашата италианска приятелка.

— Тя е много красива, нали?

— Да, ако човек харесва такъв тип жени — Рик обви ръка около раменете й. — Лично аз предпочитам този тип.

Луси се усмихна.

— Кой би си помислил, че Бил има такъв екзотичен вкус по отношение на жените?

— Кой би помислил, че вкусът му по отношение на изкуството е толкова екзотичен?

— Кой би си помислил, че вкусът му по отношение на шампанското е толкова изискан? — попита Луси, когато към тях се приближи сервитьор с дузина пълни чаши. — За Бил Милър!

— Да е жив и здрав още дълги години!

След шампанското двамата отново танцуваха. После се върнаха при масите с храната. Хората тук бяха понамалели.

— Холандър. Доктор Неш — Карл Андерс се приближи към Рик и Луси, стиснал чаша, в която искреше кехлибарена течност.

— Добър вечер, Карл — поздрави го Рик. — Страхотен купон!

— Нали? — Карл леко се препъна, пристъпвайки към тях. — Доктор Неш, дали бихте могли да ни извините за момент? Разбирам, че е проява на лош вкус човек да обсъжда работата си на подобно парти, но проблемът не търпи отлагане и…

— Не мисля, че… — подхвана Рик.

— Ще ни отнеме не повече от минута — настоя Карл, заваляйки леко думите.

— Разбира се, Карл — бързо каза Луси и се отдръпна встрани. Вече зад гърба му, тя се ококори на Рик, който вдигна едва доловимо рамене. Карл сложи ръка върху рамото му и заговори. Луси забеляза как Холандър потрепва от дъха на алкохол.

Доктор Неш си запробива път сред гостите, спирайки тук-там да размени някоя дума с малцината свои познати, разговаря дори с няколко, които въобще не познаваше, докато накрая се озова пред бара и смени празната си чаша с пълна. „Какво толкова, по дяволите — рече си тя. — Та нали това е Коледно увеселение!“

— А къде е онзи ваш ужасно привлекателен кавалер? — попита я мек глас с италиански акцент. — Барман, Перие с лимонов сок, моля.

— Боя се, че разговаря по служебни въпроси — отговори Луси на Рене. — Обсъждат нещо с Карл Андерс. Познавате ли Карл?

— Запознавали са ни преди време — погледът на Рене затърси някого в обширното помещение. — А, ето го. Но той е сам! — Луси се обърна. Андерс, наистина останал без компания, си пробиваше път сред хората, приближавайки към тях.

Луси сви рамене.

— Сигурно са приключили — тя отпи глътка вино и се запита къде ли е отишъл Рик.

— Обичате ли шампанско? — попита Рене, навеждайки се към бара. — Аз го ненавиждам. Тези мехурчета… Прекалено са сладникави. Но обожавам скоч.

— И Перие — изтъкна Луси.

— Да, но не в комбинация — графинята се усмихна. — Някои неща се комбинират добре, други — не. Съгласна ли сте с мен? — „Така ли?“ — помисли си Луси, но кимна. — Имате прекрасна кожа — отбеляза Рене и прокара съвсем леко пръсти по ръката на Луси. — И толкова красива огърлица камео — пръстите й леко докоснаха украшението.

— Благодаря ви — каза Луси и отстъпи назад. — Моля, извинете ме. Трябва да… — тя хвърли бърз поглед наоколо. Трябваше да се престори, че е необходимо незабавно да разговаря с някого.

— Видели сте някого, с когото трябва да разговаряте — подсказа й графинята развеселена. — Разбирам. Ще се видим по-късно. — Луси побърза да потъне в човешкото множество, а Рене я проследи с поглед и върху порцелановото й лице трепна едва доловима усмивка.

Озовала се почти в центъра на залата, Луси усети, че нечия ръка се отпуска върху рамото й.

