Нанси Фишер
Код „Червено“ (6)

Глава 5

„Всичко е толкова по-различно, отколкото си го спомням“ — помисли си Луси, докато двете с Моника преминаваха през херметическата врата и навлизаха в Ниво Четири за биологическа сигурност. Включи дихателя на предпазния си костюм към един от дебелите черни въздуховоди, които висяха от тавана, и се огледа. Лабораторията тънеше в тайнствена синкава светлина. Моника я хвана за лакътя и я поведе към една широка лавица със запушени епруветки, чието съдържание червеникаво искреше.

Луси се наведе и прочете етикета: ПЕРУВИА. Защо обаче епруветките блестяха така? Моника протегна ръка и отпуши едната. От гърлото й се понесоха розови изпарения. Завъртяха се. Увеличиха обема си. Изпълниха цялото пространство. Покриха прозрачния пластмасов слой на шлемовете им. Луси се задъха, отстъпи назад и блъсна ръката на Моника. Лавицата се килна и всичко се разби на пода. Епруветките експлодираха. Наоколо се разлетяха парчета стъкло. Луси почувства остра болка и погледна към краката си. Предпазният й костюм беше раздран, кожата й кървеше. Впери ужасен поглед в дълбоката открита рана. Студените пари се просмукваха в плътта й. Свлече се на пода, крещейки беззвучно в шлема на предпазния си костюм. Моника я сграбчи и я повлече към херметическата камера, ала и двете знаеха, че вече е прекалено късно. Кракът й, почти изцяло замръзнал, се изплъзна от предпазния костюм, докато Моника я теглеше към вратата…

— Хайде, Луси, ставай! Ставай!

Луси отвори очи. Сърцето й щеше да се пръсне. Моника стоеше наведена над нея, разтърсвайки полека рамото й.

— Почти седем е. Време е да се раздвижиш.

Десена на тапетите полека проникна в съзнанието й. Очите й различиха сините завеси и портативния телевизор върху тоалетната масичка. През нощта розовото одеяло се беше плъзнало на пода и десният й крак бе останал отвит.

— Случвало ли ти се е някога да разкъсаш предпазния си костюм за работа в агресивна среда? — попита тихо тя.

— Спящата красавица най-сетне се събуди — обяви Моника, след което забеляза напрежението, изписано по лицето на Луси. — Кошмари? Колко ги имах в началото, когато започнах да работя за ЦКПИЗ. Добре ли си?

— По-добре не би и могло! — Луси се надигна и спусна крака към пода. — Кошмарът е просто сън. Нищо повече.

— Тогава да тръгваме. След осем и половина задръстванията са истински ад.

Стигнаха няколко минути преди девет. Подадоха серията секретни пароли, влязоха и успяха да изпият по чаша кафе в бюфета. Нищо тук не можеше да бъде извършено без одобрението на Мат Кравиц, а нетърпеливостта на Моника да изпревари задръстванията ги бе довела в ЦКПИЗ по-рано от него.

Докато приятелката й дъвчеше кифлата с канела, Луси отново се замисли за своя кошмар. За разлика от Моника, тя никога не бе имала страшни сънища. Гордееше се с устойчивостта си и представата, че вирусите на Перувиа са проникнали в кръвта й, я дразнеше.

— Съжалявам, че не успях да ти помогна особено с онзи дневник снощи — каза Моника, прекъсвайки мислите й. — Ала нещата, върху които бихме могли да се опрем, не са много, нали?

— Честно казано всичко ми навява един-единствен извод: наркотици — отвърна Луси с горчивина. Съдържанието на дневника беше разклатило сляпата й вяра в невинността на Жан-Пиер. — Ще ми се никога да не бях намирала това проклето нещо.

— Всяка следа е ценна, макар и да не знаеш за какво може да послужи. Ти си научен работник, това ти е известно. — Моника разбърка леко остатъка от кафето в чашата си. — И така, каква е следващата ти стъпка, Шерлок?

