Нанси Фишер
Код „Червено“ (7)

Глава 6

— Все още не съм убеден, че наистина имаме нужда от нея — изръмжа Карл Андерс.

Бил въздъхна.

— Вече говорим за това няколко пъти. Тя се ползва с отлична репутация в своята област, запозната е с вируса на Перувиа и вече е един от нас.

— Участвала е в една-единствена мисия — отвърна подигравателно Карл.

— Ала твърде важна мисия. — Бил масажира ухото си и отново притисна слушалката към него. Антипатията на Карл към жените беше всеизвестна. Е, в този случай той просто трябваше да я преодолее. — Тя ще работи при теб един или два следобеда седмично — продължи Милър. — След като я опознаеш…

— Ще я обикна, така ли? Съмнявам се — Андерс погледна часовника си. — Вече закъснява с двадесет минути. Блестящо начало!

— Отпусни се, Карл.

— Имам си работа! Къде, по дяволите, е тя?

 

 

„Къде, по дяволите, се намирам?“ — питаше се Луси. След като бе живяла тук няколко години, бе работила в ЦКПИЗ по дисертацията си, а след това прекара в града още осем месеца, доктор Неш бе започнала да смята себе си за истинска нюйоркчанка. Ала в този миг й се струваше, че току-що е слязла в Канзас Сити. Бе взела метрото от центъра. Имаше намерение да продължи с такси. Ала единствените таксита, които зърна, само профучаха край нея. Добре, щеше да повърви пеш. Отправи се на югоизток, осведомявайки се за посоката от неколцина минувачи, повечето от които изглеждаха също объркани. На това място остров Манхатън се стесняваше значително. Много улици бяха дълги само няколко пресечки и за разлика от улиците на север, които бяха номерирани, тук имена от сорта на „Лейт“ или „Ренуик“ не даваха никаква представа за разположението им.

Луси отмина няколко магазина за авточасти, след това няколко склада, пристанищни докове и най-сетне попадна на някаква таксиметрова компания. Един шофьор, очакващ да заредят колата му с гориво, измъкна окъсана карта на района и двамата заедно определиха маршрут, който след четири минути и шест пресечки надолу по улицата ги изведе до фасадата на разнебитена пететажна сграда. Големите старомодни прозорци с матови стъкла гледаха към реката. Нима е това? Сравни адреса, който й бяха дали, с цифрите, изписани върху съвсем обикновената на вид широка стоманена врата. Точно това бе мястото. Доктор Неш бутна вратата. Оказа се затворена. От едната страна имаше метална пластина с копчета за набиране на код; до нея — домофон. Малка видеокамера беше монтирана над вратата. Луси натисна копчето на домофона и обяви, че е пристигнала.

— Добре дошли, доктор Неш — поздрави я мъжки глас. — Моля, качете се на втория етаж. — Заключената врата щракна и се отвори.

Луси се озова в квадратен коридор с висок таван. Тухлените стени бяха боядисани наскоро в блестящо бяло. Подът бе покрит с черни и бели керамични плочки. Единствените мебели бяха празно бюро и стол. Отсреща имаше асансьор, чиято врата току-що се бе плъзнала, откривайки кабината. Луси влезе в нея, изкачи се на втория етаж и тръгна по коридор, подобен на този долу. Двойните стоманени врати бяха отворени, разкривайки втора врата от плексиглас, зад която имаше малка приемна. Мъж в бяла престилка забърза към доктор Неш.

— Доктор Ливингстън, предполагам? — усмивката му беше заразителна.

— Истинско приключение е човек да попадне тук — отвърна на усмивката му Луси. — Всъщност все още не съм сигурна какво е значението на думата „тук“.

— Пристигнах тук от Станфорд през септември и все още ми се струва, че чертая карти на непознати земи, когато идвам сутрин на работа. Аз съм Ричард Холандър — мъжът протегна ръка и Луси я пое. Ръкостискането му беше крепко, ръката — хладна. — Молекулярен биолог, старши научен сътрудник. Надявам се, че ще работим заедно.

