Нанси Фишер
Код „Червено“ (4)

Глава 3

Чувстваше се странно, връщайки се отново на работа след четири седмици, прекарани в джунглата. Градската болница в Ню Йорк изглеждаше по-внушителна, коридорите — по-претъпкани, отколкото ги помнеше. Показа картата си на човека от охраната, след това влезе в асансьора за персонала и натисна копчето на седмия етаж, където се намираше епидемиологичната лаборатория.

Няколко колеги я поздравиха, докато вървеше по коридора към своя кабинет, стиснала в ръка чадъра си, от който капеше вода. Дъждът започна в петък вечерта, продължи и през уикенда. Обещаното от метеоролозите разкъсване на облаците все още не се бе получило.

Луси остави мокрите си дрехи на закачалката зад вратата, след това извади от чантата си двете дървени фигури, които бе взела от багажа на Жан-Пиер. Беше успяла да ги залепи и сега те стояха цели-целенички, триумфиращи в грозотата си. Постави ги на перваза на прозореца. Дъждът, барабанящ по стъклото, се оказа подходящ фон. След това се съсредоточи върху отрупаното с най-различни неща бюро. Десетина минути се бе занимавала с бъркотията по него, когато я прекъсна познат глас.

— Чух, че си се върнала? Как мина мисията?

Луси вдигна поглед от купчината съобщения върху розова хартия, които се бяха натрупали по време на отсъствието й. Джейк Вайс, ръководителят на епидемиологичната лаборатория, стоеше до вратата с купчина болнични картони в ръка.

— Кажи ми, че тези не са за мен — помоли го тя.

— Само един. Искам да се консултирам с теб. Как беше в мисията?

— Трудно. И страшно, и очарователно. Попаднахме на първия филовирус извън Африка.

— Филовирус? Не се шегуваш, нали? Имаш ли някаква представа кой е преносителят?

— Не със сигурност, ала имам предчувствие, че е някаква птица. Трябва някой да се завърне там и да извърши още много изследвания.

— Ти ли?

Луси сви рамене.

— Сега имам много работа тук.

— Така е. Значи както обикновено беше перфектна, приключи бързо и веднага се върна при мен.

— Не можах да се задържа далеч оттук — Луси отвърна на усмивката му.

— Ефектът, който оказвам върху хората е точно такъв. — Джейк Вайс беше едър, подобен на мечок човек, по-възрастен от нея с двадесет години. Имаше блестящ ум и ужасяваше специализантите, които трябваше да работят при него на ротационен принцип. Луси го смяташе за щедър и забавен и между двамата се бе зародила колегиална връзка, поддържана с лекота и от двете страни.

— Виждам, че си ми донесла подарък — Вайс посочи двете груби фигури върху перваза на прозореца. — Не е трябвало да го правиш.

Тя се усмихна.

— Ужасни са, нали? Даде ми ги… един приятел — усмивката й помръкна. — Джейк, разбираш ли нещо от изкуство? Смяташ ли, че са автентични?

Вайс остави болничните картони на бюрото си, протегна ръка и взе женската фигура.

— Автентичен кич, може би. По дяволите, нищо не разбирам от тези неща. Защо не попиташ този, който ти ги е дал?

— Ще ми се да можех.

Вайс я погледна внимателно.

— Дидие, нали? Докторът, който бе арестуван за контрабанда на наркотици? — Луси кимна. — Разбрах от новините. — Той се поколеба. — Искаш ли да поговорим за това?

— Не, Джейк. Не точно сега.

— Добре — отвърна Вайс с лекота и завъртя фигурата в ръцете си. — Виж, тези красавци са били разцепени на две, а след това някой ги е лепил. Ти ли?

— Аз ги залепих. — Той вдигна вежди, но Луси не каза нищо повече.

Джейк взе и мъжката фигура и ги изправи една до друга.

— Симпатична двойка. Възнамеряваш ли да ги оставиш да имат потомство?

Луси се усмихна.

— Дали Джо Кар от Радиологичния отдел не би могъл да ме посъветва по този въпрос. Жена му не работеше ли за някаква галерия в Сохо?

По лицето на Вайс се изписа съмнение.

— Май се занимава със съвременно изкуство, но би могла да попиташ — той отново постави фигурите върху перваза на прозореца. — Изглеждаш уморена.

— Много мило от твоя страна, че го забеляза.

— Може би трябва да вземеш ден-два почивка…

— Трябва да работя, Джейк. Работата е най-добрата терапия, която познавам. Кой от всичките ти случаи е предвиден за мен?