Луси сви рамене. Бил Милър имаше право. Ако Жан-Пиер наистина бе замесен в нелегална търговия с наркотици, търсенето на истината можеше да я постави в голяма опасност.

— Не съм сигурна дали въобще ще има следваща стъпка.

— Остави нещата да отлежат известно време. Кой знае? Може би някой ден, както си седиш в кабинета, имената и инициалите внезапно ще придобият ново значение.

— О, добре. А може би някой ден Хауърд ще каже: „Макс! Остани!“ и Макс ще остане.

Моника се засмя.

— Защо пък не.

— Не и докато сме живи аз и ти. А сега, ако вече си приключила с онази гадост, която се опитваха да ни пробутат вместо кафе, защо не проверим дали Мат все пак е решил да дойде на работа днес?

Мат Кравиц тъкмо се задаваше по коридора, когато двете жени застанаха пред кабинета му. Беше изненадан, но очевидно доволен, че среща Луси; гореше от нетърпение да научи за мисията й в Перу.

— Страхувам се, че клаузите от застрахователните договори не позволяват да влезеш в Парника — обясни й той, използвайки жаргонното название на лабораториите на Ниво Четири. — Достъп там имат само понастоящем работещите тук. Ако искаш да видиш копията на наблюдаваното под електронен микроскоп, ще извикам Тед. Той ще го уреди.

Така тя и Тед Уайли се озоваха един до друг при компютърния монитор, разглеждайки образите, с които Луси бе така добре запозната от личния си опит: множество вирусни влакна, извити като овчарски кривак. За да постигнат по-голяма яснота на изображението, увеличиха контраста — оплетените нишки червенееха на бледожълтия фон.

— Това е Перувиа — каза й Тед. Беше нисък, светлокос научен работник, около тридесет и пет годишен, специализирал в областта на филовирусите. Имаше богат лабораторен опит с болестта Ебола. — А ето сега и другата разновидност — продължи той и изписа необходимата команда. — Нарекох я „ПЕРУВИА 2“. — Образът се промени, ала вирусните влакна изглеждаха същите. — Виждаш ли разликата?

Луси внимателно се вгледа.

— Предавам се — каза накрая тя. — Не откривам никаква разлика.

— И аз — заяви Тед. — Там е въпросът. Също като разновидностите на Ебола — Рестън и Заир. Човек не е в състояние да открие разлика при наблюденията.

— Слава богу — отвърна Луси усмихната. — Помислих си, че вече съм изгубила уменията си. А как я откри?

— Работех с генетичния код на един от трите протеина, които сме в състояние да идентифицираме. — Луси кимна. Четири от седемте протеини, съставляващи всички филовируси, бяха напълно неизвестни. — И открих много малка разлика в кода. Съвсем минимална. Разбира се, не бих могъл да кажа как точно тя променя протеина, нито пък какво тази промяна би могла да означава по отношение действието и разпространяването на вируса. За това е необходимо много време и продължителни изследвания.

— Включително и такива експерименти, които ти не си упълномощен да извършиш — напомни му Луси. Изпитанията на смъртоносни патогени бяха строго ограничени, за да бъдат избегнати всякакви обвинения в опити за създаване на биохимически оръжия.

Тед кимна.

— Така че всичко, което мога да ти кажа на този етап, е, че изглежда има две разновидности на вируса Перувиа.

— В каква част от материала, който ти изпратих, си открил оригиналния вирус и къде — втората разновидност?

— В по-голямата част намерих оригинала. Попаднах на Перувиа 2 само в една-единствена кръвна проба — Тед се намръщи. — Това изглежда странно, като се замисли човек.

— Не е. В лагера на мисията доведоха един мъж и съпругата му. И двамата имаха стари белези от Перувиа. Вероятно те са били източника на втората разновидност, която си открил.

Тед кимна.

— Звучи логично. Един мъж и неговата съпруга значи. Но аз открих втората разновидност само в една кръвна проба. Би трябвало да ги открия поне в две. Вероятно си вземала многократно кръв от заразените?