— Би било хубаво, Ричард — отвърна сдържано тя, оглеждайки внимателно дружелюбния млад човек. Е, всъщност не беше чак толкова млад. Издаваха го малките бръчици в ъгълчетата на усмихнатите сиви очи, които я гледаха зад стъклата на очилата с телена рамка. Вероятно беше минал тридесет и пет. Лицето му беше по-скоро интересно, отколкото привлекателно. Кестенявата му коса беше подстригана и гладко сресана, маниерите — открити и любезни.

— Ричард е прекалено официално. Наричайте ме Рик. Прекрасно, че при нас ще работи и жена — продължи Холандър, повеждайки я към лабораторията.

— Шегувате ли се?

— Мисля, че доктор Андерс има малък проблем в тази сфера — изрече той почти шепнешком. — Той придава ново значение на термина „консервативност“. Ала вие ще го очаровате.

— Нямам никакво намерение да го очаровам!

— Още по-добре — биологът й се усмихна, после се обърна да поздрави висок, строен, около шестдесет годишен мъж, който изникна от кабинета със стъклени стени, разположен в единия край на широкото помещение. — А, Карл! Запознайте се с доктор Неш. Тъкмо бяхме тръгнали към вас.

Андерс се обърна, поколеба се и се приближи към тях. Беше аскетично слаб. Светлата му коса беше подстригана така ниско, че бе трудно да се определи цветът й. По бледите му бузи личаха едва доловими белези от акне. Носът му изглеждаше достатъчно остър да разреже пържола. С височината си от шест фута и три инча (около 193 см) стърчеше високо над Луси и Рик. Андерс оголи зъбите си, опитвайки се да имитира усмивка.

— Доктор Неш, радвам се, че ще работите при нас.

— Радвам се, че съм тук — отговори безизразно тя.

— Елата в кабинета ми. Ще си поговорим няколко минути, а след това Холандър ще ви покаже лабораторията.

Рик зае иронично стойката „за почест“ и се отдалечи, а Луси последва Карл Андерс в кабинета му.

— Разбрах, че Рик е тук отпреди няколко месеца. — Луси се настани в един от двата фотьойла за гости. — Сигурно повечето от служителите ви са новопостъпили?

— Така е. Напоследък разширихме обхвата на дейността си, както сигурно вече ви е съобщил доктор Милър.

— Да, Бил ме осведоми за това — Луси развеселена отбеляза реакцията на Карл от това, че употреби малкото име на Милър. „Не се прави на безкрайно изтънчен пред мен, Андерс — помисли си тя. — Не съм новачка.“ — Научих, че разполагате с богата апаратура.

— О, да. Имаме и малка лаборатория за опити с животни, макар че не очаквам да се включите във ветеринарните ни изследвания in vivo^[1]. Нека ви разкажа някои неща за нашата работа…

Луси слушаше внимателно, докато Карл описваше методологията, техниката и оборудването — всичките уреди бяха последен модел и ужасно скъпи. Твърдението на Милър, че се справя добре с финансирането, очевидно разкриваше едва съвсем малка част от истинското състояние на нещата. Ала докато Карл продължаваше монотонно да приказва, Луси малко се изненада от ударението, което ученият поставяше върху експериментите за промяна на генната структура на филовируса. Тези опити трябваше да открият как променената структура влияе върху силата на действие и предаването на болестта. В ЦКПИЗ акцентът бе върху функциите на генната структура, както и върху търсенето на агент, способен да облекчи състоянието на болните или да ги излекува изцяло. Луси си спомни изследванията на вируса Ебола, в които участваше Уайли, представи си компютърните модели, направени от него — изследователят използваше площта за сливане във вируса на СПИН, за да създаде лекарство, въздействащо върху заболяването Ебола. Засега опитите му бяха неуспешни.

— … не сте ли съгласна с мен?

Унесена в мисли, Луси бе пропуснала последните изречения на Карл Андерс.

— Хм, може би — измърмори тя, надявайки се, че изказването й не подкрепя кандидатурата на Нют Джингрич за президент или пък предложението да се преустанови здравната профилактика в страната. — А какво мислите за втората разновидност на вируса Перувиа?

Карл се намръщи.

— Доктор Ми… Бил ми спомена и за това. Няма никаква втора разновидност.