 

 

Бе преседял в паркираната кола няколко часа, наблюдавайки внимателно улицата, когато забеляза, че бавачките вече се прибират с детските колички. Дъждът бе престанал и въпреки че времето си остана облачно, двете жени очевидно бяха решили да отидат до парка. Когато наближиха високия жилищен блок, един доставчик на хранителни продукти спря фургона си пред входа и започна да внася кутии със стока във фоайето. Решавайки, че моментът е възможно най-благоприятен, мъжът излезе от колата, закрачи по улицата и настигна двете жени тъкмо когато бяха до навеса пред входа на блока.

— Вие работите за семейство Бойдс от апартамент 12R, нали? — обърна се той към по-младата, отваряйки вратата пред тях. — Аз съм в 12G — мъжът махна успокоително към портиера, който в този момент се опитваше да обясни на доставчика на хранителни продукти, че трябва да внесе стоката си през задния вход.

— Не — жената се намръщи. — Работя за семейство Лийсън.

— Съжалявам. Много приличате на нея — очарователният млад човек с костюм и вратовръзка се усмихна на момченцето в детската количка. — Много е сладък — мъжът се наведе и раздвижи пръсти пред лицето на бебето, докато всички влизаха във фоайето. — Как си, юнак? — Бебето загука. — Жена ми и аз очакваме дете през пролетта — обяви мъжът и се изправи, скривайки лявата си ръка. Дългата кестенява коса бе паднала върху челото му и той я отметна назад по момчешки. — Търсим бавачка. Може би познавате някоя? — Двете жени се усмихнаха. По-възрастната понечи да отговори, а измъченият портиер, зает с важно съобщение по домофона, едва успя да хвърли бегъл поглед към малката, приятелски бъбреща си групичка, която мина край него.

Мъжът слезе на дванадесетия етаж, после се спусна по стълбите до седмия, разбра, че се намира не в това крило на сградата, което му трябваше, слезе до фоайето и този път взе друг асансьор. Коридорът на седмия етаж беше празен. Ключовете му с лекота се справиха със специалните ключалки, осигуряващи според рекламата съвсем надеждна защита.

Влезе, затвори вратата след себе си и се огледа. Типично жилище на многоетажен блок — къс, тесен коридор с вградени гардероби, който водеше до кухня, зад която имаше правоъгълна всекидневна с трапезария, след това още един коридор към спалнята и банята. Реши да започне от всекидневната.

Помещението беше удобно за живеене, но мебелировката не беше разточителна: канапе и кресла с високи облегалки, тапицирани с жълтеникава дамаска, стъклена маса и няколко стола от бор. Вградената библиотека съдържаше най-разнообразни четива: романи, биографии, медицински и готварски книги. Старинната борова маса с голямо чекмедже не разкри на неканения посетител нищо необичайно. Постара се да не размества нищо. Беше по-внимателен отколкото с вещите на Дидие, защото знаеше, че собственицата щеше да се върне тук. Съсредоточи се върху ниския боров шкаф до стената. Внимателно отмести произведенията на изкуството и го отвори, но откри само одеяла. Свали книгите от лавиците, огледа зад тях, разлисти страниците, за да се убеди, че действително са книги, а не кухи кутии. После ги върна по местата им. Вдигна килима, провери зад огледалата и картините, опипа дъските под масите.

Спалнята беше в меки жълтеникави и зелени тонове, на прозорците имаше бледорезедави плътни завеси. Леглото беше омачкано, зелената пухена завивка бе метната набързо над резедавите чаршафи и възглавници. Провери под дюшека и притисна всяка възглавница, а след това отново ги покри с пухената завивка. Вградените гардероби не съдържаха нищо любопитно, макар че ги претърси внимателно, повдигайки всяка обувка и всеки пуловер.

Върна се в предния коридор и прерови бельото и палтата. После се насочи към кухнята. Провери всички шкафове, вдигна капака на всяка тенджера и купа, погледна зад порцелановите съдове и във фризера. Разклати кутиите със спагети и ориз, бръкна в коша за отпадъци.

Претърсването на банята бе по-лесно, ала също не даде никакъв резултат. „По дяволите — помисли си той, вдигайки накрая и капака на тоалетното казанче, — какво беше изнесла от апартамента на Дидие в онзи найлонов плик? И какво беше направила с него?“

 

 

Вече падаше здрач, когато излязоха от мисията „Салва Регина“ на Осмо авеню. Доктор Бил винаги бързаше да обясни на хората, подкрепящи финансово ОММП, че колата и шофьорът му не бяха лукс, защото, ако му се наложеше да зависи от обществения транспорт или сам да управлява автомобила си, паркирайки го в различни гаражи по цял ден, той никога не би съумял да се справи с многобройните си задачи.