— Доктор Неш! — Тя се обърна и се изправи лице срещу лице с леко зачервения Карл Андерс. — Мога ли да поговоря с вас, моля? — Дъхът му опари неприятно лицето й. „Достатъчно постоях на това увеселение“ — реши Луси. — Трябва да се извиня — продължи Карл, — че бях настроен така отрицателно спрямо… хмм… спрямо идването ви на работа в ОММП. Боя се, че проявявам… х-х-м… известен консерватизъм по отношение на жените в науката. — „Добре дошъл в деветнадесети век“ — помисли си Луси. — Ала през последните седмици аз ви опознах и започнах… хмм… да ви уважавам. Искам да знаете, че наистина ви посрещам с „добре дошли“ — и той описа широк замах с ръката, в която държеше чашата си, напръсквайки гостите наоколо.

— Благодаря ви, Карл! — „Но дали все още ще ме обичаш, когато изтрезнееш?“

— Ричард ми разказа за вашите умения и за предаността ви към работата.

„Значи Рик“ — помисли си тя. Не беше сигурна дали това я удовлетворява, или по-скоро я дразни.

— Много ви благодаря — повтори Луси. — А сега… Сега трябва да поговоря… О, Алиша!

— Разбира се. Аз само…

— Да, да. Много мило от ваша страна. Ще се видим следващата седмица — Луси бързо се отдалечи, оставяйки почти пълната си чаша на някаква малка масичка. Виното започваше да й действа, затова се насочи към изхода, търсейки тоалетна.

Тази във фоайето беше заета и един от служителите я насочи към къс коридор, водещ до кабинет с отделна тоалетна. До слуха на Луси обаче долетяха гласове, идващи зад плътно затворената врата на кабинета. Върна се във фоайето. Тоалетната беше все още заета. Пикочният й мехур не можеше повече да чака, затова се изкачи по широкото стълбище, застлано с дебел килим, търсейки изход от положението. Притъмнелият втори етаж на къщата не отстъпваше по великолепие на първия, ала доктор Неш почти не спря да огледа потъналата в сенки спалня. Насочи се направо към тоалетната.

Чувствайки се като човек, незаконно промъкнал се в чужда собственост, тя затвори вратата след себе си и светна. Всичко беше облицовано със зелен мрамор: стените, пода, ваната с джакузи. Самата тоалетна беше ниска, от жълто-зеленикав порцелан, и при изплакване водата не вдигаше почти никакъв шум. „Дори четката за зъби във вградената поставка е зелена“ — отбеляза развеселено Луси. Ала и четката за зъби, и четката за коса й напомниха, че е нахлула в личното пространство на Бил. „Влизай и изчезвай колкото се може по-бързо.“

След като приключи, Луси изгаси и понечи да отвори вратата, ала рязко я пусна. В спалнята имаше хора.

Долови шумолене на плат. Шепот.

Надникна през пролуката. Очите й бавно привикнаха с полумрака. Успя да различи някаква фигура. По-скоро фигурите бяха две, вплетени една в друга.

— О, толкова е голям — обади се глас, който Луси разпозна. — Ти казваш не, но той казва да.

— Не тук — долетя остър мъжки шепот. Едната от потъналите в мрак фигури се отдръпна рязко. — Не сега. — Беше съвсем невъзможно човек да идентифицира тихия глас на мъжа.

— Никой няма да дойде — промълви Рене и се притисна до него. — Божичко, искам те!

Мъжът изстена, после се отдръпна.

— Недей!

— Искаш да кажеш „Не спирай!“ — отново се разнесе шумолене на плат. — Ето. Докосни ги. Те са луди по теб… — Ала мъжът вече вървеше към вратата, притиснал с длани слабините си. Луси чу как закопчава ципа на панталона си.

— Защо тогава ме проследи дотук — попита Рене. „Нима това беше Бил Милър? Сигурно бе той — височината и фигурата бяха като неговите. А ако Бил не беше последвал Рене?“ Ако италианската дама се беше натъкнала на Луси, нима щеше да опита същата сцена с нея? Луси почувства, че й прилошава.

— Тогава се махай — изрече гневно Рене, отправяйки роклята си. — В края на краищата не беше чак толкова голям. Познавам мъже…

След миг мъжът сграбчи графинята и впи устните си в нейните, опипвайки с ръце цялото й тяло. Тя изкрещя:

— Причиняваш ми болка! Не бъди толкова груб!