— Втората разновидност наистина съществува. Самата аз я видях в Центъра за контрол и профилактика на заразните заболявания.

— Какво точно сте видели?

Луси замълча за миг.

— Може би се изразих неточно. Всъщност човек не е в състояние да види разликата между двете разновидности. Но изследователят, с когото разговарях, е открил, че генетичният код…

Карл поклати глава.

— Това е отклонение. Или пък се е получило някакво замърсяване на пробата, често срещан проблем във всяка вирусологична лаборатория.

— Сигурна съм, че случаят не беше такъв. Онези двама жители на Пури…

— Да, прочетох доклада ви. Ала тук ние не сме намирали никаква втора разновидност. Не че тя би имала някакво значение за работата ни. А сега — Андерс се изправи, равнодушен към изненадата по лицето на Луси. — Убеден съм, че Холандър ви очаква. По-късно ще ми съобщите в коя част от изследванията желаете да участвате.

Следвайки Карл на път за лабораторията, Луси си помисли: — „Толкова за претенциите, че ОММП е постигнала по-високи резултати от ЦКПИЗ.“ Е, позицията на Карл нямаше ни най-малко значение. Тед Уайли щеше да си се занимава с втората разновидност на вируса както подобава.

Разсъжденията й за отношението на Карл бързо обаче избледняха, докато Рик и показваше лабораторния комплекс. „Внушителен“ едва ли беше подходящата дума. Таваните се издигаха на височина, два пъти по-голяма от тази на обикновена стая — комбинирайки втория и третия етаж на постройката — и бяха окъпани в хладна флуоресцентна светлина. Нищо не подсказваше, че има прозорци — онези, които бе видяла отвън. Рик обясни, че в оригиналните стени на фабриката са вградени два предпазни слоя — така от една страна, пространството на лабораторията оставаше изолирано, а от друга — бе монтирана система за филтриране на въздуха според изискванията на Агенцията за защита на природната среда. На тази площ се намираха индивидуалните работни места. Следваха компютрите и апаратурата за обработка на образите от микроскопите, включително микрографска дупликация, както и уреди за реконструкция на компютърния вирусен образ. Друга секция се състоеше от цяла серия лаборатории за хроматография. Тук поддържаха почти хладилна температура — така се дезактивираха ензимите, които изследователите използваха в работата си.

— Лабораторията за животните е тук — обясни Рик, когато минаваха край стоманена врата, цялата осеяна със знаци, предупреждаващи за опасни от биологическа гледна точка вещества.

— Провеждате ли много изследвания in vivo?

— По-скоро — малко. Мисля, че сега Карл работи само по две програми.

На втория етаж имаше още лаборатории, както и обширна площ за съхранение на различни продукти във фризери. Тук се намираше и електронният микроскоп, както и помещението за йонна защита.

— Между лабораторията и Биоскан съществува договореност — обясни Рик, — която ни позволява да използваме временно част от техните свръхмодерни технологии. — Луси кимна. Частните научни институти често се споразумяваха с правителствени биомедицински изследователски колективи — така изследванията, провеждани частно, получаваха достъп до специални технологии и персонал, от които не се нуждаеха постоянно. Биоскан беше утвърден държавен институт и договореността с него обясняваше наличието на скъпата апаратура.

— Какво има на двата последни етажа? — поинтересува се Луси.

— В момента нищо. Ще ни бъдат необходими, когато разширим обхвата на изследванията си. Така предполагам. Останалата част от сградата е празна.

— А отдолу?

— Цистерните за стерилизация, филтриране и налягане.

Рик я поведе по къс коридор към някакви стоманени врати, покрити с червени символи за биохимическа опасност.

— Лабораторията за работа със смъртоносни патогени е тук. Аз нямам достъп до нея, но разбрах, че вие имате. Карл ми съобщи, че вероятно ще изявите желание да я огледате.

— Да.

— В преддверието ще намерите син костюм, върху който е написано вашето име. Подготвили са ви и работно място. В края, вдясно.

— Много добре — Луси се усмихна.

Рик не й отговори.