Когато Бил Милър се беше отказал от печелившата си медицинска практика, той не се бе отказал от медицината изобщо. „Благотворителността — обичаше да подчертава, — носи същата наслада, както практиката в кабинета на Парк авеню“. Но в този случай насладата бе по-скоро емоционална, отколкото финансова.

Разбира се, той можеше да си позволи лукса да приема за услугите си благодарности, вместо долари. Получил в наследство значително богатство, Милър бе натрупал много пари по време на частната си практика и ги бе инвестирал умно. Сега беше позната фигура както в различните мисии, поели грижата за бездомниците в града, така и на благотворителните балове; даваше съвети и поставяше диагнози, цереше рани и болести; по време на грипни епидемии или масови заболявания от заушка осигуряваше безплатни ваксини.

Доктор Милър погледна часовника си — беше почти пет часа. Щеше да се отбие в Коалицията на бездомните, за да остави антибиотичната паста, която им беше обещал, и след това щеше да отиде в центъра на града. Разполагаше с много време. Резервацията му в „Булей“ беше за осем вечерта. Ала движението при тунела „Линкълн“ бе натоварено и той успя да стигне до пететажната сграда на мисията едва в шест и половина. Вече беше притъмняло. Занемареното пространство около доковете не бе обезопасено. Трамваи и минувачи почти не се виждаха.

Сестра Маргарета го посрещна заедно с миризмата на варен зелен фасул и различни дезинфекционни средства.

— Тази вечер имате много работа — отбеляза доктор Милър, когато жената го поведе край бездомниците, които очакваха реда си за храна.

— Винаги имаме много работа, когато е студено и влажно — отвърна медицинската сестра със силен холандски акцент. Строга, подобна на мраморна колона шестдесет и четири годишна дама, сестра Маргарета беше емигрирала наскоро в Ню Йорк, за да поеме ръководството на мисията и се справяше със задачата си, проявявайки голяма твърдост и още по-голямо съчувствие към бездомните. Бил я бе поканил да работи за организацията още на първата им среща; медицинското й образование, в съчетание с независимия й и практичен ум бяха двете причини, заради които той редовно се отбиваше в сградата на мисията.

— Какво имате за мен тази вечер? — попита я Милър, докато двамата вървяха по застлания със зелен линолеум коридор към лечебницата.

— Както обикновено. Кашлици, настинки. Един случай на грип. Няколко драскотини и охлузвания. А онази бедна жена отново е смъкнала превръзката си. Раната изглежда зле инфектирана.

Бил се погрижи първо за нея. Почисти я, третира я с лекарства, отново превърза възпаленото място и даде на жената няколко таблети антибиотик.

— Вземайте ги редовно. Не ги изхвърляйте. — Знаеше, че едва ли предписанието му ще бъде изпълнено. Драскотините и охлузванията не бяха сериозни и Милър бързо се справи с тях, ала кашлиците и зимните настинки бяха по-трудно лечими. Раздаде сиропа и витамините с чувството, че извършва нещо безполезно. Мисията разполагаше с ограничен брой места за нощуване — двадесет и две легла. Затова беше безсмислено да препоръчва на хората, живеещи в мукавени кутии на улицата, да стоят на топло й да поемат колкото се може повече течности.

Пациентите бавно напускаха коридора, а Бил и медицинската сестра се съсредоточиха върху мъжа, чието заболяване Маргарета бе диагностицирала като грип. Беше слаб негър на около двадесет и пет години. Завит с няколко одеяла, той полагаше усилия да овладее конвулсивното си треперене. Лежеше в оръфаното кресло със спусната назад облегалка, поставено зад тънкия параван.

— Казвате се Бил, нали? — попита загрижено докторът. — Лесно ще запомня това име — той докосна леко рамото на мъжа. — От колко време сте зле?

— От вчера — отговори тихо пациентът. Очите му гледаха уплашено.

Бил внимателно местеше стетоскопа върху гърдите на болния, накрая се обърна към Маргарета:

— Други със същите симптоми?

— Не.

— Някой от персонала? — Сестрата поклати отрицателно глава. — Бих желал да му направим рентгенова снимка.