— Да, но не и от тези двамата. Те напуснаха медицинския лагер почти веднага след влизането си в него. — Тед вдигна въпросително вежди. — Мъжът бълнуваше нещо за сангре негра — там така наричаха болестта и смятаха, че им е донесена от белите. Той ни ругаеше, крещеше и дори се опита да удари един санитар.

— Ние наистина сме им занесли шарката и туберкулозата — отбеляза Тед. — Но филовирусите се появиха направо от тропическата гора — той замълча за миг. — Следователно би трябвало да има две проби?

— Да. Възможно ли е едната да ти се е изплъзнала?

— Не мисля. Когато открих втората разновидност, бях силно развълнуван и проверих отново всичките четиридесет и пет проби. Нищо.

— Четиридесет и пет ли? — Луси поклати глава. — Не е възможно! Опаковах по петнадесет проби във всеки контейнер. Петнадесет проби в пет контейнера прави общо седемдесет и пет проби…

— Три контейнера.

— Какво?

— Ние получихме три контейнера, не пет.

Луси го изгледа с ужас.

— Опаковах пет контейнера, Тед! Видях как ги разтовариха на летище „Кенеди“. После пред очите ми ги натовариха във фургона на ОММП.

— Значи, два от контейнерите въобще не са пристигали при нас.

Луси впи поглед в смъртоносните образи на екрана. Тридесет епруветки — устойчиви на удар и налягане, за разлика от онези в кошмара й, ала не по-малко смъртоносни се намираха някъде и те не знаеха точно къде.

— Трябва ми телефон!

Тед я заведе до малък кабинет в края на коридора и остана до нея, докато тя набираше номера.

— Кабинета на Бил Милър, моля… Алиша? Обажда се Луси Неш. Трябва спешно да говоря с него! — Известно време тя слуша мълчаливо, въсейки чело. — Кога довечера? По дяволите! Не мога да чакам! Свържете ме с него сега! Дайте ми домашния му номер! По дяволите, Алиша! Изключително важно е! — „Успокой се — рече си тя. — Това, че наруга секретарката на Милър, няма да ти помогне.“ — Добре, запишете ме в графика му за утре сутринта, по възможност най-рано — Луси тресна телефона и се обърна към Тед: — тази сутрин Милър е отлетял за Чикаго и не е оставил никакъв номер за връзка. Секретарката отказа да ми даде домашния, но беше достатъчно любезна да ме информира, че не е включен в телефонните указатели. Обеща, че ще изпрати съобщение на телефонния му секретар.

— А Милър е?

— Ръководителят на ОММП. Беше с мен на летището, когато разтоварваха контейнерите. Видя, че ги натовариха във фургона.

— Обади ми се, след като разговаряш с него. Ако пробите наистина са доставени тук и ние сме ги загубили…

— Да се загубят кръвни проби в ЦКПИЗ? Не ми звучи правдоподобно. — Мерките за сигурност възприети в ЦКПИЗ при работа с патогени бяха легенда. — Разбира се, ще те уведомя какво съм научила. Но нека не създаваме…

— … паника.

— Точно така.

Отново се върнаха при компютъра. Влакната на вируса ПЕРУВИА светеха с кървавочервен блясък в тъмната стая.

— Отвратителни мънички същества… — изрече тихо Тед.

— Най-отвратителните от всички.

За миг погледите и на двамата останаха вперени в екрана. След това Тед изписа някаква команда, натисна едно копче и мониторът угасна.

 

 

Луси си бе купила билет за един от следобедните полети от Атланта до Ню Йорк, планирайки обяд с Моника след сутрешното си посещение в ЦКПИЗ. Но сега се чувстваше превъзбудена и не я свърташе на едно място. За ядене въобще не й се мислеше, а Моника, претоварена от работа след дългия уикенд, не протестира особено енергично, когато Луси я помоли да си тръгне по-скоро. Извика такси по телефона и пое към летището, мислейки, че ще си намери билет за по-ранен полет. Ала тя не беше единствената, пожелала да удължи ваканцията си с един ден и всичко беше разпродадено. Утеши се с мисълта, че и без друго не може да предприеме нищо, преди да се е завърнал Бил.