— Не зная как го правите. Всичките пари на света не са в състояние да ме накарат да вляза вътре — мъжът потрепери. Луси поклати глава с разбиране. Макар че самата тя не изпитваше признаци на клаустрофобия и паника подобни изявления бяха съвсем обичайна реакция на перспективата човек да се напъха в херметически костюм, за да се окаже в Ниво Четири. Ето защо толкова малко хора имаха достъп до него. Когато вратата на помещението за преобличане хлопна зад гърба й, Луси се обърна назад. Рик все още стоеше неподвижно на мястото си, вперил поглед в нея.

Доктор Неш свали всичките си дрехи, включително и бельото. Остави ги в гардероба. Взе стерилен зелен костюм от лавицата и го облече. Идваше ред на хирургическите ръкавици и белите чорапи, чиито краища се запечатваха херметически чрез специална лента към маншетите на предпазния костюм. Врата с надпис „ПОДГОТОВКА ЗА РАБОТА“ отвеждаше до вътрешно помещение, в което върху специална рамка бяха окачени яркосини екипи за агресивна среда. Намери този, върху гърдите на който с печатни букви бе изписано нейното име, пъхна се в него и го изпъна около тялото си, поставяйки ръце във вградените ръкавици. Сложи върху главата си пластмасовия шлем и затвори, херметически костюма. Маската пред лицето й започна да се замъглява. Сграбчи черната тръба, през която се извършваше захранването с въздух, и я свърза. Разнесе се рязко свистене, налягането се изравни и маската й се изчисти. Ушите й запищяха, когато пое за пръв път хладния сух въздух. Доктор Неш се огледа.

От едната си страна забеляза стоманена врата, покрита с предупреждения за биохимическа опасност и надпис „НИВО ЧЕТИРИ“. Луси откачи тръбата, осигуряваща приток на въздух, отвори вратата и влезе в херметически затварящото се помещение от неръждаема стомана, светкавично долавяйки промяната в налягането. То беше такова, че не позволяваше на въздуха да се изплъзне навън — още едно средство, възпрепятстващо излизането на смъртоносен патоген. Луси прекоси помещението и премина през втората стоманена врата. Попадна в малка стоманена стая. Върху едната й стена имаше затворен шкаф, тръби, осигуряващи притока на въздух, висяха от ниския таван. Луси свърза една от тях към костюма си, взе чифт жълти ботуши от шкафа и ги обу. На няколко разкрача от нея имаше друга стоманена врата, извеждаща право към лабораторията, където се извършваха изследвания с леталните патогени. Доктор Неш пое дълбоко дъх, съсредоточи се, освободи тръбата за въздух и влезе.

Горещата лаборатория беше по-малка от онази, в която бе работила в ЦКПИЗ, ала липсата на пространство се компенсираше от изобилието на различни уреди. Черни тръби, осигуряващи въздух за дишане, висяха от тавана. Луси сграбчи една от тях и я свърза към предпазния си костюм, после се огледа наоколо. Цялото пространство, облицовано с бели плочки и окъпано в студена светлина, бе разделено на отделни работни места, снабдени с най-съвременна апаратура. Луси тръгна по централната пътека. Малко работници в сини херметически костюми работеха тук. Неколцина вдигнаха глави. Нито един не й се усмихна. Работата в Ниво Четири беше напрегната и сериозна.

Когато приближи края на пътеката, нещо привлече погледа и — на работното място вдясно се виждаше поставка с множество епруветки. Тази картина й се стори позната. Доктор Неш се вгледа — съдържанието на епруветките искреше в бледочервеникаво. Наведе се напред и прочете етикета: ПЕРУВИА. Протегна ръка, после изведнъж замръзна. Сърцето й заби лудо. Притокът на въздух загърмя в ушите й.

Онзи кошмар, който се бе промъкнал в съня й, ставаше реалност.

 

 

— Сега е вътре — Рик се облегна върху рамката на вратата пред кабинета на Карл. — Разглежда, както самият ти предложи.

— Забави се дълго — отбеляза Карл и се навъси. — Надявам се, че знае какво прави.

— О, смятам, че е запозната добре. Не спомена ли, че две години е работила на Ниво Четири в ЦКПИЗ?

Карл кимна.

— Все не мога да свикна с представата, че жени могат да се занимават с това. Те са толкова емоционални.