— Да изпратя някой да го закара в „Белвю“… — предложи Маргарета.

— Не „Белвю“! — Младият мъж стана от креслото, разхвърляйки одеялата на пода. — Не отивам в „Белвю“! Там заключват. Никой не излиза жив…

— Не е така — опита се да го успокои Бил. — Медицинската сестра има нещо друго предвид.

— Тръгвам си! — обяви мъжът и пое, олюлявайки се, към изхода. Бил протегна ръка да го спре, но пациентът го отблъсна. Успя да се добере до вратата, опита се да се изправи. Отново се олюля.

— Можем да го изпратим в кабинета на доктор Йенсен на булевард „Уест“ 70 — изрече замислено Бил. — Той е доброволец на ОММП и съм сигурен, че ще ни направи услуга.

— Не отивам в „Белвю“… — мъжът се поколеба, обръщайки глава назад.

Маргарета се приближи до него, зави го с одеяло, но когато се опита да го заведе обратно до креслото, той отказа.

— Няма да ви водим в „Белвю“ — успокои го тя. — Имате честната ми дума.

— Мога да уредя някой да го закара до доктор Йенсен и след това отново да го доведе тук — каза Бил. — Ще телефонирам.

— От какво смятате, че е болен? — попита тихо Маргарета, отвеждайки лекаря настрана.

— Не съм сигурен. Би могло да е туберкулоза.

— Лошо. Особено в място като това.

— Да, много лошо.

— Какво си шепнете? — попита младият мъж, изпълнен с подозрения. — Да не ме закарате някъде и да ме заключите в някоя стая?

— Никой няма да ви заключва — отговори му твърдо Бил, след това се обърна към Маргарета и я попита: — Смятате ли, че можете да го задържите тук? Поне докато се уверя каква е диагнозата?

Тя кимна.

— Ще го изолирам в лечебницата. Сега там са заети само три легла. Можем да преместим пациентите тук, след като дезинфекцираме.

— Това ще означава допълнителна работа за вас и вашия екип.

Маргарета се изправи решително.

— Свикнали сме — изрече строго тя. — Освен това кой ще се погрижи за тях, ако не го сторим ние? — Сестрата се усмихна на младия негър. — Можете да останете тук. Лекарят ще ви закара на едно място, където ще ви направят рентгенова снимка, и след това отново ще ви върне. Ала трябва да правите точно това, което ви казвам.

Младият мъж се усмихна с благодарност.

— Да, госпожо.

Погледът му се отклони встрани и той бавно се строполи върху зеления протрит под.

 

 

Луси захвърли якето и огромната си дамска чанта върху един стол. Галерията, за която работеше съпругата на Кар, наистина беше за съвременно изкуство и нито Джо, нито жена му можаха да оценят фигурите, макар че радиологът беше потрепнал, когато ги зърна за пръв път. Луси ги сложи на боровия шкаф, след това отиде в кухнята, наля си малко вино от отворената бутилка в хладилника и се замисли какво да хапне. „Виетнамско“ — реши тя. Не беше в настроение да готви, но недалеч имаше добър ресторант, който предлагаше доставки по домовете.

Върна се във всекидневната, поръча си пиле в червено къри с кисели подправки и кокосово мляко, след това прослуша телефонния секретар. Зазвуча плътният глас на Моника, напомняйки й, че тя и Хауърд я очакват в сряда вечер заедно с прословутата й задушена патица. Моника се интересуваше как, по дяволите, се чувства госпожицата. Луси се усмихна. Моника беше изследовател в ЦКПИЗ. Бяха се сприятелили по време на стажа на доктор Неш там. Второто съобщение беше от фирмата за международни доставки. Представителят на фирмата потвърждаваше датата, когато щяха да дойдат за мебелите — следващия вторник.

Отиде до лавиците и огледа мястото, където бе подредила готварските си книги. Проявявайки удивителен ентусиазъм, когато бе в подходящото настроение, Луси бе събрала множество рецепти. Рецептата за задушената патица беше в една тънка книжчица, която обикновено се губеше сред останалите по-внушителни томове. Луси тъкмо я откри и понечи да я вземе, когато изведнъж замръзна и се намръщи. Какво търсеше трилогията „Семейство Салтертън“ между готварските шедьоври „365 начина за приготвяне на спагети“ и „Гръцка национална кухня“? Доктор Неш се вгледа в горната лавица — „Унгарски национални специалитети“ до Съмърсет Моъм? Странно! Не беше отваряла Моъм от месеци, нито пък беше използвала сборника с унгарски ястия! Занесе брошурата „Специалитети от домашни и диви птици“ на бюрото. Преписа рецептата за задушената патица, която трябваше да отнесе в Атланта, и остави книгата на мястото й. Беше доволна, че Моника бе предпочела патица вместо пуйка. Приготвянето на пуешкото бе толкова отегчително.