Беше вече почти шест часа, когато таксито спря до блока, където се намираше апартаментът й. Луси остави куфара си при портиера, и прескочи за няколко бутилки мляко до бакалията на корееца. Снегът хрущеше под обувките й. Усети че трепери, въпреки подплатата на палтото си. Излизайки от магазинчето, пъхна две банкноти от по един долар в джоба си за Рей, ала не го видя никъде. Вероятно се бе сгушил край някой вход, за да скрие от вятъра. Тази мисъл я натъжи.

Луси разопакова куфара си, направи си сандвич и го изяде пред телевизора. Вървеше някакъв стар филм с любимия й Богарт, ала умът й постоянно бягаше далеч от екрана, а очите й през няколко минути търсеха часовника. Цялото й същество желаеше телефонът да позвъни.

Най-сетне! Беше единадесет часа и петнадесет минути.

— Луси? Обажда се Бил Милър. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, но Алиша е оставила съобщение на телефонния ми секретар, че въпросът не търпи отлагане.

— Така е, Бил. Големи неприятности!

За миг се възцари тишина.

— Какви неприятности?

— Най-неприятните. Нали помниш, че ме посрещна на летище „Кенеди“ — тогава разтовариха контейнерите с вирусите на Перувиа? Помниш ли — наблюдавахме как натоварват всичките пет контейнера в един фургон?

— Да…

— Само три от тях са пристигнали. Два липсват.

— Липсват?

— Никой не знае къде са. Става въпрос за Перувиа, Бил! Смъртоносен патоген! Какво, по дяволите, ще предприемем?

— Като начало ще престанем да се тревожим — отговори й Бил с непоколебима решителност. — След това ще се наспим. Контейнерите не са се изгубили.

— Но в ЦКПИЗ не са ги получили.

— Контейнерите не бяха предназначени за тях.

— Но…

— Успокой се, Луси. Те са на сигурно място.

— Не разбирам.

— Не би и могла. Ти не си посветена в тази част от работата ни — той замълча за миг. — Виж, ще ти обясня всичко утре сутринта. Научих, че първата ми среща за деня е с теб.

— Но…

— Изтощен съм, Луси. Имах дълъг, изпълнен с напрегнати разговори ден. Ще поговорим утре, съгласна ли си?

— Значи твърдиш, че контейнерите са на сигурно място и нищо не може да се случи с вирусите, предизвикващи Перувиа?

— Да. Погрижили сме се за пълната безопасност. Ще поговорим утре сутринта.

Луси остави телефонната слушалка на мястото й. Чувстваше се успокоена, но и объркана. Каква част от работата на ОММП имаше предвид Бил? Поне вирусите на Перувиа бяха на сигурно място. Луси изключи телевизора и тръгна към спалнята.

Спа добре. Не сънува нищо. Събуди се освежена в седем — имаше на разположение половин час за сутрешна гимнастика, преди срещата си в ОММП. Времето все още беше студено, затова си сложи ръкавици. На път към гимнастическия салон забеляза, че небето е покрито с облаци. Огледа улиците, ала Рей никакъв го нямаше. Нима съседите бяха изпълнили заплахата си да го изпъдят от квартала? Или той най-сетне се бе вслушал в съвета й и бе потърсил помощ от някоя организация, предлагаща подслон на бездомници? Може би бе постъпил в някой приют след силното застудяване? Луси се бе установила в тази част на града през април миналата година и нямаше представа как Рей прекарва зимата.

Когато Луси пристигна в кабинета на Бил, Алиша й поднесе многословно извинение.

— Снощи явно не постъпих правилно, като не ви дадох телефонния номер на доктора. Това го разгневи.

Луси сви рамене.

— Просто вършехте работата си.

Алиша кимна нетърпеливо.