„Просто не ми се вярва, че този тип е такъв динозавър“ — помисли си Рик.

— Струва ми се, че това е въпрос по-скоро на темперамент, отколкото на пол. Самият аз бих реагирал твърде емоционално, ако ме напъхат в херметически костюм и ми дадат да държа стъкленица с вируси на Перувиа — той замълча за миг. — Смятам, че тази твоя Луси Неш е страхотна!

Карл се намръщи.

— Никак не е моя, уверявам те!

„О, с този човек шега не бива“ — рече си Рик.

— Предпочитам жените да бъдат по-нежни, по-малко агресивни — продължи директорът на лабораторията. — По… женствени.

— Kinder, kuchen und kirche^[2], така ли? Не е много прогресивно.

— Не всеки прогрес е нещо добро само по себе си — отвърна Карл сковано. — Съществуват определени старомодни ценности — децата, готвенето и ходенето на църква, както се изрази ти, — които смятам, че си струва да бъдат запазени… — той прекъсна тирадата си леко смутен. — Отиди да почакаш доктор Неш пред съблекалнята. Не желаем да се вре натам-насам и накрая да се изгуби някъде в лабораториите, нали?

— За бога не, никак не бихме искали да се случи това — потвърди невинно Рик, отдръпвайки се от рамката на вратата.

Карл го проследи с поглед. „Страхотно самоуверен негодник“ — помисли си той. И въпреки всичко Холандър беше съзнателен и винаги готов да поработи извънредно няколко часа. При това Хю Бенчър от Станфорд го беше препоръчал горещо.

 

 

„Един кошмар е нищо повече от неприятен сън — каза си твърдо Луси. — Всички горещи лаборатории изглеждат по подобен начин. Ами розовият блясък на епруветките? Чисто съвпадение!“ Ала тя усещаше как пулсът й се ускорява, а дъхът й излиза плитък и накъсан. Ако докоснеше епруветката с вируса Перувиа, щеше ли стъклото да се счупи, както се бе случило в съня й? Щеше ли да разкъса предпазния й костюм и да среже крака й? Щяха ли да я измъкнат от лабораторията, завързана за носилка и да я заключат в някое отделение, изолирана от целия свят? Луси усети, че иска да се махне от Ниво Четири колкото е възможно по-скоро.

 

 

Рик погледна часовника си. Доктор Неш бе останала в горещата лаборатория повече от час — твърде дълго за обикновен оглед. Дали се чувстваше добре? Тя имаше опит. Той се облегна на стената. Освен това е твърде хубава. И умна. Минаваше вече пет. Рик се запита дали доктор Неш би се съгласила да изпият заедно по едно питие, след като тя приключи разговора си с доктор Андерс…

 

 

Олюлявайки се, Луси влезе в мрачното помещение за обеззаразяване и натисна копчето, чрез което се задействаха душовете с дезинфектант. Колко ли дълго бе останала пред работното си място в лабораторията, смразена от глупав страх, преди да побегне? Затвори очи през мъглата, образувана от дезинфектанта, която я обгръщаше от всички страни. Колко ли време оставаше, докато часовниковият механизъм спре потока на дюзите? Пет минути? Две минути?

Не беше в характера й да изпада в паника и чувството, което изпита, никак не й се понрави. „Ще работиш тук — рече си гневно тя. — Вземи се в ръце! Това не трябва да се повтаря!“

 

 

— Андерс вече се тревожеше — подразни я Рик, когато тя се показа на вратата. — Все пак сте представителка на нежния пол и… — той замълча, виждайки лицето й. — Добре ли сте? Изглеждате доста пребледнели.

— Добре съм.

— Е, отговаряме ли на изискванията ви? Ще работите ли при нас?

„Как бих могла да кажа «не»? — помисли си Луси. — Пък и защо трябва да го правя? Сънят е просто…“

— Разбира се. С нетърпение очаквам да започна работа тук.

За миг Рик я огледа внимателно. Нещо се бе случило в Ниво Четири. Той се запита какво. Отново я заведе в кабинета на Карл, представи я на неколцина изследователи, които срещнаха по пътя си, и предложи да я почерпи с едно питие. Тя изглежда наистина имаше нужда от подобно нещо, затова Рик почти не се изненада, когато доктор Неш прие поканата му.