Върна се на бюрото си, за да се обади до Париж на госпожа Дидие. Бяха й необходими няколко секунди да намери телефонния номер. Оказа се под тефтерчето, където записваше предстоящите си ангажименти, а не в чекмеджето. Телефонът звъня известно време, преди да вдигнат отсреща и Луси със закъснение съобрази, че в Париж е единадесет часа вечерта.

— А, Луси — възкликна топло по-възрастната жена, — как се сте?

— Добре, госпожо. Благодаря. Надявам се, че не се обаждам прекалено късно. Бих желала да ви кажа за доставката на багажа.

Майката на Жан-Пиер заговори бързо. Луси въздъхна. Знанията й по френски от колежа й позволяваха криво-ляво да общува, ала невинаги разбираше добре.

— Моля ви, по-бавно!

— Бих желала да ви благодаря за помощта — произнесе госпожа Дидие съвсем бавно и отчетливо. — Кога ще бъде доставен багажът?

— Днес получих съобщение от фирмата. Потвърждават датата… — С известни затруднения Луси успя да обясни какво ще бъде доставено и кога ще пристигне, даде името и телефонния номер на агента на фирмата във Франция. — Предадох всичко останало на благотворителната организация, както се споразумяхме — добави тя. — Нали уговорката ни беше такава.

— Да. Не желая дрехите му — госпожа Дидие отново заговори бързо. — Би било прекалено тъжно. Отново ви благодаря, скъпа моя. Семейството на Жан ви изказва благодарността си за всичко, което направихте за нас.

„Не желая дрехите му — успя да си преведе Луси. — Прекалено тъжно… Благодаря… Семейството на Жан…“

— Тук в Париж ще бъде отслужена панихида за него — продължи госпожа Дидие. — Ще дойдат всички от семейството. Имам братовчеди, с които не съм се виждала от много години. Тъжен повод човек да се срещне с близките си…

„Панихида… Париж… Всички членове от семейството… Траур…“ Траур ли каза госпожа Дидие?

— А дали сестра ви ще се е възстановила достатъчно, за да пристигне за панихидата чак от Марсилия? — попита Луси. — Разбрах, че е много болна.

Този въпрос беше посрещнат с пълно мълчание. Луси започна да се пита дали правилно се е изразила. Най-сетне госпожа Дидие заговори:

— Сестра ми живее в Париж.

— Имам предвид — настоя Луси — сестра ви в Марсилия. Онази, която е много болна. Жан възнамеряваше да я посети тази седмица.

— Но… аз нямам никаква сестра в Марсилия — госпожа Дидие прозвуча объркано. — Питахте ме веднъж и вече ви отговорих. Може би не сте разбрали. Сестра ми живее в Париж — тя замълча за миг. — И казвате, че Жан възнамерявал да дойде във Франция тази седмица?

— Френският ми не е добър — извини се Луси. — Вероятно съм разбрала погрешно.

— Вероятно. Жан щеше да ме посети за Коледа.

— Нима?

— Да, сигурно съм се объркала. Е, госпожо Дидие, не бива да отнемам повече от времето ви. Обадете ми се, ако възникнат някакви проблеми при доставката.

— Ще го сторя. И отново ви благодаря.

Луси остави, слушалката на мястото й и се отпусна в креслото. Жан-Пиер я беше излъгал, че има болна леля в Марсилия. Но защо? Не желаеше да мисли, за отговора. Марсилия беше главното пристанище, през което се внасяха наркотиците.

Стана и се приближи до прозореца. Нащърбена, луната надничаше зад носещите се по небето облаци. Храната от виетнамския ресторант, която беше поръчала, щеше да пристигне всеки момент, но Луси вече не изпитваше глад. Отиде в кухнята и отново наля вино в чашата си. Поемайки течността на бавни глътки, тя се върна във всекидневната и се стовари на канапето. Беше убедила сама себе си, че Жан е невинен, че някой друг е поставил хероин в куфара му без неговото знание. Но ако положението наистина беше такова, то каква тогава беше истинската причина за пътуването му до Марсилия? И защо се прикриваше с измислената история за несъществуващата леля?