— Благодаря ви, че проявявате разбиране. Можете да влезете веднага. Той ви очаква.

Доктор Бил остави закуската си, състояща се от кроасан и кафе, когато Луси се появи в кабинета му.

— Вземи си — предложи й той, посочвайки към бюфета. Луси се приближи, наля си кафе, поколеба се, но след това си взе и кроасан. — Съжалявам, че толкова те изплаших — продължи той, когато доктор Неш седна срещу него на малката кръгла маса. — Но както споменах снощи, няма нищо тревожно.

— Добре. Но къде са?

Бил Милър се усмихна.

— Винаги си толкова директна, Луси. Това твое качество ми допада. Отпи глътка кафе. — Три контейнера бяха доставени на ЦКПИЗ по план. Другите два бяха изпратени тук, в лабораторията на ОММП в Ню Йорк. — Остави чашата си на масата.

— Вашата лаборатория не е упълномощена да работи със смъртоносни патогени — възкликна Луси.

— Вече е.

— Но този вид научни изследвания се контролират много строго. Необходимо е да притежавате специални лицензи…

— Зная — тихо я прекъсна докторът. Луси се изчерви от неудобство — естествено, че този факт му беше известен. — Неотдавна получихме специален лиценз за извършване на специфични вирусни изследвания на патогени. Милиони долари бяха вложени в подготовката на лабораторията на ОММП, така че да отговаря на всички изисквания.

— Впечатляващо! — заяви Луси. — Но защо сте изразходвали парите за това? ЦКПИЗ вече работи по тази проблематика.

— И по още куп неща. Още един кроасан? — Луси поклати отрицателно глава. — Луси, дълбоко съм загрижен за забравените от всички институции хора по света. Тропическата гора се унищожава, примитивните култури се заличават… Разбира се, изключително уважавам ЦКПИЗ. Но нека наречем нещата с истинските им имена: Перувиа и подобните на това заболяване вируси се възприемат от повечето учени просто като интересно научно предизвикателство. Основната част от финансите на света, както и основната част от времето на лекарите, се посвещават на болести, засягащи по-голям брой хора. И то добре материално осигурени.

— Но това не е…

— За щастие, не всички приемат подобна позиция — продължи доктор Милър. — Аз със сигурност не. Както и многото хора, които ме подкрепят. Благодарение на щедростта им, ОММП разполага със средства да промени създалото се положение.

— Нямах никаква представа, че е така.

— Естествено. Разширените ни възможности за работа с болестотворните патогени са добре пазена тайна. Всичко е напълно законно, уверявам те. — Луси отпи мъничка глътка от кафето си. Идеята, с която току-що се бе запознала, я заинтригува, ала все пак — лаборатория за изследвания на смъртоносни вируси в сърцето на Ню Йорк? — Бяхме проверени от инспектори на Федералната служба за вирусно патогенен контрол, от Агенцията за защита на природната среда, от Министерството на здравеопазването… Би ли желала да видиш документите?

— Бих желала да видя лабораторията.

Лицето на Бил изрази изненада.

— Предполагам, че може да се уреди. Макар че достъпът до някои сектори в лабораторията е разрешен само на ограничен брой щатни служители.

— Разбирам. Но аз съм член на ОММП.

— Доброволен сътрудник, не щатен служител.

— Това положение може да се промени.

Бил се навъси.

— Значи искаш да се откажеш от работата си в болницата?

— Не. Но може би ще мога. Наистина бих желала да участвам в изследванията с вирусите на Перувиа.

— О, Перувиа не е единственият ни интерес. Работим по още няколко бактериологични проекта. Убеден съм, че генното инженерство е ключът към вирусните заболявания.

— И съвсем сами осигурявате финансирането на проектите? Удивително! — Изследванията, за които приказваше Бил, възлизаха на стотици милиони долари.

— Ако наистина има област, в която съм добър, то е набирането на финанси — Бил се усмихна самокритично. — Освен това, както вече казах, мнозина от последователите ми споделят моите убеждения — той се изправи и отиде до бюфета. — Още кафе?