 

 

— Истински лукс е човек да поддържа кола в Ню Йорк — отбеляза Луси непринудено. Разходката с автомобил към центъра на града бе възстановила равновесието й.

— Ние от щата Калифорния сме привързани към колите си — отвърна й Рик с усмивка. — Просто не можем да живеем без тях.

Седяха на маса до прозореца в бара „Плаца с Оук“. Луси пиеше бяло вино на малки глътки, а Рик вносна лека бира.

Когато напуснаха лабораторията, Холандър беше свалил очилата си, подчертавайки, че ги използва само при работа. Бялата престилка бе заменена с елегантно спортно сако от вълнен плат, при което се разкри за миг внушителна мускулатура под тънката бежова риза. Развеселена, Луси отбеляза, че това преобразяване й прилича на появата на Супермен от телефонната кабина.

— Живели ли сте някога в Ню Йорк? — попита тя, протягайки ръка към паничката с кашу.

— За пръв път се заселвам за постоянно тук. Макар че много често съм идвал.

— И все пак… Да предпочетете ОММП пред Станфорд…

Рик кимна.

— Имах нужда от промяна — той се усмихна. — А тук наистина ми харесва. По-голяма независимост, по-малко администрация — Холандър отпи глътка от бирата си. Когато отново я погледна, очите му излъчваха топлина. — Надявам се, че ще се присъедините към нас.

Луси кимна.

— Мога да отделя само един следобед седмично. Но съм истински нетърпелива да работя с вируса на Перувиа.

— Вие изпратихте пробите от Южна Америка, нали? Вероятно сте изразходвали цялата си отпуска там.

Луси изпита болка при мисълта за Перу и Жан-Пиер, ала я пропъди.

— Когато човек обича работата си, ваканциите са отегчителни.

— А, ето една сродна душа. Работохолик! — Рик се засмя и изпразни чашата си. — Още вино?

Луси се поколеба. Не беше запланувала нищо за тази вечер, а освен това намираше Рик за привлекателен и интересен.

— Всъщност защо не? — Извикаха сервитьора и поръчаха нови питиета. — Значи вие участвате в изследванията на бактериофагите? С това ли се занимавахте и в Станфорд?

— Почти. Екипът ми се занимаваше с внедряване на участъци от ДНК, забавящи стареенето в доматените бактерии.

— Занимавали ли сте се някога с клинична работа?

Рик поклати глава.

— Семейството ми настояваше да следвам в медицински университет, ала аз знаех, че не ми се ще да работя с пациенти. Разбрах, че вие се занимавате и с клинична, и с изследователска работа?

— Да. В ЦКПИЗ правех само научни изследвания. Беше прекрасно, но разбрах, че ми липсва клиниката, връзката с хората. Освен това ми допадат разнообразните предизвикателства, пред които съм изправена в болницата. Защо се усмихвате така?

— Защото ми е приятно. И тъкмо вие сте причината за това — той замълча за миг. — Ще вечеряте ли с мен? Зная един прекрасен малък френски ресторант на шест пресечки оттук.

— Ами…

— Хайде, Луси. Аз съм пришълецът в големия град…

— … който се оправя твърде добре в непознатата обстановка — допълни Луси със смях.

Вятърът се блъскаше във високия чак до тавана прозорец, блеснал с отразената светлина на уличните лампи.

— Има истинска камина — обяви Рик. — И прекрасно вино!

Луси залюля остатъка от питието в чашата си. „Точно сега нямам нужда от романтична връзка — помисли си тя. — Все още не съм се отърсила от предишната.“ Ала Жан-Пиер вече принадлежеше на миналото — нищо не можеше да го върне обратно. Чувствата, които изпитваше към него, породили се така внезапно, се стопиха също тъй бързо от доказателствата за връзките му със света на нелегалната търговия на наркотици. Ако Жан наистина се бе занимавал с това, то тя не дължеше нищо на паметта му. Луси изпи и последната глътка. „Какво толкова, по дяволите? Та това е само вечеря.“ Остави чашата си на масата, усмихна се към горящото от нетърпение лице на Рик и отговори:

— С удоволствие ще дойда.