— Ти обичаш да бъда груб с теб — прошепна свирепо той. После се отдръпна, притисна раменете й, задържа я за миг неподвижна и я захвърли върху леглото. В следващия миг се озова до вратата и изхвърча навън.

„Излез след Бил! — помоли се безмълвно Луси. — Махни се оттук!“

Графинята се изправи бавно от леглото. Очаквайки ругатни, Луси с изненада чу ниския й, гърлен смях. „Сега непременно ще напусне спалнята“ — помисли тя, наблюдавайки как Рене поправя гънките на роклята си. След това ръцете на италианката се вдигнаха към главата. Явно все още не възнамеряваше да си тръгне. Първо щеше да среши косата си и да се гримира. В банята!

Чувствайки се твърде глупаво, Луси легна на мраморния под и отвори вратата достатъчно, за да изпълзи и да се озове върху килима в спалнята. Плътно до стената, тя внимателно се придвижваше, наблюдавайки движенията на Рене. Успя да се пъхне под леглото точно когато осветлението в банята разпръсна мрака. Провря се под пружината и се показа от другата страна. Вратата към коридора беше на около десет фута от нея — разстояние, което можеше да преодолее с лекота, ако Рене съсредоточеше цялото си внимание върху грима. Надникна над леглото. От този ъгъл не се виждаше нищо в спалнята, което означаваше, че Рене също не можеше да я забележи. Луси се изправи и бързо излезе в коридора. Там изопна роклята си и прокара пръсти през гъстите си къдрици. „Е, преживях истинско удоволствие.“ Вече беше крайно време да си върви у дома.

Когато стигна до началото на стълбището, дочу гласа на Бил Милър.

— Виждала ли си Рене? Пристигна един човек, с когото бих желал да я запозная — зад него стоеше белокос мъж в смокинг.

Луси замръзна.

— О, не, не съм я виждала!

— Ако я срещнеш някъде, би ли й казала, че я търся? — Луси кимна. — Е, наслаждавай се на обстановката! — Бил и белокосият мъж се отдалечиха към бара, а Луси продължи към фоайето. Не че особено я засягаше, но ако мъжът в спалнята не беше Бил Милър, то кой би могъл да бъде…

— Хей, внимавайте! — Луси се огледа. — Съжалявам, но вие просто сама направихте тази бъркотия — каза й някаква непозната жена.

Луси впери поглед към огромното петно от салата с омари върху роклята си и чак тогава забеляза счупената чиния върху мраморния под. „Тъкмо това ми трябваше да завърша достойно вечерта.“

— Ужасно съжалявам!

— Изцапахте се — продължи непознатата. — Защо не опитате да махнете петното с минерална вода. Кухнята е там.

Икономът й донесе малка бутилка с минерална вода и хавлиена кърпа, след което я упъти за тоалетната. Тя, разбира се, беше заета. Доктор Неш понечи да се върне обратно в кухнята, когато вратата се отвори и се появи Рик, очевидно току-що сресал косата си.

— Луси! Ето те и теб!

Погледът му попадна върху петното.

— Сега не мога да те заведа абсолютно никъде — подразни я той и взе кърпата и бутилката от ръцете й. След това я въведе в тоалетната и затвори вратата. — Нека те изчистя аз — коленичи и затърка.

— Благодаря — Луси го погледна с искрена нежност. Клетъчен телефон се обади от вътрешния джоб на сакото му. Не си спомняше да го е поставял там по-рано.

— Къде изчезна? Търсих те навсякъде.

— В тоалетната. Не е необходимо да навлизам в подробности.

— Аз също бях в тоалетната.

— И мислиш, че в къща като тази има само едно подобно помещение? — очите й се смееха. — А нима ти обикновено разговаряш по телефона, докато си в клозета?

— Х-м-м? — измърмори Рик, съсредоточавайки всичките си усилия върху изцапаната рокля. — О, клетъчният телефон… — той го погледна, след това впери очи в Луси. — Андерс искаше да се обадя на една фирма, с която работим, за да проверя нещо от негово име.