— Не, благодаря.

— Наистина ли имаш сериозното желание отново да работиш за нас? — Доктор Милър напълни пак чашата си.

— Ще помисля, след като се огледам наоколо — Луси изпи остатъка от кафето си. Ако лабораторията действаше както подобава, ако всички документи и гаранции бяха наред…

— Ще видя какво мога да направя — обеща Бил, връщайки се при малката масичка. — Разбира се, не аз ще бъда отговорен за крайното решение. Карл Андерс е шефът на лабораторията. Блестящ учен, изцяло отдаден на работата си — доктор Милър се вгледа внимателно в Луси, — но понякога е малко… суров. Рязък. Ала и ти си един костелив орех — Бил й се усмихна. — Смятам, че ще се справиш с него.

— Очаквам с нетърпение да го видя. Любопитна съм да узная какво е мнението му за втората разновидност на вирусите на Перувиа.

— Какво? Каква втора разновидност?

— Тед Уайли я откри. В Атланта. — „Толкова по въпроса за претенциите на Бил, че ОММП се старае по-усилено от ЦКПИЗ да помогне на нещастните хора в цял свят“. — Мисля, че тя произхожда от двамата, които напуснаха болничния лагер — писах за тях в рапорта си. Взех само една проба от тях. ЦКПИЗ разполага с нея и предполагам, че Карл?…

— Андерс.

— … Андерс сигурно работи с втората.

— Не съм чувал нищо за друга разновидност на вирусите. Наистина ли смяташ, че това е важно?

— В подобни изследвания всичко е важно, докато не се докаже противното. — Но все пак попитайте какво е мнението на Андерс по този въпрос. Ако въобще е открил втората разновидност.

— Смяташ ли, че може да не е?

— Човек не е в състояние да открие разликата между двете разновидности под микроскоп. Тед се е натъкнал на нея, докато изследвал генетичния код на един от протеините.

— Ще говоря с Карл — увери я Бил. Лицето му стана замислено. — Сигурна ли си, че не искаш още кафе?

— Не, благодаря. След двадесет минути трябва да съм в болницата — Луси се изправи. — Уведомете ме кога ще бъде удобно да посетя лабораторията. Четвъртък е приемлив за мене ден.

Бил също се изправи.

— Ще видя какво мога да направя. А, Луси! Нещо ново в другото разследване?

— Какво друго разследване?

— Жан-Пиер и всичко останало…

— О — тя си помисли за дневника, скрит в чекмеджето с бельото й. — Не. Нищо ново.

— Може би така е най-добре. Да спи зло под камък, нали имаше такава поговорка?

 

 

— Джейк, чувал ли си за частна лаборатория, в която се извършват изследвания на смъртоносни патогени? — Двамата лекари се бяха уединили във фоайето за персонала на болницата, обсъждайки двата нови случая, които бяха възложени на Луси тази сутрин.

— Частна лаборатория? — Джейк постави картоните със заболяванията на масата. — Да. Корнел разполага с единствения лиценз за изследвания с вирусите на СПИН. И ако това не са патогени…

— Не това имах предвид — Луси стана и отиде до малкия прозорец. Сентрал парк изглеждаше сив и студен. — Бил Милър ми съобщи, че ОММП разполага със специален лиценз за изследвания с вирусите на Перувиа.

— О!

— И моята реакция беше такава.

Джейк се замисли за миг.

— Е, щом той твърди, че имат лиценз, значи наистина е така. Искам да кажа, че би било невъзможно да работят в тази област, без официално разрешение. Би било пълно безумие от тяхна страна дори да опитат. Освен това Милър сам ти го е казал, значи въпросът очевидно не е никаква тайна.

— Всъщност той каза „добре пазена тайна“.

— Божичко! Лаборатория за изследване на смъртоносни патогени тук в града! Къде се намира?

— Някъде в центъра. Следващата седмица ми предстои обиколка из основните й сектори. При това те работят върху структурата на ДНК на различни бактериофаги. Джейк, защо правителството е одобрило съществуването на подобна лаборатория, след като вече е изграден ЦКПИЗ, Военният център за разработки в областта на смъртоносните патогени, както и множество други лаборатории с вече утвърдена репутация?

— Милър спомена ли, че правителството осигурява финансирането на изследванията?

Луси се поколеба.

— Всъщност той подчерта, че събирането на средства от самия него гарантира работата на лабораторията.

— Е, може би в това се състои и отговорът на твоя въпрос. Милър е високо уважаван лекар, чиито последователи охотно плащат за удоволствието да спасяват света. Той получава ограничителен лиценз, върху работата му се извършва необходимият контрол, а на данъкоплатците е спестено огромно финансово бреме.

— Но той никога по-рано не е работил в тази област! — Луси се отпусна в едно от креслата, тапицирани със синя изкуствена кожа.

— Затова и наема хора, които са го правили. — Луси помисли за Карл Андерс и кимна. — Виж, Милър е изключително влиятелен. Той се движи в подходящите кръгове, познава важни личности… Освен това неговата ОММП наистина прави доста добри неща по целия свят.

— Да, така е.

— Същото се отнася за теб и за всички останали лекари, които отделят от времето си за благородната идея.

Луси се усмихна.

— Благодаря. Възнамерявам да отделя още малко от безценното си свободно време за идеята.

— О? Къде заминаваш този път?

— На не особено екзотично място. Смятам да се присъединя към лабораторията на ОММП. На непълен работен ден.

Лицето на Джейк изрази печал.

— Надявах се, че ще работиш по-дълго време с нас.

Луси поклати глава.

— Аз донесох тук вирусите на Перувиа от джунглата. Това е прекрасна възможност да се включа в изследването им.

— Е, ние не можем да конкурираме един истински филовирус.

— Не, съвсем не — Луси се усмихна. — Та това е смъртоносен патоген.

Вечерта Луси напусна болницата едва в девет часа. Когато обработи двата нови случая — пациент, болен от СПИН с проявени признаци на pneumocystitis carnipneumonia, алергичен към Септра, лекарство, приемано с неговото съгласие, и млада жена с хронична бъбречна инфекция — на бюрото й вече лежаха медицинските картони на още трима. Бе успяла да се обади на Тед Уайли и да го успокои, че вирусите са на сигурно място, ала не бе хапвала нищо след кроасана и кафето в кабинета на Бил Милър. Сега, уморена и гладна, Луси потрепери сред лекия сняг, сипещ се упорито през целия следобед, и потърси такси.

Когато се прибра, видя, че, лампичката на телефонния и секретар примигва. Остави палтото си върху облегалката на един стол, пусна секретаря и заслуша. Гласът на Алиша я информира, че Карл Андерс не е в състояние да я приеме в лабораторията до следващия четвъртък. Всъщност това я устройваше. Онези петима пациенти в болницата се нуждаеха от нея точно сега.

Сложи си джинси и пуловер и пусна телевизора. Най-сетне бяха успели да идентифицират бездомника, умрял от измръзване в Сентрал парк миналата нощ. Макар че по описание не беше Рей, тя се разтревожи за него. На път за вкъщи бе оглеждала внимателно улиците, ала никъде не го зърна. Надяваше се, че нещастникът е намерил някое топло местенце.

На следващата сутрин небето се бе избистрило и времето бе по-меко. На път за болницата, където й предстоеше конференция по епидемиология, Луси отново го потърси с поглед, ала Рей все още не се бе появил. Вечерта пак го нямаше. Умът й беше зает с подробностите от заболяванията на петимата пациенти, затова едва в петък вечер й хрумна, че не само Рей бе изчезнал — от известно време не бе виждала и младата жена с превързаната шия. Мъжът с плитчиците вече не ровеше по контейнерите със смет за празни бутилки. Изведнъж осъзна, че всички бездомници наоколо бяха изчезнали.