— В десет часа през нощта?

— В Япония вече е сутрин. О, не — добави той със смях, — не им се обадих от тоалетната.

— Дори не съм си и помислила подобно нещо — доктор Неш се усмихна. — И все пак смятам, че не е твоя работа да се обаждаш вместо Андерс. Защо му позволяваш да те използва по този начин?

— Не е чак толкова важно. Предполагам, че така Карл подхранва чувството си за власт. Нямам нищо напротив. Ето. Вече всичко е наред — той остави бутилката и хавлиената кърпа на мивката, отвори вратата и угаси осветлението. За част от секундата силуетът му се очерта на фона на ярките светлини във фоайето. Невъзможна мисъл блесна в съзнанието на Луси, но тя незабавно я пропъди. Това беше абсурдно, разбира се. Все пак в залата имаше поне тридесетина мъже с подобна височина и конструкция, в това число и Бил Милър.

— Като заговорихме за нашия общ приятел Андерс — подхвана Луси, когато влязоха във фоайето, — разбрах, че тъкмо ти си причината за твърде несвързаната реч, която произнесе тази вечер. Карл ме уважава, харесва, смята, че жените са солта на земята…

— Е, понякога той се държи като истински глупак. Аз просто му показах правилната посока. Много фино, разбира се. Надявам се, че нямаш нищо напротив.

— Мисля, че да. Но съм твърде изненадана, дето те е послушал.

Рик сви рамене.

— Поради някаква неизвестна за мен причина, този човек ме харесва — Холандър се усмихна на Луси. — Мисля, че моята момчешка непочтителност му допада.

— Синът, който никога не е имал?

— Животът, който никога не е изживял, би било по-вярното предположение — Рик се огледа. — Какво ще кажеш да се измъкнем оттук и да пийнем някъде по едно питие? Или предпочиташ да останем?

— Никак не ми се ще да стоя повече тук. Хайде да намерим нашия домакин и да му пожелаем лека нощ.

Те се придвижиха към центъра на навалицата, където Бил и Рене обсъждаха нещо, и пожелаха приятна вечер на домакините си. Бил леко целуна Луси по бузата и потупа Рик по рамото, ала Рене почти не погледна към тях. Двамата взеха палтата си и излязоха на улицата. Нощта беше студена и свежа.

— Къде отиваме?

— Нека повървим малко пеш.

— Защо се умълча? — попита Рик след няколко пресечки. — Уморена ли си?

— Малко.

— Студено ли ти е?

— Всъщност не.

Рик протегна ръка, прегърна я през кръста и я притегли към себе си.

— Сега стопли ли се?

— Х-м-м.

Тръгнаха по-бавно. Спряха. Рик хвана рамото й и я обърна към себе си. Луси отново почувства силата на погледа му. Бавно я притегли и я целуна — дълга, страстна целувка, която я остави без дъх.

— Искаш ли да се отбиеш в апартамента ми и да изпием някакво хубаво питие? — изрече накрая Рик, притискайки я силно. — Може и кафе.

— Кафето ми звучи примамливо — бавно отвърна Луси. — Но…

— Какво?

— Не ме разбирай погрешно, Рик. Мисля, че трябва да се прибера у дома — тя се поколеба. — Струва ми се, че така ще бъде по-добре.

— Защото работим заедно ли?

— Не, това не пречи. Аз… Просто ми се иска всичко между нас да се развива по-бавно. А това е толкова трудно с теб.

— Приемам го като комплимент — Рик й се усмихна. — Добре, ти ще диктуваш темпото. Такова, каквото го желаеш.

— Мисля, че сега ми се иска да се прибера у дома.

— Така да бъде — той я целуна по носа, освободи я от прегръдката си и се приближи към края на тротоара да спре такси.

Пред блока, където се намираше апартаментът й. Рик отново я целуна нежно.

— Приятни сънища.

Луси се усмихна.

— И на теб!

Холандър проследи с поглед как тя преминава край портиера и изчезва във фоайето. След това се обърна, взе от вътрешния джоб на сакото си клетъчния телефон и заговори тихо над микрофона, крачейки по празната улица.